Джеймс Редфийлд
Десетото откровение (6)

ИСТОРИЯ НА ПРОБУЖДАНЕТО

Щом отворих очи, озовах се в пространство, наситено със синя светлина, обхванат от вече познатото ми чувство на благоденствие и умиротворение. Усетих присъствието на Уил вляво от мен.

Както и преди, той изглеждаше невероятно облекчен и щастлив, че съм се върнал. Дойде по-близо и прошепна:

— Тук сигурно ще ти хареса.

— Къде се намираме? — попитах аз.

— Погледни ме по-отблизо. Поклатих глава:

— Трябва първо да поговорим. Неотложно е да открием къде се провежда експериментът и да го спрем. Те унищожиха билото на един хълм. Кой знае какво още могат да сторят.

— И какво ще правим, като го открием? — попита Уил.

— Не зная.

— Аз също. Кажи ми какво се случи.

Затворих очи и се опитах да се концентрирам, след което описах как бях видял Мая отново, по-специално как тя отхвърли моето предположение, че е част от групата.

Уил кимна без коментар.

По-нататък разказах за срещата си с Къртис, за контакта с Уилямс и за това как едва се бяхме измъкнали от разрушенията вследствие експеримента.

— Ти си осъществил контакт с Уилямс ли? — попита Уил.

— Не в буквалния смисъл. Не контактувахме пряко, както ти и аз. Той по някакъв начин сякаш влияеше върху мислите, които се пораждаха в съзнанието ни. Имах чувството, че това са неща, които на някакво ниво са ми познати; в същото време и двамата с Къртис изразявахме онова, което той ни подсказваше. Колкото и да е странно, мисля, че присъстваше там.

— И какво успя да ви подскаже?

— Потвърди онова, което двамата с теб наблюдавахме по отношение на Мая. И че човек може да си припомни не само личната визия на раждането си, но и едно по-всеобхватно познание, което се отнася до смисъла на човешкия живот като цяло и начина, по който да го осъществим. Ако постигнем това познание, ще повишим своята енергия и ще сложим край на Страха… и на този експеримент. Той нарече това Световна Визия.

Уил мълчеше.

— Ти как мислиш? — попитах аз.

— Разкрили са ти се нови страни на Десетото откровение. Моля те да ме разбереш правилно — и аз като теб смятам, че въпросът е неотложен. Но единственият начин, по който можем да помогнем, е да продължим да изследваме Отвъдното, докато разберем повече за тази по-всеобхватна Визия, която Уилямс се е опитал да ти предаде. Сигурно има начин да си я спомним.

Нещо се раздвижи в далечината и привлече погледа ми. Девет или десет ясно очертани силуета, съвсем леко разфокусирани, приближиха на петнайсетина метра разстояние. Зад тях имаше още десетки, обгърнати от обичайната жълтеникава мъглица. Излъчваха едно особено сантиментално и носталгично настроение, което познавах добре.

— Знаеш ли кои са тези души? — попита Уил и широко се усмихна.

Погледнах групата и я почувствах близка. Напомняше ми нещо, което не можех да разбера докрай. Колкото повече гледах духовната група, толкова повече емоционалната ми връзка с нея ставаше по-силна — отвъд всичко, което можех да си спомня, че съм преживявал. Познавах тази близост, струваше ми се, че съм бил тук и преди.

Групата приближи на шест метра от мен и аз се почувствах още по-опиянен и приет. Целият се предадох на това чувство. Исках само напълно да се потопя в него, изпитвайки истинско щастие може би за първи път в живота си. Почувствах се приет и обичан.

— Позна ли я? — повторно попита Уил. Обърнах се към него и го погледнах.

— Това е моята духовна група, нали?

При тази мисъл в мен нахлуха спомени, Франция през тринайсети век, манастир, дворът на манастира. Заобиколен съм от група монаси, смях, сърдечност, после тръгвам сам по един горски път. Срещам двама опърпани мъже, отшелници. Те ме молят да им помогна да съхранят някакви тайни ръкописи. Отърсих се от видението и погледнах Уил, ненадейно обзет от страх. Какво ли ми предстоеше да видя? Опитах да се концентрирам, и духовната ми група приближи на още метър.

— Какво стана? — попитах Уил. — Не разбирам съвсем. Описах му какво бях видял.

— Опитай да продължиш видението си — предложи Уил.

Видях отново отшелниците и разбрах, че те са членове на тайния францискански орден „Спиритуалисти“, наскоро изключени от църквата, след като папа Селестин Пети бе свален.

— Папа Селестин ли? — погледнах Уил. — Чу ли това? Никога не съм знаел, че е имало папа с такова име.

— Имало е в края на тринайсети век — потвърди Уил. — И когато през шестнайсети век се откриват перуанските руини, където в крайна сметка бе намерено Деветото откровение, те били назовани с неговото име.

— Какви са тези „спиритуалисти“?

— Това са група монаси, които са вярвали, че може да се постигне по-висша степен на познание като се откъснат от човешката цивилизация и се върнат към съзерцателен живот сред природата. Папа Селестин е поддържал тази идея и дори самият е живял известно време в една пещера. Свален е бил, разбира се, и подир туй повечето от сектите на спиритуалистите са били заклеймени като гностици и изключени от църквата.

Споходиха ме още спомени. Двамата отшелници бяха поискали моята помощ и аз с неохота се срещнах с тях дълбоко в гората. Нямах избор; така внушителни бяха погледите им и безстрашното им поведение. Казаха ми, че съществуват стари документи, които има опасност да бъдат загубени завинаги. Аз ги бях пренесъл по-късно в манастира и ги бях прочел на свещ в стаята си, при заключени врати.

Тези документи бяха стари латински преписи на Деветте откровения и аз се бях съгласил да ги препиша преди да е станало твърде късно, тъй че работех всеки свободен миг, преписвайки десетките страници. По едно време бях така очарован от Откровенията, че се опитах да убедя отшелниците да ги направят публично достояние. Те твърдо отказаха, като ми обясниха, че тези документи са били пазени много векове, изчаквайки момента, когато църквата ще може правилно да ги разбере. Когато ги попитах какво означава това, те ми обясниха, че Откровенията няма да бъдат приети, докато църквата не се примири с така наречената гностична дилема.

Не зная как си спомних, че гностиците са ранни християни, които са вярвали, че търсещите Бога трябва не само да благоговеят пред Христос, но и ревностно да му подражават в духа на Петдесетницата. Те са се стремили да опишат това подражание във философски термини, като практически метод. Когато ранната църква е формулирала своите канони, гностиците са били счетени за съзнателни еретици, които отказват да предадат целия си живот на Бога, въз основа на чиста вяра. Ранната църква е смятала, че за да бъде истински вярващ един човек, той трябвало да се откаже от разбирането и анализа и да живее чрез божественото откровение, следвайки волята на Бога във всеки един миг, но без да желае да разбира всеобхватния промисъл.

