Стивън Кинг
Вълците от Кала (7) (Тъмната кула V)

ПЕТА ГЛАВА
Овърхолсър

1.

Сузана имаше много възможности за наблюдения през този дълъг и интересен ден. Сутрешното и неразположение бе преминало, отново беше възвърнала равновесието си. Малко преди Калахан и спътниците му да се приближат, Роланд и прошепна:

— Стой близо до мен и не говори, освен, ако не ти кажа. Нека те мислят за моя женичка, ако искат.

При други обстоятелства тя би направила някоя пиперлива забележка, но сега нямаше време за шеги — сериозното му изражение ясно го показваше. Освен това нещо в ролята на малка послушна женичка я привличаше. Всъщност всичко я привличаше. Още като дете се беше забавлявала да играе различни роли. „Това вероятно обяснява всичко, от което се интересуваш, сладурче“ — помисли си.

— Сузана. Чуваш ли?

— Да, не бери грижа, ще те послушам.

— Ако мине, както искам, те ще разберат малко за теб, а ти — много за тях.

Като чернокожа от средата на двайсети век в Америка (Одета се беше смяла и ръкопляскала на „Невидимият“ на Ралф Елиът, поклащайки се като хипнотизирана) Сузана добре разбираше какво цели той. И щеше да му помогне. Една част от нея — злонравната Дета Уокър — винаги щеше да мрази нахълтването на Роланд в сърцето и ума и, но по принцип тя го уважаваше като последен представител на рода си. Може би дори като герой.

2.

Докато Роланд ги представяше (Сузана бе представена последна, след Джейк и с леко пренебрежение), тя размишляваше колко добре се чувства сега, след като досадните болки от газовете бяха преминали. По дяволите, дори главоболието което я мъчеше повече от седмица — ту в тила, ту в слепоочията, ту непосредствено над лявото око като хронична мигрена, бе изчезнало. Да не говорим за утрините. Всяка сутрин в продължение на около час след ставане и се повръщаше ужасно, краката и се подкосяваха. Никога не повръщаше, но се чувстваше, сякаш всеки момент ще го стори.

Не беше толкова глупава, за да не разпознае симптомите, обаче имаше причини да вярва, че не означават нищо. Надяваше се да не се изложи като приятелката на майка си Джесика, която се бе подула не веднъж, а два пъти. Две лъжливи бременности, пък и в двата случая жената изглеждаше така, все едно ще има близнаци. Дори тризнаци. Разбира се, цикълът на Джесика Бизли спираше и това я караше да вярва, че е бременна. Сузана беше сигурна, че не е заченала, поради една проста причина: все още имаше менструации. За пръв път получи кръвотечение в деня, в който се събудиха на Пътя на Лъча на петдесетина километра от Зеления палат. Оттогава беше получила още една. И двете, разбира се, бяха необичайно тежки, налагаше се да използва много парцали, за да попива тъмната течност. Преди това кръвотеченията и винаги бяха леки, понякога оставяха само по няколко петънца, които майка и наричаше „момински розички“. Сега обаче не се оплакваше, защото преди идването и в този свят менструациите винаги бяха изключително болезнени, понякога до нетърпимост. А след връщането им на Пътя на Лъча не изпитваше мъчителната болка. Ако не бяха подгизналите парцали, които беше закопала, по нищо нямаше да се досети, че цикълът и е дошъл. Може би беше заради чистата вода.

Разбира се, знаеше какъв е проблемът — не беше нужно да си ядрен физик, за да се досетиш, както казваше Еди. Безумните, объркани сънища, които не помнеше, отпадналостта и гаденето сутрин, главоболието, странните газове и коликите означаваха едно: тя искаше дете от него. Повече от всичко на света желаеше мъничето на Еди Дийн да расте в корема и.

Не искаше обаче да се подуе в унизителната лъжлива бременност.

„Зарежи това — помисли си, когато Калахан и останалите се приближиха. — Сега трябва да наблюдаваш. Следи за онова, което Роланд, Еди и Джейк ще пропуснат. Така нищо няма да ни убегне.“ Чувстваше, че ще се справи отлично. Наистина, никога не се беше чувствала по-добре.

3.

Калахан вървеше най-отпред. Следваха го двама мъже, единият около трийсетте, другият — два пъти по толкова. По-възрастният имаше пълни бузи, които скоро щяха да провиснат, и дълбоки бръчки от носа до брадичката. „Властни бръчки“ би ги нарекъл баща и (самият Дан Холмс имаше „колекция“ от такива). По-младият носеше оръфано сомбреро, старият — чисто нова бяла шапка „Стетсън“. Като я видя, на Сузана и стана смешно — той приличаше на добрия герой от стар чернобял каубойски филм. Този капак за главата му май не беше никак евтин. Собственикът на шапката по всяка вероятност беше Уейн Овърхолсър. „Големият фермер“ го бе нарекъл Роланд. Онзи, който трябваше да бъде убеден, според Калахан.

