Асен Г. Христофоров
Иманяри (2)

II

Влаха не бързаше да отиде при слепеца. Искаше да провери колко струва дадената му от Костадин пара̀ и се отби при един часовникар, който търгуваше с антикварни монети и имаше книга с отпечатъци на по-скъпите златни и сребърни пари, сечени през миналите векове. В една от страниците на тая книга часовникарят откри монетата като тази на Костадин. Зачете нещо в книгата и остана равнодушен.

— Не чини ли? — запита Влаха.

— Чини, как да не чини! — отвърна часовникарят. — Такива са намирани и на други места по нашите земи. Само някой музей би я откупил.

— И за колко?

— Ще ти дадат за нея до пет Фердинандови петолевки…

Влаха бе подпрял с ръка кривата си челюст и изпитателно се взираше в очите на часовникаря, скрити зад дебелите стъкла на очилата.

— Не те лъжа! — И часовникарят му подаде монетата. — Бащата на някоя от вашите куцовлашки моми може да ти даде и повече за нея, ако успееш да го излъжеш.

— Не я продавам — рече Влаха. — Тая пара̀ ще ми донесе едно гърне с жълтици!

— А сведението, планът?

— Сега отивам за него…

Слънцето бе залязло зад Шишманов връх и обагряше краищата на бял пухкав облак, надиплен в небето високо над града, когато Влаха навлезе в тясна, неприветлива уличка. Той зърна отдалече слепеца, седнал на пейка пред дворната порта на къщата — сам, подпрян на тояжка, нехаен към припадащия мрак. От тая пейка старецът се прощаваше със замиращата глъч на пазарния ден. И напразно се силеше да долови хлопатари на овни. Никой вече не купуваше овни…

Дочул стъпките, слепецът вдигна глава и сякаш се вгледа във Влаха през тъмните стъкла на очилата.

— Аз съм, Истилян — рече Влаха, спрял до портата. — И ти нося нещо скъпо, за най-малката ти внучка.

Тъмните стъкла го гледаха вторачено и нито един мускул не трепна по брадясалото лице на стареца. Така стояха няколко мига — единият прав, другият седнал. И седналият, въпреки слепотата си, сякаш долавяше напрегнатото очакване на иманяра. Сетне старецът поклати глава и тихо заговори:

— Остави се, Истиляне! Не те ли е страх от заклети пари? Намериш ли ги, ще умреш!

— Вземи това и ела вътре!

Истилян блъсна с крак дървената портичка. Тогава старецът се понадигна, някак колебливо протегна ръка и като усети едрата монета между пръстите си, пръв тръгна по пътечката. Вървеше умерено, но все потропваше с тояжката.

Влязоха в приземна стаичка с глинен под и миндер под прозореца, през който се промъкваше слаба виделина. В горния ляв ъгъл мъждукаше кандило под икона. Старецът побърза да седне.

— Не познавам такава пара̀, Истиляне — рече той, опипвайки монетата от едната и другата страна.

— Антика е — отвърна иманярът. — Има над триста години.

— И ти имаше над триста овце…

Старецът бе изрекъл тия думи с глух укор в гласа. Те му напомниха недалечното минало, когато куцовлашките пастири по Рила бързаха да продават овцете си. По това време навред никнеха кооперативни стопанства. Само Истилян не искаше да продаде дори една брава. Тогава по-старият му син неочаквано отмъкна сто овце от стадото и се запиля с тях някъде към Бургас, сетне и по-малкият грабна своя дял от сто овце и ги подкара като хайдук към Казанлък. И двамата ги бяха продали при първа сгода, за да строят къщи. А Истилян се бе поболил от мъка.

— После ти останаха сто овце — продължи слепецът, — но и тях ти ги взеха тъй, за едно нищо, нали, Истиляне? От тогава все мигаш, пък и ръцете ти треперят. Не е ли така?

— Та ти не виждаш! — смутолеви иманярът.

— Аз виждам без очи, Истиляне, тъй, с ушите ли, с пръстите ли, и аз не знам как, но дъхът ти стига чак до устните ми и познавам, че трепериш, че очите ти мигат, че душата ти се свива от страх…

Истилян мълчеше. Бе стиснал зъби и сега долната му челюст изглеждаше по-крива. Пръстите му припряно затърсиха кутията с цигари. Той запуши, но пак не седна.

— Взеха ти всичко и ти оставиха само една гола душа — продължаваше слепецът. — Една гола и болна душа, а ти искаш и нея да погубиш. Защото онези пари са заклети, Истиляне!

— Не ме е страх от заклети пари, пък и не ми е за първи път.