Като обвиняват църковната йерархия в тираничнист, гностиците са се опитвали да докажат, че техните разбирания и методи имат за цел всъщност да помогнат на хората „да следват Божията воля“, което изисква църквата, а не да служи на Бога само на думи, както това правят църковните служители.

В крайна сметка гностиците загубват и биват прогонени от всички църковни постове и текстове, а техни-те убеждения изчезват и започват да се разпространяват чрез различни тайни секти и общности. Дилемата обаче остава. Докато църквата поддържа гледището за преобразуващата роля на духовната връзка с божественото и в същото време преследва всеки, който говори открито за тази специфична опитност, за това как фактически може да се постигне такова съзнание, как се преживява то — дотогава „царството в душите“ ще си остане само интелектуална концепция в рамките на църковната доктрина и Откровенията ще бъдат смазвани всеки път, щом се открият.

В онзи момент аз изслушах с внимание отшелниците, и нищо не им казах, но вътрешно не бях съгласен с тях. Сигурен бях, че бенедиктинският орден, към който принадлежах, ще прояви интерес към тези писания. Особено някои отделни монаси. По-късно, без да уведомя спиритуалистите, аз дадох едно копие на мой приятел, който бе най-близкият съветник на кардинал Николас в моя район. Реакцията не закъсня. Чу се, че кардиналът е извън страната, но аз бях предупреден да престана да говоря по този въпрос каквото и да било и веднага да замина за Неапол, за да доложа за онова, което бях открил пред по-висшестоящите от кардинала. Уплаших се и веднага раздадох ръкописи на колкото се можеше повече хора от ордена, надявайки се да получа подкрепа от други монаси, които проявяваха интерес.

За да отложа повикването, симулирах тежко нараняване в глезена и написах серия от писма, в които обяснявах, че не мога да ходя. И така отлагах пътуването си с месеци, докато преписах колкото се може повече копия в своето уединение. И ето, една нощ, по пълнолуние, войници разбиха вратата ми, биха ме жестоко и ме закараха с превързани очи в замъка на един местен благородник, където бях поставен в дървени стегалки за краката и така останах дълги дни, преди да бъда обезглавен.

Ужасът от спомена за смъртта ме накара да изпитам отново страх и силна болка в наранения глезен.

Духовната ми група дойде още по-близо и аз успях да се овладея. Въпреки това, все още бях донякъде объркан. Уил ми кимна с глава в знак, че е станал свидетел на цялата история.

— Оттук идва проблемът ми с глезена, нали? — попитах.

— Да — отвърна Уил. Погледнах го в очите.

— Ами какво ще кажеш за останалите спомени? Разбра ли в какво се състои гностическият проблем? Той кимна и открито ме погледна.

— Защо смяташ, че църквата е създала такъв проблем? — попитах аз.

— Защото ранната църква се е страхувала да признае, че Христос е дал образец за начин на живот, към който всеки от нас може да се стреми, макар че това ясно е казано в Писанието. Страхували са се, че такава постановка може да даде на отделните хора изключителна сила, затова са й се противопоставили. От една страна църковните служители подтикват вярващите да търсят мистичното царство на Бог в душата си, да долавят с интуицията си Божията воля и да се изпълват със Светия дух. От друга страна те заклеймяват като богохулство всякакви разисквания за това как може да се постигне това състояние, стигайки често директно до убийство, за да запазят своята власт.

— Значи е било глупаво от моя страна да се опитвам да разпространявам Откровенията.

— Не бих казал глупаво — размишляваше Уил, — а по-скоро недипломатично. Бил си убит, защото си се опитал да наложиш едно разбиране, за което културата още не е била подготвена.

Погледнах Уил в очите и после отново се съсредоточих към онова, което знаеше групата, озовавайки се отново в деветнайсти век, по време на войните. Видях се на срещата на племенните вождове в долината, отново със същия товарен кон, очевидно малко преди да тръгна. Като планинец и трапер, аз бях приятел както с туземците, така и с преселниците. Почти всички индианци искаха война, но Мая бе успяла да убеди някои от тях за постигане на мир. Мълчаливо слушах и двете страни, после видях как повечето от вождовете си тръгнаха.

Тогава Мая приближи към мен.

— Предполагам, че тръгваш и ти.

Аз утвърдително кимнах с глава, като й казах, че щом тези местни вождове и лечители не могат да разберат нейното дело, то какво остава за мен.

Тя ме погледна така, сякаш й се надсмивах, след което се обърна към една друга жена. Чарлин! Неочаквано си спомних, че и тя беше там; беше индианка, която притежаваше голяма сила, но бе често пренебрегвана от завистливите мъже-лечители, поради своя пол. Тя, изглежда, знаеше нещо важно от опита на предците, но никой не искаше да я чуе.

Видях как ми се искаше да остана, да подкрепя Мая, да открия чувствата си към Чарлин, но в края на краищата си тръгнах, вероятно под въздействие на подсъзнателния спомен за грешката, която бях направил през тринайсети век. Искаше ми се само да избягам, да избегна отговорността. Житейската ми програма бе предопределена: ловувах, за да доставям кожи, справях се с живота и не бих се изложил на риск за никого. Нищо повече не желаех. Ако се очаква нещо повече от мен, следващия път.

Следващия път ли? Пренесох се напред във времето и се видях обърнат към Земята, обмислящ настоящето си превъплъщение. Пред очите ми се разгръщаше Рождената ми визия, аз виждах всички възможности да преодолея своята неохота да предприемам действия и да заемам позиция. Представих си как мога да се възползвам от възможностите, които ми дава семейството на родителите ми — духовната чувствителност на майка ми, завършеният характер и духовитостта на баща ми. Дядо ми щеше да възпита у мен връзка с природата, а чичо ми и леля ми да ми бъдат образец за ред и дисциплина.

Обкръжен от толкова силни характери, аз бързо можех да осъзная своята склонност към самозатваряне. Поради техния егоцентризъм и големи изисквания, първоначално щях да се опитам да се скрия в себе си, да не възприемам онова, което трябваше да ми внушат, ала след това щях да преодолея този страх, да осъзная положителната насока, която са ми дали, и да се освободя от тази своя склонност към самозатваряне, за да мога пълноценно да следвам жизнения си път.

