Стивън Кинг
Вълците от Кала (10) (Тъмната кула V)

ПЪРВА ГЛАВА
Павилионът

1.

Ако нещо изненада Еди по пътя към Кала Брин Стърджис, бе лекотата, с която се държеше на седлото. За разлика от Сузана и Джейк, които бяха яздили, той дори не беше доближавал кон. Когато чу тропота на копита на сутринта след тодаш номер две, той изпита силен страх. Не се боеше от самото яздене или от животните; тревожеше го възможността — дявол да го вземе, голямата вероятност — да стане за смях. Какъв стрелец беше, ако никога не се беше качвал на седло?

Преди да тръгнат, сподели с Роланд:

— Снощи не беше същото.

Роланд вдигна вежди.

— Снощи не беше деветнайсет.

— В какъв смисъл?

— Не знам.

— И аз не знам — намеси се Джейк, — но той е прав. Снощи в Ню Йорк изглеждаше съвсем истинско. Знам, че бяхме тодаш, но въпреки това…

— Истинско — измърмори замислено Роланд.

— Истинско като роза — добави с усмивка момчето.

2.

Този път Слайтманови се движеха напред; всеки водеше по две животни за юздите. Конете от Кала Брин Стърджис не бяха буйни; и със сигурност нямаха нищо общо с онези, които Еди си представяше с развети гриви покрай пропастта от Роландовия разказ за стария Меджис. Тези бяха ниски, с яки крака, дълга козина и големи, умни очи. Бяха по-едри от шотландски понита, но далеч от необузданите жребци, които беше очаквал. Имаха не само седла, а и удобни кечета, навити на гърбовете им.

Еди се приближи до своя (не се налагаше да му го посочват: дорестият) и всичките му съмнения и страхове изчезнаха. Зададе само един въпрос — на Бен Слайтман Младши, — след като огледа стремената:

— Тези ще са ми къси, Бен. Би ли ми показал как да ги удължа?

Когато момчето слезе от седлото, за да му помогне, Еди поклати глава:

— По-добре да се науча как става.

Момчето му показа; не беше трудно. Еди разбра как се прави още щом Бен обърна стремето и показа ремъчето от задната страна. Не беше като някакво скрито, подсъзнателно знание, нито като свръхестествено прозрение. Просто конят бе топъл и ухаещ на реалност и Еди разбираше как действа всичко. От попадането си в Средния свят бе имал само един подобен случай — когато за пръв път взе един от револверите на Роланд.

— Да ти помогна, сладурче? — попита Сузана.

— Само ми помогни да стана, ако се стоваря от другата страна — изръмжа Еди, но, разбира се, това не се случи.

Конят стоеше мирно и само леко потрепна, когато Еди стъпи в стремето и се метна чевръсто върху черното седло.

Джейк попита Бени дали има пончо. Другото момче подозрително погледна облачното небе:

— Не вярвам да вали. Тук често е такова с дни…

— Трябва ми за Ко.

Гласът на момчето бе съвършено спокоен, напълно уверен. „Той се чувства като мен — помисли си Еди. — Сякаш е вършил това хиляди пъти.“

Бен извади навита кожа от дисагите си и я подаде на Джейк, който му благодари, нахлузи пончото и сложи Ко в големия джоб отпред, подобен на торба на кенгуру. Зверчето влезе без протести. Еди се замисли: „Ако бях рекъл на Джейк, че съм очаквал Ко да припка след нас като куче, дали нямаше да заяви: «Той винаги язди с мен»? Не… но щеше да си го помисли.“

Когато тръгнаха, Еди си каза, че това му напомня различни случаи на въплъщение, за които бе слушал. Опита се да прогони тези мисли, да размишлява като реалист, като бруклинско хлапе, израсло на улицата под сянката на Хенри Дийн, но не му се удаде. Може би мисълта за превъплъщението нямаше да го тревожи толкова, ако му беше хрумнала изведнъж. Не беше възможно той да има някакво родство с Роланд; освен ако Артур Елд не се беше отбивал по някое време през Кооп Сити. Например, за да хапне сандвич с лют кетчуп или от мекиците на Дали Лъндгрен. Какви глупави мисли, родени от способността да язди този очевидно кротък кон без предварителни уроци. Въпреки това идеята го преследваше през целия ден, а го беше измъчвала и в съня му през изминалата нощ: Елд, наследството на Елд.

3.

Обядваха, без да слизат от седлата, и докато ядяха сандвичи и пиеха студено кафе, Джейк се приближи с коня си до Роланд. Ко се втренчи в Стрелеца с широко отворени очи от джоба на пончото. Джейк беше дал на животинчето от своя сандвич и по мустаците на Ко имаше трохи.

— Роланд, може ли да говоря с теб като с дин? — попита смутено момчето.

— Разбира се.

Роланд отпи глътка кафе и го изгледа любопитно.

— Бен… всъщност и двамата Слайтманови, но най-вече хлапето, ме попита дали искам да отседна при тях. В „Рокинг Б“.

— Искаш ли?

Момчето се изчерви:

— Ами, помислих си, че ако вие сте в града при Стареца, а аз отида в покрайнините… на юг, нали се сещаш, така ще разучим района от два различни ъгъла. Татко ми казва, че човек не може да получи добра представа за нещо, ако го види само от една гледна точка.

— Вярно е.

Роланд се надяваше гласът и изражението му да не са издали съжалението, което внезапно изпита. Сега момчето се срамуваше, че е момче. Той се бе сприятелил със свой връстник и новият му приятел го беше поканил на гости, както често се случва. Бени несъмнено бе обещал на Джейк да му покаже как храни животните и може би да му даде да изпробва лъка му (или ба, ако стреляше с къси стрели). Бени искаше да го заведе в тайните си скривалища, където при други обстоятелства би отишъл с брат си. В дървената къщичка на някое дърво или в тръстиките около някое езеро, или на брега на реката, където се говореше, че е заровено пиратско съкровище. На такива места скитат момчетата. Сега обаче Джейк Чеймбърс се срамуваше, че му се правят такива неща. Тази част от детството му бе отнета от пазача в Дъч Хил, от Гашър, от Тик Так. И от самия Роланд, разбира се. Ако откажеше на Джейк сега, момчето може би никога вече нямаше да го помоли за такова нещо. И нямаше да го намрази, че го е спрял, което беше още по-лошо. Ако каже „да“ по неподходящ начин — ако в гласа му прозвучи дори малко неохота, — Джейк щеше да се разколебае.

Момчето. Стрелеца си даде сметка колко би искал да можеше да нарече Джейк така и колко малко още това определение щеше да е уместно. Имаше лошо предчувствие за Кала Брин Стърджис.

— Иди с тях след гощавката в Павилиона довечера. Отивай и се забавлявай.

— Сигурен ли си? Защото, ако мислиш, че може да имате нужда от мен…

— Баща ти казва мъдро нещо. Старият ми учител…

— Корт или Ваней?

— Корт. Той обичаше да казва, че еднооките виждат всичко плоско. За да видиш нещата, както са, трябва да имаш две очи, раздалечени малко едно от друго. Затова — давай. Иди с тях. Сприятели се с това хлапе, щом искаш. Изглежда добро момче.

— Да — измърмори Джейк; за радост на Роланд руменината му премина.

— Прекарай утрешния ден с него и приятелите му, ако има тайфа, с която излиза.

Джейк поклати глава:

— Живеят далеч в полето. Бен казва, че Айзенхарт има много ратаи и няколко момчета са на неговата възраст, но не му е разрешено да играе с тях. Предполагам, защото е син на главния пастир.

Роланд кимна. Не се изненадваше.

— Довечера в Павилиона ще ни предложат графа. Има ли нужда да ти напомням, че след първия тост преминаваш на сок?

Джейк поклати глава. Роланд докосна слепоочието, устните, ъгълчето на едното си око, сетне пак устните си:

— Трезва глава, затворена уста. Гледай добре, пести си думите.

Джейк се усмихна широко и вдигна палец.

— Ами вие?

— Тази нощ ще спим у свещеника. Надявам се утре да чуем, каквото има да ни казва.

— И ще видите… — Бяха изостанали малко от останалите, но въпреки това Джейк понижи глас: — Ще видите онова, за което ни спомена?

— Не знам. Вдругиден тримата ще дойдем в „Рокинг Б“. Може би ще обядваме със сай Айзенхарт и ще останем за малък разговор. През следващите няколко дни четиримата трябва да огледаме града и околността. Ако нещата вървят добре, можеш да прекараш в чифлика колкото време искаш.

— Наистина ли?

Макар че лицето му остана безизразно, по гласа на Джейк личеше, че е много доволен.

— Да. Доколкото разбирам, в Кала Брин Стърджис има три големи клечки: Овърхолсър, Тук магазинера и Айзенхарт. Много ще ми е интересно какво ще научиш за домакина си.

— Ще слушам внимателно и благодарност-сай.

Джейк се потупа три пъти по врата. По лицето му се разля широка усмивка. Подкара коня си в тръс и се изравни с новия си приятел, у когото му бяха разрешили да отседне и с когото го чакаха щури забавления.

