Стивън Кинг
Вълците от Кала (24) (Тъмната кула V)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тъмната кула (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wolves of the Calla, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 75 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)

Издание:

ИК „Плеяда“, 2003

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)

Статия

По-долу е показана статията за Тъмната кула V: Вълците от Кала от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тъмната кула V: Вълците от Кала
Dark Tower V
АвторСтивън Кинг
Първо издание2003 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрхорър
Видроман
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Тъмната кула V: Вълците от Кала е петият роман от поредицата на Стивън Кинг Тъмната кула. Издаден е през 2003, а българското издание е издадено също през тази година. В него се разказва за Роланд Дисчейн - Стрелецът, Еди Дийн(наркоман), жена му Сузана, Джейк Чеймбърз (момчето) и съществото Ко.

Те пътуват през една безкрайна пустош, докато не стигат до Кала Брин Стръджис, малко селце, чийто най-голям кошмар са съществата вълци отвличащи децата им. Ка-тетът на Роланд се съгласява да им помогне. Те получават помощ от отец Калахан-мъж избягал от кошмарът в Сейлъмс Лот.

Предишна: Поредица:
Следваща:
Тъмната кула IV: Магьосникът Тъмната кула Тъмната кула VI

ШЕСТА ГЛАВА
Преди бурята

1.

От мрака, изпълнен с болка и упрек, се издигна гласът на Хенри Дийн, великия мъдрец и непоправим наркоман:

— Аз съм в ада, брато! В ада съм, не мога да се надрусам и всичко само заради теб.

— Колко трябва да стоим тук? — обърна се Еди към Калахан.

Току-що бяха дошли в Пещерата на портала и братлето на великия мъдрец вече приготвяше два куршума за ушите си. Беше денят след решаващото събрание и когато двамата тръгваха от града, главната улица бе необичайно тиха. Сякаш хората се криеха сами от себе си, уплашени от собственото си решение.

— Боя се, че дълго — призна Калахан.

Беше спретнато облечен (и се надяваше, че няма да се набива на очи). В горното джобче на ризата му бяха всички американски пари, които успяха да съберат: единайсет намачкани долара и две монети по двайсет и пет цента. Хрумна му, че би било лоша шега, ако попадне във версия на света с Линкълн на еднодоларовите банкноти и Вашингтон на петдесетачките.

— Но сигурно можем да го направим на етапи — добави.

— Моля се на Господ — измърмори Еди и извади розовата торба иззад шкафа на Тауър. Вдигна я и понечи да я завърти, но спря и се намръщи.

— Какво има? — попита Калахан.

— Вътре има нещо.

— Да, кутията.

— Не, има нещо в торбата. Зашито в подплатата. Прилича на камъче. Може би — таен джоб.

— А може би не е сега времето да го изследваме.

Въпреки това Еди стисна леко предмета. На пипане не приличаше много на камък. Калахан обаче вероятно беше прав. Имаха предостатъчно загадки. Тази можеше да почака.

Когато извади кутията от призрачно дърво, Еди изпита страх.

— Мразя това нещо. Имам чувството, че ще се обърне и ще ме лапне като… фъстък.

— Вероятно може. Ако почувстваш опасност, затвори кутията.

— Ако го направя, ще останеш от онази страна.

— Не бих казал, че ще се чувствам на чуждо място.

Калахан се втренчи във вратата. Еди чуваше брат си; отецът — майка си. Тя постоянно нареждаше, наричаше го Дони. Той винаги бе мразил това име.

— Просто ще изчакам пак да се отвори — добави той.

Еди напъха куршумите в ушите си.

— Защо му позволяваш да го прави, Дони? — застена майката на Калахан. — Куршуми в ушите, това е опасно.

— Хайде, Еди. Давай.

Еди отвори кутията.

Камбанният звън нахлу в ушите на Калахан. В сърцето му. Вратата завсякъде се отвори.

2.

Той прекрачи прага, като си мислеше за две неща: за годината 1977-а и за мъжката тоалетна в Нюйоркската държавна библиотека. Озова се в кабинка с надписи по стените (БАНГО СТАНК бе разтоварвал там); отляво се чу шуртене на писоар. Калахан изчака другият мъж да излезе и тогава се показа от кабинката.

За десетина минути намери каквото търсеше. Когато отново влезе в пещерата, държеше някаква книга. Помоли Еди да излезе навън с него и не се наложи да настоява. На чист въздух и под яркото слънце (облаците се бяха разкарали) Еди извади куршумите от ушите си и заразглежда книгата. Заглавието беше; „Американски пътища“.

— Отчето било крадец на книги — отбеляза Еди.

— Благодарение на такива отрепки се чувствам по-добър човек.

— Ще я върна някой ден — оправда се искрено Калахан. — Важното е, че улучих от втория път. Виж на сто и деветнайсета страница.

Еди отвори. Имаше снимка със скромна бяла църква върху малко възвишение край черен път. Отдолу пишеше: „Методисткият център в Ийст Стоунхам. Построен през 1819 г.“

Еди си помисли: „Сборът на цифрите естествено е деветнайсет.“ Сподели това с Калахан, който се усмихна и каза:

— Забелязваш ли нещо друго?

Разбира се, че забелязваше.

— Прилича на Градското събрание в Кала.

— Така е. Почти същата сграда. — Калахан си пое дълбоко въздух.

— Готов ли си за втори тур?

— Вероятно.

— Сега може би ще се забавя по-дълго, но има с какво да си запълниш времето. Цял шкаф с книги.

— Не вярвам да съм в състояние да чета. Сере ми се от страх, ако ме извиниш за израза. По-скоро ще проверя какво има в подплатата на торбата.

Еди обаче забрави за предмета в подплатата.

В крайна сметка Сузана го откри, а тогава вече не беше тя.

3.

Калахан се замисли пак за 1977 година, отвори на снимката на Методисткия център в Ийст Стоунхам и отново мина през вратата. Озова се под яркото утринно слънце на Нова Англия. Църквата беше там, но вече пребоядисана. До нея се намираше друга постройка, която отсъстваше на снимката: смесеният магазин на Ийст Стоунхам. Добре.

Той тръгна по улицата, следван от призрачната врата, като си напомни да не харчи една от двайсет и пет центовите си монети, освен ако не е абсолютно необходимо Онази на Джейк бе от 1969 година и вършеше работа. Неговата обаче бе от емисия 1981 и не ставаше. Когато минаваше покрай бензиностанцията на „Мобайл“ (където литър нормален бензин струваше шестнайсет цента), Калахан я прехвърли в задния си джоб.

Когато влезе в магазина (миришеше съвсем като в дюкяна на Тук), прозвуча звънче. Отляво имаше купчина от портландския „Прес хералд“ и датата го изненада неприятно. Когато беше взел книгата от нюйорската библиотека преди по-малко от половин час, беше 26 юни. Датата на вестниците бе 27-и.

Той взе един, зачете заглавията (наводнение в Ню Орлиънс и обичайните вълнения сред малоумниците в източните щати) и погледна цената: пет цента. Това беше добре. Дори нямаше да изхарчи всичките двайсет и пет от 1969-а. Можеше дори да си купи парче хубав американски салам. Когато се приближи до касата, продавачът го погледна весело:

— Това ли ще е?

— Ами, вижте, бихте ли ме насочили към пощата, ако ви е угодно?

Продавачът вдигна рамене и се усмихна:

— Вие май не сте от тоя край.

— Щом така мислите.

— Ъхъ. Както и да е, пощата лесно се намира. На километър и нещо по тази улица, вляво.

Произнесе „улица“ като „у’ца“, точно както би го казал Джейми Джафърдс.

— Хубаво. Продавате ли салам на парче?

— Продавам го по всички възможни начини. Кажете, от летовниците ли сте?

Говореше поразително като хората от Кала; отецът почти очакваше да чуе „кажете, моля“.

— Може да се каже — отвърна.

4.