Това щеше да бъде идеална подготовка, за да започна да следвам духовния път, който ми бяха открили Откровенията преди векове. Щях да изследвам психологическите постановки за човешкото развитие, опита на източната мъдрост, мистиците на Запада и тогава евентуално щях да се натъкна на Откровенията отново, точно в момент, когато хората бяха готови да ги възприемат. Цялата тази подготовка и работа, щеше да ми помогне по-нататък да изследвам Откровенията и това как те променят човешката култура. И да стана част от групата на Уилямс.

Откъснах се и погледнах към Уил.

— Какво има? — попита той.

— И при мен нещата не се получиха по най-идеалния начин, Имам чувството, че съм пропуснал подготвителния период. Не съм се освободил дори от моята само-затвореност. Толкова много книги не успях да прочета, толкова много хора, от които имаше какво да науча, съм пренебрегнал. Когато се връщам назад сега, имам чувството, че съм пропуснал всичко.

Уил едва не се разсмя.

— Никой от нас не може да следва Рождената си Визия съвсем точно.

После внезапно млъкна и се вторачи в мен.

— Разбираш ли какво правиш тук в момента? Ти то-кущо си спомни идеалния начин, по който си искал да протече животът ти и който щеше да ти донесе пълно удовлетворение. И щом се обърнеш към действителния си живот, ти се изпълваш със съжаление, също както Уилямс след смъртта си, когато осъзна всички пропуснати възможности. Но на теб ти се дава възможност да го осъзнаеш сега, да направиш преглед на живота си е този момент.

Не можех напълно да го разбера.

— Не виждаш ли? Това трябва да е ключова част от Десетото откровение. Вече знаем, че интуицията, която имаме, и чувството ни за предопределение в живота са припомняния на Рождената ни визия. Шестото откровение ни дава ключ за освобождаване от властните ни драми, което ни помага да анализираме, къде сме се отклонили от пътя и не сме успели да се възползваме от дадените ни възможности, за да можем отново да намерим правилната посока, в съгласие с предназначението, с което сме дошли. Този процес започва да става все по-съзнателен. В миналото човек е можел да направи Преглед на своя живот едва подир смъртта си, сега е възможно да постигнем такова пробуждане на съзнанието, още докато сме живи, и да започнем да гледаме по друг начин на смъртта, както обещава Десетото откровение.

Едва сега започнах да разбирам.

— Значи, затова хората идват на Земята — за да си припомнят системно, постепенно да се пробуждат.

— Точно така. Най-сетне започваме да осъзнаваме един процес, който е бил неосъзнат от самото начало на човешката история. Преди да се родят, хората винаги са имали Рождена визия, която след раждането им става не-съзнавана и започва да се долавя само като смътна интуиция. Първоначално, в ранните времена на човешката история, разликата между намеренията, с които сме идвали на тази Земя и реалното им осъществяване е била много голяма, но с течение на времето тя все повече се смалява. Наближава моментът, когато ще започнем да си припомняме всичко.

В този момент духовната ми група отново привлече моето внимание. Мигновено съзнанието ми се пренесе на още по-високо ниво и всичко, което каза Уил получи потвърждение. В наши дни най-сетне ние имаме възможност да започнем да гледаме на историята не като на кървава битка между човекоподобни животни, които най-егоистично са се научили да господстват над природата и да оцеляват с по-голяма изисканост, като са се оттеглили от живота в джунглата, за да създадат огромна и сложна цивилизация. По-скоро можем да започнем да гледаме на човешката история като на духовен процес, като на едно по-дълбоко и целенасочено усилие на душите, поколение след поколение, живот след живот, през всички векове, към една единствена цел: да си припомним онова, което вече сме знаели в Отвъдното, и да сведем това познание до съзнанието си на Земята.

Огромна холографска картина се откри пред очите ми и аз можах да видя цялата сага на човешката история. Представата ме увлече така, сякаш сам вземах участие в нея миг подир миг.

Станах свидетел на зараждането на съзнанието. Пред очите ми се простираше огромна, ветровита равнина, някъде в Азия. В далечината нещо се движеше — малка група от хора, необлечени, събираха диви плодове. Както ги наблюдавах, започнах да долавям мисленето на този период. В тясна връзка с ритъма и звуците на природата, ние, хората, живеехме и действахме инстинктивно.

Ежедневният ни живот се състоеше в търсене на храна и спазване на мястото ни в племенната йерархия. Властта беше в ръцете на физически силните и приспособимите и ние приемахме нашето място в йерархията по същия начин, както непрестанните трагедии и трудности в живота — без да се замисляме.

Наблюдавах как отминаха хиляди години и безброй поколения живееха и умираха. Постепенно някои хора започнаха да изпитват неудовлетворение от начина си на живот. Виждайки как дете умира в ръцете им, тяхното съзнание се пробуждаше и те си поставяха въпроса: защо? И как може да се предотврати това в бъдеще. Тези хора започваха да се самоосъзнават — да разбират, че са тук и сега, че живеят. Успяваха да преодолеят своите автоматични реакции и да погледнат по-цялостно на живота. Те започваха да разбират, че в живота се повтарят вечно циклите на слънцето, луната и сезоните, но човешкият живот има своя край. Какъв бе неговият смисъл тогава?

Наблюдавайки тези мислещи хора, аз неочаквано започнах да долавям Рождените им визии; те бяха дошли на Земното ниво със специалното предназначение да поставят началото на екзистенциалното пробуждане на човечеството. Макар че не можех съвсем да видя, знаех, че те носят в съзнанието си и по-висшето предначерта-ние на Световната визия. Преди да се родят, те са знаели, че човечеството е поело по дълъг път, който само те могат да видят. Знаели са обаче и това, че напредъкът по този път трябва да се завоюва с всяко следващо поколение — защото пробуждайки се за едно по-висше предназначение, в същото време ние губим спокойствието на безсъзнателното състояние. Наред с вълнението и чувството за свобода от съзнанието, че сме живи, бяхме обхванати от страх и несигурност, защото още не разбирахме смисъла на нашия живот.

Видях, че дългата история на човечеството се движеше от тези две противоположни начала. От една страна, ние се ръководехме от своите предчувствия, от съзнанието, че животът има определена цел и културата се развива в посока, каквато само ние като хора, с нашия кураж и мъдрост, можем да им дадем. Съдейки по силата на тези чувства, ние имахме основание да мислим, че колкото и несигурен да изглеждаше животът, всъщност ние не бяхме сами, че имаше смисъл и цел, скрита зад съществуването.

От друга страна, често изпадахме в плен на обратния порив, предавахме се на Страха, понякога губехме от очи смисъла на живота и се отдавахме на отчаянието от чувството за самота и изоставеност. Страхът ни караше да заемаме отбранителна позиция, да се стремим да имаме власт, да черпим енергия от останалите и да се противопоставяне на промяната и еволюцията, независимо че бихме могли да познаем нещо по-добро и ново.

