Стивън Кинг
Вълците от Кала (8) (Тъмната кула V)

ШЕСТА ГЛАВА
Наследството на Елд

1.

В два часа десетимата седнаха на така наречения от Роланд „селски обяд“. По-късно той обясни на приятелите си:

— Докато се трудиш сутринта, го очакваш с нетърпение. Когато работиш вечерта, си го спомняш с носталгия.

Еди си помисли, че се шегува, но с Роланд човек никога не знаеше. Той бе лишен от чувство за хумор. Не беше най-богатата гощавка в живота на Еди (пиршеството при старците от Ривър Кросинг още държеше първенство), но след няколкото седмици в гората и диетата от войнишки питки (от която успяваха да ходят по голяма нужда най-много по два пъти на седмица и изпражненията им бяха твърди и сухи като на зайци) не беше никак зле. Анди им сервира пържоли с гъбен сос, боб, палачинки със солен пълнеж и печена царевица, твърда, но вкусна. Имаше и кисело зеле, приготвено, както Тян Джафърдс срамежливо обясни, от жена му. За десерт им поднесоха прекрасен пудинг, наречен „ягодова гондола“. И, разбира се, кафе. Според пресмятанията на Еди четиримата изпиха над три литра. Дори Ко опита малко. Джейк сложи пред него чинийка с тъмната, силна течност. Ко я подуши и каза:

— Каф!

Сетне я излочи бързо и без остатък.

По време на храненето не говориха за нищо съществено („Храна и разговор не се смесват“, бе една от многото малки мъдрости на Роланд), но въпреки това Еди научи много неща от Джафърдс и жена му, най-вече за живота в така наречените „гранични земи“. Еди се надяваше Сузана (седнала до Овърхолсър) и Джейк (при младежа, на когото Еди викаше Бени Хлапето) да научат поне наполовина колкото него. Беше очаквал Роланд да седне до Калахан, но Стареца се уедини. Взе храната си, отмести се встрани от останалите, промърмори някаква молитва, вкуси от храната, но съвсем малко. Дали бе ядосан на Овърхолсър, че му e отнел водещата роля, или просто беше самотник? Трудно бе да се определи при такова кратко познанство, но Еди беше готов да заложи на второто.

Еди се удивляваше най-много от цивилизоваността в тази част на света. В сравнение с тези хора вечно враждуващите Млади и Беловласи в Луд приличаха на канибали от приключенски роман. Тук имаше пътища, законност и система на управление, напомнящи му градските съвети в Ню Инглънд. Имаха Заседателна зала и перо, което изглеждаше някакъв символ на властта. Ако искаше да свика съгражданите си на събрание, човек трябваше да им го изпрати. Ако достатъчно хора докоснат перото, когато дойде в дома им, събранието се провежда. В противен случай не се състои. Перото се разнасяше задължително от двама души. Системата не беше много подходяща за Ню Йорк, но тук явно работеше добре.

Имаше поне седемдесет други Кали, разположени в дъга на север и на юг от Кала Брин Стърджис. Кала Брин Локуд на юг и Кала Амити на север също бяха селскостопански селища. И те страдаха от периодичните набези на Вълците. Още по на юг се разполагаха Кала Брин Бауз и Кала Стафъл, там се отглеждаше предимно добитък. Според Джафърдсови и те ставали жертва на Вълците. В Кала Сен Пиндър и Кала Сен Кре на север имало главно ниви и овце.

— Колкото по на север отиваш, толкова по-малки стават стопанствата — обясни Тян. — След това идват земите на снежните зими, поне така съм слушал. Не съм ги виждал, но знам.

— Говори се, че на север ходели с дървени обувки — сподели Заля с лека нотка на завист и сведе очи към износените си кожени цървули.

Жителите на Кала пътували малко, но пътищата в района били хубави и търговията вървяла. Освен това можело да се пътува по Уай, наречена още Голямата река. Тя минавала на юг от Кала Брин Стърджис и течала към Южните морета, или поне така се говореше. Имало миньорски и занаятчийски градчета, също с името Кала (там използвали парни машини и представи си, електричество), дори една Кала, осигуряваща само забавления: хазартни игри, щури, весели екскурзии и…

Тук Тян, който се бе поразпалил, почувства укорителния поглед на Заля и стана — да донесял гърне боб и чиния кисело зеле за омилостивяване на жена си.

— И така — рече Еди, като начерта дъга в прахта, — това са граничните земи. Кала. Дъга, простираща се на север и юг в продължение на… какво разстояние, Заля?

— Това не е женска работа — отвърна тя; сетне, след като се увери, че мъжът и е още при огъня и оглежда гърнетата, попита: — В колела или в километри?

— Както ти е по-лесно, но предпочитам в километри.

Тя кимна: — Около три хиляди километра натам… — Посочи на север. — И два пъти по толкова натам… — Махна на юг. Остана за момент с разперени ръце, сетне ги отпусна и отново зае предишната си смирена поза.

— И тези градове… тези Кала… се простират до края на тази ивица?

— Така се говори и търговците постоянно идват и си отиват. На североизток оттук Великата река се разделя на две. Източният ръкав се нарича Девар-тет Уай… Малки Уай. Разбира се, от север идват много повече лодки, защото реката тече от север на юг, ако разбираш.

— Ясно. А на изток? Тя сведе очи и прошепна едва чуто:

— Тъндърклап. Никой не ходи там.

— Защо?

— Там е мрак — отвърна тя със сведени очи, после вдигна ръка към посоката, от която бяха дошли Роланд и приятелите му, към Средния свят, — Там светът свършва. Или поне така се говори. А там… — Посочи на изток и вдигна очи към Еди. — …е Тъндърклап. Там светът вече е свършил. Ние сме по средата и само искаме да ни оставят на мира.

— Мислиш ли, че ще стане?

— Не — отвърна тя и Еди видя сълзи в очите и.

Скоро след това Еди се извини и се оттегли в гората, за да се усамоти. Когато се изправяше и посягаше към някакви листа, за да се избърше, зад гърба му прозвуча глас:

— Не тези, сай, моля аз. Отровни са. Адски сърби.

