Стивън Кинг
Вълците от Кала (17) (Тъмната кула V)

ОСМА ГЛАВА
Магазинът на Тук; неоткритата врата

1.

През първия половин час, след като тръгнаха от „Рокинг Б“, Роланд и Джейк яздиха в мълчание на изток към малките стопанства. Роланд се досещаше, че момчето е намислило нещо важно; личеше от изражението му. Въпреки това Стрелеца се изненада, когато Джейк стисна юмрук, допря го до гърдите си над сърцето и каза:

— Роланд, преди да се съберем с Еди и Сузана, може ли да поговоря с теб дан-дин?

„Мога ли да открия сърцето си пред теб?“ — това означаваше изразът, но подтекстът бе още по-сложен. Думите бяха останали от времето преди Артур Елд, или поне така твърдеше Ваней. Означаваха да споделиш пред своя дин някакъв нерешим емоционален проблем, обикновено свързан с любов. Когато го направи, човек приемаше безпрекословно и незабавно да стори онова, което му каже динът. Джейк Чеймбърс със сигурност нямаше любовен проблем — освен ако не се беше влюбил ненадейно в красивата Франсин Тавъри, — а и откъде всъщност беше научил този израз?

Момчето го гледаше с големи очи и тържествено изражение, което никак не му харесваше.

— Дан-дин… откъде си чул това, Джейк?

— Отникъде. Предполагам, че съм го научил телепатично от теб. Не се опитвам да проникна в съзнанието ти, но понякога хващам такива неща. През повечето време не е нищо съществено, но научавам някои изрази.

— Както гаргите и ръждивчетата събират лъскави предмети от земята.

— Може да се каже.

— Какво друго си научил? Кажи ми няколко израза.

Джейк го погледна смутено:

— Не си спомням много. Дан-дин означава да отворя сърцето си пред теб и да постъпя както ми кажеш.

Беше по-сложно, но момчето бе схванало същността.

Роланд кимна. Слънцето галеше лицето му. Показаното от Маргарет Айзенхарт го беше успокоило, по-късно бе провел плодотворна среща с баща и и беше спал добре за пръв път от доста време.

— Да.

— Да видим… Има каж-и-ми, което означава, струва ми се, да клюкариш някого. Лесно съм го запомнил, защото звучи познато.

Роланд се засмя. Всъщност изразът беше „каземей“, но Джейк го бе запомнил по звучене. Това го изненада. Напомни му да пази най-съкровените си мисли. Имаше как да се постигне, слава на боговете.

— Има даш-дин, което е някакъв религиозен водач. Тази сутрин си го помисли… мисля, че за онзи стар манихеец. Той даш-дин ли е?

Роланд кимна:

— В много отношения. А името му, Джейк? — Стрелеца съсредоточи мислите си върху думата. — Можеш ли да го прочетеш в ума ми?

— Разбира се, Хенчик. Разговарял си с него… кога? Късно снощи?

— Да.

Роланд не се беше съсредоточил върху тази информация и щеше да му е по-спокойно, ако Джейк не беше научил за това. Момчето обаче имаше силна интуиция и Роланд му вярваше, че не го прави нарочно.

— Госпожа Айзенхарт мисли, че го мрази, но ти смяташ, че просто се бои от него.

— Да. Имаш силна интуиция, по-силна от интуицията на Алан, напоследък дори е нараснала. Заради розата е, нали?

Джейк кимна. Да, заради розата. Продължиха в мълчание, копитата на конете им вдигаха лек прах. Въпреки че слънцето грееше, беше хладно, истинска есен. — Добре, Джейк. Говори ми дан-дин, ако искаш. Благодаря ти, че се доверяваш на мъдростта ми.

Джейк мълчеше. Роланд се опита да проникне в мислите му, както той беше проникнал в неговите (с такава лекота), но не успя. Не намери нищо. Нищо… Не, имаше. Един плъх… гърчещ се, набучен на нещо…

— Къде е замъкът, в който ходи? — попита момчето. — Знаеш ли?

Роланд не успя да скрие изненадата си. Удивлението си. Изпита и малко вина. Изведнъж разбра… е, не всичко, но много.

— Няма никакъв замък и никога не е имало. Това е въображаемо място, вероятно изградено въз основа на приказките, които е чела, и разказите около лагерния огън. Пренася се там, за да не вижда онова, което яде в действителност. Онова, от което се нуждае бебето.

— Видях я да яде печено прасенце. Преди това един плъх го гризеше. Тя го набучи с вилица.

— Къде го видя?

— В някакъв замък. В съня и. Бях в съня и.

— Тя видя ли те?

Сините очи на Стрелеца заблестяха. Конят му усети нещо и спря. Конят на Джейк също спря. Останаха неподвижно насред Източния път, по-малко от километър от мястото, където Червената Моли Дулин някога бе убила един от Вълците от Тъндърклап. Гледаха се в очите.

— Не — отвърна Джейк, — не ме видя.

Роланд се замисли за нощта, когато я беше последвал в блатото. Тогава бе усетил, че тя си представя, че се намира на друго място, но само толкова. Беше доловил само неясни образи от съзнанието и. Сега знаеше. Разбра и още нещо: Джейк не приемаше решението на своя дин да остави Сузана на спокойствие. Може би имаше право. Но…

— Тази, която си видял, не е Сузана, Джейк.

— Знам. Това е онази, която все още има крака. Нарича се Мия. Бременна е и е уплашена до смърт.

— Ако ще ми говориш дан-дин, разкажи ми всичко, което си видял в съня си и което те е накарало да се събудиш. Тогава ще ти дам мъдростта на сърцето си, докато имам такава.

— Няма ли… няма ли да ме упрекваш?

Роланд не успя да скрие изненадата си:

— Не, Джейк. В никакъв случай. Може би аз трябва да те моля да не ме упрекваш.

Момчето се усмихна вяло. Конете отново тръгнаха, по-бързо отпреди, сякаш бяха почувствали опасност и искаха да се махнат от нея.

2.

Джейк не знаеше какво ще сподели с Роланд, докато не заговори. Когато се събуди, още се колебаеше дали да му разкаже за Анди и Слайтман Старши. Накрая думите на Роланд му подсказаха правилното решение. „Разкажи ми всичко, което си видял в съня си и което те е накарало да се събудиш.“ Реши да не споменава нищо за видяното край реката; всъщност тази сутрин това не му се струваше толкова важно.