4.

— Ухааа! — възкликна тихо и проточено Еди. След почти два месеца скитане из гората гледката, която се разкри пред тях, заслужаваше такава реакция. Освен това имаше и елемент на изненада. Както яздеха по горската пътека по двойки (Овърхолсър се движеше сам най-отпред, а Роланд — в края), изведнъж дърветата свършиха и пред очите им се откри необятна равнина. Пред тях сякаш от нищото изникна градът, чиито деца трябваше да спасят.

Еди обаче не спря поглед върху онова, което лежеше точно пред него. Забеляза, че Сузана и Джейк също са вперили очи в хоризонта зад Кала. Не се налагаше да проверява дали и Роланд гледа натам. „Определение за пътешественик — помисли си Еди. — Човек, който винаги гледа към хоризонта.“

— Да, хубава гледка, слава на боговете — каза равнодушно Овърхолсър, погледна Калахан и добави: — На Исус Човека също, разбира се, всички богове са като един, когато се стигне до благодарности, така съм чул да говорят старите хора.

Продължи да бъбри, защото когато е богат чифликчия, човек свиква думата му да се слуша, но Еди престана да му обръща внимание. Отново насочи поглед към равнината.

Отвъд селището на юг преминаваше сивкава ивица. Ръкавът на Великата река, известен като Девар-тет Уай, спомни си Еди. След излизането си от леса Девар-тет течеше между стръмни брегове, но те се снижаваха, когато навлезеше сред обработваемите земи, и ставаха съвсем плоски. Той видя няколко палмови горички, зелени и невероятно екзотични. Около средно голямото градче, на запад от реката, равнината бе яркозелена с оттенъци на сиво. Еди беше сигурен, че при ярко слънце сивото изглежда бляскаво синьо и че когато слънцето свети директно отгоре, блясъкът е твърде силен, за да го гледа човек. Насажденията пред тях бяха оризища.

На изток от реката равнината бе пуста в продължение на десетки километри. Еди видя две успоредни метални линии и се досети, че това е железницата. А зад пустинята — или над останалата и част — имаше само мрак. Издигаше се към небето като стена и сякаш пронизваше ниските облаци.

— Това е Тъндърклап, сай — обясни Заля Джафърдс.

Еди кимна:

— Страната на Вълците. И Бог знае още какво.

— Дявол ги взел — възкликна Слайтман Младши.

Стараеше се да звучи спокойно и наперено, но на Еди му изглеждаше страшно уплашен, готов да заплаче. Вълците не би трябвало да го отвлекат, нали? Ако близнакът ти е умрял, това те прави само дете, не е ли така? Е, така поне беше с Елвис Пресли, но Краля на рока, разбира се, не беше идвал в Кала Брин Стърджис. Нито дори в Кала Локуд на юг.

— Не, Краля беше хлапе от Мисисипи — тихо измърмори Еди.

Тян се обърна:

— Моля, сай?

Еди не беше осъзнал, че говори на глас.

— А, нищо, говоря си.

Анди, роботът-вестоносец (многофункционален), се приближи навреме, за да го чуе.

— Онези, които си говорят сами, не са добра компания. Това е поговорка от Кала, сай Еди, не го приемай лично, моля аз.

— Нека сега аз да ти кажа нещо. Лайното, и с рози да го затрупаш, пак ще вони. Стара поговорка от Кала Брин Бруклин.

Вътрешностите на Анди затракаха. Сините му очи проблеснаха.

— „Лайно“, физиологичен секрет. Също: противен и недостоен човек. „Роза“, вид цвете, което…

— Не е важно, Анди — прекъсна го Сузана. — Приятелят ми просто говори глупости. Често му се случва.

— О, да — разпали се роботът. — Той е зимно дете. Искаш ли да ти направя хороскоп, Сузана-сай? Ще срещнеш красив мъж! Ще ти хрумнат две мисли, една лоша и една добра! Ще имаш тъмнокосо…

— Изчезвай, глупако — сряза го Овърхолсър. — Тичай в града. Провери дали всичко е готово в Павилиона. Никой не се интересува от проклетите ти хороскопи, за извинение моля аз, Старче.

Калахан не отговори. Анди се поклони, потупа се три пъти по металното гърло и заслиза по стръмния, но широк път. Сузана с облекчение го изпрати с поглед.

— Доста грубо от твоя страна — отбеляза Еди.

— Той е само една ма-ши-на — отвърна Овърхолсър, като разчлени думата на срички, сякаш говореше на дете.

— И понякога наистина досажда — добави Тян. — Кажете ми сега, сайове, какво мислите за Кала?

Роланд се вмъкна с коня си между Еди и Калахан и отговори:

— Много е красива. Каквито и да са боговете, несъмнено са дарили това място с благосклонността си. Виждам царевица, остър корен, боб и… картофи? Това картофи ли са?

— Да, картофи — потвърди Слайтман, явно впечатлен от наблюдателността на Роланд.

— И какъв хубав ориз.

— Отглеждат го във всички малки стопанства край реката, където водата е топла и бавна — обясни Тян. — Съзнаваме какъв късмет имаме. Когато дойде време за сеитба или жътва, всички жени излизат на нивите и пеят. Дори танцуват.

— Ком-ком-комала — изрецитира Роланд, или поне така чу Еди.

Тян и Заля грейнаха от радостна изненада. Слайтманови се спогледаха и се засмяха.

— Откъде знаеш Оризовата песен? — попита старият. — Кога си я чувал?

— У дома. Много отдавна. Ком-ком-комала, ориза я садила. — Роланд посочи на запад, далеч от реката. — Там е най-голямото стопанство, пшеницата е избуяла. Твоето ли е, сай Овърхолсър?

— Да, благодарност-сай.

— А отзад, на юг, още ферми… после чифлиците с добитък. В онзи гледат крави… там овце… там крави… пак крави… пак овце…

— Как ги различаваш толкова отдалеч? — поинтересува се Сузана.

— Овцете пасат тревата по-ниско, мадам-сай — обясни Овърхолсър. — Затова, където има кафяви петна по пасищата, там са пасли овце. На останалите отглеждат говеда. Еди се замисли за каубойските филми, които беше гледал в „Маджестик“: Клинт Истууд, Пол Нюман, Робърт Редфорд, Лий ван Клийф.

— В моята страна се разказват легенди за войни между говедовъдите и овчарите — сподели той. — Защото едните твърдели, че овцете пасат прекалено ниско тревата. Дори изтръгнали корените, та не можела да поникне.

— Пълни глупости, за извинение моля аз — изсумтя Овърхолсър. — Овцете наистина пасат тревата ниско, но когато прекараме кравите през пасището, в тора има достатъчно семенца.

— Аха.

Еди не се сети да каже друго, но като се замисли за войните между животновъдите, цялата идея му се стори наистина изключително глупава.

— Хайде — подкани ги Овърхолсър. — Скоро ще се стъмни, а в Павилиона е организирано пиршество във ваша чест. Целият град се е събрал да ви приветства.

„И добре да ни огледа“ — помисли си Еди.

— Да тръгваме — съгласи се Роланд. — До здрач ще сме там. Или греша?

— Напълно си прав.

Овърхолсър заби пети в хълбоците на коня и дръпна рязко юздите (толкова грубо, че Еди присви очи). Заслиза към града, останалите го последваха.

5.

Еди никога нямаше да забрави първата им среща с жителите на Кала. Предполагаше, че е така заради изненадите; всичко тук го удивляваше. Винаги щеше да си спомня начина, по който се промени светлината на факлите, когато свършиха изказванията — странното, разноцветно сияние. Винаги щеше да си спомня неочаквания поздрав на Ко към тълпата. Изпълнените с очакване лица, собствения си безумен страх, гнева си към Роланд. Изпълнението на Сузана на пианото в малката беседка, наричана от местните „Музиката“. О, да, незаличими спомени. Още по-ярък бе споменът за Стрелеца.

Роланд танцуваше.

Най-ярък обаче бе споменът за язденето им по пустата главна улица и усещането му за обреченост. Предчувствието за наближаваща катастрофа.

6.

Стигнаха града точно преди залез. Облаците се разкъсаха пред последните слънчеви лъчи. Улицата беше пуста и прашна. Копитата на конете тропаха глухо по коравата земя. Еди видя голяма конюшня, комбинация от странноприемница и гостилница на име „Почивка“ и голяма двуетажна постройка в дъното на улицата, което вероятно бе Градското събрание на Кала. Вдясно от тази сграда светеха факли. Вероятно там ги чакаха всички жители на градчето, но на северния му край, откъдето бяха влезли, нямаше никого.

От зловещата тишина между празните дървени тротоари го побиха тръпки. Той си спомни разказа на Роланд за последното пътуване на Сюзан в Меджис, върху открита каруца, с вързани отпред ръце и примка на врата. Там улицата също била празна. Отначало. Сетне, недалеч от кръстовището на Големия път и Пътя на Коприненото ранчо, Сюзан и мъчителите и минали покрай самотен селянин с очи на касапин, както се беше изразил Роланд. По-късно тълпата я замервала с гнили зеленчуци и пръчки, дори с камъни, но този човек бил първият — ли не с известна нежност, когато го подминала на път за чарю-трий, древния празник на Жътвата.

