Стивън Кинг
Вълците от Кала (15) (Тъмната кула V)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тъмната кула (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wolves of the Calla, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 75 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)

Издание:

ИК „Плеяда“, 2003

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)

Статия

По-долу е показана статията за Тъмната кула V: Вълците от Кала от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тъмната кула V: Вълците от Кала
Dark Tower V
АвторСтивън Кинг
Първо издание2003 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрхорър
Видроман
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Тъмната кула V: Вълците от Кала е петият роман от поредицата на Стивън Кинг Тъмната кула. Издаден е през 2003, а българското издание е издадено също през тази година. В него се разказва за Роланд Дисчейн - Стрелецът, Еди Дийн(наркоман), жена му Сузана, Джейк Чеймбърз (момчето) и съществото Ко.

Те пътуват през една безкрайна пустош, докато не стигат до Кала Брин Стръджис, малко селце, чийто най-голям кошмар са съществата вълци отвличащи децата им. Ка-тетът на Роланд се съгласява да им помогне. Те получават помощ от отец Калахан-мъж избягал от кошмарът в Сейлъмс Лот.

Предишна: Поредица:
Следваща:
Тъмната кула IV: Магьосникът Тъмната кула Тъмната кула VI

ШЕСТА ГЛАВА
Разказът на Дядо

1.

Макар че беше градско момче до мозъка на костите си, Еди с удивление установи колко много му харесва къщата на Джафърдсови на Крайречния път. „Цял живот мога да остана на това място“ — помисли си.

Къщата беше дървена и издължена, масивна, пригодена да издържа на зимните вихрушки. На едната стена имаше дълъг прозорец, от който се откриваше гледка надолу към оризовите ниви и реката. От другата страна бяха хамбарът и дворът, разкрасен с кръгли островчета трева и цветя и малка зеленчукова градина отляво на верандата. Половината от нея бе засадена с някаква жълта трева, наречена мадригал, която Тян се надяваше да отглежда в големи количества догодина.

Сузана попита Заля как го пази от кокошките и домакинята се засмя смутено, отметна един кичур коса от челото си и отвърна:

— Трудно. Все пак мадригалът расте, а където има растеж, има и надежда.

На Еди най-много му харесваше чувството за уют, макар че не можеше да си обясни кое го създава, защото не беше само едно нещо, но…

„Да, има едно нещо. И то няма нищо общо с дългата дървена барака, градинката, кокошките или цветята.“

Семейният уют се създаваше от децата. Отначало Еди малко се изненада от броя им. Стояха строени мирно пред него и Сюз като взвод войници на парад. За Бога, те наистина изглеждаха достатъчно, за да попълнят цял взвод… или поне отделение.

— Тук в края са Хедон и Хеда — посочи Заля двете тъмноруси хлапета. — На десет години са. Поздравете прилично, вие двамата.

Хедон се поклони, като в същото време потупа мръсното си чело с още по-мръсния си юмрук. „По всички правила на етикета“ — помисли си Еди. Момичето направи реверанс.

— Дълги нощи и приятни дни — каза Хедон.

— Казва се „приятни дни и дълъг живот“, глупчо — суфлира му Хеда, после се поклони и повтори поздрава както смяташе за правилно.

Хедон изглеждаше твърде впечатлен от чуждоземците, за да смъмри всезнаещата си сестра или дори да я забележи.

— Двамата по-малки са Лиман и Лия — продължи Заля.

Лиман съзерцаваше гостите с големите си очи, широко отворил уста, и се поклони толкова ниско, че едва не падна. Лия обаче не успя да запази равновесие при реверанса си. Еди с мъка остана сериозен, докато Хеда вдигаше сестричката си от прахта.

— А този мъник е Арон, моето малко съкровище — завърши домакинята и целуна пухкавото бебе в прегръдките си.

— Той няма близнак — забеляза Сузана.

— Точно така. Самичък е.

Арон започна да рита и да се гърчи. Заля го остави на земята. Той се изправи несигурно и с олюляваща се походка се насочи към къщата, викайки татко си.

— Хедон, погрижи се за него — нареди Заля.

— Мамо, не!

Момчето отчаяно завъртя очи в знак, че страшно иска да остане да слуша какво приказват чужденците и да ги изпива с поглед.

— Мамо, да! Тичай да се погрижиш за брат си, Хедон.

Момчето сигурно щеше да продължи да спори, но в този момент Тян Джафърдс се появи от къщата и вдигна мъничето. Арон изпищя радостно, събори сламената шапка на баща си и задърпа мократа му от пот коса.

Еди и Сузана се втренчиха в двамата облечени с гащеризони великани, които се появиха зад Джафърдс. При обиколката си из малките стопанства бяха видели може би десетина неестествено едри хора, но само от разстояние. („Повечето се страхуват от непознати, ако разбирате“ — беше обяснил Айзенхарт.) Тези двамата бяха на не повече от десетина крачки.

Мъж и жена или момче и момиче? „И двете едновременно — помисли си Еди. — Защото те нямат възраст.“

Жената, запотена и ухилена, сигурно надвишаваше метър и деветдесет и пет на ръст; гърдите и изглеждаха два пъти по-големи от главата на Еди. На врата и висеше дървено разпятие. Мъжът бе поне с петнайсет сантиметра по-висок от снаха си. Той изгледа смутено непознатите и започна да смуче палеца на едната си ръка и да се чеше между краката. За Еди най-удивително бяха не размерите им, а потресаващата им прилика с Тян и Заля. Все едно гледаше черновата на някое изключително сполучливо произведение на изкуството. Очевидно и двамата бяха малоумни, но толкова приличаха на разумните си двойници. Зловещи, това бе първото, което му хрумна за тях.

„Не — помисли си. — Тъпоумни“

— Това е брат ми Залман — обясни Заля с официален тон.

— И сестра ми Тия — добави Тян. — Поздравете гостите, малоумници.

Залман продължи да смуче пръста си и да се чеше. Тия обаче направи дълбок и непохватен реверанс.

— Дълги дни, дълги нощи, дълъг път! — изкрещя. — ЩЕ ЯДЕМ КАРТОФИ-С-СОС!