Той разказа как Мия беше изтичала по стълбите и за страха и когато видя празната зала за угощения. После за кухнята. Как беше намерила печеното и плъха. Как бе отстранила конкуренцията. Как се беше тъпкала. После как се бе събудил, разтреперан и с желание да закрещи.

Замълча и погледна Роланд. Стрелеца му даде нетърпелив знак: продължавай, по-бързо, да чуем края.

„Е — помисли си момчето, — той обеща да не ме упреква и ще удържи на думата си.“

Вярно беше, но Джейк още не смееше да му признае, че е обмислял да каже истината на Сузана. Все пак сподели основното си опасение: че докато тримата пазят тази тайна от четвъртия, връзките им в ка-тета се разклащат точно когато трябва да са най-здрави. Дори каза на Роланд старата шофьорска шега: „Гумата е спаднала само отдолу.“ Не очакваше Стрелеца да се засмее, но чувстваше, че Роланд изпитва известен срам, и това го разтревожи. Беше си мислил, че срамът е характерен за хората, които не знаят какво правят.

— До вчера беше още по-лошо — заключи Джейк. — Защото искаше и мен да държиш в неведение.

— Не.

— Нима?

— Просто реших да не предприемам нищо. Споделих само с Еди, защото се боях, че когато останат в една стая, той ще научи за среднощните и скитания и ще се опита да я събуди. Страхувам се какво може да се случи, ако го направи.

— Защо просто не и кажеш?

Роланд въздъхна:

— Чуй ме, Джейк. Когато бях дете, Корт се грижеше за физическата ни подготовка. Ваней ни даваше други знания. И двамата се опитваха да ни предадат моралните си ценности. В Гилеад обаче бащите ни бяха тези, които трябваше да ни научат за ка. И тъй като всеки мъж има различни схващания, всеки от нас получи различна представа за ка. Разбираш ли?

„Разбирам, че искаш да избегнеш отговора на един много прост въпрос“ — помисли си Джейк, но кимна.

— Баща ми ми е разказвал много на тази тема и повечето от това се е запечатало в съзнанието ми, но едно нещо се откроява най-ярко. Той ме учеше, че когато не знаеш какво да правиш, трябва да оставиш ка да разреши проблема.

— Значи оставяме всичко на ка — разочаровано измърмори Джейк. — Роланд, това не ни помага много.

Стрелеца долови тревога в гласа на момчето, но разочарованието го порази. Той се обърна на седлото, отвори уста, но си даде сметка, че оправданията му ще прозвучат смешно, и пак я затвори. Вместо да се оправдава, реши да каже истината:

— Не знам какво да правя. Ако знаеш, ти ми кажи.

Момчето силно се изчерви и Роланд осъзна, че е приело думите му за подигравка. Че му се сърди. Тази липса на разбиране го плашеше.

„Той е прав — помисли си Стрелеца. — Ка-тетът наистина се разпада. Боговете да са ни на помощ.“

— Не се цупи. Чуй ме, моля — чуй ме добре. В Кала Брин Стърджис Вълците скоро ще дойдат. В Ню Йорк Балазар и неговите „джентълмени“ скоро ще се появят. Дали бебето на Сузана ще изчака, докато разрешим тези проблеми? Не знам.

— Дори не и личи, че е бременна — промълви Джейк; руменината му понамаля, но той не вдигаше глава.

— Наистина не личи. Гърдите и са леко наедрели, може би и бедрата и, но това са единствените признаци. Затова имам надежда. Трябва да се надявам, ти също. Защото освен Вълците и проблемите в твоя свят остава въпросът с Черната тринайсетица. Мисля, че знам какво да правя с нея, но трябва пак да говоря с Хенчик. И да изслушаме края на историята на отец Калахан. Да не възнамеряваше да съобщиш истината на Сузана?

— Ами…

— Виждам, че си го помислил. Откажи се. Ако друго освен смъртта може да разтури ка-тета ни, то е това. Ако и кажеш без мое позволение. Аз съм твоят дин, Джейк.

— Знам! — изкрещя момчето. — Мислиш ли, че не го разбирам?

— Мислиш ли, че ми харесва? Знаеш ли колко беше лесно преди…

Роланд замълча, ужасен от онова, което замалко щеше да каже.

— Преди ние да се появим — завърши мисълта му Джейк. — Знаеш ли какво? Никой от нас не е дошъл тук доброволно.

„Никой от нас не е умрял доброволно“ — искаше му се да добави.

— Джейк…

Стрелеца въздъхна, вдигна ръце и отново ги отпусна. Вече приближаваха завоя, зад който се намираше стопанството на Джафърдс.

— Мога само да повторя, каквото казах: когато не си сигурен какво да правиш, остави всичко на ка. То ще нареди всичко. Когато човек не е сигурен, почти винаги взема грешното решение.

— На това в Ню Йорк му викаме кръшкане. Решение, което не дава отговор на въпроса, а само оправдава каквото си си наумил.

Роланд се замисли. Стисна устни:

— Ти ме помоли да разреша проблема ти.

Джейк кимна плахо.

— Ето какво ще ти кажа дан-дин. Първо: тримата, аз, ти и Еди, ще поговорим ан-тет със Сузана преди появата на Вълците и ще и разкажем всичко. Че е бременна, че почти със сигурност носи демонично дете в утробата си, а в главата — друга жена, наречена Мия, която е негова майка. Второ: забранявам да засягащ този въпрос, докато не дойде време да и кажем.

Джейк се замисли. Лицето му просветна.

— Наистина ли?

— Да! — Роланд прикри обидата си от този въпрос; все пак добре разбираше момчето. — Обещавам и се кълна, че така ще направя. Приемаш ли?

— Да! Приемам!

Роланд кимна:

— Взимам това решение не защото съм убеден в правотата му, а защото ти си убеден, Джейк. Аз…

— Чакай малко — прекъсна го Джейк и усмивката му помръкна. — Не се опитвай да хвърлиш цялата отговорност върху мен. Аз никога…

— Стига глупости — сряза го Роланд с хладния тон, който рядко използваше. — Ти поиска да вземеш участие в решението. Допуснах го, трябваше да го допусна, защото ка повелява да зачета мнението ти. Ти ме принуди, като постави под съмнение решението ми. Ще отречеш ли?

Джейк пребледня, изчерви се и пак пребледня. Изглеждаше уплашен. Мълчаливо поклати глава.