В пещерата Еди слушаше слабия, но влудяващ звън на камбаните и се взираше през полуотворената врата. Калахан се разхождаше по улицата. Нека да се забавлява. Междувременно малкото синче на госпожа Дийн можеше да почете. Със студена (и леко трепереща) ръка той посегна към шкафа и издърпа книгата, стояща през една от единствената, която бе сложена с гърба назад — онази, която наистина би променила живота му, ако я беше взел. Сега обаче държеше „Четири кратки новели за Шерлок Холмс“. А, Холмс, още един велик мъдрец и непоправим наркоман. Еди отгърна на „Аленият кабинет“. От време на време поглеждаше кутията, откъдето Черната тринайсетица излъчваше зловещата си сила. Стъклената сфера едва се показваше. След малко се отказа да чете; остана втренчен в сферата като хипнотизиран. Камбанният звън обаче отслабваше и това беше добре, нали? Не мина много — и почти не го чуваше. След известно време въпреки куршумите в ушите той чу глас. И се заслуша в него.

5.

— Извинете, госпожо.

— Ъхъ?

Пощаджийката беше около шейсетте, с наситеносиня коса.

— Бих искал да оставя писмо за едни приятели — обясни Калахан. — Нюйоркчани са и вероятно ползват услугата „писма до поискване“.

Беше спорил с Еди, че Калвин Тауър няма да остави името си в пощата при тази заплаха от главорези, които искаха кожата му. Еди му бе напомнил за твърдоглавието на Тауър по отношение на скъпоценните книги и Калахан се беше съгласил да опита.

— Летовници ли са?

— Да — потвърди Калахан, но това не му прозвуча съвсем на място. — Искам да кажа, ъхъ. Калвин Тауър и Арон Дипно. Предполагам, че не давате такава информация на случайни, но…

— О, по тия краища не спазваме тези глупави разпоредби. Само да проверя в списъка… толкова много дойдоха между Деня на загиналите и Деня на труда… Жената взе една подложка, на която бяха защипани три четири листа. Имаше много имена. Тя прегледа първия, после втория; когато стигна до третия, обяви:

— Дипно! Ъхъ, ей го на. Как… я да видим дру…

— Не си правете труда.

Калахан внезапно изпита тревога, сякаш от другата страна нещо не беше наред. Погледна назад и видя вратата, пещерата и Еди, седнал с кръстосани крака и книга в скута.

— Някой да не ви преследва? — попита с усмивка пощаджийката.

Калахан се захили. Смехът му прозвуча пресилено и глупаво, но жената явно не забеляза нищо нередно.

— Ако напиша писмо на Арон и го сложа в плик с марка, ще му го предадете ли? Или на господин Тауър, ако се появи?

— О, няма нужда да давате пари за марка. С удоволствие ще ви услужа.

Да, тук наистина беше като в Кала. Отецът изведнъж изпита голяма симпатия към жената. Харесваше му много, много.

Калахан отиде на гишето при прозореца (вратата послушно се извъртя заедно с него) и се зае да пише; представи се като приятел на човека, който бе помогнал на Тауър срещу Джак Андолини. Молеше Дипно и Тауър да паркират колата си със запалени фарове така, че да осветяват къщата, където бяха отседнали, и после да се преместят някъде наблизо — в плевня, изоставена барака или нещо подобно. Незабавно да го направят. „Оставете бележка къде сте под постелката при седалката на шофьора или под стъпалото на верандата — завърши. — Ще ви открием.“ Надяваше се, че го прави както трябва; не искаше да се провали накрая. Подписа се, както му бе казал Роланд: Калахан, наследник на Елд. После, въпреки нарастващата си тревога, добави още един ред: „И нека тази разходка до пощата да ви е ПОСЛЕДНА. Как може да сте толкова глупави.“

Пъхна бележката в плик, запечата го и го адресира: „До поискване, Арон Дипно или Калвин Тауър“. Занесе го на гишето.

— Все пак да купя марка — настоя.

— Не, само два цента за плика — усмихна се жената. Даде и монета от пет и получи три цента ресто. Насочи се към вратата. Обикновената.

— Късмет — пожела му чиновничката.

Калахан се обърна да я погледне и да благодари. Зърна неоткритата врата, която още бе отворена. Еди обаче не се виждаше. Беше изчезнал.

6.

Щом излезе от пощата, Калахан се обърна към вратата между световете. Обикновено не можеше да го направи така. Обикновено тя се въртеше, за да бъде винаги зад гърба му. Сега явно бе прочела мислите му. Беше разбрала, че иска да мине през нея.

Веднага щом се озова от другата страна, камбанният звън отекна в главата му. Майка му крещеше от бездната:

— Видя ли сега, Дони? Остави хубавото момче и то се самоуби! Ще стои вечно в чистилището, и само заради теб!

Калахан не я слушаше. Втурна се към изхода на пещерата, все още с „Прес хералд“ под мишница. За момент хвърли поглед към кутията и видя защо не се е затворила (при което той завинаги щеше да остане затворник в Ийст Стоунхам, Мейн, лето 1977-о) — капакът бе подпрян с дебела книга. Калахан дори се опита да прочете заглавието: „Четири кратки новели за Шерлок Холмс“. В следващия миг изскочи навън.

Отначало видя само канарата, паднала напреко на пътеката, и го обзе непоколебимо убеждение, че гласът на майка му е бил прав. После погледна наляво и видя Еди на три метра от себе си на ръба на пропастта. Ризата му се развяваше около големия револвер на Роланд. Иначе острото му лице изглеждаше подпухнало и безизразно. Като на боксьор, който се съвзема от нокаут. Косата му се вееше пред очите. Залитна напред… но стисна устни. Хвана се за една скална издатина и пак запази равновесие.

„Той се съпротивлява — помисли си Калахан. — Сигурен съм, че се съпротивлява, но ще загуби.“

Ако го извика, можеше да го стресне и да причини падането му; интуицията на стрелец, винаги остра и безпогрешна, му го подсказваше. Калахан не изкрещя, а се втурна по полусрутената пътека и хвана Еди за ризата, когато младежът отново залитна — този път пусна скалната издатина, за която се държеше, и закри очи. При други обстоятелства жестът му би изглеждал смешно: „Сбогом, жесток свят.“

Ако ризата се беше скъсала, Еди Дийн несъмнено щеше да излезе от голямата игра, но може би домашно тъканото платно от Кала Брин Стърджис служеше на ка. Във всеки случай дрехата не се раздра и Калахан го задържа. Дръпна Еди и го хвана, но преди това се погрижи главата на младежа да се удари силно в скалната издатина, за която се беше държал. Клепачите му потрепнаха и той глуповато се втренчи в Калахан. Изломоти нещо несвързано: „Ткач млетя дклата.“

Калахан го стисна за раменете и го разтърси:

— Какво? Не те разбирам!

Никак не му се искаше, но трябваше да установи някакъв контакт, отново да върне Еди към действителността, където и да го беше пратила проклетата кутия.

— Не те… разбирам.

Този път отговорът бе по-ясен:

— Тя каза, че мога да долетя до Кулата. Пусни ме. Искам да отида!

— Не можеш да летиш, Еди.

Калахан не беше сигурен, че младежът е схванал думите му, затова наведе глава. Сега двамата стояха лице в лице, сякаш се готвеха да се целунат.

— Опитва се да те убие.

— Не… — започна Еди, но очите му бавно се проясниха.

— Да.

Калахан вдигна глава, но продължи предпазливо да стиска Еди за раменете.

— Добре ли си вече?

— Да. Предполагам. Всичко беше наред, отче. Кълна се. Звънът ме дразнеше, но иначе бях добре. После взех една книга и се зачетох. — Еди се огледа. — Господи, надявам се, че не съм я изгубил. Тауър ще ме скалпира.

— Не си я загубил. Подпрял си с нея кутията. Иначе вратата щеше да се затвори и вече да си станал на кайма.