Съзнанието все повече се пробуждаше, хилядолетията минаваха и аз виждах как хората постепенно започват да се обединяват в по-големи групи, следвайки естествения си стремеж да се идентифицират с повече хора, да образуват по-сложни обществени организации. Виждах, че този порив е свързан със смътното предчувствие, напълно познато в Отвъдното, че човешката съдба на Земята трябва да еволюира в посока към обединяване. Следвайки това предчувствие, ние започвахме да осъзнаваме, че можем да еволюираме отвъд номадския живот, в който събирахме храна и ловувахме, и да започнем да култивираме земните растения и да използваме плодовете им по-регулярно. По същия начин можехме да опитомяваме и отглеждаме животните наоколо ни и така да си осигурим постоянно протеини и свързаните с тях продукти. Образите на Световната визия бяха дълбоко запечатани в нашето подсъзнание като архетипи и ни тласкаха към промяна, която беше между най-драматичните в човешката история — скокът от номадския живот към установяване на селища.

Тези земеделски и скотовъдни общности започнаха да стават все по-сложни, хранителните стоки, които вече бяха в повече, дадоха тласък на търговията и позволиха на човечеството да формира първите професионални групи — на овчарите, строителите и тъкачите, после на търговците, каменоделците и войниците. Скоро след това бе създадена писмеността и смятането. Ала предизвикателствата на природата и на живота продължаваха да занимават съзнанието на ранното човечество и безмълвния въпрос си оставаше. Защо сме живи? Както и преди, аз наблюдавах Рождените визии на онези индивиди, които се стремяха да разберат духовната реалност на по-високо ниво. Те бяха дошли в Земното измерение, за да издигнат човешкото съзнание до Божественото начало, но първоначално интуициите им за божественото си оставаха мъгляви и незавършени, приемайки политеична форма. Човечеството започваше да признава множество жестоки и взискателни богове, които съществуваха извън нас и управляваха времето, сезоните и плодородието. Нашето чувство за несигурност ни караше да омилостивяваме тези богове с обреди, ритуали и жертвоприношения.

След хиляди години множеството земеделски общности започнаха да се свързват и да формират по-големите цивилизации на Месопотамия, Египет, Индуската равнина, Крит и Северен Китай, като всяка от тях си създаваше собствени версии на боговете на природата и животните. Подобни богове обаче не можеха задълго да успокоят тревогата. Аз наблюдавах как поколения от души идваха в земното измерение да донесат посланието, че на човечеството е предопределено да напредва, като споделя и обменя познанията, до които достига. Обаче веднъж дошли тук, тези индивиди се подчиняваха на Страха и тяхното вътрешно усещане се деформираше в подсъзнателна потребност да властват, доминират и налагат своя живот над другите посредством сила.

Така бе положено началото на ерата на империите и тираните, когато един велик вожд идваше на мястото на друг, за да обедини своя народ и да завоюва колкото се може повече земи, убеден, че възгледите на неговата култура трябва да бъдат възприемани от всички. През цялата тази епоха обаче, многобройните тирани винаги на свой ред биваха побеждавали и попадаха под робството на по-голям и по-силен културен възглед. В продължение на хиляди години различни империи вземаха надмощие в човешкия живот, налагайки своите разбирания, своя икономически план и военни технологии, само за да станат по-късно жертва на по-силните и по-организирани империи. Макар и много бавно, старите идеи все пак постепенно биваха изместени.

Виждах, че колкото бавен и кървав да беше този процес, ключовите истини постепенно си проправяха път от Отвъдното във физическото измерение. Една от най-важните между тези истини — нова етика на взаимоотношенията — започна да си прокарва път в цялата вселена, но получи най-ясно изражение във философията на древна Гърция. В миг видях Рождените визии на хиляди хора, родили се в гръцката култура, всеки от които се надяваше да си спомни прозрението, което е имал преди раждане.

Поколения наред те бяха ставали свидетели на безсмислиците и несправедливостта, на непрестанното насилие на човечеството и знаеха, че хората могат да преодолеят навика си да се бият и побеждават останалите и на негово място да установят нова система да споделят идеите си, да зачитат суверенните права на всеки да има свое мнение, независимо от физическата му сила — взаимоотношения, които вече бяха познати и осъществявани в Отвъдното. Наблюдавах как тези нови взаимоотношения започват да се проявяват и да се налагат на Земята, получавайки названието Демокрация.

При този начин на споделяне на идеите, общуването между хората все пак понякога дегенерираше до борба за власт, породена от чувство за несигурност, но сега поне, за първи път във времето, това ставаше по силата на аргументите, а не с физическа сила.

В същото време още една повратна идея, на която й е било съдено напълно да трансформира човешкото разбиране на духовната реалност, се бе появила в писмените паметници на един малък народ в Близкия изток. Аз можах да видя Рождените визии на мнозина от защитниците на тази идея. Тези хора, родени в юдейската култура, знаеха преди раждането си, че ние с право предусещаме наличието на Божествено начало, но си го представяме напълно изопачено. Концепцията ни за много богове е само фрагментарна картина от едно по-голямо цяло. Всъщност, те осъзнават, че има само един бог — бог, който и според техните възгледи, е все още взискателен, заплашителен и патриархален — и все още е извън самите тях — но за първи път е личностен и отговорен и е единственият творец на всички човеци.

Продължавах да наблюдавам как интуицията за единно Божествено начало се явява и получава яснота в културите по целия свят. В Китай и Индия — продължително време лидери в технологическото, търговското и социалното развитие — религиите на индуизма, будизма и други източни религии налагат ка Изтока един по-съзерцателен поглед към света.

Създателите на тези религии са предусещали, че Бог е повече от личност. Бог е сила, съзнание, което може да се постигне само в състояние на просветление, както бива определяно. Вместо просто да се опитват да се харесат на Бог, като се подчиняват на определени закони и ритуали, източните религии са търсили вътрешна връзка с Бога като промяна на съзнанието, отваряне на съзнанието към хармонията и онази сигурност, които съществуват постоянно.

Погледът ми бързо се премести към Галилейско море и аз започнах да виждам, че идеята за единен Бог, на която й бе съдено да трансформира западната култура, постепенно еволюираше от представата за Бог извън нас, патриархален и осъждащ, към представата на Изтока, идеята за вътрешен Бог, Бог, чието царство е вътре в душите. Станах свидетел на това как един човек слезе в земното измерение, спомняйки си почти цялата своя Рождена визия.

