Асен Г. Христофоров
Иманяри (14)

IX

Спомените нахлуват като вълни на размътен, прииждащ поток, блъскат се в главата му и постепенно се избистрят, но той вече знае, че тогава бе постъпил правилно. Съвестта му щеше да го измъчва, ако не бе направил онзи отчаян опит да склони Гюргена към развод. Не искаше да живее в половинчато щастие. Повече от година се бе държал далече от нея и през това време бе познал ревността. На края коварното чувство бе сломило волята му.

Гюргена бе идвала на няколко пъти през тия първи седмици, но Арангел държеше стаичката си заключена и я приемаше в склада. Тя идваше смутена и умоляваща, но той оставаше непреклонен. Понякога беше и преднамерено груб. И тъкмо когато му се струваше, че вече е на път да надвие упорството й, тя сама бе заявила, че няма да го безпокои занапред.

— Напразно измъчваш и мене, и себе си, Арангеле!

С тия думи си бе отишла. И когато премина лятото и отново настана есен, той си спомняше за тях в непоносимата самота на стаичката си и все по-често му се струваше, че вече няма какво да чака от живота. Бе живял с някаква надежда в дните на половинчато щастие, когато Гюргена идваше засмяна при него, а сега не можеше дори да се надява. Мъртвилото в стаичката му го подтискаше и той не се заседяваше дълго в нея. Ставаше и излизаше в дъжда. Стъпките му несъзнателно го отвеждаха към кръчмата, гдето часовете минаваха някак по-леко сред хората.

Но кръчмата го привличаше и заради обичайното присъствие в нея на Иван Гулията. Като го гледаше, той сякаш задоволяваше копнежа си по Гюргена. Сядаше до някоя маса в ъгъла, поръчваше си канче вино и пушеше с привидно безстрастие, ала очите му се стрелваха през дима към другия край на просторното помещение, към занемарения и небръснат Иван, отдавна заменил градските дрехи със селско сетре и потури. Той идваше отрано в кръчмата и си отиваше с последните посетители, почти винаги полупиян и нехайно разгърден. Седеше на масата без калпак и плешивата му глава лъщеше от пот поради изпитата ракия. Понякога се надигаше от стола и нетърпеливо се завличаше към касата, за да получи отдавна поръчаното шишенце, а прислужникът го блъскаше, отговорникът го ругаеше иззад тезгяха и всички наоколо се подсмиваха, докато той се олюляваше от една маса на друга, преди да се добере до стола си. Потъмнелите му очи глупаво шареха навред, а дълбокият белег в челото му червенееше от алкохолните пари.

„И Гюргена предпочита докрай да дели легло с този човек!“ — мислеше си Арангел и пак усещаше да тлее незагасналото въгленче на надеждата. Затова зачести да идва в кръчмата и дори почна да вечеря там, носейки си сухоежбина за добавка към виното. Търпеше и дима, и врявата, само за да гледа Иван Гулията.

И една вечер подир новата година, когато в кръчмата бе по-шумно от друг път поради разговорите около новия закон за отчуждаване на всички частни гори, а край масата на полупияния съпруг на Гюргена се бяха насъбрали още неколцина засегнати стопани, вратата се отвори и Арангел я видя да влиза зачервена от студа. Той изтръпна, а тя се заоглежда, зърна мъжа си и тръгна със ситни стъпки към него, умело провирайки се между масите и нехайна към дръзките погледи на по-младите мъже. Защото в ония години сама жена никога не влизаше в кръчма! Хората край Иван Гулията се смълчаха, тя продума нещо в ухото му и той покорно се надигна да си върви, но първо бръкна в джоба си, остави няколко монети на масата и ги прихлупи с празната си чашка, Гюргена трябваше да го придържа на излизане, а снагата й се блъскаше ту в един, ту в друг стол и чужд гръб. Всички погледи бяха обърнати към тях.