Когато влизаха в Кала Брин Стърджис, Еди очакваше да види този човек, тези очи на касапин, и наръч царевични кочани. Защото този град му носеше лошо предчувствие. Не за стаено зло — както Меджис в последната нощ от живота на Сюзан Делгадо, — а за нещо лошо в най-обикновения смисъл. Лош късмет, лош избор, лошо предзнаменование. Лошо ка, може би. Той се наведе към Слайтман Старши:

— Къде, по дяволите, са всички, Бен?

— Там — отвърна фермерът и посочи светлината от факлите.

— Защо са толкова тихи? — попита Джейк.

— Не знаят какво да очакват — обясни Калахан. — Тук сме изолирани от света. Малкото чужденци, които ни посещават, са предимно скитници, разбойници, комарджии… о, през лятото понякога спира някой плаващ пазар.

— Какво е плаващ пазар? — поинтересува се Сузана.

Калахан обясни, че това са големи плоскодънни кораби, боядисани в ярки цветове и с много магазинчета на борда. Бавно плавали по Девар-тет Уай и спирали да търгуват във всяка Кала от Централния полукръг, докато свършели стоката. Всичко било боклук според Калахан, но Еди не беше склонен да приеме мнението му като чиста монета, поне по отношение на плаващите пазари; пасторът говореше почти за всичко с пренебрежението, характерно за старите свещеници.

— А другите чужденци идват да откраднат децата им — заключи Калахан.

Посочи наляво, където дълга дървена постройка заемаше почти половината от главната улица. Еди преброи не два коневръза или четири, а осем. Дълги.

— Магазинът на Тук, с ваше позволение — с лек сарказъм обяви Калахан.

Стигнаха Павилиона. По-късно Еди оценяваше броя на присъстващите на седемстотин-осемстотин, но отначало морето от шапки, високи обувки и загрубели от работа ръце под червените лъчи на залеза му се стори огромно, необятно.

„Те са готови да ни замерят — помисли си. — Да ни замерят и да крещят: «Чарю трий».“ Тези мисли бяха глупави, но не можеше да се отърси от тях.

Жителите на Кала се разделиха на две, за да образуват проход към дървена платформа. По стените на Павилиона имаше факли, затворени в метални кафези. За момента всички горяха с обичайни жълти пламъци. Еди надуши силна миризма на растително масло.

Овърхолсър слезе от коня. Останалите от отряда му го последваха. Еди, Сузана и Джейк погледнаха Роланд. Стрелеца остана за миг на седлото, леко приведен, сякаш потънал в мисли. Сетне свали шапката си и протегна ръка към тълпата. Потупа се три пъти по гърлото. Тълпата зашумя. Доволно или изненадано? Еди не можеше да определи. Във всеки случай не гневно и това беше добре. Стрелеца вдигна единия си крак над седлото и чевръсто скочи на земята. Еди слезе по-предпазливо; съзнаваше, че всички погледи са съсредоточени върху него. Беше поел сбруята на Сузана преди, сега застана с гръб към коня и. Тя с лекота се спусна между ремъците. При вида на отрязаните и крака тълпата забуча.

Овърхолсър тръгна бързо през прохода сред тълпата, като стисна няколко ръце по пътя си. Калахан го последва, от време на време прекръстваше някого. Неколцина поеха конете им. Роланд, Еди и Джейк тръгнаха един до друг. Ко още стоеше в широкия джоб на пончото и се оглеждаше любопитно.

Еди надуши миризмата на тълпата — пот, коса, загоряла от слънцето кожа, дори урина. Надуши също храна: печено месо, пресен хляб, пържен лук, кафе и графа. Стомахът му закъркори, въпреки че не беше гладен. Не, изобщо не чувстваше глад. Мисълта, че проходът може да се затвори и тълпата да ги стъпче, не му даваше мира. Бяха толкова тихи. Наблизо се чу песента на подранил козодой.

Овърхолсър и Калахан се качиха на платформата. Еди с тревога забеляза, че никой от другите им спътници не се присъедини към тях. Роланд без колебание изкачи трите широки дървени стъпала. Еди го последва, въпреки че коленете му бяха омекнали.

— Добре ли си? — прошепна Сузана в ухото му.

— Засега.

От едната страна на платформата имаше кръгла сцена, върху която стояха седмина мъже — всичките с бели ризи, сини дънки и черни колани. Еди разпозна инструментите им и макар че мандолината и банджото го наведоха на мисълта, че музиката ще е леко посредствена, гледката все пак го окуражи. Никой не вика оркестър за човешко жертвоприношение, нали? Може би най-много някой барабанчик, за подгряване на публиката.

Еди се обърна към тълпата. С ужас забеляза, че прохода, през който бяха минали, вече го нямаше. Всички го гледаха. Мъже и жени, млади и стари. Безизразни лица. И нито едно дете сред тях. Лица, прекарващи по-голямата част от деня на слънце, напуканата им кожа го доказваше. Лошото предчувствие не го напускаше.

Овърхолсър застана до простата дървена маса на платформата. Върху нея лежеше голямо пухкаво перо. Фермерът го вдигна. Възцари се такава дълбока тишина, че Еди чу хрипливото дишане на някакъв старец.

— Свали ме, Еди — нареди тихо Сузана.

Той неохотно се подчини.

Овърхолсър излезе на ръба на платформата, вдигна перото и заговори:

— Аз съм Уейн Овърхолсър от фермата „Седем мили“. Чуйте ме сега, моля аз.

— Казваме благодарност-сай — измърмориха всички в един глас.

Овърхолсър посочи Роланд и неговия тет, застанали един до друг с прашните си дрехи (Сузана не стоеше в истинския смисъл на думата; крепеше се изправена между Еди и Джейк). На Еди не му се бе случвало да го оглеждат толкова изпитателно.

— Ние, мъжете от Кала, чухме Тян Джафърдс, Джордж Телфорд, Диего Адамс и останалите, които се изказаха на Събранието. Там говорих и аз, като казах: „Те идват да вземат децата ни“, имайки предвид Вълците, разбира се, „после ни оставят на мира за поколение или повече. Така стоят нещата и нека не се опитваме да ги променяме.“ Сега смятам, че думите ми са били малко прибързани. Тълпата леко зашумя.

— На същото събрание отец Калахан ни извести, че от север идва отряд стрелци.

Последва нов шепот, този път малко по-силен. „Стрелци… Среден свят… Гилеад.“

— Избрахме представители, които да отидат и да ги видят. Ето ги тези хора. Те твърдят, че са… каквито отец Калахан ги определи.

Овърхолсър смутено се заозърта. Сякаш се сдържаше да не пръдне. Еди беше виждал такова изражение и преди, главно по телевизията, когато някой политик не може да отрече неудобен факт.

— Твърдят, че са от изгубения свят. Тоест…

„Хайде, Уейн — помисли си Еди. — Изплюй камъчето. Можеш.“

— …тоест от наследниците на Елд.

— Слава вам, богове! — провикна се някаква жена. — Боговете ги изпращат да спасят децата ни, истина е!

Някой и изшътка.

Овърхолсър изчака да настъпи тишина, сетне продължи:

— Те ще говорят от свое име, но аз видях достатъчно, за да се уверя, че са способни да ни помогнат. Носят добри оръжия, сами виждате, и могат да ги използват. Приемете думата ми за това и ще кажа благодарност-сай.

Тълпата зашумя по-силно и Еди долови добронамереност във възгласите и. Това го поуспокои.

— Добре, нека тогава се изправят пред вас един по един, за да чуете гласовете им, както виждате лицата им. Това е техният дин.

Овърхолсър посочи Роланд. Стрелеца пристъпи напред. Залязващото слънце обагри лявата част на лицето му в червено; дясната изглеждаше жълта от блясъка на факлите. Той тропна с крак и звукът отекна в тишината. На Еди по незнайна причина му заприлича на удар с юмрук върху капака на ковчег. Стрелеца се поклони, разперил широко ръце.

— Аз съм Роланд от Гилеад, син на Стивън. От наследниците на Елд.

През тълпата премина въздишка.

— Да е благословена срещата ни.

Роланд се отдръпна и погледна Еди. Представянето беше лесно:

— Аз съм Еди Дийн от Ню Йорк. Син на Уендъл. „Поне така твърдеше мама“ — добави наум. Сетне, без да се замисля, завърши: — От наследниците на Елд. Ка-тет Деветнайсет.

Той се отдръпна.

Сузана излезе напред, към ръба на платформата. Спокойно огледа тълпата и заговори:

— Аз съм Сузана Дийн, съпруга на Еди, дъщеря на Дан, наследница на Елд от ка-тет Деветнайсет. Благословена да е срещата ни и боговете да ви закрилят.

Направи реверанс, като повдигна въображаемата си пола.