Той знаеше, че е тук, за да влее нова енергия в света, нова култура, основана на любовта. Неговото послание беше такова: единният Бог е Свещен дух, божествена енергия, чието присъствие може да се усети и преживее. Постигането на духовно съзнание не означава само ритуали, жертвоприношения и публични молитви. То означава едно по-дълбоко покаяние; покаяние, което представлява вътрешно психологическа трансформация, основана на преодоляването на пристрастията на егото, трансцедентално „себеотдаване“, което води до истински резултати в духовния живот.

Когато започна да се разпространява това послание, аз станах свидетел как най-влиятелната от всички империи, Римската, бе обхваната от новата религия, и разпространи идеята за единния вътрешен бог по цяла Европа. Когато по-късно варварите я нападнаха от север и унищожиха империята, тази идея бе утвърдена във феодалното общество на последвалия християнски свят.

В този момент отново видях призивите на гностиците, които подтикваха църквата да се съсредоточи по-пълно към вътрешното трансформативно преживяване, на примера на Христовия живот, който всеки да следва. Видях как църквата бе обзета от Страха, тъй като водачите й чувстваха, че могат да загубят своята власт, и предпочитаха да строят доктрината си около могъщата йерархия на църковните служители, които се представяха за посредници, предаващи Светия дух на хората. Всички текстове, свързани с гностицизма, бяха обявени за еретични и изхвърлени от Библията, макар че мнозина хора идваха от Отвъдното измерение с намерението да разширят представите и да демократизират новата религия. Това беше време на голям Страх и опитите да се установи връзка с други култури бяха отново подтиснати от стремежа към власт и надмощие.

Тук отново видях тайните секти на бенедиктинците и францисканците, които се стремяха да възстановят благоговението пред природата и вътрешното преживяване на божественото. Тези хора бяха дошли в земното измерение с предчувствието, че гностическото противоречие ще бъде в крайна сметка разрешено, и с намерението да запазят древните текстове и ръкописи, докато дойде това време. Отново видях злополучния си опит да направя това познание публично достояние преждевременно, което бе довело до смъртта ми.

И все пак, ясно виждах, че на Запад се разгръща нова ера. Могъществото на църквата започна да се оспорва от друга социална единица: националната държава. Колкото повече народите на земята започнаха да се самоопознават, толкова повече ерата на великите империи вървеше към края си. Идваха нови поколения, успяващи интуитивно да прозрат, че нашето предопределение е в обединяването. Те работеха за формиране на националното самосъзнание, основано върху общ език и тясно свързано с определена суверенна страна. Тези държави все още бяха под властта на автократични лидери, които често си въобразяваха, че управляват с право, дадено им от Бога, но започваше да се създава една нова човешка цивилизация с признати граници, с парични единици и търговски обмен.

Когато богатството и книжовността достатъчно се развиха, в Европа бе поставено началото на всеобщ Ренесанс. Рождените визии на много от неговите представители преминаха пред очите ми. Те знаеха, че човечеството е предопределено да развие могъща демокрация, и идваха с надеждата да спомогнат за това. Бяха открити писанията на гърците и римляните, които стимулираха техните спомени. Основани бяха първите демократични парламенти и се чуваха призиви да се сложи край на „божествената“ власт на кралете и на кървавия диктат на църковните служители над духовната и обществена реалност. Скоро възникна протестантската Реформация, която поддържаше, че хората могат непосредствено да се приобщават към Светите писания и да имат пряка връзка с Божественото.

В същото време хора, които се стремяха към повече власт и свобода, започваха да изследват Американския континент — едно обширно земно пространство, което символично се намираше между културите на Изтока и Запада. Наблюдавайки Рождените визии на европейците, които най-силно желаеха да проникнат в този нов свят, аз видях, че те започнаха да съзнават, че тази земя е вече населена и че те можеха да осъществят контакт и да се преселят тук само със съгласието на местното население. Дълбоко в себе си съзнаваха, че американците са предопределени да дадат нова основа на Европа, която бързо започва да губи чувството си за сакрална близост с природната среда и да се отдава на гибелен секуларизъм. Културата на американските туземци, макар и не съвършена, можеше да даде модела, от който европейското съзнание да почерпи, за да възстанови корените си.

Поради Страха обаче, тези хора успяха да почувстват интуитивно само порива да се преселят, предусещайки една нова свобода на духа и живота, ала без да могат да се освободят от нуждата си да властват и покоряват, за да осигурят собствената си сигурност. Важните истини на местните култури бяха погубени с неукротимия стремеж да се използват огромните природни ресурси на района.

Междувременно в Европа Ренесансът продължаваше и аз започнах да съзерцавам пълното разгръщане на Второто откровение. Способността на църквата да диктува реалността започваше да намалява и европейците се чувстваха като пробудени за нов поглед върху живота. Благодарение на куража на неизброимо много хора, всички вдъхновени от интуитивните си спомени, науката започна да се разгръща като демократичен процес на изследване и опознаване на света, сред който живееха хората. Научният метод, който се състоеше в това, да се изследва определен аспект на природния свят, да се направят заключения и да се предложи този възглед на останалите, бе възприет от всички като градивен процес, който да ни помогне в крайна сметка да разберем какъв е смисълът на човешкото съществувание на тази планета, включително и на нашата духовна същност.

Ала църковните служители, обхванати от страх, се стремяха да задушат тази нова наука. Оформиха се две враждуващи страни, докато най-сетне се стигна до компромис. На науката се даваше правото да изследва външния, материалния свят, ала тя трябваше да остави духовните явления на диктата на все още влиятелните църковни служители. Целият вътрешен опит — високите нива на съзнание на човека, когато възприема красотата и природата, интуитивните прозрения, знаменателните случайности, всички междуличностни отношения, дори и сънищата — всичко това в началото е било изключено от обсега на новата наука.

Независимо от тези ограничения, науката все пак започва да обяснява физическия свят и да дава полезна информация за развитието на търговията и използването на природните ресурси. Човечеството придоби по-голяма икономическа стабилност и ние постепенно започнахме да губим чувството си за сакралност и за съкровените въпроси, за смисъла на живота. Решихме, че е по-добре да осигурим живота си и да изградим един по-сигурен свят за нас и нашите деца. Постепенно стигнахме до общото разбиране, че не съществува живот след смъртта, и заживяхме с илюзията, че този свят се свежда до видимостта и обяснимите явления и в него няма никаква мистика.

Интуицията ни за духовното начало бе изтласкана в подсъзнанието. В условията на разрастващия се материализъм, на Бога можеше да се гледа като на един далечен, незаинтересован Бог, който е създал вселената, но после я оставил да се развива по нейните механични закони, като програмиран механизъм, в който неотменно действа причинно-следствена логика, а между случайностите няма никаква връзка.