— Хубаво — тихо каза Сузана. — Картофите със сос са вкусни.

— КАРТОФИ-С-СОС ВКУСНО!

Хеда колебливо докосна ръката на Сузана:

— Ще го повтаря цял ден, ако не и кажеш да млъква, госпожо-сай.

— Шът, Тия — нареди Сузана.

Тия се ухили, скръсти ръце върху огромните си гърди и замълча.

— Зал — обърна се Тян към едрия мъж. — Не трябва ли да пишкаш?

Братът на Заля продължи да се чеше между краката, без да продума.

— Отивай да пишкаш — заповяда Тян. — Иди зад хамбара. Полей острия корен и казвам благодарност.

За момент Залман остана на мястото си. После се отдалечи с големи крачки.

— Като деца… — започна Сузана.

— Бяха умни, и двамата — отвърна Заля. — Сега при нея е зле, а при него — още повече.

Тя рязко закри лицето си с ръце. Арон се засмя и я имитира („Бу-гу-бу!“, изгука през пръсти), но четиримата близнаци останаха сериозни. Дори разтревожени.

— Какво и има на мама? — попита Лиман и подръпна крачола на баща си.

Залман продължаваше да крачи безгрижно към хамбара, все още с палец в уста и ръка между краката.

— Нищо, сине. Майка ти е добре. — Тян остави бебето на земята и разтърка очи. — Всичко е наред, нали, Зи?

— Да — отвърна тя и отпусна ръце; очите и бяха зачервени. — И по волята на боговете, ако нещо не е наред, скоро ще се оправи.

— От твоите уста в Божиите уши — намеси се Еди, гледайки отдалечаващия се към хамбара великан. — От твоята уста в Божиите уши.

2.

— Дядо ти в просветление ли е днес? — обърна се Еди към Тян след няколко минути.

Бяха отишли да видят така наречената Крива нива, оставяйки Заля и Сузана с всички деца, малки и големи.

— Няма как да знам — мрачно измърмори Тян. — В последните няколко години почти не възприема, а и без туй не ми говори. С нея, да, защото го храни в устата, бърше му лигите и му казва благодарност. Не ми ли стига, че имам двама тъпоумци да храня, ами и този опак старец? Дъската вече му хлопа. През повечето време дори не знае къде се намира!

Крачеха един до друг през високата трева. На два пъти Еди се препъна в камъни и едва запази равновесие, а веднъж Тян го хвана за ръката и го дръпна да заобиколи невидима на пръв поглед дупка, в която можеше да си счупи крака. „Нищо чудно, че я нарича Крива нива“ — помисли си нюйоркчанинът. Въпреки това личеше, че някой е правил опити за облагородяване на тази земя. Трудно бе да си представи, че е възможно да се оре тук, но Джафърдс явно беше упорит.

— Ако жена ти е права, трябва да говорим с него — каза Еди. — Искам да чуя разказа му.

— Дядо ми бръщолеви какво ли не! Проблемът е, че повечето му истории са пълни измислици, а сега в главата му е пълна каша. Винаги е говорил неясно, а преди три години изгуби последните си три зъба. Цяло чудо ще е, ако разбереш дърдоренето му. Дано да не останеш много разочарован, Еди от Ню Йорк.

— Какво, по дяволите, ти е направил, Тян?

— Не е заради мен, а заради онова, което причини на баща ми. Това е дълга история и няма нищо общо с проблема. Не се впрягай.

— Не, ти не се впрягай.

Еди рязко спря. Тян го погледна изненадано. Еди кимна сериозно. Той беше на двайсет и пет, вече с една година по-голям от Кътбърт Алгууд през последния му ден на Джерико Хил, но сега, под лъчите на залязващото слънце, изглеждаше поне на петдесет.

— Ако наистина е видял мъртъв Вълк, трябва да го изслушаме.

— Не знам, Еди.

— Добре, но знаеш много добре какво имам предвид. Забрави онова, за което го мразиш. Когато се разправим с Вълците, прави каквото си искаш, но засега трябва да го търпиш. Става ли?

Тян кимна. Загледа се мрачно в неравната нива.

— Наистина ли смяташ, че тази история за убития Вълк е въздух под налягане? Ако да, да не си губя времето.

— Склонен съм да му вярвам — неохотно отвърги Тян.

— Защо?

— Ами защото, откак се помня, все я повтаря и не я е променил много. Освен това… — Тян продължи през зъби: — На Дядо никога не му е липсвал кураж. Ако някой се е престрашил да направи засада на Вълците на Източния път и още повече, да е бил достатъчно трум, за да накара и други да го последват, не виждам по-подходящ от Джейми Джафърдс.

— Какво е „трум“?

Тян се замисли как да го обясни:

— Ако не те е страх да пъхнеш главата си в устата на скална котка, значи си смел.

„Безразсъдно смел“ — помисли си Еди и кимна.

— Ако успееш да убедиш друг да пъхне глава в устата на скална котка, тогава си трум. Вашият дин е трум, нали?

Еди си спомни нещата, които Роланд го бе карал да прави, и отново кимна. Роланд наистина беше трум. Дяволски трум. Еди беше сигурен, че и старите приятели на Стрелеца биха го потвърдили.

— Да — продължи замислено Тян и отново се загледа в нивата. — Във всеки случай, ако искаме да измъкнем нещо смислено от дъртия, трябва да изчакаме да се навечеря. Когато си напълни корема и излочи половин литър графа, разумът му се прояснява. И нека жена ми да седне така, че да я вижда. Подозирам, че като по-млад и беше хвърлил око. Лицето на Тян отново помръкна.

Еди го потупа по рамото:

— Е, вече не е млад. Ти си млад. Хайде, по-весело!

— Добре. — Тян положи видимо усилие да се усмихне. — Какво мислиш за нивата ми, стрелецо? Догодина смятам да я засадя с мадригал. Жълтото растение, което видя при къщата.