Еди подскочи и се обърна рязко; с една ръка стисна смутено гащите си, с другата посегна към кобура, закачен на близкото дърво. Сетне видя кой (или какво) е заговорил и се успокои.

— Анди, не е готско да се промъкваш зад хората, докато кендзат. — Посочи един буен храст. — Ами тези? Какво ще си навлека, ако се избърша с тях?

Последва неразбираемо щракане.

— Какво? — попита с недоумение Еди. — Нещо сбърках ли?

— Не, просто обработвам информацията, сай. „Готско“ — непозната дума. „Промъквам се“ — не съм се промъкнал, а дойдох нормално. „Кендзам“ — вероятно жаргонен глагол за…

— Да, точно за това. Само че слушай, ако не си се промъкнал, как така не съм те чул? Тъй де, пълно е със сухи клонки. Нормално е да пращят, когато човек стъпва по тях.

— Аз не съм човек, сай — отвърна Анди и на Еди му се стори, че долавя известно самодоволство в гласа му.

— Робот, тогава. Как е възможно голям робот като теб да стъпва толкова безшумно?

— Така съм програмиран. Тези листа са добри, моля аз.

Еди завъртя раздразнено очи и откъсна една шепа.

— О, да, програмиран бил. Ясно. Трябваше да се досетя. Благодарност-сай, дълги дни, дрън-дрън ярина и манна небесна.

— Небеса — място, където се отива след смъртта; вид рай. Според Стареца онези, които отидат на небето, седят от дясната страна на Господа Всемогъщ во век и веков.

— Брей! Ами кой седи от лявата му страна? Рекламните агенти на „Тъпънуеър“?

— Сай, не знам. „Тъпънуеър“ е непозната дума за мен. Искаш ли да чуеш хороскопа си?

— Защо не?

Еди се насочи към лагера, като се ориентираше по смеха на момчетата и лая на Ко. Анди тръгна след него. Движеше се безшумно, почти като призрак.

— Кога си роден, сай?

Еди беше подготвен:

— Аз съм Лунна коза. Козел с брада.

— Зимен сняг — буен впряг, зимно момче — диво жребче.

— Див жребец, да, това съм аз. Не съм се къпал от месец, бъди сигурен, че мириша на пръч. Какво друго ти трябва, Анди, старче? Искаш ли да видиш дланта ми или нещо друго?

— Не е необходимо, сай Еди.

Роботът прозвуча весело и Еди си помисли: „Това е моето призвание — да нося радост по света. Дори роботите ме обичат. Това е моето ка.“

— Сега сезон е Пълнозем, благодарност ще речем. Месецът — червен на цвят; Ловджийска луна в Средния свят. Очаква те път, Еди! Дълъг път! Теб и приятелите ти! Още тази нощ ще се върнете в Кала Ню Йорк. Ще се срещнеш с дамата на мрака. И…

Еди се закова на място. Беше достатъчно близо до лагера, за да различи силуетите на останалите.

— Искам да науча нещо повече за това пътуване до Ню Йорк. И не ме будалкай, Анди.

— Ще попаднеш в тодаш, сай Еди! Ти и приятелите ти. Внимавайте. Когато прозвучи каммен — звънът, добре ме чуй, — трябва да свържете умовете си, за да не се загубите.

— Откъде знаеш тези неща, Анди?

— Така съм програмиран. Край на хороскопа, сай. Услугата е безплатна. Сай Калахан, Стареца, казва, че нямам разрешително да правя хороскопи, затова не мога да искам пари.

Това прозвуча на Еди като пълно безумие.

— Сай Калахан е прав. — Роботът тръгна към лагера, но той го спря: — Почакай малко, Анди, моля аз.

Сам се удиви колко естествено звучат местните изрази от неговата уста.

Анди спря и се обърна.

Еди имаше стотици въпроси за тодаша, но сега го интересуваше нещо по-важно:

— Нали знаеш Вълците?

— О, да. Казах за тях на сай Тян. Той се ядоса.

На Еди отново му се стори, че долавя самодоволство в гласа му; това го удиви. Как бе възможно робот, макар и оцелял от старото време, да злорадства заради бедите на хората? Как?

„Много бързо забрави влака, сладурче“ — прозвуча в съзнанието му гласът на Сузана. Сетне чу Джейк: „Блейн Влака мамата си трака.“ Накрая си помисли: „Ако смяташ това момче за обикновено панаирджийско чучело, Еди, жестоко грешиш.“

— Разкажи ми за Вълците.

— Какво искаш да знаеш за тях, сай Еди?

— Първо, дали идват тук само за забавление. Само да стъпят на тази земя и да се изпърдят юнашки. За кого работят. Защо отвличат децата. И защо ги връщат затъпели. — Сетне му хрумна един друг въпрос, може би най-логичният. — От колко време идват?

Откъм вътрешността на робота се чу тракане. Този път много дълго, може би цяла минута. Когато Анди заговори, гласът му беше променен. На Еди му напомняше на полицай Боскони в стария му квартал. Бруклин Авеню, това беше районът на Боско Боб. Когато го срещнеше случайно на улицата, Боб го заговаряше като човек — как си, Еди, как е майка ти, как е онзи нехранимайко брат ти, смяташ ли да се включиш в отбора на „Мидлърс“, добре, чао, до скоро в спортната зала, стой далеч от тревата, всичко хубаво. Ако обаче го заподозреше в нещо, Боско Боб ставаше съвсем друг човек. В такива случаи полицай Боскони не се усмихваше, очите му се превръщаха в кубчета лед. Боско Боб никога не беше удрял Еди, но на два пъти — единия точно след подпалването на магазина на Ву Ким — той бе почувствал, че униформеният негодник е готов да го пребие, ако се опита да му върти номера. Не беше шизофрения — поне не като при Дета/Одета, — но много приличаше. В това тяло живееха двама полицаи Боскони. Добрият Боско Боб. И лошото ченге.

