Асен Г. Христофоров
Иманяри (20)

V

В мъчителното пробуждане след операцията, извършена към полунощ, съзнанието на Арангел се възвръщаше от небитието и търсеше пролуки през мътилката на силната упойка. Първата му ясна мисъл бе за Гюргена. И както блуждаещите му очи опипваха в полумрака стените и тавана на малката стаичка, в която го бяха оставили, така и душата му се стремеше като сирота към нея. Едно шесто чувство му подсказва, че в мислите си тя бе там, край неговото легло. Той знае, че това чувство не може да го лъже. Вярва в него, поучен от опита на безброй мигове, когато, вплела ръце в неговите, Гюргена бе вдъхвала живот и на облаците в небето, които добиваха свой лик в очите му, и на ветреца, който му говореше с език, станал изведнъж разбираем за него, и на смърчовете, на стръковете трева или на дивите горски билки, приветливо зашумели наоколо, сякаш и те долавят радостта му да бъде с нея. Сега тя бе край леглото му в мислите си и той просто я виждаше да се стяга за път в предутринния час, разтревожена и недоспала, за да дойде при него в болницата. Ще дойде, ще поразпита хората и ще го намери! Здрачът ще се е скрил в ъглите и вече ще бъде ден, когато тя застане до вратата. И както пламъците заглъхват и замират от сноп слънчеви лъчи, внезапно заиграли в огнището, така и дневната светлина ще избледнее, щом тя влезе в болничната стая. Ще се избистрят мислите му, ще изчезне и всяка болка, когато тя го докосне с ръка по челото. Ще се уталожи и душата му в изтерзаното тяло. И като се вгледа в очите й, той пак ще познае чудния покой на звездното рилско небе…

Сега всичко му напомняше за нея — и зазоряването, и първите улични шумове, и тихите стъпки на сестрите из коридорите на болницата. Пробуждаше се след операцията и самата мисъл за нея му вдъхваше живот. В унеса си той отново се виждаше да броди занесен в горите, да се усмихва при някой завой на пътечката поради внезапно възкръснал спомен, гласно да разговаря със себе си и в радостен порив да поздравлява излетелия гълъб от близките смърчове или весело да мъмри потока, в който бе измокрил краката си, докато се бе вглеждал в жълтите лютичета сред стръковете трева по брега. И от умиление при тия спомени нова усмивка озарява бледото му лице, докато той лежи неподвижен в леглото. Какво друго можеше да стори, освен да лежи и да чака? Тя вече тръгва към града с първия утринен рейс и той я вижда да сяда угрижена и замислена на седалката зад шофьора, цялата потънала в мисли по него. Затова стои тъй неподвижно, втренчила поглед нейде в далечината. Жените я гледат и не смеят да й продумат. Те знаят накъде е тръгнала Гюргена, знаят и защо стои като вкаменена. Нищо не остава скрито в малкото селце. Още от вечерта мълвата за болестта на Арангел е тръгнала от къща на къща, прескачайки плетищата на дворовете, дорде да стигне до нейните уши чрез устата на някоя съседка. Гюргена е изслушала думите й без да трепне. Само е присвила очи и в същия миг е усетила как сърцето й натежава като камък в пристегнатите й гърди. Защото, отблизо или отдалече, нейното сърце винаги е туптяло заедно с неговото. И тя знае това не по-зле от него самия. Затова застава със затаен дъх пред желязната болнична врата, още заключена в ранното неделно утро. И чака да я отворят. Чака, както той я бе чакал през тия дълги години!

Минава час, втори, трети. Унесът на Арангел продължава и става все по-дълбок. Той вече не дочува чуруликането на пойните птички в гората край Преслапа, нито приспивния напев на близката река. Странна немощ го е обхванала тъй наскоро подир първото кръвопреливане и може би тъкмо тая чужда кръв в него му пречи да долови трепетния глас на Гюргена. Тя разговаря с човека зад гишето, и той облечен в бяло, макар да не е лекар. Иска веднага да влезе при Арангел и не разбира защо трябва да изчака часа, отреден за външни посещения при болните. Други посетители се навъртат в коридора и я гледат в почуда. Не й ли стига вестта, че операцията на нейния близък е преминала успешно? Ще почака като всички! Като малкото момче с пламнали страни, което не може да откъсне поглед от нея, защото познава и походката й, и тоя тъмен сукман с везани поли, и зеленикавата копринена кърпа, прихлупена повече от друг път над челото, за да скрива тревогата в нейните очи.