На Еди нивата му приличаше на пущинак. Предполагаше, че и Тян има същото мнение за нея; човек не нарича нивата си Крива нива, ако очаква нещо хубаво от нея. Изражението на Тян обаче бе красноречиво. Беше виждал такова върху лицето на Хенри, когато двамата отиваха да си купуват дрога. Този път щяха да си набавят най-доброто, най-най-доброто. Китайски бял прах или мексикански кафяв, който кара главата ти да се върти и карантиите ти да се бунтуват. Щяха да се надрусат за една седмица, ама хубаво да се надрусат, направо да омекнат, пък после — майната и на дрогата, край! Така говореше Хенри и Еди си го представи сега на мястото на Тян, застанал до него и разправящ каква хубава реколта от мадригал ще излезе и как ще забучи по един стрък в задника на всички, които са му се присмивали, че растението не вирее толкова на север. После щял да купи нивата на Хю Анселм от другата страна на оня баир… да наеме още двама работници и цялата му земя да се покрие с големи златисти цветове… дори можел да зареже ориза и да стане мадригалов монополист.

Еди кимна към недоизораната нива:

— Изглежда, трудно се обработва. Сигурно дяволски внимаваш с мулетата.

Тян се изсмя: — Не бих пуснал мулето си тук, Еди.

— Как тогава…

— Впрягам сестра си.

Еди зина от удивление:

— Будалкаш ме.

— Не. Със Зал също съм опитвал; той е по-едър и по-силен, но не е толкова интелигентен. Създава ми повече главоболия, отколкото помага.

Еди поклати глава. Дългите им сенки се плъзнаха по буренясалата земя.

— Ама… човече… тя ти е сестра!

— Какво друго занимание има? Да седи пред плевнята и да зяпа кокошките? Да спи по цял ден и да става само да се тъпче с картофи? Така е по-добре, повярвай ми. А тя няма нищо против. Страшно е трудно да я накараш да върви по права линия; дори ралото да не се закачи, на десетина крачки почва да криви. Ама дърпа като вол и се хили като побъркана.

Еди бе потресен от искреността на селянина. В гласа му нямаше и следа от чувство за вина.

— Освен това след десетина години ще пукне. Дотогава може да помага. Заля също е на това мнение.

— Защо не накараш Анди да ти помага? Обзалагам се, че с него ще стане по-бързо. Помисли само колко ще се улесните, ако си го прехвърляте по фермите. Може да ви оре нивите, да копае кладенци, да строи хамбари. И няма да изяде нито един картоф. — Еди отново потупа Тян по рамото. — Много ще ви улесни.

Устата на Тян потрепна презрително:

— Хубаво щеше да е.

— Не иска ли да работи?

— Прави някои неща, но да оре и да копае… Ако го помолиш, ще ти поиска парола. Когато паролата ти е грешна, дава възможност за втори опит, а после…

— После ти казва, че нямаш късмет. Заради параграф деветнайсет.

— Като знаеш, защо питаш?

— Мислех, че е само по въпроса за Вълците, защото го питах за тях. Не знаех, че се отнася за всичко.

Тян кимна:

— Всъщност не помага много и е доста досаден. Ако не си го разбрал, скоро ще го усетиш. Но винаги ни предупреждава за идването на Вълците и затова всички му казваме благодарност.

Еди прехапа устни, за да не зададе внезапно хрумналия му въпрос. Защо му благодаряха, като нямаха никаква полза от тази новина? Поне този път предупреждението на Анди можеше да им донесе промяна. Това ли беше целта на господин Хороскоп? Да накара хората от Кала да се изправят срещу опасността и да се бият? Еди си представи самодоволната усмивка на Анди и реши, че такова човеколюбив надали му е присъщо. Не беше справедливо да преценява хората (а може би и роботите) по начина, по който се усмихват, но всеки го правеше.

„Като се сетих за това, какво да кажа за гласа му? — помисли си. — Или за самонадеяното му поведение на всезнайко? Въобразявам ли си?“

За жалост нямаше представа.

3.

Песента на Сузана, съпроводена от веселия смях на децата (малки и големи), привлече Еди и Тян отново при къщата.

Залман стискаше единия край на дълго въже. Тия държеше другия. Хилеха се до уши и го въртяха бавно, а Сузана, седнала на земята, пееше песничката за скачане на въже, която Еди почти бе забравил. Заля и другите и четири деца скачаха едновременно, косите им се развяваха над главите и пак се спускаха на раменете им. Бебето Арон стоеше наблизо и наквасените пелени висяха почти до коленете му. Той също се смееше радостно. Въртеше юмруче, сякаш и той държеше въже.

— Пинки Попър тича бърже, връзките ми да развърже! Пипнах го, едно-две-три, и дупето го боли! По-бързо, Залман! Побързо, Тия! Да видим колко могат да скачат!

Тия завъртя по-бързо своя край, след малко Залман навакса със скоростта. Явно поне това му се удаваше. Засмяна, Сузана запя по-бързо:

— Пинки Попър се промъкна, чантичката ми отмъкна. Ще го хвана, четири-пет, ще му дам добър съвет. Хей, Заля, виждам коленете ти! По-бързо, момчета! По-бързо!

Четиримата близнаци се движеха като совалки; Хедон размахваше ръце като криле на птица. Преодолели първоначалното смущение от непознатите, двете по-малки деца скачаха в пълен синхрон. Дори косата им се вдигаше и спускаше в същия ритъм. Еди си спомни близнаците Тавъри, чиито лунички дори бяха еднакви.

— Пинки… Пинки Попър… — Сузана изведнъж замълча. — Уф, Еди, не си спомням нататък! Ти знаеш ли я!

— По-бързо, момчета и момичета — извика Еди на великаните.

Те се подчиниха; Тия вдигна глава към небето и изцвили въодушевено. Еди се вгледа във въртящото се въже, прецени ритъма му; постави ръка на револвера на Роланд, за да се увери, че няма да падне.

— Еди Дийн, не можеш, абсурд! — закиска се Сузана. При следващото спускане на въжето обаче той се включи между Хеда и майка и. Обърна се към Заля, чието лице бе почервеняло и потно, и запя следващото стихче, внезапно изплуло в съзнанието му. За да спазва темпото, трябваше да рецитира бързо, като водещ панаирджийски търг. Едва по-късно си даде сметка, че е преиначил името на лошото момче в типичен бруклински стил:

— Свинки Пекър в джоба бръкна, пръстенчето ми отмъкна! Шест-и-седем-осем, стой! Този пръстен си е мой! Хайде! По-бързо!

