Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Ристо Туристо
Разпознаване и корекция
mrumenov (2013)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

Асен Г. Христофоров. Иманяри

Редактор: Дечко Миланов

Художник на корицата: Никола Лилов

Художествен редактор: Димко Димчев

Технически редактор: Цветана Ширкова

Коректор: Ал. Кехайов

Дадена за набор на 8.XII.1964 г.

Подписана за печат на 14.I.1965 г.

Печатни коли: 12, Издателски коли: 9,46, Формат: 59/84/16

Тираж: 10 076, Издат. № 2511, Лит.група IV, Цена 0,68 лв.

Държавно издателство „Медицина и физкултура“, Славейков 11

Печатница „Профиздат“ София, Поръчка № 2374

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на OCR грешки

V

Още като се надигна, Истилян усети тъпа болка в стомаха. Изправи се на крака и за миг се олюля. Догади му се от вълнение. Гръмотевичният тътен отмина, той пак долови тържествуващия вик на Костадин, прехапа устни и припна към светлинката на фенера. Влага изби по челото му след първите десетина крачки. Когато стигна до ямата и пое златната монета от ръката на Арангел, нещо го резна в стомаха и припари в гърлото му. Не бе тичал дълго, а целият бе в пот.

— Ингилизка лира! — рече Костадин откъм ямата. — А нямаше плоча над нея, като за нишан!

— Ни плоча, ни камъче дори — добави Арангел. — Тъй си лежеше на цял аршин под земята…

Светкавица блесна зад Водния чал и освети ямата. Истилян затвори очи, очаквайки грохота на гърма, ала светкавицата бе няма. В краткия ослепителен миг той бе успял да разгледа ямата с Костадин в нея, потънал до хълбок в лъскавата влажна земя, която се лепеше по кирката. Наистина, не се виждаше нито едно камъче, сякаш пръста на това място е била предварително пресята.

— Това е гроб! — рече Истилян и седна на камъка пред ямата. — Копайте на длъж, не на дълбочина! Единият да копае, другият да разравя пръстта…

Той взе фенера, за да им свети. И докато Костадин копаеше в отвъдния край, Арангел обръщаше пръстта с лопата, пресяваше я през пръстите си и я изхвърляше към краката на Влаха. Светкавици често раздираха небето зад Водния чал, пък и вятърът се усилваше, но до ушите им долиташе само ехото на далечен гръм. Сега тъмният облак затуляше цялата южна половина на небето и само няколко звезди блещукаха над тях и отвъд, към Мечита и мрачните Купени.

Кирката удари в твърд предмет, Костадин се наведе и пъхна ръка в рохката пръст.

— Кост! — каза той, изправяйки снага. — От пета на човек… И се рони, като вар се рони!

Както седеше върху камъка, Истилян се понаведе напред и вдигна фенера. В същия миг ги ослепи нова глуха светкавица. Костадин неволно затвори очи. Когато ги отвори, Истилян се бе сгърчил на две и повръщаше в разровената от Арангел пръст. Фенерът едва жумеше в тревата.

— Какво ти стана? — обърна се Арангел към Влаха.

— Гърбавото моме! — едва продума Истилян, разтърсвайки снага. — Виждам го! — И той се изправи с усилие на крака. — Ей го тук!… И него, и кучето! — почти изкрещя той. — Не го ли виждате?

Другите двама го гледаха в почуда. Дорде да се опомнят, Истилян скочи в ямата, изтръгна копача от ръцете на Костадин и взе да удря с него все на едно място в разровената пръст.

— Чиба! Чиба! — крещеше Истилян. — Махай се, проклето псе!

Костадин го сграбчи през раменете, но Влаха не отпусна копача и продължаваше да вика, целият облян в пот.

— Няма никакво куче, уста Истиляне! — кротко рече Костадин.

— Ето го! Налита!… И очите му светят, светят!

Тялото на Влаха се тресеше и Костадин ясно долавяше тръпките, като продължаваше да го притиска. Истилян се поотпусна в ръцете му, нов гърч го разтърси и той пак повърна. Арангел бе вдигнал фенера към лицето му. То бе съвсем бяло и мокро от пот. Зъбите му тракаха, очите му се взираха все в едно място. Те бяха тъй пълни с ужас, че той не ги затвори, когато нова глуха светкавица проряза небето.