„О, богове — помисли си Роланд. — Мразя тези разговори. Отвратително е.“

Той продължи по-тихо:

— Не, ти наистина не дойде доброволно. И аз не съм искал да ти отнемам детството. При все това вече сме стигнали дотук и ка ни гледа и ни се присмива. Трябва да изпълним волята му или да загинем. Джейк сведе глава и прошепна:

— Знам.

— Според теб Сузана трябва да знае. Аз, от друга страна, не знам какво да правя. Когато един знае, а друг — не, онзи, който не знае, трябва да се подчини, а другият — да поеме отговорността. Разбираш ли ме, Джейк?

— Да — прошепна момчето и докосна челото си с юмрук.

— Добре. Да оставим сега тази тема. Ти имаш силна интуиция, момче.

— Иска ми се да нямах!

— Както и да е. Можеш ли да проникнеш в нейните мисли?

— Да. Не го правя нарочно, но понякога се случва. Долавям откъси от песни, които си тананика наум, или мисли за апартамента и в Ню Йорк. Той и липсва. Веднъж си помисли: „Да можех да прочета онзи роман от Алън Дръри в библиотеката.“ Този Алън Дръри сигурно е бил известен писател по нейно време.

— Повърхностни неща, с други думи.

— Да.

— Можеш обаче да проникнеш и по-дълбоко.

— Вероятно мога да разголя душата и, но няма да е оправдано.

— При тези обстоятелства ще бъде, Джейк. Представи си, че е кладенец, от който всеки ден трябва да отпиваш по няколко глътки, за да си сигурен, че водата още е хубава. Искам да ми кажеш, когато нещо в нея се промени. Особено ако замисля алейо.

Джейк го погледна удивено:

— Бягство? Къде ще бяга?

Роланд поклати глава:

— Не знам. Къде се крият котките, когато раждат? В някой шкаф? В плевнята?

— Ами ако и кажем и другата вземе нещата в свои ръце? Ако Мия замисли алейо и завлече Сузана със себе си?

Роланд не отговори. Точно от това се опасяваше и Джейк бе достатъчно умен, за да се досети.

Джейк го погледна с известно отвращение…, но и с примирение.

— Веднъж на ден. Не повече — каза.

— По-често, ако усетиш, че нещо се е променило.

— Добре. Отвратително е, но аз поисках да говорим дан-дин. Ти ме надви.

— Това не е канадска борба, Джейк. Не е игра.

— Знам. — Момчето поклати глава. — Имам чувството, сякаш си обърнал нещата срещу мен.

„Не съм обръщал нищо срещу теб, Джейк“ — помисли си Стрелеца. Радваше се, че никой от другите не подозира колко объркан се чувства, колко му липсва интуицията, помагала му в толкова трудни ситуации досега. „Обърнах го… но само защото ме принуди.“

— Сега ще мълчим, но ще и кажем преди идването на Вълците — заключи Джейк. — Преди да влезем в битка. Разбрахме ли се?

Роланд кимна.

— Ако се наложи първо да се бием с Балазар, в другия свят, ще трябва да и кажем. Ясно?

— Става. Добре.

— Отвратително е — измърмори Джейк.

— И за мен.

3.

Еди седеше на верандата на Джафърдсови и дялкаше; слушаше някакъв объркан разказа на Дядото и кимаше с надеждата, че го прави на подходящите места. Когато Роланд и Джейк се появиха, остави ножа и скочи да ги посрещне, като извика Сюз.

Тази сутрин беше в изненадващо добро настроение. Среднощните му страхове се бяха разсеяли, както почти винаги става — като вампирите от първи и втори тип на отец Калахан тези страхове са алергични към дневната светлина. Най-важното бе, че на закуска всички деца на Джафърдсови бяха налице. От обора наистина беше изчезнало едно прасенце сукалче. Тян бе попитал Еди и Сузана дали не са чули нещо през нощта и кимна мрачно, когато поклатиха глави.

— Да. Мутантните породи са почти изчезнали от другите части на света, но не и на север. Всяка есен ни посещават глутници подивели кучета. Преди две седмици бяха в Кала Амити, следващата вече ще досаждат на Кала Локуд. Тихи са. Не че не вдигат шум, просто са неми. Тук нямат нищо. — Тян посочи гърлото си. — Е, поне ми направиха една услуга. Намерих огромен плъх в обора. С откъсната глава.

— Гаднооо — измърмори Хеда, бутна купичката си и направи красноречива гримаса.

— Яж си кашата, госпожичке — предупреди я Заля. — Трябват ти сили, когато простираш.

— Ма-мооо, защооо аааз!

Еди погледна Сузана и и намигна. Тя му отвърна със същото; всичко беше наред.

Е, беше поскитала през нощта. Беше похапнала. Бе заровила остатъците. Да, трябваше да направят нещо за тази бременност. Без съмнение. Само че — когато му дойде времето. През деня мисълта, че Сузана би могла да нарани дете, му се струваше абсурдна.

— Хайл, Роланд, Джейк — поздрави Заля от верандата и Еди се обърна към нея.

Тя направи реверанс.

Роланд свали учтиво шапката си, после си я сложи и попита:

— Сай, подкрепяш ли съпруга си за противопоставянето срещу Вълците?

Тя въздъхна, но в очите и се четеше увереност:

— Да, Стрелецо.

— Искаш ли помощ от нас?

Роланд зададе въпроса с нормален тон, почти между другото, но сърцето на Еди подскочи, а Сузана стисна силно ръката му. Това беше третият въпрос, най-важният, и той не го задаваше на едрите земевладелци в Кала или на богатия търговец. Задаваше го на тази обикновена селянка със скромно вързана коса, напукани и загрубели ръце и избеляла престилка. И така трябваше да бъде. Защото душата на Кала Брин Стърджис беше в петдесетината дребни стопанства като това. Нека Заля Джафърдс да говори от името на всички. Защо не, по дяволите?

— Искам и благодаря — простичко отвърна тя. — Светият Господ и Исус Човека да ви благословят.

Роланд кимна небрежно:

— Маргарет Айзенхарт ми показа нещо.

— Така ли? — попита Заля и се усмихна леко.

Тян излезе иззад ъгъла; изглеждаше уморен и потен, макар че беше едва девет часът. През рамо носеше изтъркана конска сбруя. Той поздрави Роланд и Джейк и прегърна жена си през кръста.

— Да, и ми разказа легендата за Господарката Оризия и Сивия Дик.

— Хубава приказка — отбеляза Заля.