— Тя е! — шъпне момчето на момъка до него. — Тя идваше при чичо Арангел в пазарни дни…

Борис поглежда крадешком към нея. Тя стои неподвижно полуизвърната към него, и момъкът вижда лицето й само в профил. То е застинало като хладния сърп на луната. Устните са едва присвити, брадичката ясно се откроява изпод забрадката, твърда и целеустремена като съсредоточения й поглед, който сякаш се сили да пробие дебелото стъкло на гишето, където седи човекът в бяло. Някаква страшна напрегнатост лъха от вкаменената й стойка и това застинало лице, в което само ноздрите едва потръпват, издавайки вълнението й.

„Ето каква била Гюргена!“ — мисли младият човек и вече му се струва, че е надзърнал в душата на Арангел.

Призовани от човека зад гишето, хората се отдръпват неохотно и все пак почтително към другия край на широкото преддверие, защото лекарите вече тръгват на визитация от стая в стая. Гюргена също се отдръпва и ги проследява с поглед. Тя няма нито един познат измежду тях. Онзи млад лекар, който я бе приучил да пие вермут, лекувайки менингита на нейната Веселка, когато и тя самата бе още много млада, отдавна бе напуснал града. При тоя спомен лека сянка помрачава за миг лицето на Гюргена. Тя знае, че дори да го видеше в коридора, пак не би го запитала за състоянието на Арангел, нито би поискала разрешение веднага да я пуснат при него. Защото самият спомен й е противен и сякаш осквернява чистите й чувства в тоя тревожен ден.

С подкупващия си поглед Васко е успял да научи от прислужника в коя стая лежи Арангел. Двамата с Борис се измъкват от преддверието, излизат на двора и тръгват с привидно нехайни стъпки покрай дългата сграда. Прозорците на коридора са отворени и те виждат през тях къде се намират лекарите. Остават още три врати до стаята на Арангел. По добре ще бъде да избързат! И те заобикалят сградата и минават във вътрешния двор, където се чувствуват по-спокойни. Присядат под отворения прозорец на стаята и чакат да хлопне вратата.

Най-после дочуват тих говор. Болният навярно спи и затова лекарите разговарят тъй тихо. Един от тях докладва нещо на другите двама. Гласът му долита все по-ясно през отворения прозорец и младите хора се досещат, че Арангел не спи. Той или е буден, или в безсъзнание.

— Кога започна операцията? — пита един от тримата.

— Към полунощ.

— А кога е настанала перфорацията? — отново пита същият глас.

— Доколкото разбрах от двамината му придружители, наскоро подир пладне. Забавили са придвижването му насам и затова се опасявам от перитонит. Всички признаци са вече налице!

Борис трепва и плахо се вглежда в момчето, но то не е разбрало значението на тази дума и изглежда спокойно.

— Пак му прелейте кръв! — долита непознатият глас. — И никакви свиждания, докато не се изясни състоянието на болния…

Думите на главния лекар прозвучават категорично и само подир няколко мига вратата на болничната стая хлопва със същата финалност.

 

 

Пак е понеделник, пазарен ден в града, и още отрано пред желязната врата на болницата са се струпали мнозина селяни и селянки, надошли по работа в средищния център, но и с надеждата да зърнат някой свой близък зад оградата. Свиждания с по-тежко болните не се разрешават в тоя ден, ала онези, които са на оздравяване, се разхождат из двора и там разменят по някоя дума с близките си. Затова посетителите са се натрупали пред входа, а болните надничат откъм прозорците. И едните, и другите чакат определения час за предобедната разходка.