— Ей го пак! — викна Истилян. — И очите му светят…

— Светулка е — рече Арангел. — С вятъра е дошла отдолу.

Истилян сякаш не чуваше думите му. С рязко движение се изтръгна от ръцете на Костадин, отново грабна копача и заудря с дръжката по накамарената пръст, но захвърли копача подир няколко удара, сам сграбчи Костадин и изведнъж захленчи.

— През него минава, през него, през него…

— Какво? — запита го Костадин.

— Дръжката… През тялото му… И нищо му няма!

Арангел бе оставил фенера в тревата, и като се наведе над ямата, хвана Влаха за яката и го измъкна навън с помощта на Костадин. Дорде да излезе и Костадин и още преди Арангел да вдигне фенера, Истилян хукна към загасналото огнище. Тичаше като пиян, спъваше се, падаше, ставаше и все тичаше нататък. Другите двама гледаха натам в очакване да блесне нова светкавица.

— Понякога го прихващат такива — каза Арангел.

— Имаше пяна по устата! — замислено добави Костадин.

Те вече не виждаха тъмната сянка на Истилян, пък и светкавиците се бяха поразредили, макар огромният черен облак да прихлупваше и небето над Кобилино бранище. Помаяха се още малко и Костадин се канеше да поднови копането, когато дочуха страшен вик откъм огнището. Истилян викаше за помощ, и викаше отчаяно. Спогледнаха се, Костадин грабна кирката и лопатата и тръгна подир Арангел.

— Ще се върнем за другите два гроба — рече той.

— И аз мисля, че има още два — съгласи се Арангел.

Истилян пак изкрещя. Това беше кратък вик на ужас, който секна изведнъж. Те се разбързаха. И двамата съзнаваха, че не могат да помогнат на своя другар, но бързаха да стигнат при него. Като наближиха мястото на загасналото огнище, те вече ясно долавяха откъслечни, несвързани думи. Истилян говореше на своя роден език. Това се случваше с него само в моменти на крайна възбуда.

Пристигнаха. Арангел вдигна фенера и освети огнището. Наоколо нямаше никой. Не се чуваше нито говор, нито друг някакъв звук. Само раницата на Истилян напомняше за него.

— А до преди малко бъбреше оттук! — зачуди се Костадин.

Решиха да накладат огън с надеждата, че светлината на пламъците ще примами Влаха, който се плашеше от тъмата. Сега вече не мислеха за говедарите в другия край на седловината, нито се бояха да бъдат открити. И двамата имаха чувството, че са приключили с диренето за през нощта. Мъртъвците нямаше да побягнат от гробовете си!

Кои бяха тия мъртъвци и каква зла участ ги бе стигнала в тая долина, гдето почиваха костите им? Тоя въпрос занимаваше умовете на Арангел и Костадин. Покойниците едва ли бяха пастири. Умреше ли пастир от болест, звяр или човек, той умираше сам, пък и другарите му щяха да свалят трупа в селото. Ако мъртъвците край трите поредни камъка бяха загинали от ножовете на разбойници, кой би се погрижил да зарови телата им в земята? Не и самите разбойници, които не биха оставили оная златна английска лира в дрехите на първата си жертва. Тогава тия три гроба можеха да бъдат само на хора от далечни краища на страната, тръгнали на поклонение в Рилския манастир и застигнати от снежна буря в Кобилино бранище. Такива бури често връхлитаха по тия места в края на август, към Голяма Богородица. Бурята е застигнала група поклонници в голата седловина, по-немощните са измрели, а другите са заровили телата им. Заровили са ги надълбоко, един до друг, и вместо кръстове са поставили трите надгробни камъка…

Така разсъждаваха Арангел и Костадин край лумналите пламъци на огъня, ала Истилян нито се връщаше, нито се обаждаше с глас или стон. Разтревожени за него, те се заеха да го търсят. Костадин пак тръгна напред с фенера. Излязоха от падината, претърсиха полянките между ниските клекове и неусетно възлязоха към самото било на Водния чал. Сега можеха да виждат огньовете на говедарите в другия край на седловината и се досещаха, че и говедарите скоро ще ги открият по светлината на фенера. Тоя фенер щеше да ги озадачи, тъй като туристи не бродеха нощем по Водния чал, който стърчеше встрани от техните пътища и пътеки и плашеше дори и най-опитните планинари с отвесния си южен скат, спускащ се като стена към дълбокото корито на манастирската река. И говедарите не отиваха нататък, защото не едно говедо се бе подхлъзвало в тревата, за да се пребие в страховитата бездна. Натам вървяха сега Костадин и Арангел — към западния край на каменистия връх.