На съседната маса до Арангел седеше Костадин, винаги спретнат, пресметлив и в пиенето, както във всичко останало.

— Гледай! — обърна се той към него. — Гледай, та дано се нагледаш! На тебе не я дадоха, а за мене пък тя не рачи…

— Но ти все пак се ожени! — издаде се Арангел.

— Стар мерак не пита женен ли си, или ерген… Я виж каква хубава невяста стана! — И Костадин поглади мустачките си. — Може и по-хубава да стане, ако си намери майстора, а зорът на жената е дорде легне за пръв път с чужд мъж…

— И на твоята ли? — гневно процеди Арангел.

— Нищо не разбираш ти! — без сръдня отвърна Костадин. — Моята е стелна крава и такива ги има под път и над път. Но Гюргена е от друга порода…

Арангел само го изгледа, плати и побърза да излезе.

Празниците се нижеха един подир друг, но той вече не стъпваше в кръчмата. Беше се затворил в себе си. Неусетно си бе възвърнал спокойствието от последните месеци, прекарани в Гьолечица, и понякога дори му се струваше, че прегръдките му с Гюргена са били само един хубав сън. И в сънищата му тя се явяваше по-друга, най-често като малкото девойче от колибата край Преслапа. Но в един от тези дни, когато си въобразяваше, че ще може да мисли без болка за нея през идните години, в склада при него неочаквано влезе Иван Гулията.

— Дойдох за ватенки и за ръкавици — подзе той без поздрав, — пък и за цървули… Ето ти бележка от лесничея!

Не бяха си продумвали повече от три години и сега и двамата се чувствуваха неловко. Докато преглеждаше бележката, Арангел се досети по датата в нея, че наскоро се навършваше една година от деня, когато Гюргена му се бе отдала. Някогашното чувство на срам отново го обзе и той се извърна към рафтовете, за да не гледа мъжа й. Заставен от принудата, нещастникът бе решил да стане горски работник!

— А Гюргена е в болницата…

Арангел трепна и рязко се извърна. Нима той знаеше! Или може би само се досещаше? А можеше и случайно да е изрекъл тия думи, колкото да наруши тягостното мълчание… Синът на бившия кръчмар, останал тъй неочаквано без бащината си кръчма, без хубавите наследствени ниви и без своя дял от стотината декара частна гора, нарочно насочваше разговора към друга тема в момента, когато бе дошъл да се представи като начеващ горски работник. Той стоеше прав до масата, все тъй едър, но много по-слаб отпреди и очите му, посърнали от мъка и отчаяние, се взираха някак умолително в очите на Арангел. Съчувствие ли търсеше той от него или се боеше да не би някогашният му съперник да го подкачи за преходността на всяко богатство?

— От една неделя е в болницата и няма скоро да се върне.

— Какво й има? — тихо запита Арангел.

— С детето е там… То има менингит! Вчера бях в града, и докторите казаха, че ще ги държат поне четиридесет дни. Защото и тя спи в болницата, при малкото. Сега останах сам!

Арангел задиша по-свободно едва когато го отпрати с вещите в ръце. Дал му бе и едни наушници, но новият горски работник сякаш не забеляза добавката. Кимна с глава, въздъхна и излезе. И всичко се бе свършило тъй бърже, тъй простичко и някак естествено, сякаш и двамата знаеха колко пъти Гюргена бе лежала гола в леглото отвъд стената, но предпочитаха да мълчат, за да не охулят името й.

„Сега останах сам!“

С тези кратки словца Иван Гулията навярно бе искал да му каже колко силно е привързан към Гюргена. Но в самота живееше и Арангел! И двамата се чувствуваха самотни без нея, а тя нито зачиташе съпруга си, нито държеше достатъчно за другия! „Гюргена е от друга порода“ — припомни си той думите на Костадин и пак посърна.