Когато заговори, Анди вече не звучеше като добронамерен, но затъпял дядка, който вярва във вестникарските истории за деца, отгледани от алигатори, или че Елвис е още жив и се намира в Буенос Айрес. Този Анди звучеше безстрастно и някак бездушно.

С други думи, като истински робот.

— Кажи си паролата, сай Еди.

— Моля?

— Парола. Имаш десет секунди. Девет… осем… седем…

Еди се замисли за шпионските филми, които беше гледал.

— Имаш предвид нещо като „Розите в Кайро цъфнаха“, после ти ще кажеш: „Само в градината на госпожа Уилсън“, а пък аз ще отговоря…

— Грешна парола, сай Еди… две… едно… нула.

От вътрешността на Анди се чу неприятно глухо кънтене; като от острие на сатър, разсичащ парче месо и забиващ се в дъската на месаря. Еди се замисли за Старците, които бяха конструирали Анди (а може би дори за хората, живели преди тях, да ги наречем „Дъртаците“). Сигурно не бяха особено приятна компания, ако съдеше по последните им представили в Луд.

— Имаш право на още един опит — обяви хладният глас; бе много далеч от онзи, с който го беше попитал дали иска да чуе хороскопа си. — Ще опиташ ли, Еди от Ню Йорк?

Еди бързо взе решение: — Не. Достъпът до тази информация май е ограничен.

След няколко изщраквания роботът каза:

— „Ограничен“ — достъпен при определени условия; на разположение само на упълномощени лица; упълномощените получават достъп след въвеждане на личната си парола. — Последва кратка пауза, накрая Анди потвърди: — Да, Еди. Достъпът е ограничен.

— Защо?

Не очакваше отговор, но Анди обясни:

— Параграф деветнайсет.

Еди го удари по стоманения корпус:

— Приятелю, това никак не ме учудва. Параграф деветнайсет, значи.

— Искаш ли да чуеш разширения си хороскоп, сай Еди?

— Предпочитам да пропусна.

— Ами една песен? Например „Сокчето, което пийнах вчера“? Има много забавни стихчета.

От вътрешността на робота зазвуча металическа мелодия. На Еди перспективата за много забавните стихчета не му се стори особено привлекателна. Той се забърза към лагера.

— Хайде по-добре да го отложим за друг път. Пак ми се допи кафе.

— Да ти е сладко, сай.

Прозвуча малко разочаровано. Като Боско Боб, когато му кажеше, че е прекалено зает, за да играе футбол този сезон.

3.

Роланд седеше на един камък и пиеше кафе. Мълчаливо изслуша Еди и изражението му се промени само веднъж — вдигна леко вежди, когато чу за параграф деветнайсет.

От другата страна на поляната Слайтман Младши бе извадил някаква тръба и правеше с нея удивително здрави сапунени мехури. Ко ги гонеше, спука няколко със зъби, но накрая явно разбра какво очаква от него момчето и се зае да ги събира в едно светло петно на земята. Купчината от мехури навя на Еди мисли за Магьосническата дъга, за онези опасни стъклени сфери. Калахан наистина ли притежаваше една от тях? Най-опасната?

Анди стоеше зад момчетата в края на поляната, скръстил на гърдите си метални ръце. Еди предположи, че чака да раздигне скромната трапеза. „Съвършеният слуга — помисли си. — Готви, чисти, разказва ти за дамата на мрака, която трябва да срещнеш. Само не очаквай да наруши параграф деветнайсет. Поне не без вярната парола.“

— Елате всички — леко повиши глас Роланд. — Време е за разговор. Няма да е дълго, поне за нас, защото вече имахме, преди сай Калахан да ни прекъсне, а думите омръзват, както знаете.

Събраха се и послушно насядаха около него, пратениците от Кала и пътешествениците от далечни светове, на които вероятно предстоеше да изминат още по-дълъг път.

— Първо искам да чуя какво знаете за тези Вълци. Еди ми каза, че Анди отказва да сподели информацията, която има.

— Така е — измърмори Слайтман Старши. — Онези, които са го направили, или потомците им са го програмирали да не проронва и дума по тази тема, макар че винаги ни предупреждава за идването им. Иначе не можеш да му затвориш устата.

Роланд погледна големия фермер на Кала:

— Би ли започнал пръв, сай Овърхолсър?

Тян Джафърдс явно остана разочарован, че не са дали думата първо на него. Слайтман Старши кимна, сякаш Роланд бе направил най-логичния избор. Самият Овърхолсър не започна да се надува, както бе очаквал Еди. Той сведе очи и замълча, докато събере мислите си. Възцари се такава тишина, че Еди ясно чу чегъртането, когато фермерът се почеса по брадясалото лице. Накрая Овърхолсър въздъхна и вдигна очи към Роланд:

— Благодарност-сай. Трябва да призная, че не очаквах да срещна хора като вас. — Обърна се към Тян: — Добре направи, като ни доведе тук, Тян Джафърдс. Имахме нужда от тази среща и аз казвам благодарност-сай.

— Не съм ви довел аз — възрази Джафърдс. — Стареца ни доведе.

Овърхолсър кимна на Калахан, той също му кимна в отговор. Стареца прокара ръка по белега на челото си — сякаш да покаже, че не той, а Господ ги е довел. Може да беше така, но не Господ и Исус щяха да вадят горещите кестени от огъня, а Роланд от Гилеад.

Роланд чакаше мълчаливо, с учтиво изражение.

Накрая Овърхолсър заговори. Продължи петнайсетина минути, бавно, но по същество. Основното бяха близнаците. Жителите на Кала бяха осъзнали, че в другите краища на света раждането на две или повече бебета едновременно е по-скоро изключение, отколкото правило. В района на Великия полукръг обаче сами деца като Джафърдсовия Арон бяха рядкост. Голяма рядкост.

Преди близо сто и двайсет години (или може би сто и петдесет; невъзможно бе да се определи точно) се появили Вълците. Идвали приблизително на едно поколение, тоест веднъж на двайсетина години.