— Така е. Ще говоря направо, сай. Готова ли си да се присъединиш към нас с чинията си, когато му дойде времето?

Тян се ококори. Отвори уста и пак я затвори. Погледна жена си, сякаш е получил велико прозрение.

— Да — отвърна Заля.

Тян пусна сбруята на земята и прегърна жена си. Тя се притисна до него за момент, после пак се обърна към Роланд и приятелите му. Стрелеца се засмя. Еди почувства леко замайване, както винаги в такива случаи.

— Добре. Ще научиш ли Сузана да хвърля?

Заля замислено погледна гостенката:

— Ще се справиш ли?

— Не знам — отвърна Сузана. — Толкова ли е наложително, Роланд?

— Да.

— Кога, Стрелецо? — попита Заля.

Роланд се замисли:

— След три-четири дни, ако всичко върви добре. Ако не и се удава, ще ти изпратя Джейк.

Момчето подскочи.

— Мисля, че ще се справи — продължи Роланд. — Не съм виждал стрелец, който не може да усвои ново оръжие за няколко дни. Трябва да имам поне един, който може или да хвърля чиния, или да стреля с ба, защото четиримата имаме само два револвера и един пистолет. Освен това чинията ми харесва. Много ми харесва.

— Ще я науча на каквото мога — обеща Заля и смутено погледна Сузана.

— Тогава след девет дни ти, Маргарет, Росалита Муньос и Сейъри Адамс ще дойдете у Стареца и ще покажете на какво сте способни.

— Имаш ли план? — попита с надежда Тян.

— Тогава вече ще имам.

4.

Тръгнаха към града в редица, един до друг, но когато Източният път пресече друг, опънал се от север на юг, Роланд се отдели от спътниците си.

— Тук ще ви оставя за малко. — Посочи на север към хълмовете. — На два часа оттук е селището, наречено от скитащите хора Манихейска Кала. Там ще се срещна с Хенчик.

— Техния дин — отбеляза Еди.

Роланд кимна:

— В планината на около час от манихейското селище има няколко изоставени мини и много пещери.

— Мястото, което посочи на картата на близнаците Тавъри, това ли? — попита Сузана.

— Не но и то е наблизо. Сега ме интересува една пещера, която наричат Портала. Ще чуем за нея довечера, когато Калахан довърши разказа си.

— Той ли ти го каза, или е предчувствие? — поинтересува се Сузана.

— Знам от Хенчик. Говорихме за нея снощи. Разказа ми и за отеца. Мога да ви предам какво ми каза, но по-добре да го чуем лично от Калахан. Във всеки случай пещерата е много важна за нас.

— Това е пътят за връщане, нали? — обади се Джейк. — Мислиш, че през нея ще можем да се върнем в Ню Йорк.

— Нещо повече. Мисля, че с Черната тринайсетица ще можем да отидем, където и когато си поискаме.

— И в Тъмната кула ли? — прошепна Еди.

— Не знам, но се надявам, когато Хенчик ми покаже пещерата, да разбера повече. През това време вие тримата имате малко работа в магазина на Тук.

— Така ли?

— Да.

Роланд бръкна в торбичката си и извади кожена кесия, която останалите не бяха виждали досега.

— Имам това от баща ми — обясни разсеяно. — То е единственото, което пазя от времето, когато с другарите ми отидохме в Меджис.

Останалите погледнаха кесийката със страхопочитание. Този предмет трябваше да е на повече от сто години. Роланд я отвори, погледна вътре и кимна:

— Сузана, дай си ръцете.

Тя събра длани и Стрелеца изсипа в тях десетина сребърни монети.

Кесийката се изпразни.

— Еди, дай си ръцете.

— Ъ… Роланд, вътре май не остана нищо.

— Дай си ръцете.

Еди вдигна рамене и се подчини. Роланд вдигна кесийката и изсипа в дланите му дузина жълтици.

— Джейк?

Джейк протегна ръце.

Ко наблюдаваше с интерес от джоба на пончото. Този път от кесийката изпаднаха половин дузина бляскави скъпоценни камъни.

Сузана ахна.

— Обикновени гранати — обясни Роланд; звучеше почти виновно. — Доколкото ми е известно, тук са законно платежно средство. Не е кой знае какво, но мисля, че ще задоволят нуждите на едно момче.

— Страхотно! — възкликна Джейк. — Благодаря! Много, много!

Тримата се втренчиха удивено в празната кесийка; Роланд се усмихна:

— Повечето магии, които владеех, вече са се изгубили, но пак ми остава нещо. Като утаени листа на дъното на чайник.

— Има ли още нещо? — поинтересува се момчето.

— Не. След време може пак да се появи. Това е растяща кесия.

Роланд я прибра в торбата си, извади малко от тютюна на Калахан и сви цигара.

— Идете в магазина. Купете каквото ви хареса. Нови ризи например; и една за мен, ако ви е угодно. После излезте и седнете отпред като обикновените граждани. Сай Тук с удоволствие би видял гърбовете ви, докато се отдалечавате на изток към Тъндърклап, но няма да ви изгони.

— Нека само да посмее — измърмори Еди и докосна револвера си.

— Няма да имаш нужда от това — успокои го Роланд. — Традицията ще го принуди да остане зад щанда си. Както и настроенията в града.

— Те са на наша страна, нали? — попита Сузана.

— Да. Ако ги попитаме направо, както попитах сай Джафърдс, няма да ни отговорят, затова по-добре да изчакаме. Те обаче са готови да се бият. Или да ни позволят да се бием за тях. Това е нашата работа, да се бием за онези, които не могат сами.

Еди отвори уста да изрече онова, което беше чул от Дядото, но остана безмълвен. Роланд не го бе попитал, макар че затова ги беше изпратил у Джафърдсови. Сега си даде сметка, че Сузана също не се интересуваше. Дори не беше споменала за разговора със стария Джейми.

— Ще зададеш ли на Хенчик въпроса, който зададе на госпожа Джафърдс? — поинтересува се Джейк.

— Да, на него ще му го задам.

— Защото знаеш как ще ти отговори.

Роланд кимна и се усмихна хладно:

— Един стрелец никога не задава въпрос, ако не знае какъв ще е отговорът. Ще се срещнем на вечеря у отеца. Ако всичко е наред, ще съм там, когато слънцето докосне хоризонта. Добре ли сте всички? Еди? Джейк?… Сузана?

Те кимнаха. Ко също.

— Тогава до довечера. Бъдете благословени и нека слънцето никога да не залезе в очите ви.