Залман и Тия се засилиха и въжето се превърна в размазана сянка. Пред очите на Еди всичко се вдигаше и спускаше с главозамайваща скорост. Неочаквано от верандата се появи беловлас старец с коси като бодли на таралеж. Подпираше се на дълъг метален бастун. „Добър ден, дядка“ — помисли си бегло Еди, съсредоточен върху настоящото си занимание. В момента единствената му цел бе да продължи да скача и да не стане първият, който ще закачи въжето. Като дете много обичаше да скача на въже и много бе страдал, когато тръгна на училище и се наложи да се откаже от тази игра, за да не го обявят за женчо. По-късно, в гимназията, за кратко преоткри удоволствието от скачането на въже, но никога не бе скачал като сега. Имаше чувството, че е открил някаква магическа връзка между живота в Ню Йорк и тукашния свят, но без помощта на вълшебства, магически сфери или тодаш. Той се разсмя като обезумял и заскача с разкрачени крака, ту с единия напред, ту с другия. След малко Заля Джафърдс се зае да му подражава. Напомняше му на оризовия танц, дори повече му харесваше, защото го правеха в един ритъм.

За Сузана това изживяване също беше като магия и при всички чудеса, които им предстоеше да видят, миговете в двора на Джафърдсови завинаги щяха да запазят незабравим чар. На въжето скачаха не двама, не четирима, а шестима и двамата огромни ухилени идиоти въртяха, та свят да ти се завие.

Тян се засмя, затропа с крака и закрещя:

— Голям майтап! Хайде, хоп! Дявол да го вземеее!

Издаде прегракнал смях като скърцане на ръждясала врата и Сузана се запита от колко време този звук не е излизал от гърлото му.

Магията се запази още няколко минути. Въжето вече се въртеше толкова бързо, че окото не бе в състояние да го забележи; чуваше се само леко бръмчене. Шестимата по средата — от Еди, който беше най-високият, до пълничкия Лиман — се издигаха и спускаха като бутала на двигател.

Когато въжето закачи нечий крак — крака на Хедон според Сузана, макар че всички поеха вината, за да не се чувства никой виновен — и шестимата се проснаха в прахта, задъхани и заливащи се от смях. Еди, с ръце на гърдите, срещна погледа на Сузана:

— Ще получа удар, слънчице, повикай линейка!

Тя се приближи до него и се наведе, за да го целуне.

— Не, няма да получиш удар, но моето сърце се разтуптя да те гледам, Еди Дийн. Обичам те.

Той я погледна сериозно. Знаеше, че колкото и да го обичаше тя, той щеше да я обича повече. И както винаги при тази мисъл, изпита предчувствие, че това ка няма да им донесе нищо добро, че връзката им е обречена на провал.

„Ако е така, трябва да направиш всичко, за да я запазиш колкото може по-дълго. Ще се справиш ли с тази задача, Еди?“

— С огромно удоволствие.

Тя вдигна вежди:

— Моля?

— И аз те обичам. Повярвай ми, много те обичам.

Той я прегърна, притисна я до себе си, целуна я по челото, по носа и най-сетне по устните. Близнаците се разсмяха и заръкопляскаха. Бебето загука. Изправен на верандата, старият Джейми Джафърдс му заприглася.

4.

Всички бяха огладнели. Сузана, с инвалидната си количка, и Заля Джафърдс наредиха голямо угощение на дългата маса в двора. Гледката беше прекрасна. В подножието на хълма избуяваше висок колкото човешки бой ориз, реката блестеше.

— Кажи свещените си думи, Зи, ако ти е угодно — подкани жена си Тян.

Тя изглеждаше поласкана. По-късно Сузана обясни на Еди, че Тян не уважавал много религията на жена си, но това се било променило след подкрепата на отец Калахан на градското събрание.

— Наведете глави, деца.

Четиримата се подчиниха — шестима, ако броим двамата големи празноглавци. Лиман и Лия стиснаха очи, сякаш изпитваха непоносимо главоболие. Събраха чистите си розови ръчички върху златистата покривка.

— Благослови тази храна, Господи, и приеми нашата признателност. Благодарим, че ни изпрати тези гости и че благослови срещата ни. Пази ни от ужасите на деня и нощта. Всички казваме благодарност.

— Благодарност! — извикаха в един глас децата; Тия изкрещя толкова силно, че прозорците потрепериха.

— В името на Отца Господа и Сина му, Исус Човека.

— Исус Човека! — викнаха децата.

За забавление на Еди старецът, увесил на гърдите си огромно разпятие, блажено си бъркаше в носа.

— Амин.

— Амин!

— КАРТОФИ! — провикна се Тия.

5.

Тян седеше на единия край на дългата маса, Заля — на другия. Близнаците не бяха заточени на някоя „детска маса“ (както Сузана и братовчедите и на семейните събирания, които тя ненавиждаше), но седяха в редица от едната страна, по-малките — оградени от батко си и кака си. Хедон помагаше на Лия, Хеда — на Лиман. Сузана и Еди седяха срещу децата, между двамата великани. Отначало бебето беше в скута на майка си, а когато започна да се отегчава, се прехвърли у баща си. Старецът седеше до Заля, която му сервираше, кълцаше му месото на малки хапки и наистина бършеше лигите му. Тян ги наблюдаваше мрачно, но иначе мълчеше; само веднъж попита дядо си дали иска още хляб.

— Ръцете ми още ги бива, за да си зема сам — сопна се старецът и посегна към панерчето с хляба, за да го докаже; добре се справи, ако не се брои прекатурването на шишенцето с оцет. — Мамичката му! — изкрещя.

Четирите деца се спогледаха с ококорени очи, закриха уста и се закискаха. Тия вдигна глава и се захили. Изръга с лакът Еди в ребрата, като едва не го събори.

— Не говори така пред децата — предупреди Заля, докато вдигаше шишенцето.

— За прошка моля аз — извини се старецът.

Еди се запита дали щеше да реагира толкова смирено, ако беше получил упрек от сина си.