Отлетя привидното му спокойствие и сега дните пак се занизаха бавно, а нощите често го държаха буден с мъчителни усещания, защото дори допирът на хладния чаршаф до разголеното му рамо измамно наподобаваше докосването на гърдите й до тялото му. Безсънието пораждаше странни, чудновати мисли. Неведнъж бе решавал посред нощ още на утрото да отиде при Иван Гулията и да му разкаже всичко с надеждата, че той ще го разбере и драговолно ще се оттегли от пътя им. Ала свежият утринен въздух разведряваше мозъка му и Арангел виждаше безсмислието на подобна постъпка. Всичко зависеше само от Гюргена!

Най-после тя се завърна с оздравялото дете. Арангел узна това и му се стори, че ведно с нея в селото бе дошла и пролетта. Слънцето грееше, топяха се и последните снегове, а хората, зажаднели за хубавите пролетни дни, не се застояваха по домовете си и гледаха да си намират работа навън. Не минаваше ден камионът на кооперативното стопанство да не откара селяни в града. Едни отиваха за по-едри покупки, други — да навестят учениците си в гимназията. И заран площадът пъстрееше от пътници и изпращачи. Свикна и Арангел да отива натам, колкото да се измъкне за малко от тежкия въздух в склада и да се поразтъпче на слънце. И една заран той видя Гюргена в камиона. Веселостта й го смути. Не беше пазарен ден, а в ръцете й личеше кошничка с яйца. Везан сукман пристягаше снагата й, косите й се криеха под зеленикава копринена кърпа и тя тъй тръскаше глава, докато бъбреше с жените отляво и отдясно, че плитките й игриво се мятаха на всички страни. Досади му самата отлика между неговото и нейното настроение и за да не го види тъй посърнал, Арангел бързо кривна в една странична уличка.

За какво ли отиваше Гюргена на пазар в такъв обикновен ден, и то само няколко дни след завръщането си в селото? Ако бе за лекарства, тогава защо носеше тия яйца? Пък и нали детето бе оздравяло!…

Оставаха две седмици до Великден и през това време Арангел я видя още на три пъти в камиона, на път за града, все тъй весела и пременена, веднъж с кошничка в ръка, друг път понесла шарена торбичка. Щеше дълго да недоумява какво я тегли натам, ако в навечерието на Великден няколко жени на горски работници не се бяха разбъбрили пред него в склада. Те бързаха да получат извънредните дажби на мъжете си и по навик се оплакваха било за едно, било за друго. Мъжът на едната беше пострадал при злополука и лежеше със строшен крак в болницата, а тя се сърдеше, че лекарите искали да го изпишат без време.

— В гипс е и още пъшка от болки, а те искат с патерици да ми го пратят в село! Много болни чакали да му вземат леглото.

— Така е! — додаде друга от жените. — Кой ти е крив, като не знаеш да въртиш очи като Гюргена, та някое младо докторче все по тебе да търчи?

— И в къщи да те кани — занарежда първата, — и ти уж на преглед да отиваш, а да се бавиш при него, дорде дружките ти се избанят! Детето й оздравя, но да видим другото на кого ще прилича…

Когато жените си отидоха, той заключи склада и тръгна нагоре към гората. Искаше да се разведри, да прокуди противната мисъл, но мозъкът му работеше трескаво и изтласкваше към повърхността на възпоминанията ту едни, ту други нейни думи, изричани откъслечно в разгара на ласките им и пълни с неприязън към нейния съпруг. Тя му бе казвала неведнъж, че ласките му й помагат по-лесно да понася покварения си мъж в леглото. Той й вярваше, но думите й неизменно го огорчаваха. Не искаше да бъде само един отдушник за Гюргена. Нима наистина е бил това за нея? Ако имаше нещо вярно в гнусливите намеци на ония жени, излизаше, че е било така. И сега Гюргена бе намерила друг отдушник!