Той пришпори коня си и потегли по занемареното пътче на север. Тримата изчакаха да се изгуби от поглед. Изпитаха едно и също сложно чувство — страх, самота и странна гордост. После продължиха, като още повече приближиха конете си.

5.

— Марш, марш, веднага да махнеш този звяр оттук! — закрещя Ибън Тук иззад щанда.

Гласът му беше писклив, почти като на жена; кънтеше като звъна на счупени стъкла. Търговецът сочеше Ко, който надничаше от джоба на пончото. Няколко клиентки се обърнаха да видят какво става.

Двама ратаи с работни дрехи плахо отстъпиха от тезгяха, сякаш очакваха двамата въоръжени чужденци да извадят оръжията си и на мига да пръснат черепа на сай Тук.

— Разбира се — отвърна смирено Джейк. — Извинявайте. — Извади Ко от джоба и го остави на огрятата от слънцето площадка пред магазина. — Стой тук, момче.

— Ко, стой — повтори скунксът и се сви на кълбо.

Джейк се присъедини към приятелите си в магазина. Миризмата в помещението напомни на Сузана за дюкянчетата от детството и в Мисисипи: смесица от мирис на сушено месо, кожа, подправки, кафе, нафталин и дребно мошеничество. Зад щанда имаше полуотхлупено буре, от което се разнасяше остра миризма на туршия; до него на стената висяха метални щипци.

— Не давам на вересия! — продължи да крещи Тук със същия противен глас. — Никаква вересия на чужденци! Истина казвам! И благодаря!

Сузана предупредително докосна ръката на Еди. Той се отдръпна, но когато заговори, гласът му беше смирен като на Джейк преди това:

— Благодаря, сай Тук. Ние не искаме нищо на вересия. — Спомни си един израз от Татко Калахан и реши да го използва: — Да пази Господ.

В магазина се чу одобрителен шепот. Вече никой от клиентите не се преструваше, че се интересува от стоките. Тук се изчерви. Сузана пак хвана мъжа си за ръката и този път му се усмихна.

Отначало мълчаливо огледаха магазина, но преди да свършат с покупките, неколцина — всичките бяха присъствали на празненството в Павилиона — ги поздравиха и ги попитаха (смутено) как са. Тримата отвръщаха, че са добре. Взеха няколко ризи (включително две за Роланд), дънкови панталони, бельо и три чифта високи обувки, груби, но практични. Джейк си избра пакетче бонбони и мълчаливо ги посочи на Тук. Търговецът неохотно и изнервящо бавно ги сложи в торбичка от оплетени блатни треви. Когато поиска пакет тютюн и цигарени хартийки, Тук му отказа с явно задоволство:

— Неее, неее, не продавам тютюн на деца, за нищо на света.

— Хубаво — одобри Еди. — Трябва да се пазим от дяволската трева, чичо доктор казва благодаря. На мен обаче ще ми продадеш, нали, сай? Нашият дин обича да пуши вечер, докато прави планове как да помогне на градчето.

Тези думи бяха последвани от изненадано цъкане. Магазинът вече гъмжеше от хора. Имаха значителна публика и Еди нямаше нищо против. Тук се държеше като задник и нищо чудно. Той си беше задник.

— Никога не сме виждали някой да танцува толкова хубаво комала! — обади се някой от вътрешността на магазина и околните зашумяха одобрително.

— Казвам благодаря — отвърна Еди. — Ще му предам.

— И твоята госпожа пее добре — отбеляза друг.

Сузана направи реверанс. Завърши избора си на покупки, като отмести още малко капака на бурето и извади огромен зеленчук с щипците.

Еди се наведе към нея и прошепна:

— Веднъж извадих такова зелено нещо от носа си.

— Не бъди гаден, скъпи.

Еди и Джейк я оставиха да води пазарлъка и тя с удоволствие се зае. Тук направи всичко възможно да ги одруса, но Еди предполагаше, че в това няма нищо лично, а е, обичайна практика на търговеца (или може би свещено призвание). Явно все пак умееше да преценява настроението на клиентите си, защото когато свършиха с покупките, се беше отказал да им натяква за щяло и нещяло. Това не му попречи да измери монетите им на специална везна и внимателно да огледа гранатите на Джейк на светлината и да откаже единия (който изглеждаше досущ като останалите).

— Колко още ще останете тук? — попита небрежно, след като прибра парите.

Наблюдаваше ги изпитателно и Еди не изпита дори капка съмнение, че каквото и да кажат, още преди мръкване ще достигне до ушите на Айзенхарт, Овърхолсър и другите важни клечки.

— Ами, зависи какво ще видим — отвърна Еди. — А пък то зависи от онова, което хората ни покажат, не мислиш ли?

— Така е — съгласи се Тук, но явно нищо не разбираше.

В магазина се бяха събрали вече петдесетина души и повечето просто зяпаха. Усещаше се напрежение. На Еди това много му харесваше. Не знаеше дали така трябва, но му харесваше.

— Зависи и от желанието на хората — добави Сузана.

— Аз ще ти кажа какво искат, мургавелке! — пискливо заяви Тук. — Искат спокойствие, това искат! Искат градът да продължи да съществува и след като вие четиримата…

Сузана хвана търговеца за палеца и го изви. Направи го изключително чевръсто. Джейк се съмняваше дори двама трима от най-близките посетители да са забелязали, но Тук пребледня като платно и очите му се изцъклиха.

— Мога да приема такова обръщение от някой изкуфял дъртак — изсъска тя, — но не и от теб. Ако още веднъж ме наречеш мургавелка, тлъста свиньо, ще ти изтръгна езика и ще ти го завра в задника.

— Моля за прошка! — промълви Тук; по лицето му избиха едри капки пот. — Моля за прошка, наистина!

— Добре — каза Сузана и го пусна. — Сега ще излезем да поседнем пред магазина, защото пазаруването е уморителна работа.

6.

Пред магазина на Тук нямаше статуетки на пазители на Лъча, както в Меджис според разказите на Роланд, но на верандата бяха наредени двайсетина стола. По стъпалата имаше чучела в съответствие с традицията за този сезон. Тримата ка-другари на Роланд излязоха и седнаха. Ко легна в краката на Джейк, покри муцуната си с лапи и заспа. Еди посочи с палец над рамото си към Ибън Тук:

— Жалко, че Дета Уокър я няма да свие туй-онуй от този задник.

