Асен Г. Христофоров
Иманяри (9)

IV

Гората, Преслапа, колибата…

С тях бяха свързани всички спомени за срещите му с Гюргена подир отказа на родителите й да го приемат за свой зет. На пръв поглед нищо не се бе променило между тях двамата. Нужно бе само да спазват известно приличие в угода на отдавна установените селски нрави и нито да се хващат един до друг на хорото, нито да се впускат в дълги разговори на мегдана или да се изпращат след привечерните разходки. Изменен бе дори редът на къщите при извеждането на махленските говеда в гората. Сега Гюргена имаше жена от друг дом за другарка. Така беше по-добре за всички — и за близките на младите, и за самите тях; защото Арангел беше горски надзирател и срещите му с Гюргена по пътечките към Преслапа можеха винаги да се отдават на случайността. Трябваше да пазят благоприличие пред външния свят и това като че ли бе всичко.

И все пак имаше известна разлика. След покрусата, разтърсила с еднаква сила душите им, Арангел бе станал по-плах, а Гюргена — по-дръзка. Дързостта й се проявяваше и в приказките, и в милувките й. Тя сякаш извираше от отчаянието пред решителния отказ на родителите й и все по-нарастващата плахост на Арангел, който се провираше с чувството на бракониер през клоните на гъстата смърчова гора, за да стигне до нея. Идваше, пристъпваше блед, с хлътнали от безсъние очи, присядаше в тревата и дълго мълчеше. Винаги тя го изтръгваше от унинието. Нарочно си играеше с пушката му, сетне го милваше по ръката, първа поднасяше устни към неговите и вече не затваряше очи при целувките им, а се взираше в неговите с някаква странна, решителна настойчивост. Тъй се опитваше да възвърне вярата му в бъдещите дни.

— Няма да склоня за друг, докато ме искаш ти! — шъпнеше тя в ушите му и вече не сключваше ръце отпред, когато той я притискаше до гърдите си.

Тя имаше и други думи за него — думи гальовни, по-нежни и от ласките й, премисляни ден по ден и нощ подир нощ в ония дълги месеци и години, когато той бе яхал коня и рипал от него, когато бе тичал от сутрин до вечер с пушка в ръка, за да прескача трапове и да заляга в локви, връщайки се по тъмно в казармата с притъпени сетива и неспособен дори да мечтае, а тя, сама в стаичката си, се бе вглеждала през отвореното прозорче в бледия лик на луната, отдадена на сладостни мисли по него. Тия отколешни мисли, още тогава обличани в нежни, ала недоизречени слова, сега неудържимо напираха навън, към него, обезверения, възвръщайки вярата му в дните, които идеха занапред.

— Никога няма да обикна друг! И да искам, няма да мога…

Той се връщаше в селото ободрен от тия срещи в гората, но още с припадането на вечерния здрач в душата му отново проникваха съмнения. Гюргена често бе повтаряла, че няма да склони за друг, и той вярваше в думите й. Но тя никога не бе казвала, че ще пристъпи волята на родителите си! И безизходицата тровеше дори и съня му.

Гергьовден дойде и отмина. По това време Гюргена навлезе в деветнадесетата си година, около Гергьовден свърши и дългата, противна война. Скоро в селото се завърнаха и последните войници, стигнали чак до унгарските земи. Между тях беше и Костадин. Довчерашните войници сякаш бързаха да се навеселят и с песни в кръчмата и чрез потайни срещи край плетищата да заместят пропуснатите седенки и веселието при нестаналите сватби. И още посред лято, в разгара на самата коситба, се заговори за нови сватби. Сгледниците зашетаха по никое време из селото. А подир сгледниците тръгнаха и злите езици.

Ония съмнения на Арангел, които се въртяха в затворения кръг на мислите му и не му даваха покой през самотните нощи, бяха само като досадни мухи в сравнение с новите, по-тежки терзания, подхранвани от случайно дочути разговори или мълви за сватосвания. Защото мухите само бръмчаха в главата му, а тия носеха отровно жило и то стигаше до сърцето. Подплашена от неговите думи, Гюргена почти не излизаше. И постъпваше тъй заради него. Не идваше и на хорото и нито веднъж не навлече новия ален бръчник и елека с везаните ръкави, а до бакалина отскачаше със стар сукман и избеляла шамия. Дори нарочно излагаше лицето си на слънце, за да погрознее.