„Но не от нас“ — с облекчение си помисли Сузана. Стиснатите устни, изпитателните очи и най-вече дълбоките бръчки (имаше и една дълбоко врязана в челото, точно над очите) подсказваха, че сай Овърхолсър е костелив орех, когато стане дума за убеждаване.

Непосредствено зад тези двама мъже — и по-скоро зад по-младия — вървеше висока красива жена, може би не типична негърка, но с черна кожа почти като на Сузана. Зад нея пристъпваха мъж със строго изражение, очила и фермерски дрехи и момче със сходни черти, с две-три години по-голямо от Джейк. Приликата между двамата беше очевидна; това явно бяха Слайтман Старши и Младши. „Младежът може да е по-голям от Джейк, но има по-мекушав вид“ — помисли си Сузана. Което може би не беше недостатък. Джейк бе видял твърде много за възрастта си. Беше направил твърде много.

Овърхолсър погледна оръжията им (Роланд и Еди носеха големи револвери с ръкохватки от сандалово дърво; четирийсет и четири калибровият „Рюгер“ висеше под мишницата на Джейк), после лицето на Роланд. Поздрави го неучтиво, без да допира юмрук до челото си. Дори не загатна поклон.

Дори да се обиди, Роланд не го показа.

— Хайл, Стрелецо — поздрави мъжът, вървящ до Овърхолсър; коленичи, сведе глава и допря юмрук до челото си. — Аз съм Тян Джафърдс, син на Люк. А това е жена ми Заля.

— Тян. Моля. И нека ти и приятелите ти да имате два пъти…

— Аз съм Овърхолсър — прекъсна го рязко мъжът с бялата шапка. — Дошли сме да се срещнем с вас по искане на Калахан и младия Джафърдс. Предлагам да пропуснем официалностите и да говорим по същество, не се обиждайте, моля аз.

— За прошка моля, но нещата не стоят съвсем така — уточни Джафърдс. — Имаше събрание и всички мъже в Кала гласуваха…

Овърхолсър прекъсна и него. Явно такъв му беше стилът. Може би дори не го осъзнаваше.

— Градът, да. Кала. Идвам с най-добро желание да помогна на града и съседите си, но в този сезон наистина имам много работа и…

— Чарю-трий — изрече тихо Роланд.

Сузана знаеше едно по-дълбоко значение на този израз, значение, от което я побиваха тръпки. Очите на Овърхолсър се оживиха и тя започна да се досеща как ще премине денят.

— Реколтата е добра, да, изказвам благодарност.

Калахан гледаше втренчено някъде между дърветата.

Тян Джафърдс и жена му се спогледаха. Слайтман и синът му стояха с безизразни лица.

— Явно ме разбираш — добави Овърхолсър.

— В Гилеад сме заобиколени от стопанства. Аз също имам сеновали и хангари. Да, и остър корен.

Овърхолсър се подсмихва подигравателно. Сякаш искаше да каже: „Знаем се ние с теб, сай. И двамата сме от едно тесто.“

— Откъде си всъщност, сай Роланд?

— Друже, ти май имаш нужда от аудиолог — намеси се Еди.

Овърхолсър го изгледа озадачено:

— Извини ухото ми?

Еди махна, сякаш всичко е ясно, и кимна:

— Точно това имах предвид.

— Не се обаждай, Еди! — сряза го Роланд. — Сай Овърхолсър, мисля, че можем да отделим няколко минути за запознанство и по някое добро пожелание. Защото така правят възпитаните хора, нали? — Замълча за миг, за да подчертае важността на думите си, и добави: — Ако бяхме престъпници, нямаше да е така, но не сме.

Овърхолсър стисна устни и го изгледа заплашително, очаквайки някоя обида. Лицето на Стрелеца остана спокойно.

Фермерът се успокои и представи спътниците си:

— Това са Тян и Заля…

Заля направи реверанс, сякаш носеше дълга рокля, не избелели работни панталони. — …а зад тях са Бен Слайтман Старши и Бени Младши.

Бащата допря юмрук до челото си и кимна. Синът коленичи с нескрито страхопочитание (главно заради оръжията, помисли си Сузана).

— Стареца вече го знаете — завърши Овърхолсър с пренебрежителен тон, от който сам би се обидил, ако някой го бе представил по този начин.

Сузана предположи, че големите фермери винаги се държат така. Питаше се кога ще осъзнае, че с хора като Роланд това не върви.