Еди погледна над ръба на пропастта и пребледня. Калахан веднага съжали за искреността си, защото в този миг младежът повърна върху новите си обувки.

7.

— Тя ме издебна, отче. Подмами ме.

— Да.

— Ти успя ли да свършиш нещо?

— Ако получат писмото ми и направят каквото съм заръчал, да. Ти беше прав. Дипно е оставил името си в пощата. За Тауър не знам. Калахан гневно поклати глава.

— Мисля, че Тауър е убедил Дипно да го направи — отбеляза Еди. — Този твърдоглавец още не чатка в какво се е забъркал, а след като замалко не се размазах, изобщо не съм склонен да търпя такива малоумници. — Кимна към вестника под мишницата на Калахан. — Какво е това?

— Вестник — отвърна отецът и му го подаде. — Искаш ли да прочетеш за положението в Израел?

8.

Вечерта Роланд внимателно изслуша разказа на Еди и Калахан. Случката, при която Еди едва не се бе простил с живота си, го заинтересува доста по-малко от приликите между Кала Брин Стърджис и Ийст Стоунхам. Дори накара Калахан да имитира говора на продавача и чиновничката. Това се удаде доста лесно на Калахан (все пак той дълго бе живял в Мейн).

— Дааъ — имитира Роланд, после: — Ъъхъ. Дааъ, ъъхъ. Замисли се.

— Мислиш ли, че засега са в безопасност? — попита Еди.

— Надявам се. Ако някой е застрашен, това е Дипно. Ако Балазар не се е отказал от запустелия парцел, Тауър му трябва жив. Дипно е досадна пречка.

— Можем ли да ги оставим и да се заемем с тях след идването на Вълците?

— Не виждам друг начин.

— Можем да се откажем и да отидем там да ги пазим! — възбудено предложи Еди. — Какво ще кажеш? Слушай, Роланд, ще ти кажа защо Тауър е накарал приятеля си да се регистрира в пощата: хвърлил е око на някоя книга, която иска да притежава. Когато се появих и го убедих да си плюе на петите, преговорите са били стигнали до деликатен етап. Тауър обаче… човече, колко е алчен! Не се отказва. Ако Балазар научи, а вероятно вече знае, няма да има нужда от пощенски код, за да го намери, само от списък на хората, с които Тауър търгува. Силно се надявам, ако е имало такъв списък, да е изгорял с магазина.

Роланд кимна:

— Разбирам, но не можем да се откажем от работата си тук. Дали сме дума.

Еди се замисли, въздъхна и поклати глава:

— Какво пък? Тук ни остават още три дни и половина. Там — седемнайсет, преди договорът на Тауър да изтече. Може би ще успеем навреме. — Замълча и прехапа устни.

— Може би.

— Това „може би“ ли ни остава? — попита Калахан.

— Да. За момента мисля, че да.

9.

На следващата сутрин уплашената до смърт Сузана Дийн седеше превита в тоалетната и чакаше контракциите и да преминат. Получаваше ги вече от малко повече от седмица, но сега бяха много по-силни от всеки друг път. Тя опипа корема си. Беше обезпокояващо твърд. „Мили Боже, ами ако се роди сега? Ако е тръгнало?“

Опита се да се самоуспокои, че не може да бъде, че водите и не са изтекли, а без това не може да настъпи раждане. Но какво разбираше тя от раждания? Твърде малко. Дори Росалита Муньос с богатия си опит на акушерка не можеше да и помогне много, а и тя бе израждала само човешки бебета от майки с нормална бременност. Сузана изобщо не приличаше на бременна. И ако Роланд беше прав за това бебе…

„Това не е бебе. Това е мъниче и не е мое. То е на Мия, която и да е тя. Мия, ничията дъщеря.“

Болките престанаха. Коремът и се отпусна. Тя опипа отвора на влагалището си. Изглеждаше нормално. Сигурно можеше да издържи още няколко дни. Трябваше. И макар че беше съгласна с Роланд, че между членовете на ка-тета не бива да има повече тайни, чувстваше, че тази трябва да запази за себе си. Когато боят започне, силите щяха да са седем срещу четирийсет или петдесет. Може би дори седемдесет, ако Вълците не се разделят. Трябваше да дадат най-доброто от себе си, да не се разсейват с нищо. Тя трябваше да заеме своето място.

Сузана вдигна дънките си, закопча ги и излезе на яркото слънце, като разсеяно потъркваше лявото си слепоочие. Видя ново резе на нужника (точно както бе поръчал Роланд) и понечи да се усмихне. Погледна обаче сянката си и усмивката и помръкна. Когато беше влязла в тоалетната, тъмната и двойница бе издължена както обикновено в девет часа. Сега се беше скъсила, сигурно наближаваше обяд.

„Невъзможно — помисли си. — Стоях там само няколко минути. Само колкото да пишкам.“

Може би. Може би останалото време в тоалетната бе седяла Мия.

— Не — изрече тя на глас. — Не може да бъде.

Знаеше обаче, че може. Мия още не беше поела нещата в свои ръце, но се надигаше. Готвеше се да установи контрол.

„Моля Те, Господи — помисли си тя, като се облегна с една ръка на дървената барака. — Само още три дни. Дай ми три дни, нека изпълним дълга си към тези деца. После прави, каквото искаш. Каквото искаш. Но, моля Те…“

— Само три дни — прошепна. — Ако ще, да загинем тук. Само три дни, Боже. Чуй ме, моля аз.

10.

На следващия ден Еди и Тян Джафърдс тръгнаха да търсят Анди и го откриха сам на прашния кръстопът на Източния и Речния път. Роботът пееше с пълно…

— Не — измърмори Еди, — не може да се каже гърло, той няма гърло.

— Моля? — попита Тян.

— Нищо. Няма значение. Изведнъж му хрумна нещо.

— Тян, има ли лекар в Кала? — попита. Фермерът го изгледа изненадано и леко развеселено:

— Не и за нас, Еди. Лечителите са за богаташите. Когато някой от нас се разболее, отиваме при Сестрите.

— Сестрите на Оризия?

— Да. Ако улучат лекарството — а обикновено улучват, — оздравяваме. Ако не, състоянието се влошава. Накрая земята лекува всички, нали знаеш?

— Да.

Еди се замисли как вместваха тъпоумните деца в тази философия. Тъпоумните също умираха, но с години просто… крееха.

— Всеки човек си има три кутии — каза Тян, докато се приближаваха към пеещия робот.

На изток, между Кала Брин Стърджис и Тъндърклап, се издигаха колони от прах, макар че нямаше никакъв вятър.

— Кутии ли?

— Да, истина е. — Тян докосна челото, гърдите и седалището си. — Кратунокутия, цицокутия и лайнокутия. Засмя се весело.

— Тъй ли казваш?

— Е… между нас върви, но никоя дама няма да одобри, ако ги назовеш така на масата. — Тян отново докосна главата, гърдите и седалището си. — Кутия на мисълта, кутия на сърцето икю’кутия.

Еди чу „ключ-кутия“.

— Какво означава това последното? Кой ключ отключва задникът ти?

Тян спря. Анди вече ги виждаше, но не им обръщаше внимание; продължаваше да пее нещо като оперна ария на неразбираем за Еди език. От време на време вдигаше ръце и ги кръстосваше; този жест изглеждаше част от песента.

— Чуй ме — каза Тян. — Мъжът е зареден, ако разбираш. Най-отгоре са мислите му, те са най-хубавата част на мъжа.

— Или на жената — усмихна се Еди.

Тян кимна сериозно:

— Да, или жена, но казваме „мъж“ за двете, защото жената се е родила от неговия дъх, да знаеш.

— Така ли казваш? Еди се замисли за властните жени, които бе познавал в Ню Йорк, преди да се прехвърли в Средния свят. Надали щяха да обърнат на тази теория повече внимание, отколкото на онзи пасаж в Библията, според който Ева била направена от реброто на Адам.