Между посетителите беше и Гюргена. Васко също е дошъл отрано и е застанал на пост пред голямата врата. Този път той е сам, защото Борис неочаквано е заминал с други планински спасители към езерата под Манчу поради някакъв нещастен случай с туристи. И докато чака, момчето често поглежда към Гюргена. Всичко в нея буди любопитството му. Няма я вчерашната й зеленикава забрадка и то се чуди какво е накарало тази все още млада селянка да покрие косите си с обикновена черна шамия. Но промяната не е случайна. Гюргена е узнала за настъпилото усложнение и се бои от перитонита на Арангел. Беше спала малко през нощта. Избила бе бучка прясно масло, прибрала бе и яйцата от полозите и е скътала и маслото, и яйцата в малка шарена торбичка. Тя и сега я държи в ръка. При сгоден случай ще пъхне торбичката през отвора на гишето, за да подкупи строгия пазител. Тя трябва на всяка цена да види Арангел в тоя ден! А пазителят е стар, опитен и навярно познава жените… И да му каже, че само подир една неделя е поредният й рожден ден, който е щяла да отпразнува заедно с болния, той може и да не се трогне. Но може да примига и замижи пред бучката прясно краве масло и едрите яйца! Тя иска да вярва в това и примирено чака пред вратата.

Сгодният случай й се представи едва към обед, подир обичайното посещение на главния лекар и помощниците му във всички отделения на болницата. Само Васко забеляза как изчезна шарената торбичка през отвора в стъклената преградка на гишето. И когато Гюргена тръгна по коридора, момчето ликуваше. То съзнаваше какво може да означава тази среща за Арангел, пък и за стройната жена в селски сукман, сега заменил аления бръчник, с който тя пристигаше в понеделнични дни по шосето откъм града, за да свърне по пътечката към Бельова църква и жилището на неговия самотен приятел. Цели три години тази потулена любов бе вълнувала момчешката му душа.

Но лицето на момчето изведнъж помръкна. Откъм дъното на коридора идеше лекар в бяла престилка и с очила на носа. Той идеше насам и Гюргена поспря на място. А човекът зад гишето се закашля и взе да гледа на другаде.

Момчето се е превърнало на слух.

— Къде? — пита очилатият лекар, спрял пред Гюргена.

— При един болен в девета стая — смирено отвръща тя.

— Онзи с перитонита?

— Да…

Лекарят се замисли. Той е още млад човек и не откъсва поглед от Гюргена. Не е бил на служба през нощта, когато е била извършена операцията, и не знае друго за Арангел освен диагнозата на болестта му. И е готов да върне Гюргена, ала нещо в погледа й го възпира. При това той иде тъкмо от стаята на Арангел, където са и главният лекар, и началникът на отделението, и е тръгнал да извика двамината служители с болничната количка. Тежък, безнадежден случай!

— Мъж ли ти е? — пита лекарят.

Гюргена само поклаща глава.

— Брат? — вече с по-тих глас я пита той.

Тя пак мълчи. Как да му каже, че за нея Арангел е бил винаги нещо повече от брат или мъж? Цял живот е крила любовта си и сега пак мълчи. Но лицето й пламти, зениците й са разширени и тъй настойчиво се взират през очилата му в неговите уморени очи, че мъката в тях го разтърсва. Защото всички хора съчувствуват на една влюбена душа.

— Разбирам — мълви лекарят, — но вече е твърде късно. Ей сега ще го откарат в операционната.

— Защо? — изхлипва Гюргена. — Нали го оперираха?!

— Пак ще го отворят заради перитонита…

Кръвта в миг се отдръпва от лицето на Гюргена, то пак се вкаменява, гърдите й се издуват и снагата й просто едрее пред очите на смаяния лекар. Той е забелязал как нервно трептят ноздрите й.

— Постой там, в онзи край — уморено казва лекарят, сочейки изхода на преддверието. — Поне ще го видиш отдалече…

И Васко е дочул тези думи и се прилепва към стената, току зад вратата. Гюргена не е забелязала момчето. И двамата чакат със затаен дъх, дочуват как поскърцват колелетата на болничната количка, изпращат я с поглед надолу по коридора и пак чакат. Ето, вече минават двамината лекари, които са били в стаята на Арангел. Минават край тях и тихо разговарят.

— Трябва да телефонираме в селсъвета за брат му — казва първият.

