Стивън Кинг
Вълците от Кала (14) (Тъмната кула V)

ПЕТА ГЛАВА
Легендата за Сивия Дик

1.

„Само двайсет и три“ — мислеше си Роланд, седнал зад къщата на Айзенхарт, заслушан във виковете на момчетата и лая на Ко. В Гилеад на мястото на тази веранда, обърната към оборите и нивите зад главната постройка, би имало работилница. „Двайсет и три дни до появата на Вълците. А колко ни остава до раждането на Сузана?“

Хрумна му нещо ужасно. Какво щеше да стане, ако Мия, новата самоличност на Сузана, роди чудовищното си дете в деня, когато се появят Вълците? Не изглеждаше много вероятно, но според Еди съвпадения вече не съществуваха. Може би беше прав. Със сигурност нямаше начин да предскажат периода на развитие на чудовищния плод. Дори да беше човешко дете, бременността можеше да не продължи девет месеца. Времето тук бе изкривено.

— Момчета! — провикна се Айзенхарт. — Какво, в името на Исус Човека, ще кажа на жена си, ако се претрепете?

— Няма страшно! — извика Бени Слайтман. — Анди ни пази! — Момчето, по гащеризон и босо, се показа от горния отвор на плевнята точно над гравираните букви „РОКИНГ Б“. — Освен ако… наистина ли искаш да престанем, сай?

Айзенхарт погледна Роланд. Джейк стоеше непосредствено зад Бени и нетърпеливо чакаше своя ред да рискува живота си със скок от високата плевня. Той също носеше гащеризон — несъмнено един от тези на новия му приятел — и видът му накара Роланд да се усмихне. Някак не си беше представял Джейк в такива дрехи.

— Не виждам нищо страшно, ако се интересуваш от мнението ми — каза Стрелеца.

— Вървете по дяволите тогава! — провикна се собственикът на фермата и отново насочи вниманието си към оръжията, наредени на дъските пред тях. — Какво мислиш? Някое от тези може ли да стреля?

Айзенхарт бе изнесъл всичките си три огнестрелни оръжия, за да ги покаже на Роланд. Най-хубава бе карабината му, с която беше отишъл на събранието, свикано от Тян Джафърдс. Останалите бяха револвери, които Роланд и приятелите му като деца наричаха „барабанени пищови“. Роланд бе разглобил и трите. Беше излял малко смазка в една купичка.

— Попитах…

— Чух те, сай. Пушката ти е добра. Револверите… — Роланд поклати глава. — Никелираният може и да стреля. За другия не е сигурно. Може да успея да го оправя.

— Не ми харесват думите ти. Имам тези оръжия от баща си, а той — от своя баща, и така много поколения назад. — Айзенхарт вдигна седем пръста. — Още преди появата на Вълците, ако разбираш. Така се предават от поколение на поколение, като се завещават на най-големия син. Когато ги получих вместо по-големия си брат, бях много поласкан.

— Имал ли си близнак?

— Да, Верна. — Айзенхарт се усмихна, но смутено, като човек, който има кървяща рана някъде под дрехите, но не иска другите да научават. — Беше хубава като зорница, истина е. Почина преди десетина години. Твърде рано, както често става с тъпоумните.

— Моите съболезнования.

— Благодарност-сай.

Слънцето се спускаше на югоизток и обагряше двора в кървавочервено. На верандата имаше двоен люлеещ се стол. Айзенхарт се беше настанил на едната половина. Роланд седеше с кръстосани крака на пода и се занимаваше със семейното наследство на фермера. Нищо, че револверите може би нямаше да могат да стрелят; Стрелеца прилежно ги почистваше и смазваше, занимание, което бе усвоил преди много години и което го успокояваше.

Роланд мълниеносно сглоби оръжията с няколко изщраквания. Остави ги върху квадратно парче овча кожа, избърса ръцете си в един парцал и се настани до Айзенхарт. Вечер собственикът на ранчото и жена му сигурно често седяха така и наблюдаваха спускането на слънцето зад хоризонта.

Роланд извади малка кесийка и си сви цигара с пресния тютюн на Калахан. Росалита бе добавила купчинка фини люспи от царевични кочани, които наричаше „свивалки“. Те бяха не по-лоши от която и да е хартия за цигари и Роланд за миг се полюбува на творението си, преди да го поднесе към кибритената клечка, която Айзенхарт бе запалил с грапавия си нокът. Стрелеца вдиша дълбоко и избълва голям облак дим, който бавно се издигна в топлия вечерен въздух.

— Блаженство.

— Така ли? Да ти е сладко. Аз лично никога не съм опитвал това зло.

Плевнята беше много по-голяма от самата къща, поне петдесет метра дълга и петнайсетина висока. Отпред бе украсена с талисмани за богата реколта; отстрани като стражи стояха плашила с глави от остър корен. Над главната врата стърчеше част от носещата греда. На нея бе окачено въже. В двора момчетата бяха натрупали копа сено. Ко стоеше от едната и страна, Анди — от другата. Внимателно гледаха Бени Слайтман, който хвана въжето, опъна го и отстъпи няколко крачки назад, докато изчезна от поглед. Ко залая възбудено. След секунда Бени се затича напред, стиснал здраво въжето, с развяна коса.

— За Гилеад и Елд! — изкрещя и скочи от горния етаж на плевнята. Залюля се на фона на червеното слънце.

— Бен-Бен! — излая Ко. — Бен-Бен-Бен!