И все пак в един от тия усилни дни през коситбата, към края на петровските пости, из селото се разнесе мълвата, че сам свещеникът, който водеше сестра на бакалина, се тъкмял да поиска Гюргена за Костадин. Новината не зачуди никого, а най-малко Арангел. Той бе очаквал това. Още преди три месеца неговият кръстник се бе досетил защо родителите на Гюргена не искат и да чуят за Арангел и за кого гласят своята най-малка щерка.

„Търговци си имаме двама: бакалин и кръчмарин. И двамата си имат ергени…“

Беше дошъл редът на бакалския син!

На връх Петровден службата се извършваше в долната черква, гдето ставаше и обичайният курбан. На църква бе отишъл само старият, а брат му отиде с менчето за курбан. В къщи останаха Арангел, снахата и децата. Уверен, че Гюргена няма да бъде сред множеството в църковния двор, гдето се вареше курбанът, Арангел се залови да почисти пушката си. Беше приседнал в тревата, под сянката на сливата. Кокошки кудкудякаха под сайванта, прасето грухтеше в кочината, старото им куче се препичаше на тераската под дървеното стълбище, а откъм къщата долитаха плачовете на децата. И двете бяха болни от заушки и снахата се бе изнервила покрай тях. Затова Арангел седеше в двора.

Времето напредваше, а брат му още не се връщаше с менчето и Арангел, припомняйки си казармените дни, реши да разглоби пушката. Когато смазваше разглобените части, някой блъсна портата и в двора влезе Гюргена. Арангел изтръпна, а тя припна към него. Беше гологлава, с вехти дрехи и налъми връз боси крака, а очите й, присвити и хлътнали навътре, го гледаха диво, със свиреп блясък. Той се бе изправил, тя го сграбчи с две ръце за ризата и бързо занарежда:

— Вземи ме, Арангеле!… Заключи ме горе и не ме давай! С пушката стой отвъд, стреляй, ако щеш, но не ме давай!…

— Какво има? — сухо запита той.

— Дойдоха да ме искат за Костадин… Попът дойде, с попадията дойде, а аз подслушвах отвън…

— И?…

— И нашите дадоха дума! Дори склониха сватбата да стане на Богородица… На Богородица, Арангеле, подир шест недели! Чуваш ли? — И тя изхлипа, впила нокти в ризата му. — Вземи ме, Арангеле, прибери ме горе! Затова съм дошла…

— Добре! — смутолеви той, без да вниква в пълния смисъл на думата, защото мозъкът му бе скован от вълнение.

— Трябва, Арангеле! Аз и в къщи вече не мога да се върна…

— Какво има?

— Отворих вратата и тъй, боса, ей с тия дрехи, викнах по тях, че никога няма да ида за Костадин! Попадията изпищя, старият хукна по мене, а аз го преварих. Ей сега ще дойдат! — И очите й диво се стрелнаха към дворната порта. — Прибери ме, Арангеле!…

Гласът й се беше снишил до шепот, тя цялата трепереше и очите й, сухи до тоя миг, изведнъж се напълниха със сълзи.

— Добре! — повтори той и я прегърна през рамото.

Беше му драго да я гледа така развълнувана и разплакана и вместо да избърза, вместо да стори нещо, за да я успокои не само с думи, а и с дела, мислите му в миг го върнаха три години назад и той пак видя малкото девойче в колибата край Преслапа, което плачеше тъй, безпричинно, само защото се чувствувало добре при него.

— Да вървим! — подкани го тя и сама го поведе към дървеното стълбище.

Той пристъпваше като пиян. Никога не бе мислил, че развръзката ще дойде тъй неочаквано. Вървеше без да вижда, доволен да държи ръката й в своята. И не видя снахата, застанала на площадката с ръце на хълбок.