— Дай да ти помогна, дядо — предложи Сузана и взе шишенцето от Заля; старецът се втренчи в нея с влажни, почти боготворящи очи.

— Не съм виждал истинска черна жена от четирийсе години. Навремето идваха на плаващите пазари.

— Дано не си разочарован, че още ни има — засмя се Сузана и старецът и отвърна с широка, беззъба усмивка.

Месото беше жилаво, но вкусно, царевицата — хубава почти колкото приготвената от Анди в гората. Купата с картофите, макар че беше почти колкото леген, трябваше да бъде допълвана два пъти, а паничките със соса — по три пъти. Най-впечатляващ за Еди обаче бе оризът. Заля донесе три ястия от него и всяко беше по-вкусно от предишното. Джафърдсови обаче го ядяха равнодушно, както хората пият вода. Вечерята приключи с ябълков сладкиш, после децата отидоха да играят. Старецът сложи подобаващ завършек с гръмко оригване. Обърна се към Заля и се потупа три пъти по врата:

— Благодарност. Вкусно както винаги, Зи.

— Радвам се да те виждам с такъв апетит, Стар татко.

Тян изръмжа, после каза:

— Стар татко, тези двамата искат да им разкажеш за Вълците.

— Само Еди, ако ви е угодно — побърза да уточни Сузана. — Аз ще помогна за раздигането на масата и измиването на чиниите.

— Няма нужда — каза Заля.

В погледа и Еди прочете предупреждение: „Остани, той те харесва“, но Сузана не го забеляза или се направи, че не разбира.

— Не, не, няма проблем. — Тя сръчно се премести в количката. — Ще говориш с мъжа ми, нали, сай Джафърдс?

— Беше много отдавна — отвърна старецът, но не направи опит да откаже. — Не знам дали ще си спомня всичко, умът ми вече не е тъй ясен.

— Искам да чуя всичко, което си спомняш — подкани го Еди. — Всяка думичка.

Тия се закикоти, сякаш това бе най-смешното нещо, което е чувала. Зал последва примера и после загреба остатъците от варените картофи с огромната си ръка.

Тян го плесна рязко:

— Не така, бе, глупако! Колко пъти ще ти казвам?

— Добре — измърмори дядото. — Ще ти разправя, щом се интересуваш, момко. Какво остава на стария човек, освен да бъбри? Помогни ми да се върна на верандата, щото по-лесно слизам, отколкот се качвам. И ако ми донесеш лулата, дъще, добре ще направиш, щото лулата помага на мисленето, вярвайте.

— Разбира се — отвърна Заля, без да обръща внимание на гневния поглед на мъжа си. — Веднага.

6.

— Много отдавна беше, тъй да знайш — започна старецът, щом се настани на стола си с мека възглавница зад гърба и лула в ръка. — Не помня вече дали оттогава Вълците са идва ли два, или три пъти, щото тогава съм бил на деветнайсет и вече съм спрял да броя летата.

На северозапад хоризонтът бе обагрен с прекрасни розово-червени краски. Тян беше отишъл да се погрижи за животните заедно с Хедон и Хеда. Великаните Тия и Залман стояха в края на двора, мълчаливо загледани на изток. Приличаха на огромните каменни статуи на Великденските острови от една снимка в „Нешънал джеографик“. Тръпки полазиха Еди. Все пак имаше късмет. Дядото изглеждаше с всичкия си, говореше разбираемо, макар да фъфлеше.

— Не е важно колко отдавна е било, господине.

Старецът вдигна вежди. Изсмя се хрипливо:

— Гос’ин, а! Отдавна не съм чувал тва! Сигур си от северния народ!

— Може да се каже.

Старецът замълча и се загледа към залеза. После се обърна изненадано към Еди:

— Ядохме ли вече? Мина ли вечерята?

Сърцето на Еди се сви.

— Да, вечеряхме. На масата от другата страна на къщата.

— Питам, щото след вечеря обикновено ме изкарва. А сега не ми се ходи, затуй попитах.

— Вечеряхме.

— Аха. Как се казваш?

— Еди Дийн.

— Аха. — Старецът дръпна от лулата и от ноздрите му заизлиза дим. — А твойта мургавелка? — Еди не го разбра, но дядото добави: — Жената.

— Сузана. Да, тя ми е съпруга.

— Аха.

— Господине… Стар татко… Вълците?

Еди вече не се надяваше да научи нещо смислено от стареца. Може би Сюз щеше…

— Доколкот си спомням, бяхме четирма.

— Не бяхте ли петима?

— Не не макар че и тъй може да се каже. Бяхме млади, луди глави, не ни беше грижа дали ще пукнем, или ще живеем, ако разбираш. Бяхме достатъчно луди, та да не се интересуваме от мнението на останалите. Бяхме аз… Поуки Слайдъл, най-добрият ми приятел… после Емън Дулин и жена му, оназ червенокоска, Моли. Беше истински демон в хвърлянето на чиния.

— Чиния ли?

— Да, Сестрите на Оризия ги хвърлят. Зи е от тях. Ще я накарам да ти покаже. Имат метални чинии със заострен ръб освен на едно място, дето се хваща, ако разбираш. Страшно оръжие, да знайш! Пред тях мъжете с ба са кат деца. Трябва да видиш.

Еди реши, че това е важно за Роланд. Не знаеше какви са тези чинии, но ясно съзнаваше, че всяко оръжие им е ценно.

— Тъкмо Моли уби Вълка…

— Не го ли уби ти? — изненада се Еди. Колко лесно се „пренаписват“ легендите.

— Не, не, въпреки че… — Очите на стареца заблестяха. — …може някога да съм казал, че съм бил аз, за да накарам някое девойче да си разтвори краката, ако разбираш.

— Мисля, че разбирам.

— Та значи, Червената Моли го утрепа с чинията, таз е истината, ама туй камъче преобърна колата. Видяхме прашния им облак да се приближава, после, може би на шест колела от града се раздели трой.

— Какво е това? Не разбирам.

Старецът вдигна три пръста, за да покаже, че Вълците са се разделили на три.