— Трябва да сме над Сухото езеро — забеляза Арангел подир време. — Де да имаше сега една светкавица, та да видим, да се огледаме…

Нямаше светкавица, нямаше и звезди, а и вятърът бе стихнал. Гъст мрак ги окръжаваше от всички страни и те пристъпваха предпазливо, защото мъждукащата светлина на фенера стигаше едва на две крачки пред тях. Тъй стигнаха до няколко по-едри камъка по самото било. Изведнъж дочуха хриплив стон и спряха. Костадин вдигна фенера над главата си и огледа мястото. Стонът не се повтори.

— Ето го! — прошъпна Арангел.

И двамата потръпнаха от гледката. Истилян лежеше по гръб близо до един от тия едри камъни и сега бе опрял лакти в земята, за да се приповдигне. Очите му се взираха с неизразим ужас във фенера, ръцете му се бяха впили в тревата, ходилата му стържеха ронливите камъчета и постепенно се отдръпваха назад, към присвитото тяло. Той пропълзя заднешком, гърбът му опря в камъка, а коленете — в брадичката му, цялата обляна в слюнки. Изцъклените му очи не се откъсваха от фенера.

Костадин пръв преодоля отвращението си.

— Ето те и тебе, уста Истиляне! — кротко подзе той и тръгна към скупчената фигура на Влаха.

Истилян трепереше. Не бе отместил очи от фенера и с нищо не показа, че бе дочул думите на Костадин. Той не помръдна, когато Костадин се наведе над него. Само отвори уста като пред вик, без да отмахва поглед от светлината. Но щом Костадин го докосна с ръка по рамото, той диво изрева, изскубна се, чевръсто пролази край камъка, изведнъж се изправи и припна. Арангел стоеше по пътя му, но той очевидно не го виждаше. Беше хукнал с наведена напред глава и когато бившият горски разтвори ръце, за да прегради пътя му, Истилян връхлетя право в тях. Неочакваната прегръдка го хвърли в още по-голям ужас, той пак изрева, заудря с ръце на посока и се разрита, без да изправя глава. Арангел се поотмести за да го хване отзад, през раменете, но един силен ритник го улучи в стомаха, той се преви на две от болката и падна в тревата. Освободен, Истилян припна към пропастта отвъд билото.

— Ще се хвърли! — със сетни сили продума Арангел и опря лице в тревата, за да повърне блудкавата жидкост, изпълнила в миг устата му.

— Лирата, лирата е в него! — викна Костадин и хукна подир беглеца с фенер в ръка.

След тридесетина крачки той вече тичаше по петите на Влаха. Не искаше да се сборичка с беглеца от страх да не строшат фенера и бе решил да стовари юмрука си във врата на Истилян когато нещастникът залитна, просна се по очи и остана неподвижен. Костадин бързо остави фенера встрани, разви пояса си, изви ръцете на несвестния Истилян и ги върза отзад. Беше го понатиснал с коляно в кръста, докато да свие възела. Тялото на Влаха потръпна, сгърчи се и пак се отпусна, а из устата му отново бликнаха вонящи лиги. Погнусен, Костадин се изправи и викна към Арангел. Почака малко и пак се провикна. Арангел не се обади. Костадин вдигна фенера, размаха го наляво и надясно и още веднъж се провикна с пълен глас. След малко дочу тих провлачен зов, който идеше отдалече. Зовът го изненада. Тъй викат овчарите и говедарите, когато се зоват от един баир на друг, но сега, в тая тъмна нощ и сред каменната пустош на Водния чал, викът долетя до ушите на Костадин като стенание на загиващи души. Той неволно потръпна и извърна поглед нататък. Далече пред него, някъде в подножието на Мечита, малък огън се червенееше както проблясва запалена цигара в тъмна стая. Далечният стенещ зов отново проряза тъмата.

„Говедарите! — помисли Костадин. — Скоро ще се дотътрят…“

Преди да предприеме каквото и да е, Костадин пак остави фенера в тревата, наведе се над скимтящия Истилян, претърси джебовете му и с облекчение прибра златната монета в кесията си. Той знаеше, че монетата по право принадлежи на тримата, но искаше да я държи у себе си. Така щеше да бъде по-спокоен.