Последваха смях и аплодисменти.

Докато тя говореше, Роланд се наведе до ухото на Джейк и му прошепна нещо. Джейк кимна и пристъпи напред. Изглеждаше много млад и красив под лъчите на залязващото слънце. Постави единия си крак напред и се поклони. Пончото се залюля смешно от тежестта на Ко.

— Аз съм Джейк Чеймбърс, син на Елмър, наследник на Елд от ка-тет Деветдесет и девет.

Деветдесет и девет ли? Еди погледна озадачено Сузана, която едва забележимо вдигна рамене. Какви бяха тези глупости? Е, какво пък? — помисли си той. Ка-тет Деветнайсет също не съществуваше.

Джейк обаче още не беше свършил. Той извади Ко от джоба на пончото и го остави на земята. Тълпата зашепна при вида му. Джейк погледна Роланд, сякаш питаше: „Сигурен ли си?“ Стрелеца кимна.

Отначало Еди не очакваше мъхнатият приятел на Джейк да направи нещо. Жителите на Кала отново бяха замлъкнали. Беше толкова тихо, че вечерните песни на птиците се чуваха ясно.

Сетне Ко се изправи на два крака, пристъпи с единия напред и дори се поклони. Олюля се, но запази равновесие. Разпери предните си лапи, както бе сторил Роланд. От тълпата се чуха удивени възклицания, ръкопляскане, смях. Джейк стоеше като сащисан.

— Ко! — избърбори зверчето. — Елд! Благодарност!

Изговори ясно всяка дума. Остана прав за миг, после се отпусна на четири крака и бързо избяга зад Джейк. Последваха гръмки аплодисменти. С един-единствен блестящ ход Роланд (защото кой друг би могъл да научи скункса на това?) бе превърнал тези хора в техни приятели и почитатели. Поне за тази нощ.

Това беше първата изненада: как Ко се поклони пред жителите на Кала и се представи за ан-тет с четиримата пътешественици. Втората дойде като гръм от ясно небе.

— Аз не съм добър в речите — обяви Роланд, след като отново излезе напред. — Езикът ми се преплита по-зле от езика на пияница в Жътвената нощ. Еди ще говори от името на всички ни.

Еди изстина. Под тях тълпата ръкопляскаше и тропаше с крака. Чуха се възгласи: „Благодарност-сай“, „Говори, слушаме те“ и „Чуйте го, чуйте го.“ Дори оркестърът се включи с няколко нестройни, но гръмки акорда.

Еди имаше време само колкото да прониже Роланд с убийствен поглед. „Какво, по дяволите, си намислил?“ — искаше му се да изкрещи. Стрелеца го изгледа безстрастно и скръсти ръце.

Аплодисментите заглъхнаха. А с тях и гневът му. На негово място дойде ужас. Овърхолсър го наблюдаваше любопитно, със скръстени ръце в подражание на Роланд, съзнателно или не. В тълпата Еди различи няколко познати лица: Слайтманови, Джафърдсови. От другата му страна стоеше Калахан, присвил очи; на челото му белегът във формата на кръст сякаш светеше.

„Какво очакват да им кажа?“

„По-добре кажи нещо, Еди — заговори в съзнанието му гласът на Хенри. — Чакат.“

— За извинение моля аз, ако започвам малко бавно. Много километри и колела сме изминали и вие сте първите хора, на които попадаме от много… От много какво? Седмици, месеци, години, десетилетия?

Еди се засмя. В своите уши звучеше като абсолютен глупак; човек, който не може да държи собствения си член, за да се изпикае, камо ли да стреля с револвер.

— От много сини луни.

Те се разсмяха при тези думи, и то силно. Някои дори изръкопляскаха. Бе успял да възбуди чувството им за хумор, без дори да го осъзнава. Това го накара да се отпусне и да заговори малко по-естествено. Хрумна му, че до неотдавна стрелецът, когото тези хора гледаха с такава надежда, бе седял по пожълтели гащи пред телевизора, бе хрупал „Нитос“, беше смъркал хероин и бе гледал „Мечока Йоги“.

— Идваме отдалеч и ни чака дълъг път. Времето лети, но ще сторим всичко, което е по силите ни, чуйте ме, моля аз.

— Продължавай, чужденецо! — изкрещя някой. — Добри слова казваш!

„Нима? — помисли си Еди. — Това е нещо ново.“

Последваха няколко възгласа: „Да“ и „Давай.“

— Лечителите в моето баронство имат една поговорка: „Първо, внимавай да не навредиш.“ — Не беше сигурен дали това бе девиз на адвокатите, или на лекарите, но го беше чувал няколко пъти по телевизията и му звучеше добре. — Ние няма да навредим тук, имайте ми вяра, но никой не може да изстреля куршум или дори да извади треска изпод нокътя на дете, без да пролее поне капка кръв.

Последваха възгласи на съгласие. Лицето на Овърхолсър обаче остана безизразно. В очите на неколцина Еди зърна съмнение. Нямаше право да се гневи на тези хора, които не им бяха сторили нищо лошо и не им бяха отказали нищо, но въпреки това им се ядосваше.

— В баронството Ню Йорк имаме и друга поговорка: „Няма нищо безплатно.“ Знаем, че положението ви е сериозно. Опълчването срещу тези Вълци ще е опасно. Понякога обаче бездействието кара хората да се чувстват гладни и болни.

— Чуйте го, чуйте го! — провикна се същият глас от задните редици.

Еди погледна натам и видя робота Анди, а до него — голям фургон, пълен с мъже с големи тъмни наметала. Това вероятно бяха манихейците.

— Ще огледаме — продължи той — и когато разберем всички страни на проблема ви, ще видим какво може да се направи. Ако решим, че не можем да ви помогнем, ще свалим шапките си пред вас и ще си тръгнем.

На втория или третия ред стоеше мъж с износена каубойска шапка. Рунтавите му бели вежди и мустаци бяха в тон с нея. На Еди му приличаше на Татко Картрайт в старото телевизионно предаване „Бонанса“. Този двойник на достолепния старец далеч не изглеждаше впечатлен от речта му.

— Ако можем, ще помогнем — продължи Еди. — Но няма да го сторим сами, мили хора. Чуйте ме, моля аз. Добре ме чуйте. Гответе се да се вдигнете на оръжие, за да постигнете своето. Гответе се да извоювате онова, което искате.

След тези думи той тропна с крак — мокасинът му не предизвика толкова ефектен шум като обувката на Роланд, но това не го притесни — и се поклони.

Последва мъртвешко мълчание. После Тян Джафърдс заръкопляска. Заля се присъедини към него. Бени също. Баща му го побутна, но момчето продължи; след малко Слайтман Старши също заръкопляска.

Еди изгледа свирепо Роланд. Стрелеца остана с непроницаемо изражение. Сузана дръпна съпруга си за крачола и той се наведе.

— Отлично се справи, сладурче.

— Проклет да е! — Еди кимна към Роланд.

След като всичко свърши обаче, той се чувстваше изненадващо добре. Освен това Роланд наистина не беше по речите. Ако му се наложеше, можеше да се справи, но иначе избягваше да говори.

„Е, сега поне знаеш какъв си — помисли си Еди. — Говорителят на Роланд от Гилеад.“

Толкова ли беше лошо? Нали Кътбърт Алгууд бе изпълнявал тази функция преди него?

Калахан излезе напред:

— Можем да ги приветстваме малко по-топло, приятели мои. Поздравете ги, както подобава на Кала Брин Стърджис.

Заръкопляска и хората от тълпата моментално последваха примера му. Аплодисментите бяха възторжени и продължителни. Имаше весели възгласи, подсвиркване, тропане с крака (макар и не толкова гръмко без дървен под, който да усилва звука). Оркестърът изсвири няколко откъса от тържествени мелодии. Сузана хвана Еди за ръката. Джейк го стисна за другата. Четиримата се поклониха като рокмузиканти след някое особено ефектно парче и аплодисментите удвоиха силата си. Накрая Калахан вдигна ръце, за да въдвори тишина:

— Чака ни сериозна работа, хора. Сериозни планове, сериозни дела. Сега обаче да сядаме и да пируваме. После ще пеем, ще танцуваме и ще се веселим! — Те отново заръкопляскаха, но той пак даде знак да мълчат. — Достатъчно! — извика със смях. — И вие, манихейци, отзад. Знам, че носите собствено ядене, но не виждам причина да не хапнете и пийнете от общата трапеза. Елате сред нас, хайде! Забавлявайте се!

„Дано не е пир по време на чума“ — помисли си Еди, който още не можеше да се отърси от лошото предчувствие. Сякаш някакъв зловещ гостенин ги наблюдаваше извън светлината на факлите. Сякаш предчувствието кънтеше в ушите му. Като тропане на крак по дървен под. Като удар с юмрук върху капака на ковчег.

7.

Макар че имаше пейки и дълги маси, само старците се хранеха седнали. Беше паметно пиршество със стотици вкусни ястия. Вечерята започна с тост за Кала, вдигнат от Вон Айзенхарт с пълна чаша в едната ръка и перото в другата. Това вероятно беше местният герб.