— Тъй ще е най-добре! — добавя вторият. — Да дойде утре и да си го прибере…

И те отминават нататък, а откъм другия край на коридора вече поскърцват несмазаните колелета на болничната количка.

Гюргена е прехапала устни. Струва й се, че нечии остри нокти раздират и дробовете й, и самите й вътрешности, отгдето извира отвратителният скрибуцащ шум. Колко безкрайно дълъг е тоя коридор!…

В преддверието изведнъж се появява снажната фигура на първия прислужник, целият облечен в бяло, като смъртта. Той тегли количката с тялото на Арангел в нея. Покрили са го с одеяло. Лицето на болния е извърнато към стъклената преграда на гишето, един бос крак нагло се подава навън изпод одеялото и тъкмо когато вторият прислужник придърпва покривалото връз него, Васко се втурва иззад вратата и се хваща с две ръце за количката.

— Чичо Арангеле! — мълви разплаканото момче. — Аз съм, Васко… Не ме ли познаваш?

Прислужниците са изненадани, готови да викнат по момчето, но в тоя миг болният извръща глава към него и му се усмихва.

— И тя е тук! — припряно шъпне момчето. — Жената… Онази жена от Искровец…

Здрава мъжка ръка блъсва Васко и момчето едва смогва да види как просиява лицето на Арангел при тия думи. Болният иска да се надигне, но количката рязко потегля и главата му немощно се отпуска върху възглавката, без да е зърнал жената, която стои онемяла до изхода. Сега и вторият прислужник блъсва момчето, а количката бързо потъва в тъмния свод на коридора. Натам някъде е операционната зала. Колелетата пак поскърцват, но Арангел не се дразни от острия им шум. Измъчените му очи са овлажнели от радост и блестят с чистия сяй на лятното рилско небе, а устните му трескаво мълвят нещо. Озадачен, първият прислужник се навежда към него.

— Какво? — пита го той.

— Аз знаех, че тя ще дойде — тихо шъпне Арангел. — Знаех, че Гюргена ще дойде…

Беше понеделник, пазарен ден в Самоков, и последният за Арангел.

 

 

Опелото извърши селският свещеник в следобеда на другия ден, светъл и топъл като повечето юлски дни в Искровец.

В църквата бяха надошли към двадесетина души, предимно възрастни жени, старци и деца, за които нямаше работа в полето през тия напрегнати коситбени дни, както и неколцина служители в лесничейството, които помнеха покойника. И докато траеше службата, братът на Арангел тихичко разправяше патилата си на един от горските надзиратели.

Накратко, изплашили го били до смърт, и то без никаква нужда! Късно привечер на прежния ден го били повикали в селсъвета чрез общинския милиционер и онзи го подкарал като арестант пред себе си надолу по главната улица, без да му казва за какво им е потрябвал в такъв час. Какво ли не преминало през ума му, докато крачел пред ботушите на милиционера! После го накарали да чака… И той стоял пред вратата и се пържел в собственото си масло още половин час, дорде секретарят най-сетне да благоволи да го приеме. И за какво било всичко това? Да идел още на другата заран в града и да вземел брат си, който берял душа в болницата! Зли, нео̀правни хора…

Подтиснат от тия думи, горският надзирател току извръща глава, за да се вгледа в покойника, тъй хрисим и малък в набързо скования ковчег от груби дъски. По лицето на Арангел е застинала едва забележима усмивка, сякаш и той е дочул думите на брат си и гледа на тях с великодушието на смъртта, готова всичко да прости и всичко да забрави пред прага на гроба. Всички са се смълчали, заслушани в тъжното песнопение на старшия свещеник, ала братът на Арангел още се вълнува и пак подема разказа си.

Според него, най-лесното било да умре човек. Защото после идели такива мъки и ядове, че и на живите могло да се доще да умрат. Така и с него, дорде да изпише брат си мъртъв от болницата и да го пренесе с един трупчийски камион в селото. И още колко други формалности, дорде да стигнат до житото! А Арангел бил умрял спокойно… Тъй поне му казала дежурната медицинска сестра. Агонията започнала към полунощ и траяла комай до зори. Вече никого не познавал и нито отговарял на въпросите на сестрата, нито могъл да разбере какво му казва. Само се пипал с ръце по дрехите, сякаш се чисти от трохи по тях, усмихвал се като на сън и все повтарял някакви имена…

— Какви имена? — някак плахо го запитва горският надзирател, който е очаквал да види и Гюргена в църквата.