— Най-голямата група, ако се съди по праха, влязоха в града и в магазина на Тук, което имаше логика, щото неколцина бяха скрили децата си в склада. Туки имаше тайна стаичка отзад, дето криеше пари, скъпоценности, няколко стари пушки и други ценни неща, които е взимал. Ненапразно ги наричат Тукови! — Дядото отново се изкиска хрипливо. — Беше тайно местенце и дори работниците му не знаеха за него, но когат дойдоха, Вълците отишли право там, взели децата и убили всеки, който дръзнал да им се изпречи или дори само да ги моли. После запалиха магазина с огнепръчките си и той изгоря. Изгоря до основи, истина е, и добре че не се запали целият град, млади сай, щото огънят от пръчките на Вълците не е като обикновения. Него не мож го изгаси с колкот и вода да го обливаш. Водата само го разпалва! Разпалва го и туйто! Дявол го зел!

Той се изплю надалеч, за да наблегне на думите си, и се вгледа настойчиво в Еди:

— Думата ми е, че колкот и да го убеждавате със сина ми и твойта мургавелка, Ибън Тук нивга няма да се дигне. Неговото семейство държи магазина, откак свят светува и няма да рискуват пак да бъде опожарен. Веднъж им е достатъчно на тез жалки пъзльовци, ако разбираш.

— Ясно.

— По-големият от другите два прашни облака се насочи към скотовъдните ферми, а най-малкият дойде по Източния път към земеделските. Там ги чакахме ние.

Лицето на стареца просветна. Еди не си го представи като младеж (Дядо беше твърде грохнал), но видя възбудата, решителността и страха от това отдавна минало време, отразени в очите му. Еди изпита жажда да чуе още, както човек, изгубен в пустинята, умира за капчица вода. Старецът явно го прочете по лицето му, защото се понадигна и сякаш го изпълниха нови сили. Очевидно не беше преживял такива моменти с внука си; Тян не страдаше от липса на кураж, истина беше, но си оставаше прост селяк. Този човек обаче, този Еди от Ню Йорк… можеше да не доживее дълбока старост и да умре с лице в калта, но — в името на Оризия — беше много по-интересен слушател.

— Продължавай — подкани го Еди.

— Да. Така ще сторя. Част от Вълците дойдоха към нас и се разделиха на две по Речния път към оризовите ниви, които са там…, а други продължиха по Боровинковия път. Спомням си, че Поуки Слайдъл се обърна към мен, ухили се, протегна ръка, в която държеше ба, и каза…

7.

Под обагреното в червено есенно небе и песента на последните щурци Поуки Слайдъл казва:

— Радвам се, че те познавам, Джейми Джафърдс, истина е.

Джейми никога не е виждал такава усмивка, но тъй като е едва на деветнайсет и цял живот не е напускал това затънтено място, наречено от едни Ръба, а от други — Полукръга, вероятно има твърде много неща, които не е виждал. И които никога няма да види, както се очертава. Това е безумна усмивка, но в нея няма страх. Джейми предполага, че и на неговото лице е изписана такава. Те стоят под слънцето на техните бащи и скоро ще ги обгърне мрак. Наближава сетният им час.

Въпреки това той силно стиска ръката на Поуки и казва:

— Още не ме познаваш, Поуки.

— Дано да е така.

Прашният облак се приближава. След минута ще видят и ездачите. И нещо повече, ездачите също ще ги забележат. Емън Дулин казва:

— Я да се скрием в тази канавка! — Посочва отстрани на пътя. — Щом минат, скачаме и ги пипваме.

Моли Дулин носи тесни копринени панталони и бяла блуза с деколте, на което виси мъничък сребърен талисман: Оризия с вдигнат юмрук. Моли стиска заострения поднос от синкава титанова сплав, с изящни рисунки на млади оризови стръкове. На рамото си е преметнала червена торбичка. Вътре има още пет метални чинии, две нейни и три от майка и. Косата и е толкова ярка, че под слънчевите лъчи изглежда така, сякаш главата и гори. Скоро тя наистина ще гори.

— Каквото щеш прави, Емън Дулин — казва тя. — Колкото до мен, аз ще остана тук и ще изкрещя името на сестра си, та хубаво да го чуят. Може да ме премажат, но преди това ще убия поне един или ще прережа краката на някой от проклетите им коне.

Няма време за повече приказки. Вълците излизат от долчинката, служеща за граница на фермата на Ара, и четиримата младежи от Кола ги виждат ясно. Късно е да се крият. Джейми очаква Емън Дулин, който е мекушав и вече оплешивява, въпреки че е едва на двайсет и три, да хвърли своя ба и да вдигне ръце, че се предава. Той обаче застава до жена си и приготвя една стрела. Тетивата тихо бръмва.

Стоят на средата на пътя, здраво стъпили в прахта. Никой не може да мине покрай тях. Джейми се чувства окрилен. Това е праведно дело. Може да умрат тук, но така трябва. По-добре да загубят живота си, отколкото да гледат безучастно как отвличат децата. Всеки от тях е изгубил по един близнак, а Поуки — който е доста по-възрастен от останалите — и брат си, и един от синовете си. Това е справедливо дело. Те разбират, че Вълците могат да накажат останалите заради тях, но са готови да поемат този риск.

— Хайде! — изкрещява Джейми и навива тетивата на своя ба; веднъж, два пъти, изщракване. — Хайде, негодници! Жалки страхливци, елате да си го получите! Да живее Кала! Да живее Кала Брин Стърджис!

Вълците сякаш са застинали на едно място. Изведнъж тропотът на конете им, досега приглушен и далечен, се усилва. Те сякаш правят огромен скок в трептящия от жега въздух. Панталоните им са сиви като козината на конете им. Тъмносивите наметала се развяват зад тях. Маските им (защото не е възможно да не са маски) са забулени със зелени качулки и главите им напомнят главите на вълци.

— Четирима срещу четирима! — изкрещява Джейми. — Честен двубой! Стойте, мръсници! Нито крачка повече!

Четиримата Вълци препускат към тях със сивите си коне. Мъжете вдигат трите си ба. Моли — понякога наричана Червената Моли колкото заради ярката и коса, толкова и заради сприхавия и нрав — вдига чинията над лявото си рамо. Изглежда абсолютно спокойна.