— Както ще да е — съгласи се Тян, — но във всеки случай Господарката Оризия създала първия човек, така разправят старите хора. Те казват: Кан-а, кан-та, анна, Оризия. „Дъхът идва от жената.“

— Разкажи сега за тези кутии.

— Най-хубава и най-високо е главата с всички мисли и сънища. След това е сърцето с всички чувства: любов, тъга, радост, щастие…

— Емоциите.

Тян го изгледа озадачено:

— Така ли казваш?

— Ами… там, откъдето идвам, се казва така.

— Аха.

Тян кимна, сякаш предложението му се е сторило интересно, но доста неразбираемо. Този път не докосна седалището, а слабините си:

— В последната кутия е всичко, което наричаме ниско-комала: сношаване, ходене по нужда, може би желание без причина да навредиш подло на някого.

— Ами ако има причина?

— О, тогава няма да е подло, нали? В този случай ще идва от главата или от сърцето.

— Странно — измърмори Еди.

Представи си три добре подредени кашона: глава и сърце над всички животински нужди, над безпочвената злоба, която понякога ни обхваща. Особено впечатление му направи употребата на думата „подлост“, сякаш беше някакъв модел на поведение. Имаше ли логика, или не? Трябваше да помисли внимателно, а сега не беше моментът.

Анди още стоеше неподвижно и пееше. Еди си спомни едни хлапета в стария му квартал, които се бяха драли с цяло гърло: „Аз съм Севилският бръснар, духай ми, бе, тъпанар“, после се хилеха като побъркани и бягаха.

— Анди! — извика Еди и роботът млъкна.

— Хайл, Еди, добра среща! Дълги дни и спокойни нощи.

— Същото и на теб. Как си?

— Отлично, Еди! — отвърна разпалено Анди. — Много обичам да пея преди първия семинон.

— Семинон?

— Така наричаме силните бури преди същинската зима — обясни Тян и посочи прашните облаци отвъд Уай. — Това е първата; доколкото мога да преценя, ще ни стигне в деня, когато дойдат Вълците, или на следващия.

— В деня на Вълците, сай — уточни Анди. — „Щом дойде семинонът, знай, на топлите дни идва край.“ Такава е приказката. — Наведе се към Еди, изщрака и очите му проблеснаха. — Еди, направил съм ти страшен хороскоп, много дълъг и пълен. Показва победа над Вълците! Блестяща победа! Ще убиеш враговете си и ще срещнеш хубава жена!

— Аз вече имам хубава жена — отвърна Еди, като се стараеше да придаде на гласа си добронамерено звучене.

Прекрасно знаеше какво означава това бързо святкане на сините лампички; негодникът му се присмиваше.

„Е — помисли си, — ще видим кой ще се смее след два дни, Анди.“

— Така е, но много женени мъже си имат тайно цуни-гуни, както казах на сай Тян преди известно време.

— Не и онези, които обичат жените си — обади се Тян, — както ти отвърнах тогава.

— Анди, стари приятелю — обърна се към робота Еди, — дойдохме да те помолим за една услуга вечерта преди идва нето на Вълците. Да ни помогнеш малко, нали се сещаш.

От гърдите на Анди се чуха няколко изщраквания и този път, когато очите му проблеснаха, в тях пролича нещо като тревога.

— Ще ви помогна, ако мога, сай. О, да, повече от всичко на света обичам да помагам да приятелите си, но много неща не ми се удават, колкото и да искам.

— Защото така си програмиран ли?

— Да.

Самодоволният тон съвсем бе изчезнал от гласа на робота. Сега звучеше като обикновена машина.

„Аха, хванах ли те натясно? — помисли си Еди. — Хитра лисица си ти. Виждаш как се раждат и умират, нали, Анди? Някои те наричат стара тенекия и те гледат с пренебрежение, но в крайна сметка ти оставаш и пееш над гробовете им. Този път обаче няма да е така. Не, този път ще е различно.“

— Кога си конструиран, Анди? Любопитно ми е да разбера. Кога излезе от поточната линия на старата „Ламерк“?

— Много отдавна, сай. Сините очи на робота святкаха много бавно, той вече не се смееше. — Преди две хиляди години?

— По-отдавна, струва ми се. Сай, знам една песен за маса, която сигурно ще ти хареса…

— Друг път. Слушай, приятелю, ако си на хиляди години, как са те програмирали за Вълците?

От вътрешността на Анди се чу силно кънтене, сякаш нещо се беше счупило. Когато отново заговори, гласът му бе монотонен и зловещ, какъвто Еди го беше чул в гората. Като гласа на Боско Боб, когато старото ченге се кани да се нахвърли върху теб.

— Каква е паролата ти, сай Еди?

— Вече сме минавали през този етап, нали?

— Парола. Имаш десет секунди. Девет… осем… седем…

— Тези глупости с паролата много те устройват, нали?

— Невярна парола, сай Еди.

— Винаги се измъкваш така.

— Две… едно… нула. Имаш право на още един опит. Ще опиташ ли?

Еди се усмихна лъчезарно:

— Семинонът духа ли през лятото, стари приятелю?

Последваха още изщраквания и кънтене. Главата на Анди, която досега бе наклонена на една страна, се наклони на другата.

— Не те разбирам, Еди от Ню Йорк.

— Извинявай. Аз съм просто едно глупаво човешко същество. Не ща да опитвам. Поне не сега. Нека ти обясня с какво искам да ни помогнеш, а ти ще кажеш дали програмата ти го позволява. Звучи ли ти справедливо?

— Напълно, Еди.

— Добре.

Еди хвана робота за тънката метална ръка. Беше гладка и някак неприятна на пипане. Мазна. Въпреки това Еди я задържа и прошепна доверително:

— Казвам на теб, защото знам, че можеш да пазиш тайна.

— О, да, сай Еди! Никой не пази тайна по-добре от Анди!

Роботът отново се чувстваше в свои води; говореше с обичайния си самодоволен и надменен глас.

— Ами… — Еди се изправи на пръсти. — Наведи се малко. Някакво двигателче забръмча в Анди — в гръдния му кош, ако не беше една купчина ламарина. Той се наведе. Еди се надигна още, почувства се като малко момченце, споделящо някаква детска тайна.

— Отецът има няколко оръжия от нашето ниво на Кулата — прошепна. — Добри оръжия.

Главата на Анди се завъртя. Очите му заблестяха ярко, което можеше да изразява само удивление. Еди запази спокойно изражение, макар да му идеше да се разсмее.

— Истина ли е, Еди?

— Истина, и още как.

— Отецът твърди, че са много мощни — добави Тян. — Ако действат, можем да ги използваме срещу Вълците. Трябва обаче да ги пренесем на север от града… а са тежки. Можеш ли да ни помогнеш да ги натоварим на една каруца във Вълчата вечер?

Последва мълчание. После тракане и щракане.

— Обзалагам се, че програмата му не позволява — тъжно измърмори Еди. — Е, ако се напънем…

— Мога да помогна — каза Анди. — Къде са тези оръжия, сайове?

— По-добре да не ти казвам засега — отвърна Еди. — Ела в къщата на отеца рано на Вълчата вечер, разбрахме ли се?

— В колко часа? — Шест добре ли е?

— Шест часа. Колко оръжия ще има? Кажете ми поне количеството, за да изчисля необходимото ниво на енергията.

„Ех, приятелю, на стар краставичар краставици ли ще продаваш?“ — помисли си весело Еди, но запази сериозно изражение и отвърна:

— Дузина, може би петнайсет. Всяко тежи по около двеста фунта. Знаеш ли какво е фунт, Анди?

— Да, благодаря, сай. Един фунт е около четиристотин и петдесет грама. Шестнайсет унции. „Пинтата цял фунт тежи, ти за туй не се грижи.“ Това е голямо нещо, Еди, истина е! Могат ли да стрелят?

— Още не знаем. Нали, Тян?

Тян кимна:

— Ще ни помогнеш ли?

— Да, с удоволствие. В шест часа при отеца.