Същата вечер Арангел се размайваше на площада, решен да дочака малкия автобус от Самоков — едничката рейсова кола до Искровец в ония години. И когато пътниците заслизаха един след друг, а с тях и Гюргена, той се потруди да се изпречи пред нея уж някак случайно.

— Много често отиваш в града! — бяха първите му думи.

— За лекарства! — в миг откликна тя.

— За лекарства се отива в аптека…

Преодоляла смущението си, тя го изгледа косо изпод забрадката.

— И в аптеката, и при доктора. Исках да му занеса малко пресни яйца… Да знаеш само колко грижи положи за Веселка! Но няма ли да ме поизпратиш?

Той тръгна редом с нея нагоре по улицата, а тя му заразправя колко мъчителни били онези инжекции в гръбнака на малката Веселка и как детето просто примирало в ръцете й.

— Мислех, че ми е чуждо, но тогава го заобикнах, като истинска майка го заобикнах…

— А докторът? — нагло я запита Арангел, вече раздирян от ревност.

— По цели нощи седеше при нас, в стаята… Какво ли не му разправих тогава за мене и за Иван, та и за тебе, ако щеш!

— И за мене?!

— Ех, ти пък какво помисли! — И тя поспря насред път, с лице толкова близо до неговото, че той долови дъх на коняк от устата й. — Разправих му за едно време, как нашите не ме дадоха за тебе… А за другото хич може ли!

Той искаше да й каже, че тя навярно е забравила другото, но отнейде в мрачевината изплава набитата фигура на нейния свекър и двамата побързаха да се разделят.

— Обади ми се някой ден! — с хриплив глас я подкани Арангел на сбогуване.

— Бива, стига да мога…

Той тръгна назад, към кръчмата, повтаряйки си последните й думи. По-рано тя намираше сгода да идва по всяко време, дори в предобеда на някой празничен ден, а сега бе отговорила тъй уклончиво и равнодушно! И защо ли лъхаше на коняк, идвайки от аптеката?! Сама му бе казвала, че от отвращение към впиянчения си мъж не може да понася дори миризмата на силните напитки…

В кръчмата нямаше много хора. Арангел поръча половинка вино с овча саздърма и зачака, заслушан в разговора на селяните около една близка маса. Отвъд нея седеше Иван Гулията, сам пред две празни шишенца и с ватенка на горски работник. Беше подпрял глава с една ръка и мърмореше нещо под носа си.

— Защо ни е здравен дом? — припряно питаше един от селяните на по-близката маса. — И такъв голям, та да идват болни от другите села! Ние си имаме болести и не ни трябва чужда зараза…

— Пък и цели десет декара оградиха за двор! — сърдеше се друг. — Мястото беше от селската мера, а сега къде ще търсим паша за овцете?

— На ония овцете са в стопанството и не им трябва паша! — отсече друг и тупна с юмрук по масата.

Арангел вдигна глава и видя Костадин. Той бе изрекъл тия думи и бакъреното му лице лъщеше от пот и гняв. И другите около него бяха все частници.

Арангел неволно надаваше ухо и се питаше дали наистина тия хора нямат свои, лични тревоги. Докато слушаше препирнята, той вече дълбоко съжаляваше и за срещата си с Гюргена, и за поканата тя отново да го навести някой ден. Повече от година бе стоял твърдо на думата си, а сега сам бе преклонил глава, и то от ревност!

Донесоха му поръчката. Той напълни чашата, изпи я на един дъх и веднага наля втора. Изпи и нея на няколко глътки, без да се докосне до саздърмата. Запали цигара и се загледа в Иван Гулията. Той спореше с прислужника.

— Дай ми още едно двойно шишенце! — умоляваше го Иван.

— А пари?

— Нямам други… На вересия ми дай още едничко!

— То беше! — И прислужникът се наведе над него. — Вересия имаше едно време, когато баща ти наливаше вода във виното… Сега се плаща в брой!