Влаха продължаваше да скимти и стене, а и Арангел не се обаждаше. Костадин отново долови провлачения зов на говедарите. Две подвижни огънчета се мержелееха в тъмата. Някъде изцвили кон.

— Идат! — промълви Костадин.

Да се радва ли, или да съжалява? И тоя глупав Арангел, който не се обаждаше! Всичко се обърка тъй неочаквано…

Костадин пак претърси джобовете на Истилян, напипа някаква връв и стегна краката му с нея, сетне грабна фенера и тръгна да търси Арангел. Намери го там, където го бе оставил. Сега Арангел лежеше по гръб и очите му, отворени и неподвижни, сякаш се силеха да прозрат отвъд тъмния облак, който затуляше цялото рилско небе. Костадин се наведе с фенера и забеляза кръв по устните му. Забеляза го и Арангел и бавно извърна поглед към него — кротък, безучастен поглед, от който струеше дълбоко примирение.

— Боли ли? — запита го Костадин.

Арангел само присви клепки, вместо отговор.

— Разбирам да те беше ритнал кон, пък то… — и Костадин не се доизказа. — А сега какво?

— Нищо! — с усилие промълви бившият горски. — Кажи на Гюргена, кажи й…

От устните му пак бликна кръв, той се опита да извърне глава, ала не успя и затвори очи. Като не знаеше какво да прави, Костадин свали кожухчето си и го подложи под главата на Арангел. Кървавите устни се изкривиха в някаква гримаса на усмивка. Сега и Костадин си спомни за Гюргена. И тихо изпсува. Псуваше и нея, и собствената си страст, и всичко в тоя свят, който винаги смогваше да го надиграе, след като го подведе и излъже надеждите му, за да го остави накрая с голи ръце. Ето, Влаха бе се побъркал, Арангел лежеше като труп до него и утре тримата нямаше да могат да изследват пътя към Урдините езера! Той се бе надявал, че Влаха ще му даде възможност да открие поне поляната, гдето лежеше заровеното имане. Предпочиташе сам да изрови имането с помощта на багетата, която бе купил от евреина. Но сега и този план се осуетяваше тъй неочаквано, в самото навечерие на събитието. Жалко за шестте старинни сребърни монети…

— Студено ми е — едва чуто рече Арангел.

— Тук няма клек — отвърна Костадин. — Потрай… Завий, се с кожухчето — и сам му помогна да стори това, подлагайки плосък камък под главата на бившия горски.

— А къде е Истилян? — пак запита Арангел.

— Лежи вързан наблизо…

— Доведи го!

Костадин остави фенера върху един по-висок камък и тръгна да прибере Истилян. Влаха лежеше на същото място и в същото положение. Вече не стенеше, но нито помръдваше, нито отговаряше на въпросите на Костадин и той се принуди да го изправи на крака тъй, както го беше вързал, да го вземе на гръб и да го пренесе до Арангел. Сега двамата лежаха един до друг и се гледаха. Очите на Истилян сякаш се избистриха.

— Вода! — промълви той.

Нямаше вода, а и станът им бе далече, но у Костадин имаше почти пълно павурче с ракия. Той го поднесе към устните на Влаха. Истилян отпи глътка, ококори очи, просто захапа павурчето и го изцеди до дъно пред смаяния поглед на Костадин, сетне се опита да се понадигне тъй, с вързани отзад ръце, но изведнъж повърна изпитата течност. Костадин го гледаше с ненавист и Влаха сякаш догади това в погледа му.

— Отвържете ме! — простена Истилян. — И не ме оставяйте… Планът е у мене. Ще ви го дам…

— Тъй те искам, уста Истиляне — занарежда Костадин, докато отвързваше ръцете му. — Сега знам, че умът ти си е пак на мястото… Но краката ти няма да отвържа, че много бърже припкаш!

Като се видя със свободни ръце, Истилян бръкна в пазвата си, извади изпомачкания лист с плана на поляната, разкъса го на три почти равни части, скри едната и им подаде другите две. Костадин пръв грабна своята, взе и другата и я подаде на Арангел, после отиде към фенера. Загледа се в хартийката и се намръщи.

— А где е тая поляна? — запита той отдалеч.