— Да не си посмяла! — викна тя към Гюргена. — Всичко чух… Къщата е моя, наша, на мъжа ми и на децата…

— Снахо! — укори я Арангел.

— А ти да мълчиш! — засъска тя към него. — Тук няма място за махленски кучки!

Той се стъписа, Гюргена изхлипа и закри лице с ръце, старото псе се разлая и тромаво се спусна към дворната порта. Когато Арангел извърна глава и ги видя, вече бе твърде късно да действува. Бащата на Гюргена търчеше към тях с вдигната сопа, зад него бързаха двамината му зетьове с голи ножове в ръка, а подир тях още десетина мъже, жени и деца нахлуха в двора през зейналата порта. Гюргена изпищя. Сопата на стария щеше да се стовари върху гърба й, ако Арангел не бе вдигнал ръка, за да я отпусне като прекършена още в следния миг. Пред очите му притъмня от силната болка и дорде да усети, някой изви и двете му ръце отзад. Старият бе блъснал Гюргена на земята и я теглеше за голите плитки.

— Вземете си я! — крещеше снахата от високата площадка и гласът й се извисяваше над общата врява. — Казах и на него, и на нея: тук няма място за махленски кучки!…

Сега двамина държаха ръцете на Арангел, един от зетьовете стоеше пред него с нож в ръка и го ругаеше, без да щади псувните, а в това време старият и другият зет просто повлякоха ритащата Гюргена към портата. Олелията постихна, поизпразни се и дворът и някой хлопна портата. Снахата бе изприпкала натам и побърза да я залости.

— Пуснете ме! — викна Арангел.

— И да те пуснем, тук ще стоиш! — отвърна първият зет.

Отпуснаха го и се смълчаха, защото дясната му ръка увисна като прекършена, цялата посиняла от китката до лакътя. Той гледаше с ням ужас към празната площадка, откъдето бе крещяла снахата. Беше прибледнял и пот се стичаше по лицето му.

— Вече да не сме те видели да й продумаш, защото…

Зетят не се доизказа. Той само вдигна ножа пред очите на Арангел. Вдигна го, подържа го тъй за миг-два и вече кимваше на другите двама да тръгват, когато Арангел внезапно присегна с лявата си ръка, изви китката му и изтръгна ножа.

— Вървете си! — процеди той през зъби и захвърли ножа чак към чешмата.

Те тръгнаха почти заднешком, а той бавно заизкачва по стълбището. Не след дълго любопитните съседи го видяха да излиза през портата с раница на гръб, стиснал завитите краища на платнището в здравата си ръка. В платнището бе сложил частите на разглобената пушка.

От тоя ден Арангел не прекрачи прага на бащината си къща.

Бе отишъл направо в дома на лесничея с молба да бъде преместен на по-ниска служба в привременния склад край Гьолечица, на час път от селото. Тогава там имаше малък горски дом с пристройка за добитъка. Пазачът живееше в къщурката. Той се бе оженил през зимата и на няколко пъти бе замолвал началника си да го премести в селото, па макар и като разсилен в лесничейството.

Лесничеят беше особняк. Не се трогна от разказа на Арангел, но обеща веднага да го настани в Гьолечица. Дори го задържа на обед при себе си. Беше ерген на попреминали години, стремеше се да бъде независим дори от хазайката си и сам си приготовляваше храната, а със служителите се отнасяше нито много строго, нито прекалено дружески. Обичаше да им подхвърля думи и мисли, които те не винаги разбираха.

— Какво излиза от всичко това? — подкачи той Арангел по време на обеда. — Влюбен си, а искаш да се махнеш от селото, та да не виждаш момата! Готов си още днес да се ожениш за нея, а сам молиш да ти дам служба с по-ниска заплата! Няма разум в това…

Арангел мълчеше и едва предъвкваше.

— Невъзможно е за влюбения да постъпва мъдро! — продължи лесничеят.

— Няма друга мъдрост извън щастието! — одързости се Арангел.

— Щастието ли? То не съществува… Ето какво искам да запомниш от мене: оня, който позволява на любовта да подрежда живота му, завинаги скъсва с мъдростта и докрай се обрича на бедност! Ти май си тръгнал по тоя път…

— Нямам друг път! — отвърна Арангел.