Спорът бе привлякъл вниманието и на Костадин, и на неговите другари по маса. Едни се подсмиваха и Арангел забеляза злъч в погледите им, други само поклащаха глава, гледайки смолистите ръце и изпоцапаната ватенка на бившия кръчмарски син.

— Само в брой! — вишеше глас прислужникът. — А наредено ми е на такива като тебе, дето лесно ги хваща, да не давам повече от три!

— Две съм изпил! — фъфлеше мъжът на Гюргена. — Защо не ми даваш третото?

Прислужникът махна с ръка и вече тръгваше да си върви, когато нещо подтикна Арангел да го извика по име и надигайки се от стола, да каже с глух глас:

— Дай му едно шише от мене и вече не го задявай!

Гласът му бе прозвучал неочаквано строго и за него самия и той вече сядаше смутен на стола, когато Костадин се надигна от съседната маса.

— Тъй ли било! — прогърмя гласът му. — Дай му тогава и едно шишенце от мене, та да не мисли, че само горските го поддържат!

Някои се засмяха, други зашушукаха, а в това време Иван Гулията се изправи с целия си ръст и тръгна с несигурни крачки към Арангел.

— Ти си мой приятел! — провлечено засрича той. — Искам всички да знаят, че ти си мой приятел! — И ръката му изписа широка дъга във въздуха. — Затова сядам при тебе…

Столът изпращя под тежестта на тялото му и за да запази равновесие, Иван трябваше да се хване с две ръце за масата. Очите му се спряха с мътен блясък върху празното канче и чинията с недокоснатата саздърма, сетне бавно се отместиха към Арангел.

— Не ядеш! Само пиеш, нали? — с усилие заговори Иван. — И ти като мене, и аз като тебе… — И той го тупна дружески по рамото. — Ти вино, аз ракия, но от една мъка пием… Затова сме приятели, нали?

Пиянски брътвеж ли бяха тия думи, или имаха друг, скрит смисъл?

— Затова сме приятели нали? — повтори Иван.

— Затова! — смутолеви Арангел въпреки волята си. — Но сега бързам!

Бързаше, защото отдавна се разкайваше за постъпката си. И Костадин бе почерпил Иван, но той бе дошъл при него, за да излее мъката си, сродна с тази на Арангел, който не бе загубил ниви, кръчма и гори. Иван бе заобикнал Гюргена по своему и страдаше от нейната хладина, а мъката си удавяше в ракия.

Прислужникът вече поставяше на масата двете шишенца и Арангел побърза да се разплати.

— Къде? — викна Иван. — Ще пием!… Нали сме приятели?

Арангел с мъка откъсна ръкава на куртката си от ноктите на своя нов приятел и тръгна с невиждащи очи към изхода. Страшно му се пиеше, но не и с Иван! Бе готов дори да се напие тази вечер поради хладината на срещата им с Гюргена пред автобуса. В много по-трогателни краски си бе представял той тази първа среща след последната им раздяла и още не можеше да се примири с мисълта, че някогашното малко девойче от колибата край Преслапа е изчезнало завинаги. Новата Гюргена бе силна, уверена в себе си и смело вървеше по своя път, докато мъжът й бе станал пияница, а той, нейният любовник — мрачен отшелник. Тя сякаш бе знаяла, че някой ден мъжът й сам ще иска да се побратими с него, победен от любовта си към нея. Знаела е, че ще сломи и волята, и нравствените принципи на Арангел. И уверено е чакала той да се върне при нея…

Арангел бе готов да се върне, ала Гюргена не идваше. Чакаше я след работното време през следващите дни, чакаше я и на връх Великден, чакаше я и подир празниците. И всеки ден след свечеряване се чувствуваше колкото разочарован, толкова и унизен. Колко храбро се бе отказал от половинчатото щастие, издигайки принципите си като стена между нея и себе си, а сега бе готов да се примири, дори да пие на една маса с Иван! От ревност вече не излизаше заран на площада, за да види дали и тя е между пътниците в камиона. Предпочиташе да не знае, за да може да се съмнява.