На Еди му се искаше да попита Овърхолсър и Слайтман как е възможно Старците да са засекретили информацията за Вълците в Анди, след като бяха измрели много по-отдавна, но запази мълчание. Задаването на въпроси, на които никой не може да отговори, беше чиста загуба на време. Все пак беше интересно. Интересно бе да се замислят кога за последно някой (или нещо) беше програмирал Анди Вестоносеца (многофункционален).

И защо.

Овърхолсър разказа, че Вълците отвличали по едно дете от всяка двойка близнаци на възраст между три и четиринайсет години и ги закарвали в Тъндърклап. (По време на този разказ Слайтман Старши прегърна сина си.) Там децата оставали сравнително за кратко, между четири и осем седмици. После повечето се връщали. Онези, които оставали завинаги в Страната на мрака, вероятно не издържали зловещите ритуали, унищожаващи мозъка на останалите.

Завърналите се били пълни идиоти. Петгодишните например били способни само да пелтечат несвързано и да сочат онова, което искат. Налагало се отново да сложат пелените, забравени преди две-три години, и ги носели до десет-дванайсетгодишна възраст.

— Тази празноглавка Тия още се напикава поне веднъж седмично, веднъж на месец омацва гащите — измърмори Джафърдс.

— Истина казва — съгласи се мрачно Овърхолсър. — Собственият ми брат, Уеланд, беше същата работа до самата си смърт. И, разбира се, трябва някой постоянно да ги следи, защото, ако напипат някоя вкусотия, могат да плюскат до пръсване. Кой пази твоята, Тян?

— Братовчед ми — обади се Заля, преди съпругът и да отговори. — Хедон и Хеда също помагат. Вече са на такава възраст…

Тя рязко замълча и изкриви уста. Еди я разбираше. Да, Хедон и Хеда бяха достатъчно големи. Следващата година единият от тях още щеше да помага. Другият обаче…

Ако бъдело взето на десетгодишна възраст, детето все още било в състояние да произнася откъслечни думи и кратки изрази, но нищо повече. При най-големите било най-зле, защото те живеели с някаква представа за онова, което им е причинено. За онова, което им е отнето. Такива деца често плачели или се измъквали сами от къщи и дълго и тъжно гледали на изток. Сякаш виждали бедните си мозъци на хоризонта, реещи се като птици в небето. Някои от тях дори се самоубивали. (При тези думи на Овърхолсър Калахан се прекръсти.) Тъпоумните оставали с физика и поведение на деца до шестнайсетата си година. Тогава изведнъж израствали като млади великани.

— Не можете да си го представите, ако не сте го видели — каза Тян, свел поглед към изтлелия огън. — Нямате представа какво страдание им причинява това. Знаете ли как плаче бебето, когато му растат зъби?

— Да — отвърна Сузана.

Тян кимна:

— При тях всичко расте.

— Истина е — съгласи се Овърхолсър. — В продължение на шестнайсет или осемнайсет месеца брат ми само спеше, ядеше, плачеше и растеше. Спомням си, че плачеше дори насън. Ставах от леглото и се приближавах до неговото. От тялото и крайниците му се чуваше леко шумолене. Звукът от растящите му кости, истина ви казвам.

Еди си представи ужасната картина. Бе слушал всякакви приказки за великани, но никога не си беше представял какво е сам да си такъв. „При тях всичко расте“ — бе казал Тян; Еди потрепери.

— Това продължава година и половина, не повече, но се чудя колко ли им се струва на тях, върнатите у дома с мозъци като на пилета.

— Безкрайно — обади се Сузана; беше бледа като платно. — Сигурно им се струва безкрайно.

— Шумоленето от растящите кости… — промърмори Овърхолсър. — Главоболието от растящия череп…

— Залман пищя девет дни без прекъсване — намеси се Заля. Гласът и бе равен, но на лицето и се бе изписал ужас. — Скулите му опъваха кожата. Ставаше пред очите ми. Челото му се разширяваше, а ако доближиш ухо до главата му, долавяш пращене. Като от клони под тежестта на ледени висулки. Девет дни пищя. Девет дни. Сутрин, обяд, посред нощ. Безспир. От очите му шуртяха сълзи. Молихме се на всички богове да пресипне, да онемее, но не стана, благодарност-сай. Ако имахме пистолет, сигурно щяхме да го застреляме, за да прекратим мъките му. Баща ми дори бе готов да го заколи като прасе, но точно тогава той млъкна. Костите му продължиха да растат, но черепът му беше спрял, слава на всички богове и Исус Човека.

Тя кимна към Калахан, който отвърна със същото и вдигна ръка. Заля се обърна отново към Роланд и приятелите му:

— Сега имам пет деца. Арон е в безопасност, благодарност-сай, но Хедон и Хеда са на десет точно каквито ги взимат. Лиман и Лия са на пет, но това е достатъчно за Вълците. Само на пет… Тя закри лицето си с ръце и замълча.

4.

Овърхолсър продължи разказа си. След края на растежа някои тъпоумни можели да работят. Други — мнозинството — не били в състояние да изпълняват дори такива прости задачи като плевене и копаене. Повечето просто седели на стълбището пред магазина на Тук или се мотаели като мухи без глави — огромни безмозъчни туловища, — понякога се хилели и бръщолевели нечленоразделно, понякога просто зяпали небето.

Не се съвкуплявали, слава на боговете. Макар че не всички достигали огромни размери и интелектуалните им способности се различавали в известна степен, по едно били абсолютно еднакви — връщали се напълно импотентни.

— Моля за прошка за цинизма — извини се Овърхолсър, — но след като се върна, брат ми не можеше да го вдигне дори за да се изпикае. Заля? Ти виждала ли си брат ти да е имал… нали знаеш какво…

Тя поклати глава.

— На колко години си бил, когато са дошли, сай Овърхолсър? — попита Роланд.

— Първия път ли имаш предвид? С Уеланд бяхме на девет.

Фермерът заговори по-бързо, сякаш рецитираше нещо назубрено, но Еди не вярваше случаят да е такъв. Овърхолсър бе неоспорим авторитет в Кала Брин Стърджис. Навярно не беше леко да си спомни онова отдавна отминало време, когато е бил дете, малко, безсилно и уплашено.