— При двата вола — отвърна Истилян. — Сега знам, че няма да ме оставите.

— На кучето ли? — злъчно рече Костадин.

Истилян в миг се преобрази. Главата му хлътна в раменете, той впи ръце в тревата и трескаво запримига с очи.

— Ето го! — изкрещя Влаха. — Иде! Очите му светят!…

Погледът му блуждаеше в тъмата далече отвъд Костадин. Арангел изпъшка, Костадин изпсува. Ето, че всичко започваше отначало! Дорде да се окопитят, Истилян пролази към коленете на Костадин и взе да вие от ужас. На виковете му отвърнаха други гласове.

— Конници! — смая се Арангел.

Костадин веднага позна говедарите. Те бяха двама и вече съвсем наблизо. Всеки носеше запалена борениста главня в една ръка, а с другата държеше поводите. Единият бе метнал пушка през рамо.

Истилян бе заровил глава в краката на Костадин, но сега се понадигна, зърна пламтящите факли и отново закрещя. Конниците сякаш изплаваха от тъмата и застанаха до тях.

— Какво му има? — запита първият.

— Сам виждаш — отвърна Костадин. — Побърка се…

— А другият?

— Кръв повърна…

Разбраха се без много думи. Говедарите познаваха и Костадин, и бившия горски. Те сами предложиха да им дадат конете си и едно момче, което да ги отведе до селото — били докарали част от багажа си с тия коне и момчето и без това щяло да се върне с тях на разсъмване. Но нетърпеливият Костадин не искаше да губи време и настоя да тръгнат веднага. Говедарите все поглеждаха към Истилян и се съгласиха от състрадание. Решиха да вържат Влаха за седлото на единия кон.

— А ти? — обърна се Костадин към Арангел.

— Ще язда, дорде мога…

— Ще можеш, Арангеле, ще можеш! — окуражаваше го един от говедарите. — И минете по царския път, а после през Говедарника, покрай хижата. Там няма да друса толкова…

Тъй и сториха. Скоро потеглиха в мрака, водени от верния усет на конете и момчето на говедарите. Само то мислеше за заровеното имане и поглеждаше ту към раницата на Истилян, ту към чувала на Костадин. Защото беше подразбрало какво са дирели тримата чичковци по Кобилино бранище. И вече бе решило да стане иманяр.

Призори странният керван излезе от гората и навлезе в дълбоката долина. Конете тръгнаха с бодър ход към селото. Арангел се вълнуваше. Така ли бе мечтал да се завърне в Искровец? За негово щастие по пътя откъм Овнарско се зададе камионетка и водачът се съгласи да ги откара до града. Арангел седна в кабината, а Костадин пак върза Истилян, метна го отзад и опря гръб в челната дъска. Развидели се и Влаха се поукроти. Само очите му шареха с мътен блясък на всички страни. По едно време Костадин посегна към пояса на Истилян, дори бръкна в него и напипа малката хартийка с третината от плана. Влаха го гледаше безучастен, той измъкна хартийката и я скъта при своята третина. Сетне запуши цигара.

Подир половин час спряха пред дворната врата на градската болница. Костадин развърза Истилян и с помощта на шофьора го довлече в приемната. Като изслуша разказа му, дежурният лекар вдигна рамене.

— Не е за нас! — отсъди той.

— Как така! — възмути се Костадин. — Човекът е за болница!

— Или за болница, или за лудница. Ще видим…

Истилян ги слушаше, без да разбира думите им, и само примигваше.

Оставиха го в болницата и пак подкараха камионетката, за да отведат Арангел до жилището му. Шосето край Бельова църква беше пусто, пуст беше и дворът пред църквата. Арангел едва тътреше нозе, прикрепян от Костадин и шофьора. Положиха го върху одъра и той веднага затвори очи.

— Тук му е добре! — рече Костадин на шофьора.

— А кой ще го гледа?

— Никой…

Костадин просто изблъска смутения шофьор навън и затвори вратата на коптора подир себе си.

— А сега ще ме откараш до мегдана — рече той на шофьора.

Младият човек сякаш се колебаеше и все поглеждаше към затворената врата. Тогава Костадин бръкна в кесията си, извади на слуки две монети и се намръщи.

— На̀ ти това за почерпка! — рече той на шофьора и бързо пъхна другата монета в кесията.

Тя беше златната английска лира…