— Помня. Нали ми беше разправил… Но те е страх, Истиляне, още те е страх, та и сега дори ще подскочиш, ако някъде излае куче. Защото духът на кучето-курбан те преследва. И от куче ще умреш, запомни това от мене…

Истилян смачка недопушената цигара и я хвърли на пода. В стаята над тях тихо и на пресекулки проплака дете. Слепецът нададе ухо. Детето се смълча, мълчеше и Истилян и в настъпилата тишина се чуваше как пращи фитилът на кандилцето. Ставаше все по-тъмно.

— Ти казваше тогава, че между въглените имало кости от куче, нали?

Истилян не отговори. Мислите му го върнаха дванадесет години назад. Беше останал без овце и почти без пари, и като не искаше да се примири, се бе отдал с още по-голяма страст на иманярството. Тогава бе намерил заровения накит край един въртян камък близо до Карагьол. Накитът беше заровен дълбоко в земята под една плоча, а върху плочата имаше следи от пепел, недогорели въглени и тънки кости на куче. Онзи, който бе заровил накита, бе заклал в курбан най-вярното си куче и бе изгорил тялото му върху плочата, заклинайки духа на кучето да пази накита и проклинайки ръката на оногова, който би посегнал да го измъкне изпод почвата. Истилян бе измъкнал накита и ето вече дванадесет години нито ръката му изсъхна, нито го бе налегнала тежка болест. Само дето мигаше и трепереше понякога. И се боеше от кучета!

Сепна го глухият глас на слепеца, който казваше:

— Намериш ли ония сто парчета, дето са заровени по пътя към Урдините езера, върху плочата връз тях няма да видиш кости от куче, Истиляне, а кости от жив човек!

— Това сега ли го измисли? — процеди Истилян.

— Тъй казваше дядо ми, а той помнеше отдавна — спокойно продължи слепецът. — Когато да заравя този трети куп, който бил и последен, неговият дядо, на когото кърджалиите били отвлекли и последната брава, заклал върху плочата едно моме, едно малко гърбаво моме, сестриче на моя дядо. И дорде изгарял тялото му, все клел и заклинал братята си нито те, нито децата им, нито техните деца да пипнат с ръка тези последни сто парчета… Но какво ти стана?

Истилян се бе отпуснал върху миндера и дишаше тежко, стиснал с ръка брадичката си. Очите му нервно мигаха, потръпваше и ръката му. Надеждата се бореше със страха.

— Сега знаеш истината. Пак ли ще ме питаш за плана? — запита го старецът.

— Ще те питам! — рязко отсече иманярът. — Той е заклел само братята си, и децата им, и децата на техните деца. Аз съм от друго коляно…

Слепецът мълчеше и сякаш го гледаше през тъмните си очила, опипвайки с пръсти едрата сребърна монета. Кожата на ръката му бе сбръчкана, с черни петна по нея. Те личаха и в гъстия сумрак.

— Размисли! — решително подзе Истилян. — Всички куцовласи сме бедни сега… Взеха ни овцете, а ние друго нямахме. Сега сме аргати! А онези пари, цели сто парчета, лежат заровени там… Те са наши пари, от наши хора оставени. За кого? Пак за нас… Дошло е време да ги извадим!

— Бедни сме — съгласи се слепецът.

— Хайде, дай ми плана! Все някой ще трябва да знае нишаните… А ти си стар, може утре да умреш!

Слепият старец трепна и сведе глава. Да умре тъй скоро? Не!… Дванайсет години бяха изминали, откак Истилян бе изровил заклетия накит с пендарите. Заклинание с курбан се бави до дванайсет години. Клетвата ще го постигне на тринадесетата. Скоро, още тази година.

— Давам ти тая пара̀, ще ти дам и три сребърни меджиета — упорствуваше иманярът.

„Той е обречен! — мислеше слепецът. — Обречен е да умре тази година. И ще умре от куче!“

— Ето и меджидиетата! — рече Истилян и протегна ръка към него.

Старецът взе монетите, позна ги още при първото опипване и бързо ги пъхна в джоба на потурите си.

— Добре!

Гласът му отекна глухо. Той се надигна, отложи калпак, остави и тояжката до миндера и тръгна към насрещния ъгъл. Кандилцето под иконата пращеше все тъй припряно. Спрял пред него, той се прекръсти три пъти и промълви нещо, сетне се обърна към Истилян и го подкани да запали свещта.

— Ела, седни тук! — рече му. — Имаш ли молив и лист? Слушай тогава.