— Мама и татко се опитали да ни скрият в мазето. Така поне са ми разказвали. Нямам никакви спомени оттогава. Предполагам, че нарочно съм ги изтрил от паметта си. Да, много е вероятно. Някои си спомнят повече от други, но в общи линии историята е една: отвличат един от близнаците, после го връщат. Върнатият е пълен идиот, понякога способен да работи, но напълно безполезен от кръста надолу. После… когато навършат трийсет…

Когато навършели трийсет години, тъпоумните внезапно остарявали. Побелявали и напълно оплешивявали. Очите им помътнявали. Яките им мускули (като на Тия Джафърдс и Залман Хуник сега) атрофирали. Понякога умирали тихо в съня си. Понякога получавали язви по кожата, но най-често в корема или в главата. В мозъка. Всички умирали много преди обичайната възраст. При някои смъртта идвала като внезапния растеж в юношеството: с нетърпими болки. Еди се запита колко от тези идиоти, умиращи от нещо, подобно на рак, биват удушавани или просто приспивани със силни медикаменти от близките си. Не се престраши да зададе този въпрос, но предполагаше, че са доста. Хората от Кала, освободили езиците и спомените си, навярно можеха да разказват много, но Роланд не им позволи:

— Сега разкажете за Вълците, моля аз. Колко от тях идват?

— Четирийсет — отвърна Джафърдс.

— В цяла Кала ли? — намеси се Слайтман Старши. — Не, повече. — Обърна се към Тян едва ли не виновно: — Когато дойдоха последния път, ти си бил на не повече от девет. Аз бях на двайсет и няколко. Четирийсет в града може би, но в околните ферми дойдоха още. Бих казал по-скоро шейсет, Роланд-сай, дори осемдесет.

Роланд погледна Овърхолсър и вдигна вежди.

— Оттогава са минали двайсет и три години — отвърна той, — но мисля, че са били шейсетина.

— Наричате ги Вълци, но какви са всъщност? Хора ли са? Или нещо друго?

Овърхолсър, Слайтман, Тян и Заля се спогледаха — за миг Еди почувства как споделят общ кеф, почти ги чуваше. Почувства се самотен и отритнат, както се чувства човек, когато види влюбени да се целуват на улицата, прегърнати, впили погледи един в друг, опиянени. Е, нямаше причина за това, нали? Той имаше своя ка-тет, своя кеф. Да не говорим, че имаше и жена.

Междувременно Роланд нетърпеливо кършеше пръсти, сякаш искаше да каже: „Хайде, хайде, да не губим време.“

— Не се знае какво са — отвърна Овърхолсър. — Приличат на хора, но носят маски.

— Маски на вълци ли? — попита Сузана.

— Да, на вълци, сиви като конете им.

— Със сиви коне ли идват? — сепна се Роланд.

Настъпи кратко мълчание и Еди отново почувства това усещане за кеф и ка-тет, на свързани умове чрез нещо, наподобяващо телепатия.

— Дявол го взел! — възкликна Овърхолсър, сякаш казваше: „И още как; не ме обиждай с такива глупави въпроси.“ — Сиви коне. Носят сиви панталони, които приличат на кожа. Черни обувки с големи остри стоманени шпори. Зелени наметала с качулки. И маски. Знаем, че са маски, защото сме намирали изоставени. Приличат на метални, но гният като месо, дяволски бързо.

— Аха.

Овърхолсър го изгледа, наклонил леко глава като че питаше: „Абе ти малоумен ли си, или просто бавноразвиващ се?“

Слайтман се намеси:

— Конете им са бързи като вятъра. Някои носят по едно дете пред седлото и едно отзад.

— Наистина?

Слайтман кимна:

— На боговете благодарност. — Видя, че Калахан се прекръства, и добави: — Моля за прошка, Старче.

Калахан вдигна рамене:

— Живели сте на тази земя, преди да дойда. Можете да призовавате боговете колкото си искате, само знайте, че не вярвам в тях.

— И идват от Тъндърклап — уточни Роланд, без да му обръща внимание.

— Да. Намира се в тази посока на стотина колела. — Овърхолсър посочи на югоизток. — Ще го видите, защото ще излезем от гората на последните възвишения преди Полукръга. Оттам се разкрива гледка към цялата Източна равнина и мрака зад нея, като буреносен облак на хоризонта. Говори се, че в древни времена там имало планини. — Като Скалистите планини в Небраска — възкликна Джейк.

Овърхолсър го изгледа озадачено:

— Моля, Джейк-сой?

— Нищо.

Джейк се усмихна смутено. Междувременно Еди обърна внимание на обръщението, което бе използвал Овърхолсър. Не сай, а сой. Поредната странност.

— Чували сме за Тъндърклап — обясни Роланд. Безизразният му глас бе смразяващ; Еди почувства ръката на Сузана върху своята.

— Там живеят вампири, духове и тахини, така се говори — обади се Заля с треперещ глас. — Разбира се, това са стари сказания…

— Това е самата истина — заяви Калахан; гласът му бе рязък, но Еди долови страх. — Наистина има вампири, навярно и други подобни. Тъндърклап е леговището им. Може да поговорим повече за това друг път, Стрелецо, ако ти е угодно. Сега само ме чуйте, моля аз. От вампири разбирам много. Не знам дали Вълците отнасят децата на Кала при тях, по-скоро не, но вампири със сигурност съществуват.

— Защо говориш така, сякаш не вярвам? — попита Роланд.

Калахан сведе поглед:

— Защото мнозина се съмняват. Самият аз навремето. Много се съмнявах и… — Гласът му изневери; той се изкашля и добави шепнешком: — …и това доведе до моето падение.

Роланд мълчеше, обгърнал с ръце свитите си кокалести колене. Сетне се обърна към Овърхолсър:

— По кое време през денонощието се появяват?