— Благодаря, Анди — завърши Еди; понечи да си тръгне, но спря и се обърна:

— Нали на никого няма да кажеш?

— Не, сай, разчитай на мен.

— Затова само на теб казвам. Не искаме Вълците да научат отнякъде, че имаме тежка артилерия.

— Разбира се. Това е чудесна новина. Приятен ден, сайове.

— На теб също, Анди. На теб също.

11.

На връщане към дома на Джафърдс (беше на малко повече от километър от мястото, където бяха намерили Анди) Тян каза:

— Дали повярва?

— Не знам. Но дяволски го стреснах, почувства ли?

— Да, усетих.

— Ще дойде да види с очите си, гарантирам.

Тян кимна и се усмихна:

— Вашият дин е хитрец.

— Да, така е — съгласи се Еди.

12.

Джейк лежеше загледан в тавана на стаята. Ко се бе сгушил при Бени. Утре вечер Джейк щеше да отиде у отец Калахан и отново да се събере с ка-тета си; с нетърпение очакваше този момент. Утре бе Вълчата вечер, а днес — в навечерието и — Роланд беше решил, че е по-добре Джейк да остане в „Рокинг Б“.

— За да не възбуждаме подозрения преди самия край бе обяснил.

Джейк го разбираше, но, Божичко, колко гадно се чувстваше. Самото очакване на Вълците бе достатъчно. Мисълта как би могло да се промени отношението на Бени само след два дни го измъчваше още повече.

„Може би всички ще загинем — мислеше си Джейк. — В такъв случай няма от какво да се опасявам.“

В сегашното му състояние тази идея изглеждаше дори примамлива.

— Джейк? Спиш ли?

За момент Джейк се изкуши да се престори на заспал, но нещо го накара да се откаже от тази страхлива постъпка.

— Не, но трябва да опитам, Бени. Утре няма да имам време за сън.

— Сигурно — прошепна със страхопочитание приятелят му. — Уплашен ли си?

— Разбира се. За побъркан ли ме смяташ?

Бени се надигна на лакът:

— Колко очакваш да убиеш?

Неочаквано Джейк си спомни учителката по английски, госпожица Ейвъри. Висящите от тавана жълти мухоловки с полепнали по тях мъртви мухи. Лукас Хансън, който винаги се опитваше да го спъне, когато излизаше на дъската. Написаните с тебешир изречения: попълни липсващия определителен член. Петра Джесърлинг, която винаги носеше широки пуловери и го харесваше (поне според Майк Янко). Монотонният глас на госпожица Ейвъри. Обедната почивка — безвкусен обяд в едно безлично държавно училище. Следобедните занимания, когато с мъка оставаше буден. Нима същото това момче, същият този прилежен ученик от „Пайпър“, бе дошло на север в земеделското градче Кала Брин Стърджис, за да се сражава срещу чудовища, отвличащи деца? Нима само след трийсет и шест часа същото това момче щеше да лежи мъртво, с разпилени вътрешности, изкормено от устройство, наречено „прехващач“? Не беше възможно, нали? Икономката, госпожа Шоу, бе махала коричките от сандвичите му и понякога го наричаше Бама. Баща му го беше научил да изчислява петнайсетпроцентовите бакшиши. Такова момче не можеше да загине с револвер в ръка. Нали?

— Обзалагам се, че ще тръшнеш поне двайсет! — продължи Бени. — Как ми се иска да те видя! Пат! Пат! Пат! Презареждане!

Джейк седна и изгледа приятеля си с любопитство.

— Би ли дошъл? Ако можеше?

Бени се замисли. Изражението му се промени, лицето му изведнъж придоби по-разумен вид. Той поклати глава:

— Не. Много ще се уплаша. Ти наистина ли се страхуваш?

— До смърт.

— Боиш се, че ще умреш?

— Да, но повече ме е страх, че ще се проваля.

— Няма.

„Лесно ти е да го кажеш“ — помисли си Джейк.

— Добре, че татко идва с децата. Ще си вземе ба. Виждал ли си го да стреля?

— Не.

— Е, много е точен. Ако изпуснете някой Вълк, той ще го убие. Ще се прицели в онзи отвор в гърдите му и праас…

Ами ако каже на Бени, че няма никакви отвори? Че това е просто измислица, която баща му трябва да предаде? Ако Джейк му каже…

В главата му прозвуча гласът на Еди с грубия акцент на бруклински хулиган: „Да, бе, ако рибите можеха да карат колело, по реките щяха да се организират колоездачни състезания.“

— Бени, наистина трябва да поспя.

Бени легна. Джейк отново се втренчи в тавана. Изведнъж се почувства гадно, че Ко е при другото момче, че толкова лесно се е сприятелил с Бени. Неочаквано всичко на света му се стори гадно. Часовете до момента, когато щеше да си вдигне багажа, да яхне понито и да се махне оттук, му се струваха безкрайни.

— Джейк?

— Какво, Бени, какво!

— Извинявай. Искам само да ти кажа, че много се радвам, че си тук. Много се забавлявахме, нали?

— Да — отвърна Джейк.

Помисли си: „Направо да не повярваш, че е по-голям от мен. Звучи като… не знам… петгодишен може би.“ Това беше сурова мисъл, но Джейк осъзна, че ако сдържи злобата си, ще заплаче. Мразеше Роланд, че го беше осъдил да прекара тази последна нощ в „Рокинг Б“.

— Да, много, много се забавлявахме.

— Ще ми липсваш. Но съм сигурен, че ще ви издигнат статуи в Павилиона.

— Ти също ще ми липсваш.

— Голям късметлия си, че следваш Лъча и виждаш толкова нови места. Аз вероятно ще остана в този скапан град до края на живота си.

„Не, няма — помисли си Джейк. — С татко ти ще скитате доста… ако имате късмет, ще ви пуснат да си ходите. Според мен до края на живота си ще мечтаеш за това скапано градче. За дома си. И всичко това заради мен. Аз видях… и разказах. Но какво друго можех да направя?“

— Джейк?

Това вече не се издържаше. Влудяваше го.

— Заспивай, Бени. И ме остави да спя!

— Добре.

Бени се обърна към стената. След малко дишането му стана равномерно, после леко захърка. Джейк остана буден почти до полунощ, после също заспа. В съня му Роланд бе коленичил насред прашния Източен път срещу настъпваща армия от Вълци, проточваща се от възвишенията до реката. Опитваше се да презареди, но ръцете му бяха схванати, а едната — и с два пръста по-малко. Куршумите падаха в прахта. Още не беше успял да презареди големия си револвер, когато Вълците го прегазиха.

13.

На сутринта Еди и Сузана се показаха на прозореца на спалнята и се загледаха към къщата на Росалита.

— Той получи нещо от тази жена — отбеляза Сузана. — Радвам се за него.

Еди кимна:

— Как си?

Тя се усмихна:

— Добре. А ти, сладурче?

— Ще ми липсват нощите в истинско легло и с истински покрив над главата. Освен това изгарям от нетърпение, но иначе съм добре.

— Ако се прецакаме, няма какво да се тюхкаш за леглото.

— Вярно е, но не мисля, че ще се прецакаме. А ти?

Преди Сузана да отговори, силен порив на вятъра разтърси прозорците и изсвири под стряхата. Семинонът идваше.

— Този вятър никак не ми харесва — сподели Сузана. — Може да обърка нещата.

Еди отвори уста, но тя добави бързо:

— Ако пак кажеш нещо за ка, ще те фрасна.

Еди замълча и направи знак, сякаш затваря устата си с цип. Въпреки това Сузана леко докосна носа му с юмрук.

— Имаме голям шанс за победа — отбеляза. — Те винаги са получавали онова, което искат, и това притъпява бдителността им. Също като Блейн.

— Да. Като Блейн.

Тя го подхвана през кръста и го накара да се обърне към нея.

— Има обаче възможност да се провалим, затова искам да ти кажа нещо насаме, Еди. Искам да знаеш колко много те обичам.