— Не си мисли, че не се изкушавах — отбеляза Сузана.

— Идват някакви хора — предупреди Джейк. — Май ще искат да разговарят с нас.

— Разбира се, че ще искат — отвърна Еди. — Нали затова сме тук. — Усмихна се чаровно и добави шепнешком: — Запознайте се със стрелците, почтени граждани. Ком-ком-комала, стрелба ще има-ла.

— Затваряй си плювалника, бе, зевзек — засмя се Сузана.

„Тия са луди“ — помисли си Джейк. Но ако той правеше изключение, защо също се смееше?

7.

Хенчик Манихееца и Роланд от Гилеад обядваха в сянката на висока скала; ядяха студено пилешко и ориз, завити в плоски питки, и пиеха ябълково вино. Хенчик бе произнесъл кратка молитва към Силата и Отвъдното, после и двамата се умълчаха. Това се понрави на Роланд. Старецът беше отговорил утвърдително на най-важния въпрос.

Когато приключиха обяда, слънцето вече се беше скрило зад високите скали. Те тръгнаха по сенчеста пътека, прекалено тясна за конете, които бяха оставили в една горичка по-надолу. Пред тях се стрелкаха гущерчета и се шмугваха между камъните.

Сенчесто или не, тук бе горещо като в ада. След малко повече от километър постоянно изкачване Роланд вече се задъхваше и често бършеше потта с кърпичката си. Хенчик, който изглеждаше около осемдесетте, вървеше напред, без да спира. Дишаше леко, сякаш се разхождаше в градската градина. Беше оставил наметалото си, но по ризата му не личаха петна от пот.

Излязоха зад един завой на пътеката и за миг пред тях се откри гледка на север и запад. Роланд видя големите сивкави петна на пасищата. Кравите, пръснали се по тях, приличаха на играчки. На юг и изток зеленината се дължеше на близостта на реката. Роланд видя Кала и дори големия лес, от който бяха дошли, далеч на запад. Тук ги лъхна лек бриз, толкова хладен, че Стрелеца затаи дъх. Въпреки това той жадно вдиша свежия въздух, ухаещ на добитък, ниви, река и ориз, ориз, много ориз.

Хенчик свали широкополата си плоска шапка и затвори очи, сякаш унесен в мълчалива молитва. Вятърът развя косата му и игриво раздвои дългата до кръста брада. Останаха така няколко минути. После старецът отново сложи шапката си и се обърна към Роланд:

— Как мислиш, че ще дойде краят на света, Стрелецо? С огън или с лед?

След кратко замисляне Роланд отговори:

— Нито с едното, нито с другото. По-скоро с мрак.

— Така ли казваш?.

— Да.

Хенчик се замисли за миг, после се обърна и продължи по пътеката.

Роланд изгаряше от нетърпение да стигнат целта на пътуването си, но докосна манихееца по рамото. Беше дал обещание.

— Снощи преспах у една от блудните. Нали така наричате онези, които са напуснали ка-тета ви?

— Да, говорим за блудни, но не и за ка-тет. Думата ни е позната, Стрелецо, но не означава нищо за нас.

— Във всеки случай, трябва…

— Във всеки случай, си спал в „Рокинг Б“ у Вон Айзенхарт и нашата дъщеря Маргарет. И тя ти е показала как хвърля чинията. Не засегнах тази тема при разговора ни снощи, защото знаех много добре какво е станало. Освен това имахме други, по-важни въпроси за обсъждане. Пещерите например.

— Така е.

Роланд се опита да скрие изненадата си. Явно не успя, защото Хенчик кимна и устните му, едва видими в брадата, се изкривиха в лека усмивка.

— Манихейците имат начини да научават такива неща, Стрелецо. Винаги са имали.

— Можеш да ме наричаш Роланд.

— Не.

— Тя ме помоли да ти предам, че Маргарет от клана Редпат е щастлива със съпруга си.

Хенчик кимна. Не издаде чувствата си, дори да изпитваше мъка.

— Тя е прокълната — заяви.

Прозвуча, сякаш просто обсъждаше времето.

— Да и го кажа ли? — попита Роланд; беше му едновременно любопитно и страшно.

Сините очи на Хенчик се бяха замъглили от възрастта, но въпреки това в тях пролича изненада. Той вдигна рунтавите си вежди:

— Не си прави труда. Тя много добре го знае. Ще дойде време и ще се кае, че е отишла при този мъж. В На’ар ще плаща за греховете си. Добре го знае. Хайде, Стрелецо. Още четвърт колело и стигаме. Става обаче доста нанагорно.

8.

Нанагорно, и още как. След половин час стигнаха голяма канара, препречваща пътеката. Хенчик се зае да я заобиколи, с плющящи панталони, развята брада и дълги нокти, вкопчени в скалата. Роланд го последва. Камъкът бе нагрят от слънцето, но вятърът бе толкова студен, че го пронизваше. Той чувстваше как токовете на обувките му стърчат на стотици метри над урвата. Ако старецът бе решил да го убие, сега беше най-подходящият момент.

„Дори така няма да постигне нищо — помисли си. — Еди ще заеме мястото ми и другите двама ще го следват, докато имат сили.“

От другата страна на канарата пътеката свършваше с голям тъмен вход. Отвътре полъхваше леко течение. За разлика от планинския бриз то носеше неприятна миризма. Също и крясъци, човешки крясъци.

— Това писъците на клетниците в На’ар ли са?

— Престани с подигравките си поне тук — смъмри го сериозно старецът. — Защото сме изправени пред безкрая.

Роланд му вярваше. Предпазливо пристъпи напред, камъчетата под краката му изскърцаха и той постави лявата си ръка на кобура.

Вонята от зиналата паст на пещерата се усили. Задушлива, ако не направо отровна. Роланд притисна кърпичката до устата и носа си с осакатената си дясна ръка. Взря се в мрака. Кости, да, видя кости на гущери и други дребни животинки, но и нещо друго, силуета на нещо познато…

— Внимавай, Стрелецо — предупреди Хенчик, но се отдръпна, за да му даде път да влезе, ако иска.

„Желанието ми не е важно — помисли си Роланд. — Аз трябва да го направя. Вероятно това улеснява нещата.“

Силуетът в мрака се открои по-ясно. Роланд не се изненада да открие врата, същата като онези на брега на морето; защо иначе ще наричат пещерата Портала? Вратата бе от желязно дърво (а може би от призрачно) и стоеше на пет-шест метра навътре. Беше висока около два метра, също като онези на брега. И по същия начин стоеше самотно, пантите и не бяха закрепени никъде.