Момчето пусна въжето, падна в копата, изчезна за миг и отново се показа, заливайки се от смях. Анди му подаде металната си ръка, но Бени не я пое, изтърколи се от сеното на твърдата земя. Ко заподскача около него, без да спира да лае.

— Винаги ли викат така, когато играят? — попита Роланд.

Айзенхарт се засмя:

— Не! Обикновено крещят името на Оризия, Исус Човека, „да живее Кала“ или и трите. Момчето на Слайтман много се е запалило от разказите на вашето, мисля аз. Роланд не обърна внимание на леко неодобрителния му тон и отново погледна момчетата. Джейк беше хванал въжето и се готвеше за скок. Бени лежеше като мъртъв на земята и Ко ближеше лицето му. После Слайтман Младши се изправи и се закиска. Роланд не се съмняваше, че ако някое от децата не уцели копата, Анди ще го улови.

От едната страна на плевнята стояха двайсетина коня. Трима пастири с изтъркани работни обувки водеха още десетина при тях. От другата страна на двора имаше заграждение, пълно с кастрирани бичета. В близките седмици те щяха да бъдат заклани, а месото — изпратено по реката с търговските корабчета.

Джейк отстъпи назад в плевнята, след миг изскочи, като крещеше:

— Ню Йорк! Таймс Скуеър! Емпайър Стейт Билдинг! Близнаците! Статуята на свободата! Залюля се на въжето и изчезна с кикот в сеното.

— Има ли специална причина да оставиш другите двама у Джафърдсови? — попита Айзенхарт; говореше спокойно, но в гласа му личеше изгарящо любопитство.

— Реших да се разпръснем, за да могат повече хора да ни огледат добре — отвърна Роланд. — Времето лети. Скоро трябва да вземем решение.

Това беше вярно, но имаше и друга причина и Айзенхарт вероятно се досещаше. Той беше по-умен от Овърхолсър. Освен това бе твърдо против опълчването срещу Вълците — поне засега. Това не пречеше на Роланд да го харесва — Айзенхарт беше едър, честен и притежаваше добро чувство за хумор. Може би щеше да ги подкрепи, ако Роланд му докаже, че имат шанс да победят.

По пътя към „Рокинг Б“ бяха посетили десетина малки ферми около реката, където се отглеждаше главно ориз. Айзенхарт добронамерено представяше собствениците на Роланд. Във всяка ферма Стрелеца задаваше двата въпроса от предната нощ в Павилиона: „Ще разтворите ли сърцата си за нас, ако ние разтворим нашите за вас? Приемате ли, че сме такива, за каквито се представяме?“ Всички му бяха отговорили с „да“, включително Айзенхарт. Роланд обаче не бързаше с третия въпрос. Все още не беше нужно. Имаха още три седмици.

— Ние винаги оцеляваме, Стрелецо — заговори Айзенхарт. — Въпреки Вълците продължаваме да съществуваме. Едно време е имало Гилеад, но сега вече не съществува; а ние сме оцелели. Ако се опълчим срещу Вълците, това може да се промени. За теб и твоите другари онова, което се случва в Полукръга, може би няма по-голямо значение от пръдня на силен вятър. Ако победите и оцелеете, ще продължите по пътя си. Ако бъдете победени и загинете, ние ще сме в безизходица. — Но… Айзенхарт вдигна ръка: — Чуй ме, моля аз. Ще ме чуеш ли?

Роланд кимна. Може би беше по-добре да остави фермера да говори. Зад тях момчетата вече тичаха към плевнята за нов скок. Скоро мракът щеше да сложи край на играта им. Стрелеца се запита какво ли правят Еди и Сузана. Бяха ли говорили вече с дядото на Тян? И ако да, бяха ли научили нещо важно?

— Да предположим, че изпратят петдесет или шейсет. И да предположим, че ги избием. Какво ще стане, ако след седмица или месец, когато вас вече ви няма, изпратят сто срещу нас?

Роланд се замисли. През това време Маргарет Айзенхарт излезе при тях. Беше слаба жена около четирийсетте, с малки гърди, носеше дънки и сива копринена риза. Косата и, събрана на тила и, беше черна, няколко бели нишки я пресичаха. Държеше едната си ръка под престилката.

— Уместен въпрос, но може би е рано да му го задаваш — заговори тя. — Дай им време да огледат.

Айзенхарт погледна своята сай едновременно с обич и раздразнение:

— Аз меся ли ти се в кухненската работа, жено? Уча ли те как да готвиш и миеш?

— Само четири пъти седмично — отвърна тя; после се обърна към Роланд, който понечи да стане. — Не ставай, моля аз. Един час седях и белих остър корен с Една, леля му. — Кимна към Бени. — Добре е да постоя. — Загледа с усмивка играта на децата. — С Вон не сме изпитали този ужас, Роланд. Имаме шест, всичките близнаци, но вече са пораснали. Затова може би не разбираме достатъчно проблема, за да вземем правилното решение.

— Да си късметлия, не означава, че си глупав — измърмори Айзенхарт. — Точно обратното, мисля аз. Спокойните очи виждат по-ясно.

— Може би — съгласи се тя, като гледаше как момчетата тичат към плевнята; бутаха се и се смееха, всеки се стремеше пръв да се добере до стълбата. — Може би. Но сърцето също говори и който не го слуша, е глупак. Понякога е по-добре да скочиш, дори да е прекалено тъмно и да не виждаш сеното отдолу. Роланд докосна ръката и:

— Сам не бих могъл да се изразя по-мъдро.

Тя се усмихна разсеяно. Бързо насочи вниманието си отново към момчетата, но Роланд добре видя страха в очите и. Дори ужас.