Двама Вълци имат огнепръчки. Вдигат ги. Другите двама, в средата, вдигат ръце в зелени ръкавици, за да хвърлят нещо. „Прехващачи — помисля си мрачно Джейми. — Това държат.“

— Чакайте, момчета… — казва Поуки. — Раз… два… сега!

Стрелата му полита и замалко пропуска главата на втория Вълк отляво. Емън улучва врата на коня на най-левия. Животното изцвилва ужасено и се препъва. Вълците са на четирийсет метра от тях. Раненият кон се блъска в съседния точно когато ездачът хвърля оръжието си. Наистина е прехващач, но отлита далеч и насочващата система не прехваща никого.

Стрелата на Джейми се забива в гърдите на третия ездач. Джейми понечва да изкрещи победоносно, но радостният вик заглъхва в гърлото му. Стрелата отскача от гърдите на Вълка, както би се отклонила от Анди или от някой камък в Крива нива. „Носи броня проклетникът, броня, мамичката му…“

Вторият прехващач улучва Емън Дулин в лицето. Главата му се пръска във фонтан от кръв, раздробени кости и сиво вещество. Прехващачът продължава още трийсетина гропа и се връща. Джейми се навежда и оръжието прелита над главата му с едва доловимо бръмчене.

Моли стои неподвижно, въпреки че е опръскана от глава до пети с кръвта и мозъка на съпруга си. Изведнъж: изкрещява:

— ЕТО ВИ ЗА МИНИ, КУЧИ СИНОВЕ!

И хвърля чинията.

„Твърде силно, скъпа — мисли си Джейми и се навежда, за да избегне огнепръчката, която издава онова зловещо съскане. — Твърде силно, дявол го взел.“

Вълкът, в който се е прицелила Моли обаче, сам се блъска в летящата чиния. Тя го улучва там, където зелената качулка е вързана под вълчата маска. Чува се странен, приглушен звук — шуфф! — и ездачът пада назад с разперени ръце.

Поуки и Джейми надават победоносни възгласи, но Моли хладнокръвно бърка в торбата си, където петте останали чинии са наредени с тъпите краища нагоре. Точно когато изважда една от тях, огнепръчката откъсва ръката и. Тя залита, озъбва се и опира коляно на земята. В този момент блузата и пламва. За удивление на Джейми тя посяга с обгорената си ръка към падналата чиния.

Тримата оцелели Вълци ги подминават. Улученият от Моли лежи на земята и отчаяно се гърчи, размахва безпомощно ръце към слънцето, сякаш иска да попита: „Какво направиха? Какво направиха тези проклети селяци?“

Другите трима като един обръщат конете и се понасят към тях. Моли изпуска чинията, пада по гръб, пламъците я обгръщат.

— Скачай, Поуки! — крещи истерично Джейми пред неумолимо приближаващата се смърт. — Бягай, дяволи те взели!

Отново го изпълва онова усещане за справедливост. Те са постъпили правилно — да, защото Вълците могат да бъдат победени, макар че вероятно никой от четиримата смелчаци няма да оцелее, за да разказва, а ездачите ще отнесат мъртвия си другар и никой няма да разбере.

Чува се свистене на тетива и Поуки изпраща нова стрела. После един прехващач го удря в гърдите и тялото му избухва; от ръкавите, крачолите и между копчетата на издутия му панталон извират фонтани от кръв. Джейми е облян от горещата каша, в която се е превърнал приятелят му. Изстрелва втора стрела и тя се забива в сивия кон. Знае, че е безсмислено, но въпреки това се навежда, когато чува бръмчене над главата си. Един от конете го блъска и той се изтъркулва в канавката, където Емън бе предложил да се скрият. Безполезният ба излита от ръцете му. Той се просва на земята. Знае, че когато се върнат, единствената му надежда е да лежи неподвижно и да се прави на мъртъв. Те няма да го оставят така, разбира се, че няма, но единственото, което му остава, е да лежи и да се опита да придаде на очите си мътния поглед на мъртвец. Подушва прах, чува песента на щурците и се съсредоточава върху тези неща, съзнавайки, че последното, което ще види, ще са озъбените ласки на Вълците, когато се надвесят над него. Те се връщат с тропот.

Единият се обръща, докато го подминават, и хвърля прехващач. В този момент обаче конят му подскача, за да не се спъне в трупа на поваления Вълк, гърчещ се в предсмъртна агония. Прехващачът прелита над Джейми, пропуска го на сантиметри. Оръжието блуждае, търси жертви. После отлита в полето.

Вълците продължават на изток в облак прах. Прехващачът се връща и пак прелита над Джейми, този път по-високо и по-бавно. Сивите коне се изгубват от поглед зад завоя на петдесетина метра от него. Последното, което вижда, са три развети зелени наметала.

Джейми се изправя в канавката; краката му са омекнали. Прехващачът се връща, този път право към него, но вече се движи бавно, сякаш силите, които го движат, го напускат. Джейми се връща на пътя, отпуска се на колене до обгорените останки на Поуки и взима падналия си ба. Стиска го здраво като удавник сламка. Прехващачът се приближава. Джейми вдига оръжието и когато зловещото нещо идва, го удря с все сила. Прехващачът пада в прахта до едната обувка на Поуки и остава там, като гневно забръмчава при опита да се вдигне отново.

— На ти, мръснико! — кресва Джейми и започва да го засипва с прах; от очите му рукват сълзи. — На ти, мръснико! На! На!

Накрая прехващачът е напълно заровен в прахта, побръмчава още малко, потреперва и застива.

Джейми Джафърдс пропълзява на колене (няма сили да се изправи и още не може да повярва, че е жив) до чудовището, убито от Моли. То е мъртво, или поне лежи неподвижно. Джейми иска да свали маската му, да види лицето му. Изритва го. Вълкът се поклаща и отново застива. От трупа се разнася отвратителна воня. Маската сякаш се топи, от нея се издига пушек; мирише на мърша.

„Мъртъв е — мисли си момчето, което след много години ще се нарича Дядо и ще е най-възрастният човек в Кала — Да, мъртъв е, няма съмнение. Хайде, страхливецо! Хайде, махни му маската!“

Той хваща маската, която на пипане напомня фина метална мрежа, издърпва я и вижда…

8.