— Знам, но проклет да съм, ако разбирам защо!

— Защото ме караш да се чувствам цяла. Когато бях по-млада, не знаех дали любовта наистина е такова велико и прекрасно тайнство, или просто някаква измислица на холивудските продуценти, за да продават повече билети по време на Депресията.

Еди се засмя.

— Сега мисля, че всеки от нас е роден с празнота в сърцето и трябва да намери човека, който да я запълни. Ти, Еди, запълваш тази празнота. — Тя го хвана за ръката и го поведе към леглото. — Както запълваш и нещо друго в мен.

— Сюз, безопасно ли е?

— Не знам. И не ме интересува.

Любиха се дълго. Тя леко изстена под него миг преди собствения му оргазъм. „Ще я загубя, ако не внимавам — помисли си Еди. — Не знам защо го чувствам… но е така. Тя просто ще изчезне.“

— И аз те обичам — прошепна той, когато вече лежаха един до друг.

— Да. — Тя стисна дланта му. — Знам.

— Хубаво е да направиш някого щастлив. Не бях предполагал, че е тъй.

— Няма значение — успокои го тя и го целуна по устните. — Все пак си го разбрал.

14.

В малкия хол на Роса имаше люлеещ се стол. Стрелеца седеше в него гол и с глинена чинийка в едната ръка. Пушеше и гледаше изгрева. Не знаеше дали отново ще стане свидетел на тази гледка от това място.

Роса, също гола, излезе от спалнята, спря на вратата и го загледа.

— Как са старите ти кости, кажи ми, моля аз?

Роланд кимна:

— Този твой мехлем прави чудеса.

— Няма да е задълго.

— Не, но има друг свят, света на приятелите ми, и там може би има средство, което да ми помогне. Изпитвам предчувствие, че скоро ще ида там.

— Пак ли за битка?

— Да, така мисля.

— Няма ли да се върнеш тук?

Роланд я погледна:

— Не.

— Уморен ли си, Роланд?

— До смърт.

— Ела тогава да си легнеш, хайде.

Той смачка фаса си и стана. Усмихна се и сякаш се подмлади.

— Благодаря, сай.

— Ти си добър човек, Роланд от Гилеад.

Той се замисли и поклати глава:

— Реакциите ми винаги са били бързи, но когато правя едно хубаво нещо, винаги съм бил бавен.

Тя вдигна приканващо ръка:

— Ела, Роланд. Ела комала.

Стрелеца я последва.

15.

След обяд Роланд, Еди, Джейк и Татко Калахан тръгнаха по Източния път — всъщност в този участък той вървеше на север покрай криволичещия Девар-тет Уай. В постелките им отзад на седлата бяха увити лопати. Сузана бе освободена от това занимание заради бременността си. Беше отишла в Павилиона при Сестрите на Оризия, където бе издигната голяма палатка и се приготвяше богата гощавка. Когато тръгваха от Кала Брин Стърджис, в градчето вече прииждаха хора като за празник. Никой обаче не викаше весело и не се смееше, не гърмяха бомбички и не се организираха състезания. Анди и Бен Слайтман не се виждаха наоколо и това беше добре.

Роланд наруши тягостното мълчание, като се обърна към Еди:

— Тян?

— Ще дойде у отеца в пет часа.

— Добре. Ако до четири не свършим работата, трябва да отидеш сам.

— Мога да дойда с теб, ако искаш — предложи Калахан. Според китайците, ако спасиш някого, поемаш отговорност за живота му до края на дните си. Калахан не се беше замислял, но след като бе задържал Еди над пропастта при пещерата, му се струваше, че в това схващане има много истина.

— По-добре остани с нас — каза Роланд. — Еди ще се справи и сам. За теб имам друга задача. Освен копаенето.

— Нима? И каква е тя?

Роланд посочи прашните вихри, издигащи се към небето пред тях:

— Моли се на бога си да спре този проклет вятър.

— За окопа ли се тревожиш? — попита Джейк.

— С окопа няма проблем. Тревожа се за Сестрите на Оризия. Хвърлянето на чинии е трудна работа при такива условия. Ако се разрази буря точно когато Вълците се появят, вероятността за провал… — Стрелеца вдигна ръка към хоризонта и я изви в характерен за Кала (и суеверен) жест. — Делах.

Калахан се усмихна:

— С радост ще отправя молитва към Господ, но погледни на изток и тревогата ти ще се разсее. Погледни, моля.

Те се обърнаха. По склоновете, спускащи се към оризовите ниви, растеше царевица — изсъхналите стебла стърчаха на равни редове. Зад оризовите насаждания беше реката, очертаваща края на граничните земи. Прашни вихри се виеха над пустинята.

— Семинонът обикновено стига до Уай и се връща. Според старите хора, когато достигне водата, Господарят Семинон моли Господарката Оризия да го посрещне, но тя не го пуска, защото ревнува. Причината е…

— Семинон се оженил за сестра и — прекъсна го Джейк. — Господарката Оризия искала тя да му стане жена, да сключат брак между вятър и ориз. Още не може да му прости.

— Откъде знаеш това? — изненада се Калахан.

— Бени ми каза.

Джейк се замисли за дългите им разговори (понякога в плевнята, понякога край реката), за приказките, които си бяха разправяли, и го обзе тъга.

Калахан кимна:

— Да, така гласи легендата. Предполагам, че става дума за метеорологично явление, предизвикано от топлия въздух, издигащ се над реката, но каквато и да е причината, този семинон дава всички признаци, че ще се върне откъдето е дошъл.

Един порив на вятъра го лъхна в лицето, сякаш да докаже, че греши, и Калахан се усмихна:

— Утре призори вече ще е спрял, почти съм сигурен. Но…

— „Почти“ не е достатъчно, отче.

— Исках да кажа, Роланд, че понеже „почти“ наистина не е достатъчно, все пак ще отправя молитва към Бог.

— Благодарен съм ти. — Стрелеца се обърна към Еди и вдигна два пръста към лицето си. — Очите, нали?

— Очите. И паролата. Не е деветнайсет, затова сигурно е деветдесет и девет.

— Не можем да сме сигурни.

— Знам.

— Все пак… внимавай.

— Ще внимавам.

След няколко минути достигнаха изоставения път към мините „Глория“ и „Редбърд“ 1 и 2. Жителите на Кала смятаха, че каруците ще бъдат оставени там, и бяха прави. Освен това мислеха, че децата и пазачите им ще продължат пеша до една от двете мини. Тук грешаха.

Скоро тримата вече копаеха от западната страна на пътя, четвъртият пазеше. Никой не се появи — жителите на близките ферми бяха отишли в града — и работата вървеше бързо. В четири часа Еди ги остави да довършат и потегли към града, за да се срещне с Тян Джафърдс. Носеше един от револверите на Роланд.

16.

Тян бе взел своя ба. Еди му каза да го остави на верандата на отеца и фермерът го изгледа недоволно и тревожно.

— Той няма да се усъмни, ако ме види въоръжен, но това нещо ще събуди подозренията му — обясни Еди.

Това бе истинското начало и нюйоркчанинът се чувстваше напълно спокоен. Сърцето му биеше бавно и равномерно. Зрението му се беше прояснило; струваше му се, че може да види сянката на всяка тревичка в двора на пасторския дом.

— Както разбирам, той е доста силен. И много бърз, когато се наложи. Затова ме остави да действам.

— Защо съм ти тогава?

„Защото дори най-хитрият робот няма да ме заподозре, ако съм довел такъв некадърник като теб“ — помисли си Еди, но отговорът му бе доста по-дипломатичен:

— За всеки случай. Хайде, ела.

Слязоха при нужника. Еди го беше използвал многократно през последните няколко седмици и все с удоволствие — вътре винаги имаше купчина меки листа за бърсане и той не се опасяваше от отровни растения, — но едва сега огледа по-внимателно бараката. Беше дървена, висока и солидна, но Еди не се съмняваше, че Анди може да я събори. Ако му дадат възможност.