— На някаква жена, но и на един мъж — отвръща братът на покойника. — И тъкмо тоя мъж ми трябва, защото у него може да има нещо, останало от Арангел. Да си чувал за някакъв Щилян?

Горският мълчаливо поклаща глава и се отдръпва, защото в този момент приключва службата и свещеникът подканва по-яките мъже да изнесат ковчега с тялото. Забива и църковната камбана и всички тръгват към изхода, смирено навели глави зад кокалестата осанка на божия служител. Малкото гробище е на петдесетина крачки от дворната порта, отвъд самия църковен зид. И когато навлизат в него, носачите за миг се разколебават и спират намясто, а подир тях и всички останали участници в траурното шествие. Дори свещеникът се е стъписал и едва държи кадилницата. Защото Гюргена стои права пред гроба. На десетина крачки зад нея е сестра й Велика, здраво стиснала ръката на Веселка, тъй като момичето изглежда уплашено.

— Продължавайте! — окопитва се братът на покойника и сам подлага рамо под ковчега.

— Продължавайте! — казва и свещеникът и пръв тръгва напред.

Носачите мълчаливо полагат ковчега край гроба и никоя не поглежда към Гюргена, а тя стои все там, само на две крачки от плиткия трап, и не откъсва очи от покойника. Те са сухи и се взират с мътен блясък в бледото лице на Арангел, поразени от оная кротка, едва забележима усмивка. Възрастните жени се посбутват и застават срещу свещеника, който пак подема кратка молитва.

— Господи, приеми раба твоего Арангела! — немощно отеква старческият му глас.

Другите слова на молитвата заглъхват, от никого не разбрани.

Само един човек се осмелява да застане до Гюргена и това е Костадин, синът на някогашния бакалин. Той не е присъствувал на опелото в църквата. Дочул е монотонният камбанен звън и стъпките му са го довлекли в гробището, защото знае кого погребват и иска да поразпита брата на покойника за онази третинка от плана на Истилян, останала у Арангел. Но това ще стори отпосле, подир погребението, когато всички почнат да се разотиват.

Кратката заупокойна молитва е привършена. Свещеникът се прекръства, старците подемат примера му, по-младите смирено свеждат чела. Само Костадин шъпне нещо на Гюргена и всички се мръщат.

— Върви си, нечестивецо! — ясно долита нейният глас.

Тя е изрекла тия думи спокойно, без да се извърне към Костадин, но той е почувствувал силата им и неволно се е отдръпнал назад. В този момент Гюргена ненавижда и него, и покойния си съпруг, и някогашния самоковски лекар, а и всички други мъже, които са я поглеждали с похотливи очи. Всички, освен онзи, който лежи в ковчега пред нея.

— Хайде, заравяйте го! — избързва свещеникът, за да предотврати някоя друга нередна проява. — И без това няма кой да го оплаче…

Двамина по-млади мъже се навеждат към ковчега, но Гюргена ги спира с протегната ръка и разтворени пръсти, които треперят от вълнение, сетне се отпуска като покосена и прихлупва глава върху краката на мъртвеца. Тялото й се разтърсва от глухи ридания. Смутени, хората се споглеждат и едни се кръстят, а други срамежливо изтриват овлажнелите си очи. Изведнъж проплаква и Веселка зад гърба на всички и тънкият й глас заглушава стенанията на нейната майка. Свещеникът е възмутен и се изправя над главата на Гюргена.

— Спри! — казва той и я докосва с ръка. — Кого оплакваш ти, неразумна жено?

Всички притихват, когато тя повдига разплаканите си очи към него.

— Опомни се! — повтаря свещеникът. — Ей там е детето ти! Кого оплакваш пред тоя гроб?

— Своя живот оплаквам, отче, своя окаян живот…

И тя пак заравя глава в краката на Арангел, неутешима и отчаяно дръзка, за първи път готова да застане с лице пред хората и открито да ги предизвика, бранейки смисъла на своя живот!