Седнал връз трикрако столче до ниската масичка, Истилян се пренесе в ония далечни години, когато разбойническите шайки на Мехмед Али Каргалията открито се подигравали с властта на султана и укрепили се в Дупница, вилнеели от Самоков чак до Ески Джумая. Една такава шайка нападнала Рилския манастир, изпоклала доста калугери, подгонила и куцовлашките пастири. Всички стада останали в ръцете на разбойниците. Но те били алчни за злато. И в алчността си погнали пастирите нагоре по Рилска река. Някъде по стръмнините към Сухото езеро се завързал кратък бой, та домочадията на пастирите да могат по-спокойно да се оттеглят нагоре, към езерото, да превалят Кобилино бранище и да се спуснат с мулетата по Леви Искър към Самоков. Още посред боя пастирите започнали да се изтеглят по двама, по трима. Най-напред се изтеглили онези, които носели най-много злато. А Щерю, прадядото на слепеца, тъкмо бил продал към хиляда брави на връх Дамга, над Пазар-дере, и имал най-много злато. То било общо — негово и на двамината му братя. Първия куп заровили в Сухото езеро, а втория малко по-нагоре, в западния край на Кобилино бранище. Но кърджалиите вървели по петите им. Тогава Щерю рекъл на братята си да се отделят от общия керван и да свият нагоре, към Мечитите, за да заблудят преследвачите си, и от Мечитите да се спуснат надолу, към долината на Черни Искър, но да не слизат в селцата, гдето уплашените селяни могли да ги предадат на кърджалиите и тъй да спасят къщите си от разорение, а да свърнат пак към заход слънце — наляво, към глухото поречие на Урдина река. Тъй и направили. Слезли до Овнарско, пребродили и Преките реки и се спуснали още по-надолу. Но тук гората започнала да редее и като преминали още една река, те поели нагоре по едва забележима пътечка, която щяла да ги изведе комай до Урдините езера. По пътя си стигнали до хубава поляна и понеже били много уморени и отчаяни, пък и като не знаели какво ги чака занапред, решили там да заровят последните сто жълтици…

Скупчил ръце под брадичката си, с лакти върху масата, Истилян бе заслушал дългия разказ изпървом напрегнато, но с все по-нарастващо нетърпение.

— Къде е тази поляна? — запита той с явна досада. — Полянки в гората колкото щеш!…

— Между реките Мальовица и Урдина — спокойно отвърна слепецът. — Голяма, лична поляна, с два големи обли камъка насред нея, и тъкмо по тях ще я познаеш, защото приличат на два бели вола, полегнали в тревата.

— Два бели вола — замислено повтори иманярът. — Два бели вола в тревата…

— Сега нарисувай поляната, сложи и два кръгли знака в средата, на два-три разкрача един от друг. Пътечката минава под тях, но тя не влиза в сметката. Готов ли си?

Истилян изръмжа нещо в отговор и зачака. Мускулите на лицето му се бяха изопнали, той стискаше зъби до болка. Бе забравил историята с гърбавото моме.

— Като застанеш между двата камъка — продължи старецът, — ще отброиш трийсет аршина право към изгрев слънце. Там, в не голям камък, ще намериш нишан.

— Какъв нишан?

— Виж, това не знам… От тоя камък с нишана ще отброиш двайсет аршина право на юг и ще стигнеш до друг камък, пак объл като ония в средата, но много по-малък. Ще застанеш с лице към юга и ще копнеш няколко пъти вдясно от камъка, за да стигнеш до плочата. Под тая плоча е калаузът.

— Колко парчета? — трескаво запита Истилян, без да вдига глава от листа.

— За калауз те сложили накитите на жените и момите, а не жълтици. Жълтиците са на още десет аршина от тоя камък — добави старецът и се смълча.

— В каква посока? — изсумтя Истилян.

— Това съм забравил…

Истилян рязко вдигна глава, готов да се развика, дори да изхока стареца, но премисли нещо и веднага се успокои. Тия десет аршина можеха да бъдат или към изгрева, или към залеза. Такива бяха правилата. И като прегледа написаното, той бързо скочи на крака.

— А сега да вървя…

— Бог да те пази, Истиляне! Приятели бяхме с баща ти, добри приятели… А ти се пази от куче!

Истилян не го слушаше. Грижливо сгънал листа на четири, той го пъхна в пояса си и бързо закрачи по пътечката. Дворната портичка беше затворена. Дръпна я, тя се отвори, пантите неприятно заскърцаха и в същия миг някъде наблизо излая псе. Иманярът трепна и се заозърта. Тъмно беше и само тук-там по уличката блещукаха бледи светлинки иззад замрежените прозорци на къщите. Кучето пак излая, стаи се за миг и започна да вие.