Лесничеят не искаше да спори и сам прекрати разговора.

Привечер в тоя ден Арангел седеше до лесничея в служебната бричка и двамата потеглиха към Гьолечица — единият искаше да се поразходи, а другият бързаше да заеме новата си служба. Пътят им водеше през мегдана, а той беше пълен с хора и те трябваше да карат бавно. Селяните ги гледаха с нескрито любопитство.

— За пристанушата отиват! — подхвърли съсухрена невяста.

— Окъснели са! — обади се друга на подбив.

Лесничеят нарочно подвикваше към конете. В присмехулните погледи и в злъчните задявки към седналия до него Арангел той виждаше прояви на прастарото безсърдечие на селските хора към всяка чужда мъка и беда, стига тя с нищо да не накърняваше материалното благосъстояние на пострадалия. Но при делбата с брат си Арангел доброволно бе приел неизгодни за себе си условия и докато лесничеят съзираше великодушието на своя служител, селяните виждаха само глупост в нея. Затова изпращаха бричката с подвиквания и задявки, за които предобедната случка с Гюргена бе само удобен повод. А за момата, моми много на село — камък да хвърлиш по куче, мома ще удариш…

Тъпанът бумтеше, хорото се източваше към моста ведно с гайдарджията, двамината му помощници ситнеха подир него и непоносимият рев на зурлите им заглушаваше и пискуна на гайдата, и юнашките подвиквания на ергените. Конете в бричката трябваше да поспрат пред моста, дорде да отмине хорото. Водеше го Костадин и го водеше напето, в луда надпревара с музикантите. На ризата му блестеше военен орден. Като видя кой седи до лесничея в бричката, Костадин весело подвикна, подскочи с развяваща се кърпа пред конете и тоя път неговото бодро хороводно иху-ху прозвуча предизвикателно и обидно в ушите на всички.

Хорото се изниза и бричката затрополя по моста.

— Този ли беше Костадин? — обърна се лесничеят към Арангел.

— Той! — смутолеви горският.

— И орден има! И пари, за да плаща на музикантите! И безсрамие, за да се весели в такъв лош за него ден… Но ти не бива да таиш мъст в гърдите си! Приятели ли бяхте?

— Да! — призна Арангел. — На един чин сме стояли в училището.

— Виж, това е друго! — замислено подзе лесничеят. — В библията пише да прощаваме на враговете си, ала никъде не е казано да прощаваме на приятелите си. Сега ще имаш един приятел по-малко, но не и един враг в повече. Това зависи само от тебе.

— Защо? И как?…

— Не бива да мислиш за отмъщение! Който таи мъст, сам посипва раните си със сол и те никога няма да зараснат.

Тези думи се врязаха дълбоко в паметта на Арангел, те го вълнуваха и през първата му нощ в горския дом край Гьолечица, отгдето лесничеят бе отвел предишния пазач. Още на излизане от селото Арангел бе почувствувал, че се отърсва от калта и мътилката, полепнали по него в тоя ден. Когато остана сам в малката къщурка сред гората, изопнатите му нерви се поуспокоиха. Самотата не го тласна към отчаяние. Огорчението му бе все още твърде силно, за да позволи на мислите му да се насочват към Гюргена, и пред очите му се мяркаше ту образът на снахата, застанала на площадката насред дървеното стълбище, ту самодоволният лик на Костадин, когато водеше хорото. Не можеше да проумее постъпката на снахата, нито да се примири с чудовищните й думи. Затова инстинктивно отбягваше да мисли и за нея. Мислеше за Костадин и мислеше с неприязън за него. Виждаше го как подскача на хорото, виждаше усмивката по бакъреното му лице, виждаше и лъскавия орден връз ризата му. И сякаш не друго го гнетеше, а орденът! Костадин го бе получил след боевете при Драва, но другарите му шушнеха, че в ония трескави дни ордените се раздавали някак набързо, почти на слуки. Случайна мина бе затрупала Костадин в малка къщурка и той се бе измъкнал невредим изпод развалините. Това бе всичко! Арангел не бе мислил за нашивки и почести нито в казармата, нито на фронта, но сега мислите му отскачаха все към тоя орден и не от завист, а от ненавист. Тъй, вместо да се насочи към човека, ненавистта му се изливаше към неговия орден!