— Когато отвлякоха Уеланд, брат ми, беше призори. Малко след закуска. Спомням си, защото Уеланд попита мама дали може да вземе чашата си в мазето. Последния път обаче… когато взеха сестрата на Тян и брата на Заля, и много други…

— Загубих две племеннички и един племенник — вметна Слайтман Старши.

— Беше скоро след обедната камбана. Знаем в кой ден ще се появят, защото Анди ни го казва, само това. После чуваме тътена от копитата на конете им на изток и виждаме прашния облак от приближаването им…

— Значи знаете кога идват. Разбирате го по три начина: от Анди, от тътена и от праха.

Овърхолсър разбра намека на Роланд и се изчерви като рак:

— Те са въоръжени, Роланд. С пушки, револвери, гранати и други оръжия. Страшни оръжия от Старците. Огнепръчки, които убиват с докосване, летящи метални дискове убийци, наречени стършели или прехващачи. Пръчките овъгляват кожата и спират сърцето… електрически са може би, а може би…

Еди чу следващата дума на Овърхолсър като „ант-НОМНИ“. Отначало си помисли, че фермерът има предвид „анатомия“. После се досети, че вероятно иска да каже „атомни“.

— Надушат ли те, прехващачите те преследват, колкото и да си бърз — намеси се синът на Слайтман. — Дори да бягаш на зигзаг, не можеш да се измъкнеш. Нали, тате?

— Дявол го взел! После изкарват остриета и почват да се въртят толкова бързо, че не можеш да ги видиш. И накълцват хората на кайма.

— Със сиви коне — размишляваше на глас Роланд. — Всичките в един цвят. Какво друго?

Нищо; изглежда, им бяха разказали всичко. Вълците идваха от изток в деня, предсказан от Анди, и в продължение на един ужасен час — може би и по-дълго — Кала гърмеше от тропота на сивите коне и писъците на отчаяни родители. Имаха зелени наметала. Маски, които приличаха на метални, но се разлагаха на слънцето като месо. Отвличаха децата. Понякога пропускаха някоя двойка близнаци, което показваше, че не са безпогрешни в търсенето. Все пак бяха дяволски добри в издирването, размишляваше Еди, защото, ако децата бяха преместени (както често се случваше) или скрити някъде в къщата (както ставаше почти винаги), Вълците ги откриваха, и то бързо. Дори под купчини остър корен и в копи сено. Ако някой се опиташе да им попречи, го застрелваха, изпепеляваха го с огнените пръчки (лазери или нещо подобно) или го насичаха на парчета с прехващачите. Когато се опита да си представи последната сцена, Еди си спомни кървавия филм, на който веднъж го беше завлякъл Хенри. „Призрака“. В стария „Маджестик“. На пресечката на „Бруклин“ и „Марки“. Както винаги, киното миришеше на урина, пуканки и бутилки вино, продавани в хартиени кесии. Понякога на седалките имате заложени карфици. Пълна мизерия — и все пак, обикновено посред нощ, когато не можеше да заспи, той си представяше лукса, на който се беше радвал този някога реномиран салон. Тогава плачеше като дете за майка си.

Вълците отвличаха децата и тътенът от конете им заглъхваше в далечината. Това беше краят.

— Не, не може да бъде — възкликна Джейк. — Те трябва да ги върнат, нали?

— Не — отвърна Овърхолсър. — Тъпоумните се връщат с влака, истина ви казвам. Накачулени на вагоните… Какво? Какво има?

Джейк беше пребледнял и го гледаше със зинала уста.

— Наскоро имахме лошо преживяване на един влак — обясни Сузана. — Тези влакове, които връщат децата ви, да не са еднорелсови?

Не бяха. Овърхолсър, Джафърдсови и Слайтманови нямаха никаква представа какво е еднорелсов влак. (Калахан, който като дете бе ходил в „Дисниленд“, знаеше.) Влаковете, с които се връщаха децата, се теглели от класически стари локомотиви (за щастие никой от тях не се казваше Чарли), без машинист и с по два вагона-платформи. Децата стояли скупчени отгоре. При пристигането си обикновено плачели от страх (също от слънчевите изгаряния, защото времето на запад от Тъндърклап било винаги ясно и горещо), били омазани с храна и собствените си засъхнали изпражнения и ужасно обезводнени. На линията нямало гара, но Овърхолсър предполагаше, че преди векове е имало. След свалянето на децата късите влакове били измъквани от релсите с конска тяга. На Еди му хрумна, че могат да пресметнат колко пъти са идвали Вълците, като преброят старите локомотиви — също както възрастта на дърветата се пресмята по годишните пръстени.

— Колко време пътуват? — попита Роланд. — Можете ли да прецените по състоянието им, когато дойдат?

Овърхолсър се спогледа със Слайтман, сетне със Заля и Тян:

— Два дни? Може би три? Те вдигнаха рамене и кимнаха.

— Два-три дни — обърна се той към Роланд. — Достатъчно, за да изгорят от слънцето и да изядат повечето от храната, която им оставят…

— Или да се омажат с нея — изръмжа Слайтман.

— …но не прекалено дълго, та да умрат от жажда. Ако се надяваш да изчислиш по това разстоянието, на което ги закарват, пожелавам ти дълги дни и късмет с гатанката, защото никой не знае с каква скорост се движат влаковете през равнината. Идват толкова бавно, че може да тръгват просто от другия бряг на реката, но това нищо не означава.

— Не, нищо — съгласи се Роланд; замисли се. — Значи остават двайсет и седем дни, така ли?

— Вече двайсет и шест — уточни тихо Калахан.

— Още нещо, Роланд — каза Овърхолсър.

Говореше учтиво, но и леко високомерно.

На Еди му се прииска да го удари. Никога не беше харесвал прекалено важните хора.

Роланд вдигна въпросително вежди.

— Още не сме казали „да“ — напомни Овърхолсър и погледна Слайтман Старши, който кимна и виновно занарежда:

— Още не сме сигурни, че си такъв, за какъвто се представяш. Вкъщи нямаме книги да се образоваме. В чифлика също няма (аз съм главен пастир на Айзенхарт) — освен книгите за отглеждане на добитък. Като дете обаче съм слушал сказанията за Гилеад, стрелците и Артур Елд… за Джерико Хил и други такива приказки… но никога не съм чувал за стрелец без два пръста, за чернокожа жена или за момче, което още не се бръсне.