Тук обаче аз видях Рождените визии на много хора от този период. Те идваха със съзнанието, че технологическото развитие и развитието на производството са важни, защото в бъдеще щяха да се осъществяват без да се замърсява околната среда и да дадат на човечеството невероятна свобода. Но във времето, по което се раждаха, те успяваха да си припомнят само най-общата си интуиция да градят, да създават блага и да работят, стриктно придържайки се към демократичния идеал.

Преместих поглед и видях, че тази интуиция не се проявяваше никъде с такава сила, както при създаването на Съединените щати, тяхната демократична конституция и икономическа система. Като един грандиозен експеримент, Америка създаваше условия за бърз обмен на идеи, с какъвто щеше да се характеризира бъдещето. Ала отвъд видимата страна на нещата, посланията на американските туземци, на африканските туземци и на други народи, на чиито гръб се осъществяваше американският експеримент, надигаха глава да бъдат чути и да бъдат интегрирани в европейското съзнание.

През деветнайсти век бяхме на прага на втората голяма трансформация в човешката култура — трансформация, която щеше да се основава върху новите енергийни ресурси на петрола, парната машина и накрая електричеството. Човешката икономика бе достигнала огромни размери и създаваше повече продукти от когато и да било преди, благодарение растежа на новите технологии. Хората масово се преместваха от селскостопанските райони в големите градски центрове на производство, променяйки начина си на живот и вземайки участие в новата, основана на специализацията на труда индустриална революция.

По онова време повечето вярваха, че един основан на демократични начала капитализъм, без правителствена регулация, може да бъде добър начин на производство. Аз обаче отново виждах Рождените визии на редица хора, родени през този период, които идваха с надеждата да тласнат капитализма към по-съвършени форми. За нещастие, Страхът беше толкова голям, че те успяваха интуитивно да се домогнат само до стремежа да се погрижат за своята индивидуална сигурност, да експлоатират останалите работници и да извлекат максимална печалба от всичко, често с цената на компромисни споразумения със своите конкуренти и с правителството. Това беше ерата на натрупването на капитал и индустриалните картели.

В началото на двайсети век обаче, поради извращенията на този неуправляем капитализъм, възникнаха две икономически системи като евентуални алтернативи. Малко по-рано в Англия, двама мъже бяха създали алтернативен „манифест“, който призоваваше за нова система, ръководена от работниците, която трябваше да създаде един вид икономическа утопия, в която ресурсите на цялото човечество да бъдат достъпни за всеки човек според неговите нужди, без алчност и конкуренция.

При ужасните условия на работа по онова време, тази идея бе привлякла много поддръжници. Аз обаче веднага видях, че този материалистически работнически „манифест“ изопачаваше автентичното намерение. Когато пред погледа ми се разкри Рождената визия на тези двама мъже, аз разбрах, че те интуитивно бяха предусетили, че на човечеството е предопределено да постигне такава утопия. За съжаление, не бяха успели да си спомнят, че подобна утопия може да бъде осъществена само посредством демократичен процес, основан на свободна воля, и тя може да еволюира много бавно.

Така основоположниците на комунистическата система от първата революция в Русия до всички евентуално сателитни страни, погрешно бяха мислили, че такава система може да се постигне със сила и диктатура — един подход, който свърши трагично и бе заплатен с цената на милиони животи. В своето нетърпение хората си бяха представили утопия, но бяха създали комунизъм и десетилетия на трагедия.

Сцената се премести към другата алтернатива на демократичния капитализъм — злодейството на фашизма. Тази система бе предназначена да утвърди благоденствието и властта на един управляващ елит, който се смяташе за привилегирован да ръководи човешкото общество. Те вярваха, че с отказ от демокрация и свързването на управлението с новата индустриална върхушка, една нация може да постигне най-високото си развитие и положение в света.

Ясно виждах, че създавайки подобна система, нейните създатели не съзнаваха изобщо своята подсъзнателна Рождена визия. Те бяха дошли с единственото желание да издигнат идеята, че цивилизацията се развива по посока на все по-голямо усъвършенстване и че една нация, обединена от обща цел и воля, която се стреми да осъществи най-пълно своите възможности, може да постигне високи нива на енергия и ефективност. А в действителност бяха осъществили една ужасяваща егоцентрична представа, която несправедливо утвърждаваше приоритета на определени нации и възможността за развитие на една супернация, предопределена да господства над света. Интуицията на всички хора, които се стремяха към съвършенство, отново бе извратена от слаби, обзети от страх хора, по време на кървавия режим на Третия райх.

Продължих да наблюдавам как други — които също виждаха пътя към съвършенство на човечеството, но не бяха забравили значението на могъщата демокрация — се обединиха срещу последните две алтернативи, обявявайки се за свободно развитие на икономиката. Съпротивата на първите доведе до кървавата война срещу фашистките извращения, която бе спечелена с огромни жертви. Втората — до продължителната и сурова студена война срещу комунистическия блок.

Пред очите ми се разкриха Съединените щати през първите години на студената война — петдесетте години на века. В този момент Америка бе успешно достигнала връхната точка на едно четристотингодишно развитие на секуларния материализъм. Все по-разрастващата се средна класа живееше в условия на благоденствие и сигурност, и при този материален успех се създаваше едно ново голямо поколение, чиито интуиции щяха да доведат човечеството до една трета голяма трансформация.

Това поколение израсна, като му бе постоянно на-помняно, че живее в най-великата страна на света, страна на свобода и справедливост за всички нейни граждани. Но достигайки зрялост, представителите на това поколение откриваха тревожно несъответствие между тази разпространена американска представа и действителната реалност. Те откриваха, че мнозина в тази страна — например някои малцинства и жени — по закон и традиция съвсем не бяха свободни. През шейсетте години новото поколение започна да се вглежда в реалността по-отблизо, откривайки други тревожни аспекти в представата на Съединените щати за самите себе си — например сляп патриотизъм, който изискваше от младите хора да отидат в чужда страна и да водят политическа война, която няма ясна цел, нито изгледи за победа.

Също толкова тревожен беше духовният климат в тази култура. Материализмът на предходните четиристотин години бе изтласкал на заден план всичко, свързано с мистерията на живота и смъртта. Мнозина започнаха да намират ритуалите в църквите и синагогите за помпозни и безсмислени. Посещаването им бе се превърнало в нещо по-скоро социално, отколкото духовно, и хората се подчиняваха на това, как ще погледнат на тях отстрани.