— Нека вечно да добрува! — извика фермерът и изпразни чашата си на един дъх.

Еди се възхити — местната графа бе толкова силна, че само да я помиришеш, очите ти се насълзяваха.

— ДА БЪДЕ! — отвърнаха в един глас останалите и отпиха.

В този момент пламъкът на факлите стана яркочервен като залязлото слънце. Тълпата заохка, заахка и заръкопляска. За Еди това не беше голямо чудо — особено след Блейн Моно или биполярните компютри, управляващи Луд, но гледката беше хубава и безвредна за здравето. Той заръкопляска с останалите. Сузана също. Анди бе донесъл инвалидната и количка и и я разпъна, като и направи комплимент (също предложи да и разкаже за красивия чужденец, когото скоро щяла да срещне). Сега тя се разхождаше сред хората с пълна чиния в скута си, заговаряше се с едни, спираше при други и пак се преместваше. Еди предполагаше, че е присъствала на доста подобни приеми, и малко и завидя за небрежното държание.

В тълпата започнаха да се появяват и деца. Очевидно местните се убедиха, че гостите им няма да извадят огнените си железа и да започнат да стрелят наред. Най-големите момчета и момичета се разхождаха сами. Движеха се на групички като уличните банди, които Еди помнеше от детството си, и поглъщаха огромни количества храна (макар че дори вълчият апетит на подрастващите не се отразяваше чувствително на претрупаните маси). Наблюдаваха чужденците, но се държаха на почетно разстояние.

Малките не се отделяха от родителите си. Децата в трудната междинна възраст се бяха скупчили около пързалката, люлките и сложната катерушка в самия край на Павилиона. Някои използваха съоръженията, но повечето само ги гледаха разсеяно. Еди се замисли за тях. Виждаше колко много са близнаците (от това го побиха тръпки) и се досети, че именно тези деца, вече твърде пораснали, за да използват спокойно съоръженията за игра, са предпочитаната плячка за Вълците… ако негодниците се измъкнат безнаказано. Наоколо не се виждаше никой от „тъпоумните“ и Еди се досети, че предвидливо не са ги довели, за да не развалят празненството. Това беше разбираемо, но той се надяваше и за тях да е организирано скромно пиршество някъде. (По-късно се увери, че е така — със сладкиши и сладолед зад църквата на Калахан.)

Джейк би се вписал чудесно в компанията на средно големите деца, ако бе от Кала, но, разбира се, не беше. Беше си намерил приятел, който напълно му подхождаше — по-голям на години, по-малък като опит. Двамата обикаляха масите и хапваха оттук-оттам. Ко, както винаги, следваше Джейк по петите, като постоянно се озърташе. Еди не се съмняваше, че ако някой постъпи враждебно към Джейк от Ню Йорк (или приятеля му Бени от Кала), бързо ще се раздели с някой и друг пръст. По едно време двете момчета се спогледаха и без да разменят дума, избухнаха в смях. Това толкова напомни на Еди за собственото му детство, че го заболя.

Нямаше много време за спомени. От разказите на Роланд (и от наблюденията си върху него) той знаеше, че стрелците от Гилеад не са просто рицари на справедливостта. Те бяха и вестоносци, счетоводители, понякога шпиони, дори дипломати. Еди, отгледан от брат си и неговата тайфа с такива мъдри сентенции като „Защо не ми го издухаш като сестра си?“ или „Ще шибам майка ти и ще моли за още“, да не говорим за много популярното „Ако не млъкнеш, ще ти пикая в плювалника“, не беше уверен в дипломатическите си способности, но засега се справяше сравнително добре. Само Телфорд бе костелив орех, но останалите го накараха да замълчи, благодарност-сай.

Положението бе деликатно — жителите на Кала можеше и да се боят от Вълците, но не се стесняваха да питат как Еди и останалите от тета възнамеряват да се справят с тях. Еди осъзна, че Роланд му е направил огромна услуга, като го накара да говори пред всички. Така го бе подготвил за онова, което го очакваше сега. Той повтаряше все едно и също. Невъзможно беше да обсъждат стратегията, докато не огледат добре градчето. Невъзможно бе да се каже колко мъже от Кала трябваше да се присъединят към тях. Времето щеше да покаже. Щяха да огледат на светло. Ако даде Господ, щеше да има дъжд. И всякакви други клишета, за които се сетеше. (Дори му мина през ума да обещае кокошка във всяка тенджера, след като Вълците бъдат победени, но навреме прехапа език, за да не изтърси тази канска глупост.) Един дребен фермер на име Хорхе Естрада се поинтересува какво ще правят, ако Вълците решат да запалят градчето. Друг, Гарет Стронг, искаше да знае къде ще скрият децата, докато опасността премине.

— Защото не можем да ги оставим тук, добре да знаеш — добави той и Еди, който съзнаваше, че знае твърде малко, важно отпи глътка графа.

Някой си Нийл Фарадей (Еди не можеше да определи дали е фермер, или ратай) се приближи, за да му каже, че нещата са отишли твърде далеч.

— Те никога не взимат всички деца, да знаеш — измънка.

На Еди му идваше да го попита какво би си помислил за човек, който казва: „Е, само двама изнасилиха жена ми“, но реши да запази този коментар за себе си. Един мургав мустакат мъж на име Луис Хейкокс се представи и заяви, че Тян Джафърдс е прав. Бил прекарал много безсънни нощи след събранието, много премислил и решил да се бие. Ако имали нужда от него, разбира се. Смесицата от искреност и страх в лицето му трогна Еди. Това не беше възбудено дете, което не знае какво иска, а възрастен мъж, преценяващ всички рискове.

Така жителите на Кала идваха да му зададат въпросите си и се отдръпваха без ясен отговор, но с по-доволен вид. Еди говори, докато му пресъхна устата, сетне остави дървената чаша с графа и си наля студен чай, защото не искаше да се напива. Не му се ядеше повече; вече му се повдигаше от преяждане. Но те продължаваха да идват. Каш и Естрада. Стронг и Ечеверия. Уинклър и Спалтьр (братовчеди на Овърхолсър). Фреди Росарио и Фарън Посела… или бяха Фреди Посела и Фарън Росарио?

На всеки десет-петнайсет минути факлите сменяха цвета си. От червен на зелен, от зелен на оранжев, от оранжев на син. Графата се лееше като вода. Пируващите говореха все по-разпалено. Смееха се все по-гръмогласно. Еди чуваше все по-често възгласи като „Дявол да ги вземе“ и нещо, звучащо като „Ще ги гмурнем!“, винаги последвано от силен кикот.

Роланд говореше с възрастен мъж със синьо наметало. Старецът имаше най-дългата, гъста и бяла брада, която Еди бе виждал, ако се изключат филми с библейски сюжет. Той говореше сериозно, без да сваля очи от лицето на Роланд. По едно време хвана Стрелеца за ръката и леко я дръпна. Роланд слушаше мълчаливо и кимаше. „Това, което чува, му е интересно — помисли си Еди. — Да, старият негодник изгаря от любопитство.“

Музикантите тъкмо се връщаха на малката сцена, когато поредният жител на Кала се приближи до Еди. Беше онзи, който му напомняше за Татко Картрайт.

— Джордж Телфорд — представи се той. — Дълги да са дните ти, Еди от Ню Йорк.

Почука се по челото с юмрук, сетне протегна ръка и разтвори длан. Носеше каубойска шапка като скотовъдец, но кожата на дланите му бе изненадващо гладка, имаше неголеми мазоли само в основата на пръстите. „От стискане на юздите“ — помисли си Еди, после се поклони:

— Дълги дни и спокойни нощи, сай Телфорд.

Мина му през ума да попита дали Адам, Хос и малкият Джо са се върнали от Пондероса, но реши да си държи бъбривата уста затворена.

— Два пъти повече за теб, синко, два пъти повече. — Телфорд погледна револвера на Еди с изпитателно и не особено приятелско изражение. — Вашият дин има подобен, предполагам.

Еди се усмихна, но запази мълчание.

— Уейн Овърхолсър разказа, че вашето ка-момче показало завидни способности с подобен патлак. Предполагам, че и жена ти има такъв.

— И аз предполагам.

Еди много добре знаеше, че рюгерът е у Сузана. Роланд беше решил, че не е разумно Джейк да отиде въоръжен в „Рокинг Б“.

— Четирима срещу четирийсет е доста лошо съотношение, не мислиш ли? — попита Телфорд. — Да, лошо съотношение. А може сега да дойдат шейсет. Никой не им помни точната бройка, а и защо да помним? Двайсет и три години е дълъг период. През цялото това време сме живели спокойно, благодарност на Господ и Исус Човека.

Еди се усмихна и не коментира с надеждата Телфорд да смени темата. Всъщност се надяваше другият мъж да се махне.

Де такъв късмет? Досадниците никога не се отказват, нали затова са досадници?