„При все това тя свободно се отваря и затваря на тези панти — помисли си той. — Ще се отвори, когато дойде време.“

Нямаше ключалка. Топчестата брава изглеждаше от кристал. На нея беше гравирана роза. На брега на Западното море трите врати бяха написани на свещения език: ЗАТВОРНИКЪТ, ГОСПОДАРКАТА НА СЕНКИТЕ и СМЪРТТА. Върху тази стояха йероглифите, които беше видял върху капака на кутията в църквата на Калахан:

— Означава „неоткрита“ — отбеляза Роланд.

Хенчик кимна, но когато Стрелеца понечи да заобиколи вратата, старецът го хвана за ръката.

— Внимавай да не се срещнеш лично с онези, на които принадлежат тези гласове.

Роланд видя какво имаше предвид. На три-четири метра зад вратата наклонът рязко се увеличаваше. Нямаше за какво да се задържи, скалата беше гладка като стъкло. След десетина метра подът изчезваше в пропаст. От нея долиташе хор от стонове. Сред тях се открои един глас. На Габриел Дисчейн.

— Роланд, недей! — крещеше духът на майка му от бездната. — Не стреляй, това съм аз! Аз съм ма…

Но преди да довърши, силен гърмеж прекъсна виковете и. Болка раздра главата на Роланд. Той притискаше кърпичката толкова силно до лицето си, че можеше да счупи носа си. Опита се да отпусне ръка, но не беше в състояние. От бездната прозвуча разочарованият глас на баща му:

— Откакто си се родил, знам, че не си гений, но никога не съм подозирал, че си пълен идиот. Така да го оставиш да те изработи! О, богове!

„Не им обръщай внимание. Това дори не са духове. Струва ми се, че е само ехо, отразено някак си от собствените ми мисли.“

Когато заобиколи вратата, внимавайки да не се подхлъзне в пропастта отдясно, тя изчезна. Остана само силуетът на Хенчик като изрязан от черна хартия на входа на пещерата.

„Вратата още е там, но се вижда само от едната страна. И в това отношение е като другите.“

— Страшничко, а? — долетя гласът на Уолтър от бездната. — Откажи се, Роланд! По-добре да се откажеш и да умреш, отколкото да откриеш, че стаята на върха на Тъмната кула е празна.

Последва тревожният зов на Рога на Елд и Роланд настръхна. Това беше последният боен призив на Кътбърт Алгууд, преди да намери смъртта си от ръцете на диваците с омазаните в синьо лица.

Роланд смъкна кърпичката от лицето си и заотстъпва. Една крачка, втора, трета. Костите пращяха под краката му. На третата крачка вратата пак се появи, отначало странично, с езиче, сякаш закачено във въздуха. Той спря за момент, загледа се с възхищение в нея, както бе гледал другите три. Ако мръднеше главата си напред, вратата изчезваше. Ако я дръпнеше назад, тя отново се появяваше. Вратата не трептеше и контурите и не се размазваха. Тя или беше там, или я нямаше.

На връщане той се опря на желязното дърво. Почувства леки вибрации като от мощен двигател. От тъмната бездна Рия от Кьос крещеше, наричаше го копеле, което никога не е видяло истинския си баща, после от гърлото и се изтръгнаха писъци на агония, както когато изгаряше на кладата. Роланд не и обърна внимание и хвана кристалната топка на бравата.

— Не, Стрелецо, не смей! — тревожно извика Хенчик.

— Ще посмея.

Роланд понечи да завърти топката, но тя не помръдна. Той отново се отдръпна.

— Вратата е била отворена, когато сте намерили свещеника, нали?

Бяха говорили за това предишната нощ, но Роланд искаше да научи повече.

— Да. Двамата с Джемин го открихме. Нали знаеш, че ние, старите манихейци, винаги търсим други светове? Не за съкровища, а за просветление.

Роланд кимна. Знаеше също, че някои се връщаха от странстванията побъркани. Други никога не се връщаха.

— Тези планини са магнетични и прорязани с безброй проходи към други светове. Бяхме отишли в пещерата при старата гранатова мина и получихме послание.

— Какво послание?

— На входа на пещерата имаше някаква машина. Натиснахме копчето и тя заговори. Каза ни да дойдем.

— Знаехте ли за пещерата?

— Да, но преди да намерим отеца, я наричахме Пещерата на гласовете. Вече знаеш защо. Роланд кимна и даде знак на Хенчик да продължава.

— Гласът от машината говореше с акцент като твоите ка-другари, Стрелецо. Каза двамата с Джемин да дойдем тук и че ще намерим една врата, един човек и едно чудо. Така и стана.

— Някой ви е дал инструкции.

Роланд се замисли за Уолтър. Мъжа в черно, който им беше оставил бисквитите, наречени от Еди „Киблърс“. Уолтър беше Флаг, Флаг беше Мартен, а Мартен… беше Мерлин, старият престъпен магьосник от легендите, но дали? По този въпрос Роланд не беше сигурен.

— По име ли се обърна към вас?

— Не, не знаеше имената ни. Само ни нарече манихейци.

— Как е знаел този човек къде да остави говорещата машина?

Хенчик стисна устни:

— Защо мислиш, че е човек? Не може ли да е бил бог с човешки глас? Защо не някой пратеник от Отвъдното?

— Боговете оставят сигули. Хората оставят машини. Ако съдя от собствен опит, разбира се.

Хенчик махна пренебрежително.

— Просто от любопитство ли изследвахте пещерата с говорещата машина? — поинтересува се Роланд.

Хенчик вдигна рамене:

— Хората ни шпионират. Някои може би ни наблюдават с далекогледи и бинокли. Освен това и този железен човек се вре навсякъде. Не спира да дърдори.

Роланд прие този отговор за „да“. Явно някой е знаел предварително за идването на Татко Калахан. И че ще има нужда от помощ, когато се появи в покрайнините на Кала.

— Колко широко беше отворена вратата?

— Питай Калахан. Аз обещах само да ти покажа мястото и го направих. Това трябва да ти е достатъчно.

— Беше ли в съзнание, когато го открихте?

След кратко замисляне старецът отвърна неохотно:

— Не. Само бълнуваше.

— Значи не може да ми отговори, нали? Не и за това. Хенчик, ти поиска помощ от мен. Поиска я от името на целия си клан. Помогни ми сега! Помогни ми, за да ти помогна и аз!