За момент Еди не осъзна, че старецът е замълчал. Още беше опиянен от разказа, хипнотизиран. Представяше си всичко толкова ярко, та имаше чувството, че сам е коленичил с вдигнат като бухалка ба на Източния път и се готви да унищожи прехващача.

Сузана се появи с количката си и се насочи към хамбара с купичка жито в скута. Хвърли им любопитен поглед, когато минаваше. Еди се сепна. Не беше дошъл да се забавлява. Замисли се как може такъв разказ да му се стори развлекателен.

— И? — попита той стареца, когато Сузана отмина. — Какво видя? — А? Дядо го изгледа разсеяно; сърцето на Еди се сви. — Какво видя! Когато свали маската?

За момент старецът впи в него празен поглед. После (с огромно усилие на волята, както се стори на Еди) отново дойде на себе си. Погледна назад към къщата. Извърна очи към черния силует на хамбара, в който се виждаше бледо сияние. Огледа двора.

„Уплашен е — досети се Еди. — Уплашен е до смърт.“ Побиха го тръпки.

— Наведи се насам — прошепна дядото и когато Еди се подчини, продължи: — Казвал съм го само на сина си Люк… бащата на Тян, да знаеш. Бяха минали много години. Той ми рече никога да не споменавам пред друг. Аз му казах: „Люк, може да помогне. Следващия път може да ни помогне.“

Устните на Дядо едва помръдваха, но той говореше съвършено ясно, Еди го разбираше идеално.

— А той ми рече: „Тате, ако наистина вярваш, че може да помогне, защо не си го разказал на никого досега?“ Не можах да му отговоря, млади човече, щото някакво предчувствие ме караше да си държа устата. Освен тва каква полза може да има? Какво може да промени!

— Не знам — отвърна Еди; лицата им бяха толкова близко, че долавяше миризма на печено в дъха на стареца. — Как да знам, като не си ми казал какво си видял.

— „Пурпурният крал винаги намира противниците си“, така каза момчето ми. „Никой не трябва да научава, че си бил там, никой не бива да разбере какво си видял, още по-малко там, в Тъндърклап.“ А аз видях нещо много тъжно, млади човече.

Макар че кипеше от нетърпение, Еди реши да остави стареца сам да разкрие тайната си.

— Какво беше то, Стари татко?

— Люк не ми повярва съвсем. Помисли си, че старият му баща си измисля, че разправя врели-некипели, та да се покаже герой. Само че и най-големият идиот ще разбере, че ако исках да се покажа, щях да разправям, че аз съм убил Вълка, не жената на Емън Дулин.

Имаше логика, но Еди си спомни как старецът бе признал, че неведнъж се е самоизтъквал с тази история, и се усмихна.

— Люки се боеше, че друг може да чуе разказа и да ми повярва. Че може да стигне до Вълците и да ме затрият за една обикновена измислица. А то не е измислица. — В насълзените очи на стареца се четеше молба. — Ти ми вярваш, нали?

Еди кимна:

— Знам, че казваш истината, Стари татко, но кой…

„Кой ще те изтропа“ — щеше да попита, но старецът нямаше да го разбере.

— Кой може да им каже? Кого подозирахте?

Старецът се загледа в тъмнеещия двор, отвори уста, но не изрече и дума.

— Кажи ми. Кажи какво…

Голяма съсухрена ръка, трепереща от старост, но все още силна, го хвана за врата и придърпа главата му. Груби бакенбарди погъделичкаха ухото му и го накараха да потрепери. Дядо му прошепна деветнайсет думи, последният светлик на деня угасна и над Кала се спусна нощ.

Еди Дийн се ококори. Първата му мисъл беше, че сега разбира за конете — за сивите коне. Сетне си каза: „Напълно логично е. Трябваше да се досетим.“

След като прошепна деветнайсетте думи, Дядо отпусна ръка в скута си. Еди се втренчи в лицето му:

— Не може да бъде.

— Истина е, стрелецо. Самата истина. Не мога да говоря за останалите, защото еднаквите маски може да крият различни лица, но…

— Не.

Еди се замисли за сивите коне. За сивите панталони. За зелените наметала. Беше напълно логично. Каква песничка обичаше да пее майка му? „Вече си войник и не вървиш зад ралото. Никога не ще забогатееш, Кучи сине, това е само началото.“

— Трябва да разкажа това на моя дин — каза Еди.

Дядо бавно кимна:

— Да, трябва. Не се имам много с момчето, ако разбираш. Люки се опита да изкопае кладенец дето Тян посочи с пръчката, да знайш.

Еди кимна.

— Пръчка за търсене на вода ли? — попита Сузана, като излезе от мрака.

Старецът я погледна изненадано и кимна:

— Да, имаше суша. Бях против, но след като Вълците взеха сестра му Тия, Люк изпълняваше всяко желание на момчето. Можете ли да си представите, да оставиш дете на седемнайсе да търси място за кладенец? Люки обаче го направи и наистина излезе вода, всички я видяхме, преди калта да поддаде и да затрупа момчето ми живо. Извадихме го, но гърло, дробове и всичко се беше напълнило, с кал. Старецът бавно извади кърпичката си и избърса очи.

— Оттогава с момчето сме във война; между нас зее пропаст, разбирате ли? Сега той иска да се изправи срещу Вълците и ако говорите с него, кажете му, че Дядо го поздравява и е страшно горд с него; голям, голям поздрав, дявол го взел! Той носи кръвта на Джафърдс, да! Ние сме непокорни и сега кръвта си проличава. — Възрастният мъж закима бавно. — Ти разправи всичко на вашия дин, да! Всяка дума! И ако се разчуе… ако Вълците дойдат от Тъндърклап, преди да пукна… Той показа голите си венци в отвратитена гримаса.

— Аз още мога да държа ба, а сигурно твойта мургавелка може да се научи да хвърля чиния, нищо, че са и къси краката.

Старецът се загледа разсеяно в мрака.

— Нека дойдат — завърши тихо. — Нека всичко се реши. Да се реши веднъж завинаги.