По-нататък видях, че склонността на това поколение да анализира и критикува бе породена от дълбоката интуиция, че в живота има някакъв друг смисъл, освен този, който се разкриваше от старата материална реалност. Новото поколение долавяше духовен смисъл отвъд видимостта и започваше да се интересува от други, малко познати религии и духовни гледни точки. За първи път източните религии започнаха да се възприемат от повече хора, защото потвърждаваха все по-разпространява-щата се интуиция, че духовното възприятие е вътрешна опитност, промяна на съзнанието, което можеше завинаги да промени отношението на човека към неговата същност и предназначение. По същия начин паметниците на юдейската кабалистика и западните християнски мистици, като Майстер Екхарт и Тейар дьо Шар ден, предоставяха други интересни описания на една по-дълбока духовност.

В същото време човешката наука достигна до нови познания — социологията, психиатрията, психологията и антропологията, както и модерната физика, които хвърляха нова светлина върху естеството на човешкото съзнание и творческа способност. Тези мисловни натрупвания, наред с перспективата на Изтока, постепенно започнаха да изкристализират в идеята за човешките възможности — възникващото убеждение, че хората понастоящем използват само малка част от своя физически, психически и духовен потенциал.

Станах свидетел как в продължение на няколко десетилетия тези знания и духовната опитност, които те пораждаха, започнаха да се възприемат от достатъчно количество хора и това доведе до трансформация на съзнанието, която ни даде възможност да формулираме нов възглед за смисъла на човешкия живот, а това доведе в последна сметка и до действителното припомняне на Деветте откровения.

В същото време, докато изкристализираше този възглед и се разпространяваше в целия човешки свят, променяйки съзнанието на хората, мнозина от новото поколение започнаха да се дърпат, внезапно разтревожени от разрастващата се нестабилност на културата, която изглеждаше свързана с налагането на новата парадигма. Стотици години установените норми на стария възглед за света бяха поддържани в един строго определен и дори закостенял ред на човешкия живот. Всички роли бяха ясно определени и всеки си знаеше мястото: мъжете на работа, жените и децата у дома, неприкосновеност на семейството, установена професионална етика. От гражданите се очакваше да заемат полагаемото им се място в икономиката, да открият смисъла на живота си в семейството и децата, да живеят добре и да работят за създаването на материална сигурност на идващите поколения.

Тогава през шейсетте години дойде вълната на поставянето на въпроси, анализ и критика и неоспоримите норми изведнъж започнаха да се рушат. Човешкото поведение престана да се ръководи от общоприетите конвенции. Всеки внезапно се почувства изпълнен със сили, разкрепостен, свободен да следва собствения си път в живота и да протяга ръка към тази мъглява идея за човешките възможности. В тази атмосфера това, какво мислят другите, престана да бъде определящо за нашите действия и поведение. Поведението ни все повече започна да се определя от това, какво самите ние чувстваме, от нашата вътрешна етика.

За онези, които наистина бяха приели по-дълбоко изживяна духовна гледна точка към света, която се характеризираше с искреност и любов към другите, етическото поведение не беше проблем. Проблемът бяха онези, които бяха загубили външните си ориентири на живот, без все още да си формират достатъчно силни вътрешни норми. Те изпадаха в нещо като културен вакуум, където всичко изглеждаше позволено: престъплението, наркотиците, задоволяването на всякакви импулси, да не говорим за професионална етика. И най-лошото от всичко, мнозина се възползваха от откритията на човешките възможности, за да твърдят, че престъпниците и нарушителите не са отговорни за своите собствени действия. На тях се гледаше като на жертви на една подтискаща култура, която безсрамно допускаше социални условия, позволяващи развитието на такова поведение.

Продължих да наблюдавам и внезапно разбрах онова, което се развиваше пред очите ми: цялата планета бе обхваната от поляризация на културата, тъй като нерешителните започваха да реагират срещу една културна гледна точка, която смятаха, че бързо ще доведе до хаос и несигурност, а може би дори до пълното разпадане на собствения им начин на живот. Специално в Съединените щати все повече хора започваха да стигат до убеждението, че са изправени пред битка на живот и смърт срещу толерантността и либерализма на последните двайсет и пет години — една война на културите, както я наричаха, чийто залог беше оцеляването на западната цивилизация. Виждах, че някои от дори смятаха каузата едва ли не загубена и препоръчваха крайни мерки.

При такава неочаквано бурна и враждебна реакция, видях как защитниците на човешките възможности самите биват обзети от страх и заемат отбранителна позиция, долавяйки, че много трудно спечелени битки за човешки права и социална справедливост можеха да бъдат пометени от надигащата се вълна на консерватизъм. Мнозина считаха тази реакция срещу либерализацията като атака от страна на силите на алчността и експлоатацията, които настъпваха в един последен опит да доминират над по-слабите представители на обществото.

Тук можах да видя кое усилва това противопоставяне: всяка от страните мислеше другата за конспирация на злото.

Онези, които се придържаха към стария възглед за света, вече не гледаха на защитниците на човешките възможности като на хора неориентирани и наивни, а започваха да ги смятат, напротив, за част от една голяма конспирация от заклети привърженици на комунистическата алтернатива — чиято цел е да осъществят точно това, което ставаше: разрухата на културния живот до степен, когато да се наложи едно централизирано управление, за да овладее нещата. Накрая, при заплахата от пълна разруха, големият брат щеше да излезе на преден план, да конфискува цялото богатство и да обяви военна диктатура.

За привържениците на либерализма и промяната, бе валиден точно обратният сценарий. Пред лицето на спечелилия политическа власт консерватизъм, те смятаха, че всичко, което са постигнали, ще бъде смазано. И си даваха сметка за нарастващата жестока престъпност и разпадането на семейните структури, само че според тях причината не беше в крайните мерки на правителството, а в липсата на мерки, в тяхното забавяне.

Във всички страни капитализмът не бе оправдал очакванията на цяла класа от хора и причината за това беше ясна: бедните нямаха възможност за активно участие в системата. Не получаваха добро образование. Нямаха работа. Вместо да вземат мерки, правителствата нехаеха и пренебрегваха програмите за предотвратяване на бедността, наред с други, трудно спечелени социални придобивки от последните двайсет и пет години.

Ясно виждах как при разрастващото се разочарование привържениците на реформи започваха да вярват в най-лошото — как консерватизмът се налага вследствие на манипулация и натиск от страна на богатите, обединени от корпоративни интереси. Те можеха да купуват правителства, да купуват средствата за масова информация и в последна сметка, както се случи в нацистка Германия, можеха постепенно да разделят света на имащи и нямащи, а най-богатите и най-големи корпорации да разорят дребните собственици и да съсредоточават в ръцете си все по-голямо и по-голямо богатство. Разбира се, щеше да има и съпротива, но тя щеше да се окаже само играчка в ръцете на елита с укрепването на неговата политическа мощ.