— Разбира се, четирима въоръжени срещу четирийсет… или шейсет… е малко по-добре от трима въоръжени и един кибик. Особено четирима, въоръжени с големи пищаци, добре ме чуй.

— Чувам те много добре — измърмори Еди.

Близо до платформата, от която се бяха представили, Заля Джафърдс разказваше нещо на Сузана. „Тя поема жената на фермера, Роланд се занимава с Властелина на шибаните пръстени, Джейк си намери приятел, а за мен какво остава? Двойник на Татко Картрайт, който ме разпитва като Пери Мейсън“ — помисли си Еди.

— Имате ли още оръжия? — попита Телфорд. — Не може да нямате, ако смятате да се изправите срещу Вълците. Аз лично смятам, че това е лудост, не го крия. Вон Айзенхарт е на същото мнение…

— Овърхолсър смяташе така, но си промени мнението — прекъсна го Еди кротко.

Отпи глътка чай и погледна Телфорд над ръба на чашата си с надежда да види колебание в очите на другия мъж. Може би леко раздразнение. Не се получи.

— Уейн Ветропоказателя — подсмихва се Телфорд. — Да, да, върти се ту насам, ту натам. Не бъди толкова сигурен за него, млади сай.

На Еди му идеше да каже: „Абе това да не са ти шибани избори“, но запази мълчание. Дръж си устата, гледай добре, говори малко.

— Имате ли например бързострели? Или гранати? — продължи да разпитва Телфорд.

— Ами, може и да имаме.

— Никога не съм чувал за жена стрелец.

— Нима?

— Нито за момче, като стана дума. Дори чирак. Откъде да сме сигурни, че сте такива, за каквито се представяте? Кажи, моля аз.

— Ами… това е труден въпрос — отвърна Еди. Изпитваше силна антипатия към Телфорд, който изглеждаше твърде възрастен, за да има застрашени деца.

— Все пак хората ще искат да са сигурни. Преди да докарате бурята.

Еди си спомни думите на Роланд: „Можете да ни призовете, но никой не може да ни отзове.“ Ясно бе, че жителите на Кала още не го осъзнаваха. Поне Телфорд не го осъзнаваше. Разбира се, имаше въпроси, на които трябваше да се отговори, и то утвърдително; Калахан го беше споменал и Роланд го бе потвърдил. Три въпроса. Първият беше свързан с помощта. Еди не беше чул някой да задава тези въпроси и не очакваше да стане сега. Не смяташе, че ще им ги зададат и на събранието. Отговорите щяха да бъдат дадени от незначителни хорица като Посела, които дори нямаше да осъзнават какво ги питат. От хора, чиито деца бяха застрашени.

— Кой си ти всъщност? — попита Телфорд. — Кажи ми, моля аз.

— Еди Дийн от Ню Йорк. Надявам се, че не се съмняваш в честността ми. Моля се на Христос да не е така.

Телфорд отстъпи плахо крачка назад. Еди изпита мрачно удоволствие от реакцията му. Страхът не беше за предпочитане пред унижението, но все пак бе по-добре от нищо.

— Не, изобщо не се съмнявам, приятелю! Моля аз! Но кажи ми, използвал ли си някога револвера, който носиш? Кажи ми, моля аз.

По очите на Телфорд личеше, че не му вярва. Може би у Еди бе останало твърде много от нюйоркския неудачник, за да убеди този фермер-сай, но той не мислеше, че това е причината. Поне не основната. Този човек вече бе решил да гледа безучастно как Вълците отвличат децата на съседите му и просто не вярваше в лесното разрешение на проблема със силата на оръжието. Еди обаче вярваше в револвера си. Дори го обичаше. Спомни си единствения си, ужасен ден в Луд, когато отчаяно тикаше Сузана с инвалидната и количка под сивото небе и тътена на божествените барабани. Спомни си Франк, Лъстьр и Топси Моряка; спомни си жената на име Мод, коленичила, за да целуне един от безумците, когото бе застрелял. Какво беше казала? „Не трябваше да убиваш Уинстьн; днес е рожденият му ден.“ Нещо подобно.

— Използвал съм този и другия, а също и рюгера. И не смей да говориш друг път така на мен и на приятелите ми, сякаш сме жалки палячовци.

— Ако съм те обидил по някакъв начин, стрелецо, крещя за прошка.

Еди малко си отдъхна. Стрелецо. Белокосият негодник поне бе проявил здрав разум да го нарече така, дори да не му вярваше.

Оркестърът изсвири няколко акорда. Главният музикант преметна ремъка на китарата през врата си и извика:

— Хайде, всички! Стига сте се тъпкали! Време е да се поизпотим!

Тълпата му отвърна с весели възгласи. Проехтяха и няколко експлозии, които накараха Еди да посегне към револвера.

— Спокойно, приятелю — рече Телфорд. — Това са само бомбички. Децата хвърлят пиратки, нали се сещаш?

— Ясно. За извинение моля аз.

— Няма защо — усмихна се Телфорд.

Беше чаровна усмивка като на Татко Картрайт и от нея Еди ясно разбра, че този човек никога няма да застане на тяхна страна. Освен ако всички Вълци от Тъндърклап не бъдат проснати мъртви пред погледа му в този Павилион. Ако това се случи, той щеше да твърди, че ги е подкрепял от самото начало.

8.

Танците продължиха до изгряването на луната и тази нощ тя се виждаше ясно. Еди танцува с няколко местни дами. Два пъти игра валс със Сузана в ръце, а през останалото време тя го съпровождаше с количката си, като се обръщаше ту наляво, ту надясно в такт с музиката. На постоянно променящата се светлина от факлите лицето и бе влажно и радостно. Роланд също танцува, грациозно, но не особено въодушевено, помисли си Еди. Във всеки случай по нищо в програмата не личеше какъв завършек ги очаква. Джейк и Бени Слайтман се бяха отделили от тълпата, но по едно време Еди ги видя коленичили до едно дърво и залисани в игра, подозрително наподобяваща „Забиване на ножка“.

След края на танците имаше песни. Оркестърът започна с тъжна любовна балада. Продължи с по-бърза песен, толкова наситена с местния жаргон, че Еди не успяваше да следи текста. Не се налагаше, за да разбере, че е леко циничен; мъжете се кикотеха, жените надаваха възторжени писъци, а някои старци запушваха уши.

След встъплението неколцина души се качиха на сцената при оркестъра, за да изпълнят по някоя песен. Не бяха особено надарени (освен една пищна дама, но с друго), но публиката изпращаше всеки с възторжени овации. Две момичета на около девет години, очевидно близначки, изпълниха балада, наречена „Улиците на Кампара“ под съпровода на китарата в ръцете на едното. Еди се удиви от пълната тишина, която настъпи сред публиката. Макар че повечето мъже бяха много пияни, никой не наруши мълчанието. Никой не хвърляше бомбички. Мнозина, сред тях и Хейкокс, слушаха с просълзени очи. Еди си беше мислил, че разбира емоционалното напрежение, в което живееше градът, но се оказа, че се е лъгал. Сега си даваше истинска сметка за това.

Когато песента за отвлечената жена и загиващия каубой свърши, последваха няколко секунди на пълна тишина-дори нощните птици бяха замлъкнали. След това тълпата избухна в бурни аплодисменти. „Ако гласуват сега за опълчването си срещу Вълците, дори Татко Картрайт няма да посмее да се противопостави“ — помисли си Еди.

Момичетата се поклониха и скочиха сковано на тревата. Еди си помисли, че с това програмата е свършила, но за негова изненада Калахан се качи на сцената и заговори:

— Знам една още по-тъжна песен, на която ме е научила майка ми.

Запя весела ирландска песничка, наречена „Налейте ми едно, нещастници“. Текстът и беше не по-малко неприличен от изсвирената по-рано от оркестъра, но този път Еди разбираше повечето думи. Заедно с останалите слушатели той весело заприпява последното стихче на всеки куплет: „Преди да легна под земята, налейте ми едно в устата, нещастници!“ След песента на Стареца Сузана се приближи до сцената и околните и помогнаха да се качи. Тя размени няколко думи с тримата китаристи и им показа нещо на грифа на единия инструмент. Те кимнаха. Еди предположи, че знаеха песента или поне някоя версия.

Тълпата тръпнеше в очакване. Еди беше любопитен, но не се изненада, когато тя запя „Нещастното момиче“, която бе изпълнявала по време на пътуването им. Вярно, не пееше като Джоан Бейс, но гласът и бе наситен с емоции и изразителен. И защо не? В песента се разказваше за жена, напуснала дома си. След края на изпълнението и не последва мълчание като след песента на момичетата, но имаше искрени аплодисменти. Прозвучаха възгласи: „Да!“, „Още!“, „Хайде пак!“ Сузана не изпя друго (защото само тази песен знаеше), но направи дълбок реверанс. Еди ръкопляска, докато го заболяха дланите, накрая пъхна пръсти в устата си и изсвири.

Сетне (чудесата на тази вечер сякаш нямаха край) самият Роланд се качи на сцената, докато неколцина мъже внимателно сваляха Сузана.