Роса се появи на задния вход на къщата си и ги погледна, като закри очите си от слънцето.

— Как си, Еди?

— Засега добре, Роузи, но ти се прибери все пак. Ще има малка схватка.

— Истина ли? Приготвила съм няколко чинии…

— В този случай чиниите няма да помогнат. Ала няма да навреди, ако си нащрек.

Тя кимна и се прибра. Двамата мъже седнаха на земята от двете страни на отворената врата на тоалетната. Тян се опита да свие цигара. Първата се изплъзна от треперещите му пръсти и той опита пак.

— Тези неща не ми се удават много — сподели и Еди разбра, че не говори за свиването на цигари.

— Няма нищо.

— Така ли казваш? — обнадеждено попита Тян.

— Да, затова нека така да бъде.

Анди се появи точно в шест часа („Негодникът сигурно има вграден часовник, точен до милионната частица на секундата“ — помисли си Еди); дългата му сянка бавно се плъзгаше по тревата. Видя ги и сините му очи проблеснаха. Вдигна ръка за поздрав. Под лъчите на залязващото слънце ръцете му изглеждаха омазани с кръв. Еди отвърна на поздрава с усмивка и се изправи. Запита се дали всички мислещи машини в този разпадащ се свят са се обърнали против господарите си и ако е така — защо.

— Стой мирно и ме остави да говоря — прошепна на Тян.

— Да, добре.

— Еди! — извика Анди. — Тян Джафърдс! Колко се радвам да ви видя! И оръжията, които ще използвате срещу Вълците! Уха! Къде са?

— Скрити са в кенефа — отвърна Еди. — Когато ги извадим, ще докараме каруца, но са тежки… и тук няма достатъчно място…

Той се отдръпна встрани. Анди се приближи. Очите му проблясваха, но не в израз на насмешка. Бяха толкова ярки, че Еди присви своите — сякаш гледаше светкавица на фотоапарат.

— Аз ще ги извадя — предложи Анди. — Обичам да помагам! Много често съжалявам, че програмата ми не позволява… Беше стигнал до вратата на тоалетната, наведе се, за да мине. Еди извади револвера на Роланд. Прикладът от сандалово дърво легна в дланта му; сякаш го подканваше да действа.

— Моля за прошка, Еди от Ню Йорк, но не виждам никакво оръжие.

— Не, и аз не виждам. Виждам само един шибан предател, който учи децата на песнички, докато ги обрича…

Анди се извъртя неочаквано бързо. Сглобките на врата му изщракаха силно. Двамата с Еди бяха на по-малко от метър един от друг. — На ти, тенекиен негоднико!

Еди стреля два пъти. Гърмежите отекнаха във вечерната тишина. Очите на робота се пръснаха и изгаснаха. Тян изкрещя от изненада.

— НЕ! — изрева Анди толкова гръмко, че в сравнение с вика му гърмежите бяха като отпушване на бутилка шампанско. — НЕ, ОЧИТЕ МИ, НЕ ВИЖДАМ, О, НЕ, ВИДИМОСТ НУЛА, ОЧИТЕ МИ, ОЧИТЕ МИ…

Вдигна хилавите си стоманени ръце към счупените крушки, където проблесваха сини искри. Изправи се рязко и главата му проби касата на вратата; разхвърчаха се трески.

— НЕ, НЕ, НЕ, НЕ ВИЖДАМ, ВИДИМОСТ НУЛА, КАКВО НАПРАВИ, ЗАСАДА, НАПАДЕНИЕ, АЗ СЪМ СЛЯП, КОД 7, КОД 7, КОД 71.

— Помогни ми, Тян! — извика Еди и прибра револвера в кобура.

Тян обаче бе застинал, гледаше като хипнотизиран робота (чиято глава вече бе изчезнала в тоалетната), а време за губене нямаше. Еди блъсна с все сила Анди в гърдите — там, където се намираше плочката, обявяваща името, предназначението и серийния му номер. Роботът бе удивително тежък (първата асоциация на Еди беше с бутане на метална стена), но беше сляп, изненадан и извън равновесие. Залитна назад и изведнъж млъкна. От вътрешността му зазвуча пронизителна сирена. На Еди му се струваше, че тъпанчетата му ще се спукат. Той затръшна вратата. Отгоре в касата имаше голяма дупка, но вратата се затвори добре. Той дръпна новото резе, дебело почти колкото китката му. Сирената не спираше.

Роса изскочи с чиния в ръка. Очите и бяха огромни.

— Какво става? В името на Господ и Исус Човека, какво става! Преди Еди да отговори, нужникът се разтресе из основи.

— Анди има проблеми с хороскопа. Май не му…

— НЕГОДНИЦИ — прокънтя гласът, толкова нехарактерен за самодоволния Анди. — МРЪСНИЦИ! ИЗМАМНИЦИ! ЩЕ ВИ УБИЯ! ОСЛЕПЯХ, ОХ, СЛЯП СЪМ, КОД 7! КОД 7!

Сирената отново зави. Роса остави чинията и запуши ушите си.

Бараката отново се разтресе, две от дъските и се извиха навън. Следващият удар ги счупи. Ръката на Анди се показа през дупката, четирите му пръста отчаяно се свиваха и отпускаха. В далечината прозвуча силен лай.

— Ще се измъкне, Еди! — изкрещя Тян и хвана нюйоркчанина за рамото. — Ще се освободи!

Еди поклати глава и се приближи до вратата. Последва нов трус. Още няколко дъски се счупиха. Разхвърчаха се трески. Еди обаче не можеше да надвика сирената; беше твърде силна. Той изчака следващия удар, когато Анди отново закрещя:

— МРЪСНИЦИ! ЩЕ ВИ УБИЯ! УКАЗАНИЕ 20, КОД 7! ВИДИМОСТ НУЛА, СТРАХЛИВИ…

— Анди, робот-вестоносец! — изкрещя Еди; беше си записал серийния номер на листче и сега го прочете:

— ОКР-44821 У-63! Парола!

Ударите и крясъците секнаха, но ушите на Еди продължаваха да пищят от сирената. Чу се щракане. После:

— Тук ОКР-44821-У-63. Моля, дайте парола. — Последва пауза, след това монотонен глас: — Подъл негоднико Еди Дийн от Ню Йорк. Имаш десет секунди. Девет…

— Деветнайсет.

— Грешна парола. — В гласа на Анди ясно прозвуча задоволство. — Осем… седем…

— Деветдесет и девет.

— Грешна парола.

Сега в гласа на робота звучеше истински триумф. Еди мигом съжали за безумната си самоувереност. Роса и Тян се спогледаха уплашено. Кучетата още лаеха.

— Пет… четири… Не беше нито деветнайсет, нито деветдесет и девет. Какво друго? Какво, за Бога, изключваше този негодник? — …три…

В съзнанието му сякаш проблесна мълния, по-ярка от очите на Анди, преди да ги простреля. Той изведнъж си представи оградата на пустия парцел и надписа:

„О, СУЗАНА МИА, психарката проклета, в «ДИКСИ» се паркира през 1999-а.“

— …две…

Не беше едно от двете, а и двете. Затова проклетият робот не прекъсваше броенето след всеки неправилен отговор. Защото те не бяха съвсем неправилни.

— Деветнайсет деветдесет и девет — изкрещя с цяло гърло Еди.

Последва мълчание. Еди очакваше отново да чуе сирената, очакваше Анди да продължи с опитите си да се измъкне. Бе готов да извика на Тян и Роса да бягат, да се скрият…

От полуразбитата барака прозвуча монотонен глас, гласът на машина. Фалшивото угодничество и искрения гняв ги нямаше. Анди, познат от поколения на жителите на Кала, бе изчезнал завинаги.

— Благодаря. Аз съм Анди, робот-вестоносец, многофункционален. Сериен номер ОКР-44821-У-63. Как мога да ви помогна?