Синът му се сепна и се сви смутено. Слайтман също изглеждаше засрамен, но добави:

— Ако думите ми те обиждат, крещя за прошка, наистина…

— Истина е, истина е — измърмори Овърхолсър.

Еди си помисли, че ако бузите му потреперят още малко, няма да се сдържи и ще го фрасне.

— …но каквото и да е решението ни, то ще има дълбоки последици. Трябва да разберете. Ако сгрешим, това може да погуби цялото градче и всички нас.

— Не мога да повярвам! — възкликна възмутено Тян Джафърдс. — Нима подозирате, че са мошеници? Богове, човече, само го погледни\ Не виждаш ли…

Жена му го стисна за ръката, толкова силно, че по мургавата му кожа останаха бели следи от пръстите и. Тян я погледна и стисна зъби.

В далечината изграчи гарван, ръждивче му отговори с писклив глас. После настъпи тишина. Един по един всички се обърнаха към Роланд от Гилеад в очакване на отговора му.

5.

Винаги ставаше така и вече му беше дотегнало. Молеха за помощ, но искаха гаранции. Цял куп свидетели, ако можеше. Искаха избавление без риск, просто да заспят и да се събудят свободни.

Роланд се поклащаше бавно напред-назад, обгърнал коленете си с ръце. Сетне кимна и вдигна глава:

— Джейк. Ела.

Джейк погледна Бени, новия си приятел; изправи се и отиде при Роланд. Ко го последва по петите, както винаги.

— Анди.

— Сай?

— Донеси ми четири чинии. — Когато Анди изпълни нареждането му, Роланд се обърна към Овърхолсър: — Ще загубите няколко съда. Стрелците винаги оставят доста счупено след себе си. Такъв е животът.

— Роланд, не е нужно…

— Тихо сега — сряза го Роланд и макар че думите му прозвучаха едва чуто, Овърхолсър млъкна начаса. — Вие разказахте вашата история, сега чуйте нашата.

Силуетът на Анди засенчи Стрелеца. Роланд вдигна чиниите, още неизмити и блестящи от мазнина. Обърна се към Джейк, който се бе променил до неузнаваемост. Досега, седнал между Бени и Ко, той не се беше различавал от всяко друго дванайсетгодишно момче — усмихнато и безгрижно. Сега лицето му бе съвършено сериозно, с изражение на възрастен. Сините му очи бяха станали като очите на Роланд. Той стискаше решително револвера на баща си. Спусъкът бе блокиран с къса скоба и Джейк го освободи с едно движение, без дори да поглежда.

— Покажи какво можеш, Джейк, син на Елмър.

Роланд очакваше Еди или Сузана да се намесят, но те не сториха нищо. Погледна ги. Лицата им бяха сериозни и напрегнати.

Джейк заговори хладно и уверено:

— Аз не се прицелвам с ръката си. Който се цели с ръката си, е забравил лицето на баща си. Аз се прицелвам с окото си. Не стрелям с ръката си…

— Не разбирам какво общо… — започна Овърхолсър.

— Млъквай — вдигна показалец Сузана.

Джейк сякаш не го беше чул. Гледаше втренчено Роланд. Държеше дясната си ръката с разперени пръсти върху гърдите си.

— Който стреля с ръката си, е забравил лицето на баща си. Аз стрелям с ума си. Не убивам с револвера си. Който убива с револвера си, е забравил лицето на баща си. — Замълча, пое си дълбоко въздух и продължи: — Аз убивам със сърцето си.

— Убий това — викна Роланд и хвърли чиниите.

Те се завъртяха и се разделиха във въздуха, черни силуети на фона на бялото небе.

Ръката на Джейк, онази, която държеше на сърцето си, сякаш изчезна. Той мълниеносно измъкна револвера от кобура и натисна спусъка още преди Роланд да отпусне десница. Чиниите се пръснаха сякаш едновременно. Парченцата се посипаха като дъжд. Няколко паднаха в огъня и вдигнаха облак пепел и искри. Едно-две издрънчаха върху стоманената глава на Анди.

Роланд рязко вдигна ръце. Еди и Сузана последваха примера му, ръцете им сякаш се превърнаха в мъгла. Хората от Кала Брин Стърджис се свиха, уплашени от гърмежите и мълниеносната стрелба.

— Вижте ни, моля аз — заговори Роланд и разпери ръце.

Еди и Сузана сториха същото. Еди беше уловил три парченца от чиния. Сузана бе хванала пет (беше порязала единия си пръст). Роланд имаше цяла дузина в шепата си. Изглеждаха достатъчно за сглобяването на цяла чиния. Шестимата жители на Кала ги съзерцаваха с удивление. Бени Хлапето притискаше ушите си; сега бавно свали ръце. Гледаше Джейк, сякаш виждаше призрак или ангел небесен.

— Боже милостиви… — възкликна Калахан. — Прилича на номер от стар каубойски филм.

— Не е номер, не си и помисляй — рече Роланд. — Това е наследството на Елд. Ние сме от този ан-тет, кеф и ка, както сами се уверихте. Истински стрелци. Сега ще ви кажа какво ще направим. — Той потърси с поглед Овърхолсър. — Ето какво ще направим, защото ние сами взимаме решенията. Мисля, че няма да нарушим спокойствието ви твърде много. Ако все пак го нарушим…

Роланд вдигна рамене. Сякаш искаше да каже: „Няма какво да се направи.“ Хвърли парченцата от чинии на земята и изтупа ръце.

— Ако това бяха Вълците, вече щяха да са не шейсет, а петдесет и шест. Четирима щяха да лежат мъртви тук, преди да сте си поели въздух. Убити от това момче, както го наричате. — Обърна се към Джейк. — Ние умеем да стреляме.

— Момчето стреля невероятно, истина е — обади се Слайтман Старши. — Обаче Вълците не са глинени чинии.