— Не виждам с какво може да ти помогне това.

Можеше да не помогне по въпроса с Вълците, който тревожеше манихейците и всички жители на Кала Брин Стърджис, но Роланд имаше други тревоги и нужди; друга риба да лови, както би се изразила Сузана. Той се втренчи в Хенчик, без да сваля ръка от кристалната топка.

— Беше открехната — каза накрая манихеецът. — Също и кутията. Съвсем малко. Старецът лежеше по очи ето тук. — Той посочи покрития с кости под в краката на Стрелеца. — Кутията беше до дясната му ръка, открехната ето толкова. — Раздалечи палеца и показалеца си на около два сантиметра. — Отвътре се чуваше каммен. Чувал съм го и преди, но никога толкова силно. От този звук очите ме заболяха и се просълзих. Джемин заплака и тръгна към вратата. Ръцете на Стареца бяха разперени и Джемин настъпи едната, но не забеляза. Вратата беше съвсем леко открехната, като кутията, но от процепа идваше ужасна светлина. Много съм пътувал, Стрелецо, бил съм в много „къде“ и „кога“, виждал съм много други врати, виждал съм тодаш отвори и дупки в действителността, но никога такава светлина. Беше черна като абсолютното нищо, но в нея имаше и нещо червено.

— Окото — възкликна Роланд.

Хенчик го изгледа изпитателно:

— Око ли казваш?

— Така мисля. Мракът е идвал от Черната тринайсетица. Червеното трябва да е било от Окото на Пурпурния крал.

— Кой е той?

— Не знам. Знам, че живее далеч на изток, в Тъндърклап или отвъд него. Според мен той е един от пазителите на Тъмната кула. Дори може би си мисли, че я притежава.

При споменаването на Кулата манихеецът закри очите си с две ръце, знак за дълбок религиозен страх.

— Какво стана после, Хенчик? Кажи ми, моля.

— Посегнах към Джемин, после си спомних как бе настъпил ръката на Стареца и се отказах. Помислих си: „Ако се опиташ да го спреш, той ще те повлече със себе си.“ — Старият манихеец погледна изпитателно Роланд. — Ние се скитаме, знаеш го добре, и рядко изпитваме страх, защото имаме вяра в Отвъдното. Въпреки това аз се побоях от светлината и звъна. Изпълваха ме с ужас. Никога досега не съм разказвал за онзи ден.

— Дори на Татко Калахан?

Хенчик поклати глава.

— Той не разговаря ли с теб, когато дойде на себе си?

— Попита дали е умрял. Казах му, че ако е мъртъв, трябва всички да сме призраци.

— А Джемин?

— Умря след две години. От сърце.

— Колко години минаха оттогава?

Хенчик бавно поклати глава — един от обичайните манихейски жестове:

— Не знам, Стрелецо. Защото времето…

— Да, в застой е. Колко мислиш, че е минало?

— Повече от пет години, защото за това време успя да построи църквата си и да събере достатъчно суеверни глупаци, за да я напълни.

— Какво направихте? Как успя да спасиш Джемин?

— Коленичих и затворих кутията. Само това се сещах да направя. Ако се бях поколебал дори за миг, сигурно щеше да погуби и мен, защото от нея излизаше същата черна светлина. Караше ме да се чувствам слаб… и неясен.

— Не се съмнявам.

— Обаче реагирах бързо и когато затворих кутията, вратата също се затръшна. Джемин започна да думка с юмрук по нея, да крещи и да се моли да го пуснат да влезе. После припадна. Извлякох го навън. Извлякох и двамата. След малко се свестиха.

Хенчик вдигна ръце и отново ги отпусна, сякаш да каже:

„Ето, това е всичко.“

Роланд за последен път се опита да завърти топката. Тя не помръдна. Със сферата обаче…

— Да се връщаме. Искам да съм у отеца преди мръкване. Това означава, че трябва бързо да слезем при конете и още по-бързо да яздим.

Хенчик кимна. Брадата добре скриваше изражението му, но на Роланд му се струваше, че изпитва облекчение, че си тръгват. На кого му е приятно да чува обвинителните крясъци на нечии мъртви майка и баща? Да не говорим за мъртвите приятели.

— Какво стана с говорещата машина? — попита Роланд по пътя за връщане.

Хенчик вдигна рамене:

— Нали знаеш байдерите? Батерии.

Роланд кимна.

— Докато работеха, машината повтаряше същото послание: да отидем в Пещерата на гласовете и да намерим вратата, човека и чудото. Имаше и една песен. Веднъж я пуснахме на отеца и той се разплака. Питай го за нея, защото това е част от разказа.

Роланд пак кимна.

— След известно време байдерите се изтощиха. — Хенчик вдигна рамене с презрение; към машините, към изчезналия свят или и към двете. — Извадих ги. Бяха „Дурасел“. Ти знаеш ли „Дурасел“, Стрелецо?

Роланд поклати глава.

— Занесохме ги на Анди и го попитахме дали може да ги презареди. Той ги пъхна в себе си, но когато ги извади, пак не вършеха работа. Анди се извини, а ние му казахме благодаря. — Хенчик отново вдигна рамене. — Отворихме машината с помощта на друго копче и извадихме езика и. Беше толкова дълъг. — Той раздалечи пръстите си на десет сантиметра. — Имаше две дупки. Вътре имаше нещо блестящо и кафяво като плоска връвчица. Отецът го нарече „касета“.

Роланд кимна:

— Благодаря ти, че ме доведе, Хенчик и че ми разказа всичко това.

— Трябваше да го направя. Ти също ще изпълниш обещанието си, нали?

Роланд кимна:

— Нека Господ избере победителя.

— Да, и ние така казваме. Говориш като един от нас. — Старецът замълча и го изгледа изпитателно. — Или така ми се струва? Защото всеки, който е чел Светото писание, може да говори така.

— Надявам се, не допускаш, че се преструвам. Защото в такъв случай си глупак.

Хенчик се замисли, после протегна разкривената си ръка: — Бъди благословен, Роланд. Слава на името ти.

Роланд протегна десница и когато старецът я стисна, за пръв път изпита силна болка там, където най-малко му се искаше.

„Не, още не. Най-малко искам да я почувствам в другата ръка. Онази, която още е цяла.“

— Може Вълците да ни избият — отбеляза Хенчик.

— Може.

— Въпреки това срещата ни може би е за добро.

— Може би.