Джейк и новият му приятел дойдоха при Еди. Бени Слайтман носеше Ко. До тази вечер Еди бе готов да се закълне, че зверчето би ухапало всеки, който се опита да го вземе, ако не е от ка-тета.

— Може ли да пее? — попита Джейк.

— Бих се учудил. Да видим.

Еди не знаеше какво да очаква и леко се удиви от възбуденото туптене на сърцето си.

9.

Роланд свали револвера и патрондаша си. Подаде ги на Сузана, която ги взе и ги закачи на кръста си. При това ризата и прилепна плътно към тялото и на Еди за миг му се стори, че гърдите и изглеждат по-големи. Реши, че само му се струва заради светлината.

Факлите бяха оранжеви. Роланд стоеше сред тях, строен като момче. За миг огледа мълчаливите, любопитни лица и Еди почувства дланта на Джейк, малка и студена, в своята. Нямаше нужда да пита момчето какво си мисли, защото същото минаваше и през неговата глава. Никога не беше виждал човек, който да изглежда толкова самотен, толкова лишен от радостите на живота, от приятелство и топлина. Видът му сред това весело множество само караше истината за него да изпъква: той бе последният. Нямаше други. Ако Еди, Сузана, Джейк и Ко се представяха за наследници като него, това бе много далеч от реалността. Илюзия, едва ли не. Роланд обаче… Роланд…

„Стига — помисли си Еди. — Не мисли за това. Не и тази нощ.“

Роланд бавно скръсти ръце, притисна дясната си длан до лявата си буза и лявата длан до дясната. За Еди това не означаваше нищо, но седемстотинте жители на Кала нададоха възторжен рев, надминаващ обикновените аплодисменти. Еди си спомни един концерт на „Ролинг стоунс“. Тълпата бе издала същия шум, когато барабанисгьт на групата, Чарли Уотс, заудря по инструментите си първите тактове на „Хонки тонк уман“.

Роланд остана така, със скръстени ръце и длани на бузите, докато настъпи тишина; сетне заговори:

— Радваме се на гостоприемството на Кала. Чуйте ме, моля аз.

— Казваме благодарност-сай! — закрещя тълпата. — Чуваме те много добре! Роланд кимна и се усмихна:

— Аз и приятелите ми идваме отдалеч и имаме още много да направим и видим. Затова ще се откриете ли за нас, ако ние се открием за вас?

Еди почувства, че го побиват тръпки. „Това е първият въпрос“ — помисли си.

Джейк стисна ръката му.

Преди да завърши мисълта си, тълпата закрещя:

— Да, и благодарност-сай!

— Вярвате ли, че сме такива, за каквито се представяме, и приемате ли онова, което правим?

„Това е вторият“ — рече си Еди и сега той стисна ръката на Джейк.

Видя как Телфорд и Диего Адамс се споглеждат изненадано. Явно разбираха, че решението се взима пред очите им и те с нищо не могат да го предотвратят.

„Твърде късно, момчета“ — помисли си Еди.

— Стрелци! — изкрещя някой. — Истински стрелци, благодарност-сай! Благодарност в името Господне!

Последва одобрителен рев. Крясъци и ръкопляскане. Възгласи: „Благодарност!“, „Да“ и дори „Дявол го взел, истина е.“

Когато утихнаха, Еди зачака последния въпрос, най-важния: „Искате ли помощ от нас?“ Роланд не го зададе; просто каза:

— Сега ще се оттеглим и ще положим глави, защото сме уморени. Но преди това ще ви изпея една песничка, която съм сигурен, че знаете. Думите му бяха посрещнати с радостен рев; те наистина я знаеха.

— Знам я и я обичам — продължи Роланд от Гилеад. — Знам я от древни времена, но не бях очаквал да чуя „Оризовата песен“ от нечия уста, най-малкото от моята. Стар съм вече и гласът ми не е добър като преди, затова за прошка моля аз, ако пея фалшиво…

— Стрелецо, казваме благодарност-сай! — извика една жена. — Радост ще е за нас, да!

— А нима аз не чувствам същото? — попита тихо Стрелеца. — Не давам ли радост от моята радост и вода, която съм донесъл със собствените си ръце и сърце?

— Дай я на зелените нивя — изпяха в хор жителите на Кала и Еди почувства как в очите му напират сълзи.

— О, Боже — въздъхна Джейк. — Той знае толкова много…

— Радвайте се на ориза — завърши Роланд.

Остана неподвижен за миг, сякаш събираше сили от оранжевото сияние на факлите, после затанцува нещо средно между жига и степ. Отначало бавно, много бавно, на пети и на пръсти, на пети и на пръсти. Подметките му издадоха отново онзи звук като от удари върху ковчег, но този път в ритъм; все по-бързо и по-бързо.

Сузана се приближи до Еди и Джейк. Очите и бяха широко отворени, в усмивката и се четеше удивление. Тя силно притисна ръце до гърдите си.

— О, Еди! Подозирал ли си, че е способен на това? Имал ли си дори най-малка представа?

— Не — отвърна той. — Ни най-малка.

10.

Краката на Стрелеца се движеха все по-бързо и по-бързо. Ритъмът ставаше все по-отчетлив и Джейк изведнъж осъзна, че тази мелодия му е позната. Знаеше я от първия си тодаш в Ню Йорк. Преди да срещне Еди, един млад чернокож с уокмен го беше подминал, потропвайки със сандалите си и тананикайки: „Да-да-ба, ча-да-боу!“ Сега Роланд изпълняваше същия ритъм, като на всяко „Боу!“ удряше силно с пета по дъските.

Хората наоколо заръкопляскаха в такт. Залюляха се. Жените, които носеха поли, ги вдигнаха и развяха. На лицата на млади и стари се четеше неподправена радост.

„Не само — помисли си Джейк и си спомни израза, използван веднъж от учителката му по английски. — Възторгът на познанието.“

Лицето на Роланд заблестя от пот. Той отпусна ръце и запляска. В този момент жителите на Кала запяха:

— Ком!… Ком!… Ком!… Ком!…

На Джейк му хрумна, че много деца използват тази дума за броене при криеница; съмняваше се да е съвпадение.

„Разбира се, че не е. Също като чернокожия, който си тананика тази мелодия. Това е Лъчът, това е деветнайсет.“

— Ком!… Ком!… Ком!…

Еди също запя. Джейк реши да не мисли повече за това и също затананика.

11.

Еди не успя да разбере цялата „Оризова песен“. Не заради диалекта, а защото се пееше твърде бързо, за да следи текста. Веднъж по телевизията бе чул един брокер на тютюн от Южна Каролина. Сега беше същото. Имаше непълни рими, идеални рими, звучни рими, дори груби рими — думи, които не се римуваха с нищо, но бяха вкарани сякаш насила в песента. Дори не можеше да се нарече песен в истинския смисъл на думата; приличаше по-скоро на речитатив, на безумно дърдорене. Роланд не спираше да тропа, а жителите на Кала нареждаха безспир:

Ком!… Ком!… Ком!…

Все пак успя да разбере част от текста:

Ком-ком-комала

Ориза я сади-ла

Богато избуя-ла

Реколта добра-ла

Река по брегове-да

Оризия ще гледа

Оризо ни зелен-о

Буйно избуе-но

Буйно и зелено

Ком-ком-комала!

Ком-ком-комала.

Ориза я сади-ла

Богато в нива-ла

Расте ком-комала

Под небе синьо-йо

В оризо буйно-йо

Момиче с момче-но

Един до друг лежа-но

Тайно целуно-йо

Под небе синьо-йо

Ком-ком-комала

Ориза я сади-ла!

Освен тези два куплета имаше поне още три. Еди загуби нишката, но вече имаше представа за какво се пее: младеж и девойка сеят ориз и деца през пролетта. Темпото, безумно бързо от самото начало, се ускоряваше все повече и повече, докато думите се сляха в неразбираемо бучене. Хората пляскаха толкова бързо, че ръцете им се виждаха размазано. Краката на Роланд също сякаш бяха изчезнали. Еди не можеше да повярва, че някой е способен да танцува с такава скорост, още по-малко след толкова обилна вечеря.

„По-бавно, Роланд — помисли си. — Тук няма Бърза помощ, ако получиш удар.“

Сетне, сякаш по сигнал, непонятен за Еди, Сузана и Джейк, Роланд и всички жители на Кала спряха рязко, изпънаха ръце към небето и издадоха устни като за страстна целувка.

— КОМАЛА! — изкрещяха в хор и това беше краят на песента.

Роланд се олюля, облян в пот… и падна от сцената в тълпата.

Сърцето на Еди подскочи.

Сузана изпищя и забърза с инвалидната количка към сцената.

Джейк я спря: — Мисля, че това е част от изпълнението!

— Да, и аз мисля така — потвърди Бени Слайтман.

Тълпата избухна в овации. Вдигнаха Роланд на ръце. Той държеше своите изпънати към звездите. Гърдите му се издуваха като ковашки мях.

Еди го наблюдаваше възторжено, но още не вярваше на очите си.