— „Навярно вие към луната — помисли Истилян и свърна в обратна посока по уличката. — Нищо, месецът не е на разсип сега!“

Тази мисъл го поуспокои, но колкото и да се отдалечаваше, воят на проклетото псе долиташе все тъй жален и зловещ до ушите му, носен от тихия ветрец, който стихваше за малко, сетне прошумоляваше в клоните на градинските дървета и отново го жегваше с воя на незнайното псе. И както често се случваше от години насам, той пак изпита чувството, че мравки лазят по вратните му жили, зад ушите и в тила. Забърза и нарочно насочи мислите си към заровеното имане. Силеше се да си представи калауза с накитите, лъскавите жълтици в гърнето под плочата, дори двата обли камъка, полегнали в тревата като два бели вола, но въображението му, сякаш победено от страха, трескаво ваяше други картини в изтерзания му мозък и той просто виждаше дребните кости на нещастното гърбаво моме сред недогорели въглени връз плочата. Въглените са разпалват още при първия допир и дъхат на влага и мухъл, пръстите му са изпоцапани, чернилката се размазва върху стъклото на фенера и той едва осветява ямата, а там някъде, само на няколко разкрача, като две огънчета блестят очите на зъл пес, раззинал паст, за да се нахвърли върху него и да си поиска онзи, другия накит с пендарите, намерен при въртяния камък край Карагьол. Кучето скача, той захвърля копача и хуква назад…

Няколко закъснели минувачи поспираха по за миг-два и проследяваха с поглед тъмния силует на тичащия край тях човек, сетне вдигаха рамене и отминаваха. Защото Истилян тичаше и не спираше да тича, като че го гонеше песът с огнените очи. А в ушите му още бучеше зловещият вой на другото псе. И той продължаваше да тича. Изведнъж силна като мълния светлина го заслепи. Той се закова на място. Покрай туптенето на сърцето си долови и друг бумтеж, идещ откъм ослепителната светлина, и едва тогава проумя, че иззад завоя се бе задал камион. Само след няколко мига камионът мина край него и той отново потъна в тъмата. Огледа се и се досети, че се намира на шосето за Боровец. Нима бе тичал чак дотук!

Скрит зад тънки прозирни облаци, новият полумесец бавно изплава зад тях и обля околните възвишения с мътна, немощна светлина. Само подстъпите към Рила още тънеха в мрак. Натам гледаше Истилян — зад крайпътните дървета, отвъд дългия равен гръб на Бельова църква и ниските сгради край нея, кротки и смълчани, сякаш сами потънали в сън. Гледката го успокои и той задиша по-равномерно, пък и ноздрите му вече не долавяха тежкия дъх на недогорели въглени. Пристъпът бе отминал, но докога? Не биваше да бъде сам тая нощ, за да не би да го споходи другият и още по-страшен кошмар, пълен с диви, животински страхове, когато съзнанието му се раздвояваше и той изпитваше ужас ту от едната си ръка, ту от другия крак, чувствувайки ги чужди и мъртви, а сетне, целият облян в ледена пот, отчаяно се бореше с усещането, че потъва в небитието и умира от упойката, която лекарят държеше под носа му на операционната маса, преди да му извадят сляпото черво. Бяха го оперирали отдавна, преди три години, но проклетото усещане се възвръщаше отново и отново при силна възбуда и превръщаше нощите му в ад. Не, не биваше да бъде сам тая нощ!

Изтерзан и още задъхан, Истилян приседна за отмора върху близкия крайпътен камък. Мислите му постепенно се избистриха. Усети глад и си припомни, че не бе сложил нито хапка в устата си подир пладне. В стаичката му имаше малко хляб и тахан халва. Представата за халвата възкреси спомена за покойната му жена, която обичаше тоя сладкиш, споменът събуди болката по избягалите синове, от синовете мисълта му отскочи към трите му дъщери, отдавна омъжени в далечни краища и забравили своя самотен родител. Пък и те му бяха станали чужди… А с какви старинни сребърни монети бе карал да обкичват краищата на сукманите им, когато се замомяваха една подир друга, и какви скъпи накити бе подарявал на всяка при женитбата й! Тия дарове бяха гордост за тях и гордост за него. Но сега беше сам… Нима трябваше да умре като болно, изоставено муле? Преди, когато имаше овце, никога не бе изпитвал ужаса да бъде сам. Всички го бяха изоставили. Само тя, самотата, върви по петите му и ще легне заедно с него в гроба.

Като понечи да запали цигара, Истилян напипа в пояса си сгънатия на четири лист и се зарадва, че не го бе загубил при тичането: човек не е тъй безнадеждно сам, когато има куп жълтици в кемера си! Към тази истина са се придържали и дедите му, и техните деди. Те винаги са носели златото със себе си не поради принудата да водят живот на чергари, а защото то носи сила, всява спокойствие и дарява утеха — утеха за безсмислено пропиляни дни и нощи, за много тревоги покрай несбъднати очаквания и за подлите подигравки на съдбата с хората. Кой би допуснал, че някога Истилян ще остане без овце?! Той е останал и почти без злато, но ще намери онова, другото, заровено в поляната по пътя към Урдините езера. Ще го намери и денем ще го носи в кемера си, а нощем ще спи с него. И вече ще спи спокойно!

Бараката на Арангел беше наблизо. За да не бъде сам, Истилян реши да нощува при него, както бе правил и друг път. И припряно се затътри натам през полето.