— Като се изключиш.

Настъпи тишина.

— Разбираш ли какво искам от теб?

От нужника се чу тънък, уплашен гласец:

— Моля те, не ме карай да го правя. Лош човек. О, лош човек.

— Изключи се веднага.

Отново последва мълчание. Роса бе притиснала ръка до гърлото си. Иззад къщата на отеца се появиха неколцина мъже, грабнали импровизирани оръжия. Роса им махна да се отдръпнат.

— Да, Еди от Ню Йорк. Ще се самоизключа. — В новия тънък гласец на Анди звучеше ужасна мъка. — Анди е сляп и ще се самоизключи. Даваш ли си сметка, че с главна батерия, изтощена на деветдесет и осем процента, може никога повече да не се включа?

Еди си спомни големите тъпоумци в стопанството на Джафърдс — Тия и Залман, — после се замисли за всички останали в този злощастен град от поколения насам. Замисли се за близнаците Тавъри, толкова умни и добри. И красиви.

— Остани изключен завинаги, Анди. Край на разговора. Изключвай се.

Отново настъпи мълчание. Тян и Роса се приближиха от двете страни на Еди. Роса го хвана за ръката, но той веднага се дръпна. Искаше ръката му да е свободна, в случай че се наложи да стреля. Макар че нямаше представа къде да се цели сега, когато очите на Анди ги нямаше.

Роботът отново заговори. Тян и Роса подскочиха. Еди остана на мястото си. Беше чувал вече такъв глас, на поляната на великия мечок.

— ОКР-44821-У-63 СЕ ИЗКЛЮЧВА! ВСИЧКИ СУБНУКЛЕАРНИ БАТЕРИИ И ЕЛЕКТРОННАТА ПАМЕТ СА В ПРОЦЕС НА ИЗКЛЮЧВАНЕ! 13 ПРОЦЕНТА ОТ МОЩНОСТИТЕ СА ИЗКЛЮЧЕНИ! АЗ СЪМ АНДИ, РОБОТ-ВЕСТОНОСЕЦ, МНОГОФУНКЦИОНАЛЕН! МОЛЯ, СЪОБЩЕТЕ МЕСТОПОЛОЖЕНИЕТО МИНА „ЛАМЕРК ИНДЪСТРИС“ ИЛИ „НОРТ СЕНТРАЛ ПОЗИТРОНИКС ООД“! ТЕЛЕФОН 1-900-54! ПРЕДЛАГА СЕ ПАРИЧНА НАГРАДА! ПОВТАРЯМ, ПАРИЧНА НАГРАДА! — Последва изтракване и съобщение то се повтори:

— Ти беше Анди — тихо каза Еди; обърна се към Роса и Тян и не можа да не се усмихне на уплашените им физиономии. — Всичко е наред. Свърши. Ще бърбори така известно време, после ще се изключи. Можете да го използвате за… де да знам… за саксия или нещо подобно.

— По-добре да го заровим тук — каза Роса и кимна към тоалетната.

Еди се усмихна широко. Идеята да заровят Анди сред изпражнения му хареса. Много му хареса.

17.

Когато се спусна нощта, Роланд седна на мястото на оркестъра и заоглежда жителите на Кала, готвещи се за пиршеството. Всички съзнаваха, че това може би е последната им вечеря заедно, че утре хубавото им градче може да представлява обгорени руини. Въпреки това се веселяха. И не само заради децата, помисли си Роланд. Той усещаше огромното им облекчение, че най-после са взели правилно решение. Въпреки че съзнаваха каква може да с цената, те се радваха. Повечето от тези хора щяха да прекарат нощта на открито до палатката с децата и внуците им; тук щяха да чакат началото на битката. Щяха да чуят изстрели (звук, който може би бе непознат на много от тях), после големият прашен облак, показващ приближаването на Вълците, щеше или да се разсее, или да се върне откъдето е дошъл, или да се насочи към тях. В последния случай хората щяха да се разпръснат и да чакат опожаряването. Когато то свърши, щяха да се окажат бежанци в родния си град. Щяха ли да го възстановят, ако бъде сринат? Роланд се съмняваше. Нямаше смисъл, ако нямаше деца, които да живеят в него — защото, ако победят, Вълците щяха да отвлекат всички, нямаше съмнение. Когато дойде време за следваща им поява, тук щеше да се простира един призрачен град.

— Моля за прошка, сай.

Роланд се обърна. Зад него стоеше сай Овърхолсър с шапка в ръце. Така приличаше по-скоро на скитник, отколкото на богат фермер. Очите му бяха големи и изпълнени с тъга.

— Няма защо да молиш за прошка, докато още нося шапката, която ми подари — каза тихо Стрелеца.

— Да, но… — Овърхолсър замълча, замисли се, после явно реши да говори направо. — Мислеше да вземеш Ройбен Кавера, за да пази децата, нали?

— Да.

— Червото му се спука отзарана. — Овърхолсър докосна корема си около мястото на апендикса. — Има треска и бъл нува. Сигурно ще умре от отравяне на кръвта. Някои оздравяват, но рядко.

— Съжалявам.

Роланд се замисли с кого да замени Кавера, едър мъж, който сякаш никога не изпитваше страх.

— Защо не вземеш мен на негово място?

Роланд го изгледа изненадано.

— Моля те, Стрелецо. Не мога да стоя и да гледам. Мислех, че мога… че трябва…, но не мога. Сърцето ми се свива.

Да, помисли си Роланд, явно тази мисъл наистина не му даваше мира.

— Жена ти знае ли, Уейн?

— Да.

— Съгласна ли е?

— Да.

Роланд кимна:

— Ела половин час преди зазоряване.

На лицето на Овърхолсър се изписа благодарност и той сякаш изведнъж се подмлади.

— Благодаря, Роланд! Благодаря! Много, много!

— Радвам се, че си с нас. Ще ме изслушаш ли за минутка?

— Да?

— Нещата няма да станат така, както обявих на голямото събрание.

— Заради Анди ли?

— Да, отчасти.

— Какво още? Да няма друг предател? Само не ми казвай, че е така.

— Искам само да ти кажа, че ако ще дойдеш с нас, трябва да ни подкрепяш във всичко. Ясно ли е?

— Да, Роланд, напълно.

Овърхолсър отново му благодари за шанса да загине и се отдалечи все още с шапка в ръце. Може би се опасяваше, че Роланд ще си промени решението.

— Да не би Овърхолсър да идва на купона? — приближи Еди.

— Така изглежда. Имаше ли проблеми с Анди?

— Всичко мина добре.

Еди не искаше да признае, че тримата с Тян и Роса може би на косъм се бяха разминали с опичането. В далечината още се чуваше високият глас на робота, но вероятно не задълго. Вече седемдесет и девет процента от мощностите бяха изключени.

— Мисля, че много добре се справи.

Комплиментите на Роланд винаги го изпълваха с огромна гордост, но той се опита да не го показва: — Дано се справим добре и утре.

— А Сузана?

— Изглежда добре.

— Не е ли?… Роланд се потърка над лявата вежда.

— Не, поне не съм я виждал.

— И не говори рязко?

— Не, добре е. Докато копаехте, непрекъснато се е упражнявала с чиниите. — Еди посочи Джейк, седнал с Ко. — За него се тревожа повече. Ще съм доволен, когато си тръгнем. Много тежко го преживява.

— За другото момче ще е по-тежко — каза Роланд и се изправи. — Връщам се у отеца. Трябва да поспя.

— Можеш ли да заспиш?

— И още как. С котешкото масло на Роса ще спя като заклан. Вие със Сузана и Джейк също трябва да опитате.

— Добре.

Роланд кимна мрачно:

— Ще ви събудя утре сутринта. Ще дойдем тук заедно.

— И ще се бием.

— Да. — Роланд се втренчи в лицето на Еди; сините му очи заблестяха на светлината на факлите. — Ще се бием. Докато избием всичките или загинем.