— Бен, Джейк! — извика тя. — Стига! Измийте се и се прибирайте! Направила съм пай със сметана!

Бени се показа от горния етаж на плевнята:

— Татко позволи да спим в палатката ми на скалите, сай, ако ти е угодно. Маргарет Айзенхарт погледна съпруга си и той кимна.

— Добре — извика тя. — Спете там и се забавлявайте, но ако искате да ядете пай, побързайте. Последно предупреждение! И първо да се измиете! Ръцете и лицата!

— Добре, благодарност-сай. Може ли и Ко да яде пай?

Маргарет Айзенхарт потърка челото си с лявата ръка, сякаш я болеше глава. Все още държеше дясната под престилката.

— Да — извика тя, — има и за скункса, защото може би той е самият Артур Елд и ще ме възнагради със скъпоценности и злато, и изцелителното си докосване.

— Благодарност-сай — изкрещя Джейк. — Може ли да скочим по още веднъж? Това е най-бързият начин за слизане.

— Аз ще ги хвана, ако падат встрани, Маргарет-сай — увери я Анди.

Сините му очи проблеснаха, после потъмняха. Той сякаш се усмихваше. На Роланд му се струваше, че роботът има две самоличности — сприхава стара мома и на безобиден измамник. На Стрелеца не му харесваше нито една от двете и добре разбираше защо. Той се отнасяше подозрително към всякакви машини, особено към онези, които се движат и говорят.

— Говори се, че стомната се чупи на последния път, но давайте, щом толкова искате — рече Айзенхарт.

Те скочиха и нямаше нищо счупено. И двете момчета се приземиха точно в средата на копата сено, скочиха на земята, като се заливаха от смях, после се втурнаха в кухнята, следвани от Ко.

— Прекрасно е колко бързо се сприятеляват децата — отбеляза Маргарет Айзенхарт, но не изглеждаше като човек, който е видял нещо прекрасно; беше тъжна.

— Да — съгласи се Роланд, — прекрасно е. — Канеше се да завърже връвчиците на торбата си, но неочаквано се разколеба и се обърна към Айзенхарт: — С какво умеят да стрелят хората ти? С лък или ба? Защото съм сигурен, че не е с карабина или револвер.

— Предпочитаме ба. Слагаш стрелата, навиваш, целиш се и стреляш, лесна работа.

Роланд кимна. Това беше очаквал. Не вършеше голяма работа, защото ба рядко бе точен на повече от двайсет и пет метра, и то при тихо време. Стрелите лесно се отклоняваха дори при лек ветрец… да не говорим за буря.

Айзенхарт гледаше жена си. В очите му се четеше обожание. Тя вдигна вежди. Какво имаше? Със сигурност беше свързано със скритата и под престилката ръка.

— По дяволите, кажи му — измърмори Айзенхарт.

— Това не променя нищо. Нищо! Благодарност-сай! — изкриви устни злобно.

Роланд бе объркан, но в него трепна надежда. Може би не беше оправдана, но по-добре празна надежда, отколкото тревогата и объркването — и болката, — които го измъчваха напоследък.

— Не — прошепна сконфузено Маргарет. — Мястото не е подходящо. За показване — може би, но не и за разказване.

Айзенхарт въздъхна, след кратко замисляне се обърна към Роланд:

— Ти танцува танца на ориза; значи знаеш за Великата Оризия?

Роланд кимна. Господарката на ориза, на места почитана като богиня, другаде — като героиня, на трети — и двете.

— И знаеш как отмъстила на Сивия Дик, който убил баща и?

Роланд отново кимна.

2.

Според легендата (много поучителна — трябваше да я разкаже на Еди, Сузана и Джейк) Господарката Оризия поканила Сивия Дик, известен принц престъпник, в Уейдън, замъка си край река Сенд. Искала да му прости за убийството на баща и, защото приела Исус Човека в сърцето си, а така повелявал Той.

— Ще ме подмамиш и ще ме убиеш, ако имам глупостта да дойда — казал Сивия Дик.

— Не, не — уверила го Господарката Оризия, — нищо подобно. Всички оръжия ще бъдат оставени пред замъка. Когато седнем в голямата трапезария, ще сме само двамата: аз на единия край на масата, ти — на другия.

— Ще скриеш кама в ръкава си или бола под роклята си, а ако не ти, аз ще го направя.

— Не, не, изобщо не си мисли, защото ще бъдем чисто голи.

Сивия Дик се поблазнил от тези думи, защото Оризия била много красива. Възбудил се при самата мисъл за голите и гърди и венерин хълм и за голия си член пред невинните и девически очи. Нищо чудно, че му направила такова предложение. „Алчността му ще го погуби“ — обяснила Оризия на прислужницата си (която се казвала Мериан и също имала доста интересни приключения).

Господарката била права. „Аз убих господаря Гренфал, най-могъщия владетел от всички крайречни баронства — рекъл си Сивия Дик. — И кой остана да отмъщава за смъртта му? Слабата му дъщеря. (О, колко е красива!) Затова е решила да моли за мир. А може би да ми предложи да се оженя за нея, ако освен че е красива, има кураж и въображение.“

Затова приел поканата. Хората му претърсили трапезарията преди идването му и не открили оръжия — нито на масата, нито под нея, нито зад гоблените. Никой не подозирал, че седмици преди пиршеството Господарката Оризия се упражнявала в хвърляне на един специално изработен поднос. Тя била сръчна и имала остър поглед. Освен това ненавиждала Сивия Дик с цялото си сърце и била решена на всяка цена да го накаже.