Защото дълбоко в себе си Арангел съзнаваше, че не Костадин е виновен за неволите му. Той беше син на бакалин и имаше търговска закалка. Решил бе да се жени и бе поискал Гюргена със същата хладна пресметливост, с която би спрял поглед върху една или друга юница на пазара, готов да купи най-якото и породисто добиче. Колко често се бе хвалил пред всички, че притежава най-хубавия кон в селото! И най-скъпия часовник с верижка от ковано злато… Такъв беше Костадин, така бе поискал и Гюргена. И Арангел разбра, че не бива да храни мъст към него. Разбра това в усамотението си през тая първа нощ в Гьолечица и отдаде право на лесничея, но само донякъде, защото чувствуваше, че раната в собствената му душа никога няма да заздравее. Едно бе да мисли, че Гюргена няма да бъде негова, по-тежко бе да знае, че Гюргена принадлежи на друг. Изчезнеше ли надеждата, оставаше само мъката…

Малцина нарушаваха покоя през следващите дни. Дори горските работници бяха пръснати по ливадите и далечните баири, за да косят, да пластят сеното и да го откарват с коли по домовете си. В привременния горски склад край Гьолечица пристигаха по няколко трупчийски камиона от Самоков. Те идваха с по двамина товарачи от селото, но товарачите бързаха и някак странеха от Арангел, а и той не смееше да ги поразпита за Гюргена. Не знаеше какво бе станало в нейния дом след страшния предобед на връх Петровден. Искаше да не мисли за това, но неизвестността го гнетеше повече от всичко. Притисната от всички страни, Гюргена навярно бе склонила! И как да не склони, когато сама бе дотърчала в неговия дом с надеждата да остане завинаги при него, а той — повече от нерешителност, отколкото от несъобразителност, бе пропуснал ценни мигове и бе позволил на близките й да я изтръгнат от ръцете му. Той се чувствуваше виновен и дори се срамуваше от себе си.

На петия ден пред новия му дом спряха двамина горски работници, впрегнали лесничейски волове в коли с ритли. Те идеха да приберат сеното от ливадите над Гьолечица. Поотрасло момиченце остана при воловете, а те влязоха при него. Донесоха му хляб и сланина, сирене, захар и други продукти, полагащи се на всички служители в лесничейството извън редовните месечни дажби по разпределителната система.

— Е, как я караш тук? — запита го бащата на момичето.

— Доволен съм — глухо отвърна Арангел.

— И брат ти е доволен — додаде другият. — Тъй било по-добре: да си е сам в къщата и да знае кое било негово, кое чуждо…

Арангел мълчеше, сякаш не бе чул тия думи, и те тръгнаха да си вървят. Когато колите заскърцаха по прашния път, детски глас го повика по име. Момичето само отвори вратата.

— Кака Гюргена ме праща — задъхано подзе то. — Праща ти много здраве и ми заръча да ти кажа, че е добре…

Арангел трепна и в миг се изпоти.

— Тъй заръча да ти кажа — продължи момичето, — но аз я видях и знам, че не е добре…

— Защо? — глуповато запита Арангел.

— Трябва много да са я били… Беше гола, само по една риза — и момичето се изчерви, — защото баща й заключил всичките й дрехи в сандъка. Но тя не плаче, а се смее!

— Защо?

— Защото няма да се жени. Сега пък Костадин не я искал… Тъй им обадил по попадията и тогава баща й заключил всичките й дрехи. Та това ми заръча да ти кажа…

Момичето се смълча, доволно от себе си, и го гледаше с грейнали от радост очи.

— Ти си добро дете! — рече Арангел и го целуна по челото.

Така бе целунал някога и малката Гюргена, когато бе надиграл сестра й в техния дом, сега завинаги заключен за него.