— За теб, сай, може би. Но не и за нас. Когато боят започне, ние избиваме всичко, що се движи. Нали затова сте дошли при нас?

— Ами ако не ги лови куршум? — попита Овърхолсър. — Ако не могат да бъдат застреляни?

— Защо си губим времето, което и без това лети? Вие знаете, че могат да бъдат убити, иначе нямаше да дойдете. Не съм ви питал, защото отговорът е очевиден.

Овърхолсър отново се изчерви като домат:

— Крещя за прошка.

Бени продължаваше да гледа втренчено Джейк и Роланд изпита съжаление. Двете момчета можеха все още да поддържат някакво приятелство, но случилото се току-що коренно бе променило отношенията им, беше ги лишило от обичайния момчешки кеф. Жалко, защото Джейк не беше призован за стрелец, той бе още дете. Почти на възрастта, на която самият Роланд трябваше да доказва мъжествеността си. Детството му скоро щеше да приключи. Жалко.

— Слушайте и добре ме чуйте — продължи Роланд. — Сега ще отидем в нашия лагер, за да вземем вещите си и да се посъветваме. Утре ще дойдем в града и ще се настаним у един от вас…

— Елате в „Седем мили“ — покани го Овърхолсър. — Ще ви приемем, благодарност-сай.

— Домът ни е много по-малък — рече Тян, — но със Заля…

— С радост ще ви приютим — намеси се жена му и се изчерви по-силно от Овърхолсър. — Истина казвам.

— Ти имаш къща и църква, нали, сай Калахан? — каза Роланд.

Калахан се усмихна:

— Да, слава на Бога.

— За първата си нощ в Кала Брин Стърджис можем да останем при теб. Нали няма проблем?

— Разбира се, добре сте дошли.

— Можеш да ни покажеш църквата си. Да ни запознаеш с тайните и.

— С удоволствие — отвърна Калахан, без да му трепне окото.

— След това — усмихна се Роланд — ще приемем гостоприемството на останалите жители на града.

— Няма да търсите дълго, гарантирам ви — увери го Тян.

Овърхолсър и Слайтман кимнаха в съгласие.

— Ако храната, която току-що ядохме, е знак за това, не се съмнявам. Благодарност, сай Джафърдс; благодарност на всички. В продължение на седмица ще обиколим целия град, за да разучим. Ще си набележим удобни места, ще говорим с хората и те ще говорят с нас. Вие, които сте тук, ще ни помагате, нали?

Калахан кимна:

— Не мога да говоря от името на манихейците, но съм сигурен, че останалите с готовност ще споделят всичко, което знаят за Вълците. Господ и Исус Човека са ми свидетели. Хората от Полукръга се боят до смърт от тази напаст. С радост ще ни помогнат.

— Манихейците също ще говорят с мен — уверено заяви Роланд. — Разговарял съм с тях и преди. — Нека ентусиазмът на Стареца не те заблуждава, Роланд — предупреди Овърхолсър, вдигнал масивните си ръце. — В града има и други, които трябва да бъдат убедени… — Вон Айзенхарт например — намеси се Слайтман.

— Да, и Ибън Тук. Само магазинът носи неговото име, но той притежава също странноприемницата и гостилницата… както и половината от градския обор… и дял в повечето малки ферми в околността. А като заговорихме за дребни собственици, да не забравяме Бъки Хавиер. Той не е най-имотният сред тях, но само защото отстъпи половината си собственост на сестра си, когато тя се омъжи. — Овърхолсър се наведе напред с оживено лице, готов да сподели най-пикантните клюки на градчето. — Роберта Хавиер, сестрата на Бъки, е голяма късметлийка. При последното идване на Вълците двамата с брат и бяха на една годинка. Така се измъкнаха.

— Братът близнак на Бъки обаче беше отвлечен — намеси се Слайтман. — Були умря преди четири години. От болестта. Оттогава Бъки се грижи като майка за двамата по-малки. Трябва да говорите с него. Той има само шестстотин декара, но е голям твърдоглавец.

„Те все още не разбират“ — помисли си Роланд, после каза:

— Благодаря. Засега преди всичко ще гледаме и ще слушаме. Ние сме стрелци, не войници. Мислим различно, действаме различно. Може да поискаме петима души да дойдат с нас. Може би и по-малко, двама или трима. Имаме обаче нужда от помощ, за да се подготвим.

— Защо? — попита Бени.

Роланд се усмихна:

— Още не мога да кажа, синко. Първо трябва да видя как стоят нещата в Кала. В такива случаи изненадата е най-силното оръжие, а за подготвянето на хубава изненада обикновено са нужни много хора.

— Най-голяма изненада за Вълците ще е, ако изобщо се вдигнем — отбеляза Тян.

— Ами ако решите, че нямаме шанс? — попита Овърхолсър. — Кажи, моля аз.

— Тогава ще ви благодарим за гостоприемството и ще си заминем, защото имаме свои дела по Пътя на Лъча. — Лицата на Тян и Заля посърнаха за миг, затова Роланд добави:

— Но не вярвам да стане така.

— Стига събранието да одобри — уточни Овърхолсър.

Роланд се подвоуми. Тук можеше да им съобщи горчивата истина. Ако тези хора наистина си мислеха, че един тет от стрелци може да бъде нает от шепа селяни, явно не разбираха света, в който живееха. Но имаше ли значение? В крайна сметка щяха да преживеят тази случка и тя да остане далечен спомен. Или пък не. Може би задачата му в Кала Брин Стърджис щеше да е последният подвиг в живота му. И в живота на приятелите му. Може би щяха да паднат мъртви някъде на изток от града, леш за угощение на гарваните и ръждивчетата. Ка щеше да покаже.

Новите им познайници ги наблюдаваха изпитателно.

Роланд се изправи, болката в бедрото го накара да присвие очи. Еди, Сузана и Джейк също станаха.

— Добра беше срещата ни — каза Роланд. — Колкото до онова, което предстои, ако даде Господ, ще има дъжд.

— Амин — обади се Калахан.