Подносът бил масивен, а ръбът му — много остър. Хората на Дик не го забелязали, както двете с Мериан и очаквали. Така пиршеството започнало и много странно било то: хубавият престъпник се заливал от смях от едната страна на масата, от другата не по-малко красивата девойка се усмихвала кокетно, и двамата били чисто голи. Пиели най-ароматното вино на господаря Гренфал. Девойката побеснявала да гледа как гостът се налива с божествената течност като с вода, как разлива алени капки по брадичката и косматите си гърди, но не издавала чувствата си; само се усмихвала и отпивала по малко. Чувствала погледа му върху гърдите си, сякаш гадни хлебарки пълзели по кожата и.

Колко продължило това охолство? Някои разказвачи твърдят, че убила Сивия Дик след втория тост. (Неговият: „Нека ставаш все по-красива.“ Нейният: „Нека първият ти ден в Ада да е дълъг десет хиляди години и той да е най-краткият.“) Други — онези, които обичат дългите истории — описват вечеря с десетина ястия; чак след това Господарката Оризия взела специалния поднос, погледнала Сивия Дик в очите и се усмихнала, докато напипвала специалната вдлъбнатина за хващане.

Независимо как я разказват, легендата завършва по един начин: Оризия хвърлила подноса. От долната страна, под заострения ръб, били издълбани плитки улейчета, за да стабилизират полета му. Той прелетял над масата с леко свистене и сянката му преминала над печеното свинско и пуйката, над препълнените купички с варени зеленчуци и плодовете.

Един миг след като хвърлила подноса — още стояла с протегната ръка и палец и показалец, насочени към убиеца на баща и, — главата на Сивия Дик изхвърчала през отворената врата и се изтъркаляла във фоайето отзад. За момент тялото му останало седнало, с изправен пенис като обвинителен пръст. Сетне членът му се отпуснал и трупът се стоварил върху купчина говежди пържоли и планина от варен ориз с подправки.

Господарката Оризия, наричана от някои още Господарката на подноса, вдигнала чашата и отпила тържествено. Казала…

3.

— „Нека първият ти ден в Ада да продължи десет хиляди години“ — измърмори Роланд.

Маргарет кимна:

— Да „и нека той да е най-краткият“. Ужасен тост, но аз съм готова да вдигна такъв за Вълците! — Беше стиснала юмрук; на фона на тъмнеещото небе лицето и изглеждаше трескаво. — Шест деца. Половин дузина. Той разказа ли ти защо никое от тях не е тук сега, за да ни помага за събирането и клането на добитъка? Разказа ли ти, Стрелецо?

— Маргарет, няма нужда — смутено се размърда Айзенхарт.

— Но може би има. Свързано е с онова, което говорихме преди малко. Може би човек плаща, защото се е опълчил, но понякога, ако само гледаш отстрани, цената е по-висока. Децата ни израснаха свободни и спокойни, без да се опасяваме от Вълците. Родих първите две, Том и Теса, по-малко от месец след последното нашествие. Скоро се появиха и другите, леко, като грахчета от шушулка. Най-малките са само на петнайсет.

— Маргарет…

— Но те нямаше да имат такъв късмет със своите деца и го знаеха. Затова избягаха. Някои отидоха далеч на север по Дъгата, други — далеч на юг. Да търсят място, където Вълците не се появяват.

Тя изви глава и макар че говореше на Роланд, произнесе следващите си думи, вперила поглед в съпруга си:

— Едно от всеки две, това са жертвите на Вълците. Толкова отвличат на всеки двайсет и няколко години от много, много семейства. Освен от нас. На нас те отнеха всички деца. Всички. — Тя се наведе към Роланд и го потупа по коляното. — Разбери!

Настъпи мълчание. Обречените на смърт бичета в заграждението мучаха лениво. От кухнята се чу детски смях, последван от някаква реплика на Анди.

Айзенхарт бе свел глава. Роланд виждаше само рунтавите му мустаци, но не се нуждаеше от друго, за да се досети, че фермерът с мъка сдържа сълзите си.

— Не исках да те натъжавам. — Маргарет нежно погали съпруга си по рамото. — Освен това те понякога ни посещават, което мъртвите не правят, освен в сънищата. Не са пораснали толкова, че да не им е тъжно за майка им и да не се интересуват от баща си. Но все пак не са тук. Това е цената на сигурността, ако разбираш. Кажи сега много ли ми се сърдиш.

Айзенхарт поклати глава.

— Не ти се сърдя — изрече едва чуто.

— Промени ли си мнението?

Той отново поклати глава.

— Стар инат — гальовно рече тя. — Упорит си като магаре.

— Добре съм премислил. Все още съм способен да мисля, колкото и странно да изглежда това на стари години. Когато реша нещо, държа на него и точка… Роланд, доколкото разбрах, младият Джейк е показал на Овърхолсър и останалите доста впечатляваща стрелба. Маги, иди да вземеш твоята Оризия.

— Взела съм я — отвърна тя и измъкна ръката си изпод престилката.

4.

Извади синя чиния с изящна рисунка, изобразяваща млад оризов стрък. Когато сай Айзенхарт почука съда с кокалчетата си, той издаде странен лек звън. Изглеждаше от порцелан, но не беше. По-скоро стъкло. Някакво особено стъкло.

Роланд протегна ръка с тържествен жест на човек, който уважава всички видове оръжия. Маргарет се поколеба, прехапа устни. Роланд извади револвера си от кобура и и го подаде с ръкохватката напред.