Дойде и Георгьовден. В тоя ден се вареше курбан в едно параклисче досам гората, издигнато в чест на светеца покровител на овчарите. Неговото име носеше и Гюргена. Арангел не вярваше тя да дойде при него на имения си ден. Не беше излизал през последните две седмици, не бе стъпвал и в кръчмата от страх да не би Иван пак да седне при него и сега реши да се разходи към параклисчето.

Пристигна късно и влезе в малкото дворче тъкмо когато свещеникът благославяше курбана. Мъжете стояха гологлави, а жените, вкупчени в друга редица, бяха свели глави. Напевният глас на свещеника се извисяваше към близките смърчове. И изведнъж Арангел забеляза Гюргена. Тя бе застанала малко встрани от редицата на жените до празнично пременения Костадин и шъпнеше нещо почти в ухото му, цялата пламнала, а той я слушаше, кимаше и се усмихваше. Така разговарят само много близки хора! Арангел в миг се изпоти. Непоносимо му беше да гледа усмивката на самодоволния Костадин, наклонил глава към зеленикавата й забрадка, която почти го докосваше. И веднага реши да се измъкне от дворчето, ала нито помръдна, нито можеше да откъсне поглед от Гюргена и тъй алчно се взираше в нея, че и тя погледна към него. Сега Арангел цял се превърна в зрение. Гюргена трепна, промълви нещо и се отдръпна на крачка от Костадин, а и той се смълча и извърна очи към свещеника.

„Гузни са!“ — помисли Арангел и стисна зъби.

След благословията хората се раздвижиха и Гюргена бавно се приближи към него. Пристъпваше тъй леко и плавно, а зеленикавата забрадка така подчертаваше нежния овал на лицето й, че Арангел неволно я оприличи на икона, носена като хоругва. В този момент той я мразеше, просто я ненавиждаше и бе решил да бъде твърд до грубост. Тя застана до него и го гледаше някак изпитателно.

— С Костадин ли дойде? — студено я запита той.

— Не! — И тя му се усмихна. — С Велика… А него тук го заварих.

— Каква случайност!…

— Тук го заварих и като се сетих, че едната ни крава е окуцяла, рекох да го придумам той да ни изоре нивата. Твоята нива, нали знаеш? — И тя пак му се усмихна.

Усмихваха се и очите й, но не иронично, а с разбиране и с оная чудна съсредоточеност, тъй странно примесена с обещание за нежност. Гневът му в миг се изпари и вътре в себе си, той вече се проклинаше.

— Защо не дойде? — запита я донякъде сърдито. — Толкова те чаках!

— Не можах! — И като се смълча за миг-два, все тъй загледана в него, добави с по-тих глас: — Наистина ли си ме чакал?

— Чаках те! — мрачно повтори Арангел.

— Утре ще дойда!

Гюргена се отдалечи със същите плавни стъпки и застана край наредените съдинки. Той искаше да види дали нейният съд е до тоя на Костадин, искаше да почака, дорде разлеят курбана, та по-дълго да й се радва, но нямаше сили да остане. Излезе като трескав навън и тръгна из гората, все покрай реката. Беше се примирил с поражението си.

На другия ден Гюргена дойде със същите усмихнати очи, сякаш никога не се бяха разделяли, и първите й думи бяха, че той трябва да я обича. Молеше го винаги да мисли с любов за нея, с радост да я посреща, а да я изпраща с нежност и вече да не й се сърди. Говореше страстно, с някаква нова вглъбеност, която го порази, защото показваше, че и тя бе страдала през тая злощастна година.

Инак Гюргена не изглеждаше променена. Ала докато се разсъбличаха, тя го запита дали има нещо за пиене. Искаше вермут или коняк.

— Нямам! — смънка Арангел.

— Трябва да имаш! — глухо отекна гласът й изпод ризата.

После всичко тръгна както преди.