Знанието ми внезапно се издигна на по-високо ниво и най-сетне проумях напълно същността на поляризацията: все повече хора започваха да се придържат към единия или другия възглед, като и двете страни се изпълваха с враждебност, настройваха се за война на доброто срещу злото, и двете си представяха другата страна като огромен таен заговор.

И най-накрая започнах да разбирам все по-нарастващото влияние на онези хора, които се опитваха да обяснят същността на разрастващото се зло. Това бяха онези, които твърдяха, че е настъпил краят на света, за който говореше Джойлс. В нарастващия хаос на прехода, тези тълкуватели започваха да имат все по-голямо влияние. Според техния възглед, библейските пророчества трябваше да се разбират буквално и те виждаха в нашите несигурни времена подготовката за настъпването на дългоочаквания апокалипсис. Наближаваше разразяването на онази свещена война, при която хората щяха да бъдат разделени между силите на мрака и армиите на светлината. Те си представяха тази война като реален физически конфликт, всеобхватен и кървав, и за онези, които знаеха, че настъпва, само един избор беше от значение: да бъдат на страната на светлината, когато битката започне.

В същото време, както и при другите пътеводни поврати в историята, отвъд страха и ограничеността, аз виждах действителните Рождени визии на участниците. Явно бе, че и от двете страни при това противопоставяне, всички идваха във физическото измерение с намерението да се преодолее противопоставянето. Ние желаехме плавен преход от стария материалистичен възглед за света към нов, духовен, и една трансформация, при която най-доброто от старите традиции да се съхрани и интегрира в появяващият се нов свят.

Ясно виждах, че все по-нарастващата войнственост представляваше отклонение от първоначалните намерения, породено от Страха. Според нашата автентична визия, етиката на човешкото общество трябваше да се съхрани, като в същото време всеки отделен човек постигне пълна свобода, а околната среда бъде съхранена. Едновременно с това трябваше да се съхрани икономическият растеж и да се трансформира, като се подчини на върховната духовна цел. И най-сетне, това духовно познание можеше да се осъществи в света и да постави началото на утопия, която в символичен смисъл беше осъществяване на края на времената според Писанията.

Внезапно съзнанието ми се издигна още повече и, точно както когато бях наблюдавал Рождената визия на Мая, аз можах да надникна в това по-високо духовно съзнание, в бъдещето на човешкото развитие, когато щяхме да постигнем примирение на противопоставящите се възгледи, за да осъществим по-пълноценно нашето човешко предназначение. Точно тогава, както и преди, почувствах световъртеж и загубих концентрация; не можех да достигна онова ниво на енергия, което ми беше необходимо, за да възприема бъдещето.

Видението започна да изчезва, аз се напрегнах да го задържа и успях още веднъж да погледна към ситуацията в настоящия момент. Ясно беше, че без посредническото въздействие на Световната визия, поляризацията, предизвикана от Страха, щеше да продължи да се усилва. Видях как двете страни ставаха все по-крайни, чувствата им на омраза се засилваха, всяка гледаше на другата не просто като на стояща на погрешно становище, но като олицетворение на злото, на користта… В съюз със самия дявол.

Имаше един миг в който се чувствах замаян и увлечен в стремително движение, след което се огледах и видях, че Уил беше до мене, Той ми хвърли един поглед, после се загледа отново към обгръщащата ни сивота, с израз на загриженост на лицето си. Бяхме се преместили в пространството.

— Ти успя ли да видиш моята Визия за историята? — попитах го.

Той отново ме погледна и кимна.

— Онова, което видяхме, беше една нова духовна интерпретация на историята, донякъде съответстваща на представите на твоята култура, но невероятно просветляваща. Никога не съм виждал подобно откровение преди. Това сигурно е част от Десетото откровение — осветляване на човешките търсения от гледна точка на Отвъдното. То ни дава възможност да разберем, че всеки се ражда с позитивно намерение, опитвайки се да сведе новото знание от Отвъдното във физическото измерение. Всеки от нас! Историята е един продължителен процес на пробуждане на съзнанието. Ние се раждаме във физическия свят, сблъсквайки се с проблема, че Рождената ни визия се изтласква на подсъзнателно ниво и ни се налага да се приспособим и възпитаваме, според културните условия навремето. Подир туй, всичко което можем да си спомним, са предчувствията, интуициите за онова, което трябва да направим. Но ни се налага постоянно да се борим със Страха. Често Страхът е толкова голям, че ние се отклоняваме от първоначалните си намерения или ги изопачаваме. Но всеки, наистина всеки един идва с най-добри намерения.

— И ти наистина ли смяташ, че Хитлер, например, е дошъл тук, за да направи нещо добро?

— Поначало да. Може би той е щял да стане артист, който да даде израз на немското достойнство, ако не е бил толкова отхвърлян отрано и обладан от толкова голям Страх. Той се е вкопчил във властническата си драма на изкупителна жертва и съблазънта на властта, за да преодолее дълбокото усещане за несигурност, изпитвано от немците в резултат на загубата на Първата световна война. Те са били подложени на ужасно отношение от останалата част на света след войната и това е разпалило у тях жаждата за мъст.

— Не зная — казах аз. — Дали някои хора не са зли по самата си природа?

— Не, просто обезумяват под влияние на Страха и правят ужасни грешки. И в последна сметка, както стана с Хитлер, трябва да понесат цялата отговорност за тези грешки. Но трябва да се разбере, че такива ужасяващи действия се дължат донякъде на нашата склонност да приемаме, че някои хора са зли по природа. Този погрешен възглед подклажда противопоставянето. И двете страни не могат да повярват, че хората са способни да вършат зло, без да бъдат зли по самата си същност, и непрекъснато се отчуждават и дехуманизират.

Той отново се разсея и се загледа встрани.

— Всяка от страните смята, че другата е въвлечена в някакъв огромен конспиративен заговор, който въплъщава всичко негативно — добави той.

Забелязах, че отново се загледа в далечината, и когато проследих погледа му и също се съсредоточих нататък, започнах да долавям някакво ужасно чувство за мрак и заплаха.

— Струва ми се — продължи той, — че ние не можем да постигнем Световна визия и да преодолеем противопоставянето, преди да разберем истинската природа на злото, действителната същност на Ада.

— Защо казваш това? — попитах аз. Той хвърли към мен поглед още веднъж, после от-ново се загледа в сивотата.

— Защото Адът е точно тук, където се намираме.