— Не — въздъхна я. — Няма нужда да даваш револвера си за заложник, Роланд. Щом Вон те е поканил у дома, сигурно мога да ти поверя моята Оризия. Внимавай обаче как я пипаш, защото може да загубиш още някой пръст..

Един поглед към синята чиния му бе достатъчен да разбере, че предупреждението е съвсем уместно. Роланд изпита възхищение. Отдавна не беше виждал ново оръжие и никога не бе срещал нещо, подобно на това.

Чинията беше метална, не стъклена — от някаква лека и твърда сплав — и с нормални размери, трийсетина сантиметра в диаметър. Три четвърти от ръба бе остър като бръснач.

— Никога не се колебаеш къде да я хванеш — обясни Маргарет, — защото както виждаш тук…

— Да — отвърна възхитен Роланд.

Два от оризовите стръкове се пресичаха и образуваха великите букви „Зс“, които означаваха „зи“ (вечност) и „сега“. На мястото на пресичането им (само изключително остро око би забелязало) ръбът от тази страна бе по-тъп и леко удебелен. Удобен за хващане.

Роланд обърна чинията. Отдолу в средата имаше малко метално удебеление. На Джейк може би щеше да му заприлича на пластмасовата острилка, която като първокласник беше занесъл в училище. На Роланд, който никога не бе виждал острилка, му напомняше изоставен пашкул от насекомо.

— Това издава свирене, когато чинията лети — обясни Маргарет.

Бе забелязала възхищението на Роланд и се беше изчервила от удоволствие. Роланд бе чувал много пъти подобни разпалени обяснения, но от последния път беше минало дълго време.

— Няма ли друго приложение?

— Не — отвърна тя. — Трябва да свири, защото това е част от легендата, нали?

Роланд кимна. Разбира се, че трябваше. Маргарет обясни, че имало група жени, наричащи себе си „Сестрите на Оризия“, които обичали да помагат на хората…

— И да сплетничат — шеговито изръмжа Айзенхарт.

— Да, също и това — призна тя.

Те готвели за погребения и празненства (именно „Сестрите“ бяха организирали пиршеството в Павилиона). Понякога се събирали да шият дрехи и завивки за семейства, изгубили покъщнината си при пожар или при наводненията, периодично заливащи фермите покрай Девар-тет Уай. Те поддържали и чистели Павилиона и Градското събрание. Организирали танцови забави за младежите и ги закриляли. Понякога богаташите (Тук и други като него) ги наемали да подготвят сватбени тържества, които винаги били чудесни и с месеци били главна тема за разговор из цяла Кала. Когато се събирали, наистина клюкарели, не можеше да се отрече, и играели на карти, точки и замъци.

— И хвърляте чинията — досети се Роланд.

— Да, но само за удоволствие. Ловът е мъжка работа и те добре се справят със своите ба.

Ръката и, почиваща на рамото на съпруга и, трепна. Роланд си помисли, че ако мъжете наистина се справяха добре със своите ба, тя никога нямаше да му покаже тази красива и смъртоносна чиния. И Айзенхарт нямаше да я накара да я изнесе.

Роланд отвори кесийката си за тютюн, извади една от хартийките на Росалита и я допря до ръба на подноса. Царевичната обвивка се разполови за миг. „Само за удоволствие, а?“ — помисли си той; едва сдържа усмивката си.

— От какъв метал е? — поинтересува се. — Знаеш ли, благонравна?

Тя вдигна вежди при това обръщение, но отговори:

— Анди го нарича титан. Произвежда се в един голям стар завод далеч на север, в Кала Ден Кре. Там има много развалини. Никога не съм ходила, но са ми разказвали. Било много зловещо.

Роланд кимна:

— А чиниите, как се правят? Анди може ли?

Тя поклати глава:

— Не може или не иска, не съм сигурна. Жените в Кала Ден Кре ги правят и ги изпращат в останалите градове. Струва ми се, че ги продават чак в Дивайн.

— Жени ли ги изработват? Жени!

— Сигурно имат машина — обясни Айзенхарт. — Не вярвам да е по-сложно от натискането на някое копче.

Маргарет се усмихна, но нито потвърди, нито отрече. Може би нямаше представа, но със сигурност знаеше как да запази доброто си семейство.

— Значи по цялата Дъга на север и юг има „Сестри“ — предположи Роланд. — И всичките умеят да хвърлят чинии.

— Да, от Кала Ден Кре до Кала Дивайн. Дали има по на север или по на юг, не знам. Обичаме да помагаме и да приказваме. Упражняваме се в хвърляне на чиния веднъж месечно в памет на Господарката Оризия, но малко от нас са точни.

— Ти точна ли си в хвърлянето, сай?

Маргарет прехапа устни.

— Покажи му — измърмори Айзенхарт. — Нека сам да види.

5.

Слязоха на двора. Зад тях вратата на кухнята се отвори и се затръшва.

— Божке, госпожа Айзенхарт ще хвърля чинията! — весело извика Бени Слайтман. — Джейк! Няма да повярваш!

— Накарай ги да се приберат, Вон — помоли тя. — Не е нужно да ме зяпат.

— Не, нека гледат. Няма да навреди да видят една способна жена.

— Не, да се прибират. Какво ще кажеш, Роланд?

Тя го погледна. Беше се изчервила и изглеждаше подмладена с десет години.

— Съгласен съм със съпруга ти. Нека да гледат.

— Както искате — примири се тя.