— Роланд пее, Роланд танцува и за капак на всичко скача сред почитателите си като Джоуи Рамон — измърмори.

— Какво приказваш, скъпи? — попита Сузана.

Еди поклати глава:

— Няма значение. Това беше върхът. Надявам се, че празненството най-сетне свърши.

Това наистина беше краят.

12.

След половин час четирима конници бавно яздеха по главната улица на Кала Брин Стърджис. Единият бе загърнат с дебел салид. Облачета пара излизаха от ноздрите на конете им и от устата на ездачите. Небето сякаш бе осеяно с хладни парченца диаманти, Стара звезда и Стара майка бяха най-ярки. Джейк вече бе тръгнал със Слайтман за имението на Айзенхарт. Калахан водеше другите трима пътешественици. Преди да тръгнат обаче, настоя Роланд да се увие с дебелото одеяло.

— Нали каза, че до къщата ти има по-малко от два километра… — започна Стрелеца.

— Няма значение. Облаците се разсеяха, толкова е студено, че нищо чудно да се образува скреж, а ти танцува комала, каквато не съм виждал никога през живота си.

— Колко години прави това? — поинтересува се Роланд.

Калахан поклати глава:

— Не знам. Наистина, Стрелецо, нямам представа. Помня много добре кога дойдох тук — през зимата на 1983, девет години след като напуснах Джерусалемс Лот. Девет години след като се сдобих с това.

Той вдигна осеяната си с белези ръка, сетне рязко я отпусна.

— Прилича на изгаряне — отбеляза Еди.

Калахан кимна, но смени темата:

— Във всеки случай тук времето тече различно, както сигурно вече знаете.

— Объркано е — съгласи се Сузана. — Също и стрелката на компаса.

Роланд, вече увит с одеялото, бе изпратил Джейк с няколко напътствени думи… и още нещо. Еди чу дрънкане на метал, когато Стрелеца му предаде нещо. Малко пари може би.

Джейк и Бени Слайтман изравниха конете си. Когато Джейк се обърна да им помаха, Еди изпита внезапна тревога. „За Бога, ти не си му баща“ — помисли си. Вярно беше, но това не го накара да се почувства по-спокоен.

— Ще се справи ли, Роланд?

Еди не очакваше друг отговор освен „да“, искаше само да се увери.

Дългото мълчание на Стрелеца го уплаши. Накрая Роланд отговори:

— Да се надяваме.

Повече не обсъждаха темата за Джейк Чеймбърс.

13.

Църквата на Калахан беше ниска дървена постройка с кръст на вратата.

— Как си я нарекъл, отче? — попита Роланд.

— „Пресвета Богородица“.

Роланд кимна:

— Добре е…

— Чувстваш ли го? — попита Калахан. — Някой от вас чувства ли го?

Не се налагаше да уточнява какво има предвид.

Роланд, Еди и Сузана мълчаха.

Накрая Роланд поклати глава.

Калахан кимна доволно:

— Спи. — Замълча, после добави: — Слава Богу.

— Все пак чувствам нещо — каза Еди и кимна към църквата. — Като… не знам, някаква тежест.

— Да. Тежест. Ужасно е. Тази нощ обаче спи. Слава тебе, Господи.

Калахан се прекръсти. В дъното на добре отъпкана и обградена с грижливо оформени храстчета алея имаше друга дървена сграда. Къщата на Калахан.

— Тази ли нощ ще ни разкажеш историята си? — попита Роланд.

Калахан погледна слабото, изтощено лице на Стрелеца и поклати глава:

— Нито дума, сай. Дори да не бяхте уморени. Това не е разказ за през нощта. Утре на закуска, преди с приятелите ти да тръгнете по задачите си. Приемаш ли?

— Да.

— Ами ако се събуди през нощта? — попита Сузана и кимна към църквата. — Ако се събуди и ни изпрати в тодаш?

— Ще отидем — отвърна Роланд.

— Ти вече знаеш какво да правиш с него, нали? — осведоми се Еди.

— Може би.

Четиримата тръгнаха по алеята към къщата.

— Има ли нещо общо със стария манихеец, с когото разговаряше? — попита Еди.

— Може би — повтори Роланд; обърна се към Калахан: — Кажи ми, отче, теб изпращало ли те е в тодаш! Думата ти е позната, нали?

— Позната ми с. Да, два пъти. Веднъж в Мексико. В едно градче на име Лос Сапатос. И веднъж… мисля… в Кралския замък. Голям късметлия съм, че се върнах втория път.

— За кой крал става дума? — попита Сузана. — Артур Елд ли?

Калахан поклати глава.

Белегът на челото му проблесна на звездната светлина.

— По-добре да не говорим за това сега. Не е за през нощта. — Погледна Еди. — Вълците идват. Това е достатъчен проблем. Сега този млад човек ми съобщава, че „Ред сокс“ отново изгубили световната купа… от „Метс“?

— За съжаление.

Еди заразказва за последния мач (за който Роланд не знаеше нищо) и така неусетно стигнаха къщата. Калахан имаше домашна прислужница. Тя не беше тук, но бе оставила кана с горещ шоколад на огнището. Докато отпиваха, Сузана се обади:

— Заля Джафърдс ми разказа нещо, което може да те заинтересува, Роланд.

Стрелеца вдигна вежди.

— Дядото на съпруга и живее у тях. Известен е като най-стария жител на Кала Брин Стърджис. Тян и старецът от години не се погаждат. Заля дори не знае за какво са си сърдити, толкова отдавна се е случило, но тя се разбира добре с него. Казва, че през последните две години доста оглупял, но още имал проблясъци. Той твърдял, че веднъж видял един от тези Вълци. Мъртъв. Твърди, че лично го убил.

— Мили Боже! — възкликна Калахан. — Не може да бъде!

— Това са думите на Заля.

— Струва си да го изслушаме — рече Роланд. — При последното идване на Вълците ли е станало?

— Не. И не при предпоследното, когато Овърхолсър едва е бил роден. Станало е още по-преди.

— Ако се появяват през двайсет и три години, трябва да е било преди около седемдесет — изчисли Еди.

Сузана кимна:

— Той е бил възрастен мъж още тогава. Разказал на Заля, че с един мойт местни младежи направили клопка на Вълците край Западния път. Не знам колко е един мойт, но…

— Пет-шест души. — Както и да е, дядото на Тян бил с тях. И убили един от Вълците.

— И какво после? — заинтересува се Еди. — Как е изглеждал, когато свалили маската му? — Заля не каза. Подозирам, че не и е разправил. Ние обаче трябва…

Чу се силно хъркане. Еди и Сузана се обърнаха изненадано.

Стрелецът беше заспал, отпуснал глава на гърдите си. Бе скръстил ръце, сякаш сънуваше танца. И ориза.

14.

Имаше само една допълнителна спалня, затова Роланд бе настанен на леглото на Калахан. Така Еди и Сузана можеха да се насладят на нещо като импровизиран меден месец: това бе първата им нощ заедно в едно легло и под един покрив. Не бяха прекалено изморени, за да се възползват. След това Сузана веднага заспа. Еди остана буден още малко. Колебливо насочи мислите си към църквицата на Калахан и се опита да почувства нещото, което лежеше вътре. Идеята вероятно не беше добра, но той не издържа на изкушението. Не усети нищо. Или поне нищо обезпокоително. „Мога да го събудя — помисли си. — Наистина мога.“ „Да и ако имаш развален зъб, можеш да го избиеш с чук, но защо да го правиш?“ „Рано или късно трябва да го събудим. Ще имаме нужда от него.“ „Може би, но когато му дойде времето. Не сега.“ Не му се искаше да се откаже. През съзнанието му преминаваха образи като стъкълца от счупено огледало под яркото слънце. Кала, простираща се пред очите им под облачното небе; сивата лента на Девар-тет Уай. Зелените нивя: ориза я сади-ла. Джейк и Бени Слайтман, които се споглеждат и избухват в смях, без да разменят дори дума. Проходът сред тълпата между главната улица и Павилиона. Факлите, променящи цвета си. Ко, който се покланя и говори („Елд! Благодарност!“) кристално ясно. Сузана, която пее „Страдам аз, откак съм се родила“.

Най-ясно обаче си представяше стройния Роланд, застанал невъоръжен, със скръстени ръце и длани на бузите; как оглеждаше жителите на Кала със сините си очи. Как задаваше въпросите, два от трите. Сетне тропането на обувките му по дъските, отначало бавно, после все по-бързо и по-бързо, докато очите изгубеха способност да следят нозете. Как пляскаше. Потеше се. Усмихваше се, макар че очите му оставаха хладни. Какъв танц само! Мили Боже, как само играеше на светлината на факлите. „Ком-ком-комала, ориза я сади-ла.“ Сузана изстена в съня си.

Еди се обърна към нея. Нежно погали гърдите и. Последната му мисъл беше за Джейк. Дано се грижат добре за него в това ранчо. Иначе тежко им.

Еди заспа. Не сънува нищо. А под тях граничната земя се вьртеше като развален часовник малко преди да спре.