Всъщност явно и харесваше, че някой ще я гледа, тя искаше да има публика. Нова надежда обхвана Роланд. Може би тази женица с малки гърди и прошарена коса носеше сърце на боец. Може би не на стрелец, но той не би се отказал от помощта на неколцина ловци — на неколцина убийци, — мъже или жени.

Тя тръгна към плевнята. Когато се приближиха на петдесетина метра от плашилата от двете страни на постройката, Роланд я докосна по рамото и тя спря.

— Не — възрази, — твърде е далеч.

— Виждал съм те да хвърляш и от по-далече — намеси се леко раздразнено съпругът и.

— Истина е. — Не и в компанията на стрелец от наследниците на Елд.

Роланд се приближи до плевнята и свали ухилената глава на едното плашило. Влезе. Вътре имаше два големи сандъка, единият — с картофи, другият — с прясно изваден остър корен. Той взе един картоф и го сложи на мястото на главата на плашилото. Грудката беше едра, но въпреки това чучелото изглеждаше смешно, с твърде малка глава за такова тяло.

— О, Роланд, не! — възкликна Маргарет. — Никога не бих могла!

— Не ти вярвам. Хвърляй.

За момент Роланд си помисли, че тя ще се откаже. Маргарет погледна съпруга си. Ако той беше близо до нея, сигурно щеше да хвърли чинията в ръцете му и да избяга в къщата, без да се интересува дали ще го пореже. Вон Айзенхарт обаче се бе оттеглил при стълбището на верандата. Момчетата стояха над него. Бени Слайтман наблюдаваше с интерес, Джейк — напрегнато, със сключени вежди.

— Роланд, аз…

— Стига оправдания, моля аз. Искам да видя какво умееш. Хвърляй.

Тя леко отстъпи и очите и се разшириха, сякаш и беше ударил плесница. После се обърна към плевнята и вдигна дясната ръка над лявото си рамо. Чинията проблесна на оскъдната светлина. Маргарет стисна устни и застина неподвижно за миг.

— Оризия! — изкрещя и замахна.

Разпери пръсти, показалецът следваше посоката на чинията. От всички зрители в двора (пастирите също наблюдаваха с интерес) само очите на Роланд бяха достатъчно остри, за да проследят чинията през целия и път.

„Вярно е! — помисли си. — Наистина е способна!“

Чу се леко свистене. След миг картофът отхвръкна разполовен на земята. Чинията стърчеше забита до вратата на плевнята и още трептеше.

Момчетата нададоха радостни викове. Бени вдигна ръце, както го бе научил новият му приятел, и Джейк удари с все сила дланите си в неговите.

— Отлично попадение, сай Айзенхарт! — извика.

— Добър удар! Благодарност-сай! — добави Бени.

При тази похвала Маргарет оголи зъби като кон, който е видял змия.

— Момчета, на ваше място бих се прибрал в къщата — посъветва ги Роланд.

Бени недоумяваше, но Джейк погледна Маргарет Айзенхарт и разбра.

— Хайде, Бен — подкани приятеля си.

— Но…

— Хайде.

Джейк хвана Бени за ризата и го дръпна към вратата на кухнята.

Роланд остана на мястото си за момент. Жената стоеше, свела глава, и леко трепереше. Лицето и бе порцеланово бледо, на бузите и грееха яркочервени петна. Изглеждаше, сякаш се мъчеше да не повърне.

Роланд се приближи до вратата на плевнята, хвана чинията за тъпия край и я издърпа. Изненада се какво усилие бе нужно, за да я извади. Върна я на Маргарет:

— Ето сечивото ти, благонравна.

Очите и засвяткаха гневно:

— Защо ми се подиграваш, Роланд? Откъде знаеш, че съм от манихейците? Кажи, моля аз.

Знаеше го от розата, разбира се — докосването и бе засилило интуицията му, — а също и от лицето и което бе просто по-млада версия на стария Хенчик.

Той обаче поклати глава:

— Ще премълча. Но знай, че това не е подигравка.

Маргарет неочаквано хвана Роланд за врата. Ръцете и горяха. Тя наклони главата му към устните си. Стори му се, че усеща цялото и страдание, след като бе напуснала дома си, за да се омъжи за този богат фермер.

— Снощи те видях да говориш с Хенчик. Ще се срещаш ли още с него? Сигурна съм, че ще говорите пак.

Роланд кимна. Удивляваше се от силата на ръцете и. У всяка жена ли се крие такава неизчерпаема енергия?

— Добре, казвам благодарност. Предай му, че Маргарет от клана Редпат е добре със съпруга си, да, истина е. — Тя стисна по-силно. — Кажи му, че не съжалявам за нищо. Ще го направиш ли?

— Да, благонравна, както искаш.

Тя взе чинията, без да се бои от острия ръб. Оръжието като че и вдъхна увереност. С насълзени очи погледна Роланд:

— За пещерата ли говори с татко? За Пещерата на прохода?

Роланд кимна.

— Какво искаш от нас, Стрелецо?

Айзенхарт се приближи, плахо погледна жена си, която бе изоставила близките си заради него. За миг тя се втренчи в него, сякаш не го познаваше.

— Правя онова, което ми нареди ка — отвърна Роланд.

— Ка! — озъби се тя; гримасата и сигурно би уплашила момчетата. — Всеки, който носи неприятности, се оправдава с това! Не ме баламосвай!

— Правя онова, което ми нареди ка, и вие също ще му се подчините.

Тя го гледаше неразбиращо. Роланд хвана горещата и ръка и я стисна. — Вие също ще му се подчините.

Тя срещна погледа му, сетне сведе очи.

— Да — измърмори. — Да, ще му се подчиним. — Отново го погледна. — Ще предадеш ли думите ми на Хенчик?

— Да, както обещах.

Настъпи тишина, само в далечината крякаше ръждивче. Пастирите още стояха край заграждението с конете. Роланд се приближи към тях.

— Добър вечер, господа.

— Добра да е и твоята — отвърна единият и докосна челото си.

— Вашата да е сто пъти по-добра. Госпожата хвърли чинията, хвърли я добре, ако сте съгласни.

— Благодарност-сай — съгласи се друг. — Добра е госпожата.

— Добра е, да. Знаете ли какво ще ви кажа, господа? Една дума, която да разчовърка мозъците ви, както се казва.

Те го изгледаха тревожно. Роланд вдигна очи към небето и се усмихна. После отново ги погледна:

— Не се съмнявайте в думите ми. Може би ще ви се прииска да разкажете на някого за това, което видяхте.

Те продължиха да го гледат предпазливо.

— Само някой да продума, и ще го убия — добави Роланд. — Разбрахте ли ме?

Айзенхарт докосна рамото му:

— Роланд, наистина…

Стрелеца отблъсна ръката му, без да го погледне.

— Разбрахте ли ме? — повтори.

Те кимнаха.

— Вярвате ли ми?

Те отново кимнаха. Изглеждаха уплашени. Роланд остана доволен. Имаше защо да се страхуват.

— Казвам благодарност-сай.

— Благодарност-сай — престраши се единият.

— Да — потвърди друг.

— Благодарност, много, много — обади се трети и нервно изплю сдъвкания си тютюн.

Айзенхарт отново се опита:

— Роланд, чуй ме, моля аз…

Роланд обаче не искаше да го чуе. Мислите препускаха в главата му. Внезапно осъзна, че съзира пътя със съвършена яснота. Поне от тази страна.

— Къде е роботът? — попита.

— Анди ли? В кухнята с момчетата, предполагам.

— Добре. Имаш ли нещо като кабинет тук?

Роланд кимна към плевнята.

— Да.

— Да отидем там. Само аз, ти и жена ти.

— Бих искал да я заведа малко в къщата — рече Айзенхарт.

„Искам да я заведа където и да е, само да се махне от очите ти“ — се четеше в погледа му.

— Разговорът ни няма да е дълъг — увери го Роланд; вече знаеше какво му трябва.

6.

В така наречения кабинет имаше един-единствен стол зад бюрото и Маргарет седна на него. Айзенхарт се настани на една табуретка, а Роланд клекна и се опря на стената; отвори торбата си. Беше им показал вече картата на близнаците. Отначало Айзенхарт не се беше досетил какво е изобразено на нея, но на жената и беше ясно. Роланд вече разбираше защо не е могла да остане с манихейците. Те бяха миролюбиви хора. Маргарет Айзенхарт беше борбена жена.

— Искам това да остане между нас — започна Роланд.

— Иначе ще ни убиеш ли? — попита тя.

Роланд я изгледа спокойно.

— Съжалявам, Роланд, разстроена съм. Заради хвърлянето е — изрече Маргарет; беше пламнала.

Айзенхарт я прегърна. Тя склони глава на рамото му.

— Коя друга от групата може да хвърля толкова добре? — попита Роланд.

— Заля Джафърдс.

— Истина ли?

Тя кимна енергично:

— Заля щеше да улучи от двайсет крачки повече.

— Има ли други?

— Сейри Адамс, жената на Диего. И Росалита Муньос.

Роланд вдигна вежди.

— Да — увери го Маргарет. — Заля и Роузи са най-добрите. — Замълча, после добави: — И аз вероятно.

Роланд се почувства, сякаш огромен товар падна от плещите му. Беше убеден, че по някакъв начин ще се наложи да донесе оръжия от Ню Йорк или от източния бряг на реката. Сега се оказваше, че не е необходимо. Добре. Имаха друга работа в Ню Йорк — свързана с Калвин Тауър. Не искаше да смесва двете, освен, ако не е неизбежно. — Искам четирите да дойдете у Стареца. Само четирите. — Той погледна Айзенхарт. — Без мъжете.

— Хей, я чакай! — възнегодува Айзенхарт.

Роланд вдигна ръка:

— Още нищо не е решено.

— Не ми харесва начинът, по който не е решено.

— Замълчи за минутка — сряза го Маргарет.

— Кога искаш да дойдем?

Роланд се зае да пресмята. Оставаха двайсет и четири дни, може би само двайсет и три, а имаше още много да се види. Трябваше да се заемат с нещото, скрито в църквата. И със стария манихеец, Хенчик… Съзнаваше обаче, че когато дойде време, събитията ще се развият с главозамайваща бързина. Винаги ставаше така. За пет-десет минути всичко щеше да е решено. Въпросът беше кога ще настъпят тези пет минути.

— След десет дни — отсече той. — Вечерта. Искам четирите да премерите силите си.

— Добре. Ще го направим. Само че, Роланд… аз няма да хвърля дори една чиния или да вдигна дори един пръст срещу Вълците, ако съпругът ми е против.

— Разбирам — съгласи се Роланд, макар да знаеше, че тя ще стори онова, което той и каже; всички щяха да постъпят според волята му.

На стената имаше малко прозорче, мръсно и покрито с паяжини, но достатъчно прозрачно, за да видят Анди, който крачеше из двора със святкащи сини очи. Тананикаше си.

— Еди казва, че роботите са програмирани да извършват определени дейности — отбеляза Роланд. — Анди върши ли онова, което му възложите?

— В повечето случаи — отвърна Айзенхарт. — Не винаги. И не винаги е наблизо, ако разбираш.

— Трудно ми е да приема, че е създаден с единствената задача да пее глупави песни и да прави хороскопи.

— Може би Старците са го програмирали да има хобита — предположи Маргарет. — Сега, след като е свършил основните си задачи, му остават само те.

— Мислиш, че Старците са го направили?

— Кой друг? — намеси се Вон Айзенхарт; Анди си беше отишъл и задният двор бе празен.

— Да, кой друг? — продължи да размишлява на глас Роланд. — Кой друг би могъл да има достатъчно знания и средства? Старците са измрели две хиляди години преди появата на Вълците в Кала. Две хиляди или дори повече. Иска ми се да знам кой или какво е програмирало Анди да не говори за тях, освен да предупреждава за идването им. Има и друг въпрос, не толкова интересен, но също доста любопитен: защо ви дава тази информация, ако не може — или не иска — да каже нищо повече?

Айзенхарт и жена му се спогледаха. Не бяха разбрали втория въпрос. Роланд не се изненадваше, но остана малко разочарован. Наистина тук имаше очевидни неща. Ако човек разсъждава трезво. Жителите на Кала вероятно нямаха желание да се замислят, докато децата им са застрашени. На вратата се потропа. Айзенхарт извика:

— Влез!

Беше Бен Слайтман Старши.

— Добитъкът е прибран, шефе. — Той свали очилата си и ги избърса с ризата. — Момчетата са в палатката на Бени. Анди ги пази, така че няма страшно. — Погледна Роланд. — Рано е за скални котки, но ако се появи някоя, Анди ще остави сина ми да стреля веднъж по нея с ба, както му е заповядано. Ако Бени пропусне, роботът ще застане между него и котката. Той е програмиран само за отбрана и това не може да се промени, но ако котката не се откаже…

— Ще я разкъса на парчета — със задоволство довърши Айзенхарт.

— Бърз ли е? — попита Роланд.

— И още как — отвърна Слайтман. — Не го гледай какъв е голям и непохватен. Ако иска, може да се движи като мълния. По-бързо от всяка скална котка. Предполагаме, че се захранва с ант-номика.

— Много е вероятно — съгласи се разсеяно Роланд.

— Да оставим това — намеси се Айзенхарт. — Слушай, Бен, защо мислиш, че Анди отказва да говори за Вълците?

— Програмиран е…

— Да, но както Роланд изтъкна преди малко (и трябваше да сме се сетили за това отдавна), ако Старците са го програмирали и после са измрели или са се преселили… много преди идването на Вълците… разбираш ли къде е проблемът?

Слайтман кимна и сложи очилата си:

— В древността може би е имало нещо подобно на Вълците. Достатъчно подобно, та Анди да не забележи разликата. Само това обяснение ми хрумва.

„Наистина ли само това?“ — помисли си Роланд.

Той извади картата и посочи едно дере на североизток от града. То криволичеше, дълбоко врязано, през хълмовете и излизаше в изоставената мина. Тя представляваше десетметрова шахта. Мястото не приличаше много на каньона Айболт в Меджис (най-малкото защото тук нямаше изтъняване), но имаше една обща черта с него — и от двете страни беше без изход. Както Роланд добре знаеше, човек често използва неща, които веднъж са му послужили добре. Нямаше причина да не избере дерето за засада срещу Вълците. Еди, Сузана, Айзенхартови и Слайтман щяха да разберат логиката му. Сейъри Адамс и Роузи Муньос също. И Стареца, разбира се. Той щеше да изложи плана си и пред други и те също щяха да видят логиката. И ако бъде пуснат слух; лъжлив слух… Ако Вълците научат този лъжлив слух и повярват…

Това щеше да е добре. Щеше да е добре, ако се втурнат в атака, но изведнъж се окажат на неподходящо място.

„Да — помисли си, — но ще трябва да разкрия цялата истина пред някого. Пред кого?“

Не пред Сузана, защото сега тя отново беше раздвоена и той нямаше доверие на втората и самоличност.

Не пред Еди, защото той можеше да изпусне някоя жизненоважна подробност пред Сузана и Мия да научи.

Не пред Джейк, защото той се беше сприятелил с Бени Слайтман.

Роланд отново беше сам.

— Вижте — рече той и посочи дерето. — Ето подходящото място, Слайтман. Лесно се достига, но трудно се излиза от там. Не можем ли да съберем всички деца на определена възраст и да ги скрием в тази малка мина?

В очите на Слайтман пролича разбиране. Може би и надежда.

— Ако скрием децата, те ще разберат мястото — отбеляза Айзенхарт. — Те ги надушват.

— Знам. Затова предлагам да го използваме.

— За примамка, това ли имаш предвид, Стрелецо? Трудно ще стане.

Роланд нямаше никакво намерение да крие децата на Кала в изоставената мина, нито някъде наблизо.

— Много неща стават трудно, Айзенхарт.

— Истина е — отвърна сериозно фермерът и посочи картата. — Може да стане. Да, може… ако набуташ всички Вълци вътре.

„Където и да скрием децата, някой трябва да ми помогне да ги заведем там — помисли си Роланд. — Трябват ми доверени хора. И план. Само че сега е рано. Колко още мога да играя тази игра? Прилича на «Замъци». Защото един от играчите трябва да се крие.“

Сигурен ли беше в това? Не.

Чувстваше ли го? Да.

„Двайсет и четири — помисли си. — Двайсет и четири дни до появата на Вълците.“

Имаше достатъчно време.