— Това са спътниците ми — рече Роланд. — Еди Дийн и Джейк Чеймбърс от Ню Йорк. А това е Сузана.

Махна към нея, без да се обърне. Изражението на Овърхолсър се промени, стана похотливо. Дета Уокър умееше да заличава това изражение от лицата на мъжете. Сузана обаче се усмихна любезно и направи лек реверанс. Беше убедена, че нейният поклон е бил не по-малко грациозен от този на Заля, но все пак имаше известна разлика, когато краката ти са отрязани до коленете. Новодошлите, разбира се, бяха забелязали тази малка липса, но мнението им не я интересуваше. Питаше се как им се струва инвалидната количка, която Еди и беше взел в Топека, след като се бяха отървали от влака Блейн. Бяха ли попадали на подобно нещо?

„Калахан сигурно е виждал — помисли си. — Защото той е от нашата страна. Той…“

— Това скункс ли е? — попита момчето.

— Шът — сряза го Слайтман; изглеждаше потресен, че синът му е проговорил.

— Няма нищо — успокои го Джейк. — Да, скункс. Ко, иди при него.

Посочи към Бен Младши.

Ко изприпка при момчето и го погледна с жълтите си очи.

— Никога не съм виждал питомен — отбеляза Тян. — Слушал съм, разбира се, за тях, но светът много се е променил.

— Може би не чак толкова — каза Роланд и погледна Овърхолсър. — Може би някои стари нрави са се запазили.

— Може ли да го погаля? — обърна се Бен Младши към Джейк. — Да не ме ухапе?

— Можеш. Няма да те ухапе.

Слайтман Младши клекна.

Сузана искрено се надяваше Джейк да не греши. Нямаше да създадат добро впечатление, ако зверчето отхапе носа на Слайтман.

Момчето се засмя:

— Как каза, че му е името на този мушморок?

Преди Джейк да отговори, скунксът изтърси:

— Ко!

Всички се засмяха. Сякаш бяха просто две весели компании, срещнали се случайно на Пътя на Лъча. Дори Овърхолсър се засмя и Сузана си помисли, че сигурно е добър човек, макар и малко мнителен и надут. Не знаеше дали това трябва да я плаши, или да я радва.

4.

— Предпочитам да поговорим насаме, ако ви устройва — каза Овърхолсър.

Двете момчета се бяха отдалечили с Ко. Слайтман Младши питаше Джейк дали зверчето може да брои, както бе чувал за някои от тези животни.

— Не съм съгласен, Уейн — намеси се Джафърдс. — В лагера се разбрахме да седнем с тези хора и да им обясним от какво имаме нужда. И после, ако се съгласят да дойдат с нас…

— Нямам нищо против да поговоря насаме със сай Овърхолсър — прекъсна го Роланд. — Защото не е ли той вашият дин? — Преди Джафърдс да възрази (или да отрече), добави: — Направи чай на гостите, Сузана. Еди, ела с нас, ако ти е угодно.

Този израз, нов за останалите, дойде съвсем естествено от устата на Роланд.

Сузана се възхити — ако тя се бе опитала да изрече тези думи, щеше да прозвучи като бездарна актриса.

— В лагера имаме храна — намеси се скромно Заля. — Храна, графа и кафе. Анди…

— Ще хапнем с удоволствие и ще пием кафето ви с радост прие Роланд. — Ала първо пийте с нас чай, моля аз. Ще се забавим само няколко минути, нали, сай?

Овърхолсър кимна. Смущението му бе изчезнало. Изглеждаше по-спокоен. От другата страна на пътя (близо до мястото, откъдето бе минала жената на име Мия) се чу смехът на момчетата.

Роланд хвана Овърхолсър за ръката и го дръпна настрана. Еди се отдалечи с тях. Джафърдс понечи да тръгне след тях, но Сузана докосна рамото му:

— Недей. Той знае какво прави.

Джафърдс я изгледа подозрително, но остана при нея.

— Може би не е зле да подсиля огъня вместо теб, сай — промълви Слайтман Старши и хвърли загрижен поглед към краката и. — Защото виждам, че почти е изгаснал. — Много мило — отвърна тя.

Засега всичко изглеждаше толкова хубаво. Дори подозрително хубаво. Можеше да им струва живота, но тя се беше научила да вижда известен чар и в опасностите. Нали именно мисълта за нощта ни позволява да оценим светлината?

5.

Тримата мъже спряха на десетина метра от останалите. Овърхолсър говореше през повечето време и ръкомахаше оживено. Държеше се, сякаш Роланд бе случаен минувач, когото е засякъл по пътя, а другарите му са малоумни. Обясни на Стрелеца, че Тян Джафърдс бил глупак (макар и добронамерен), който не разбирал истините в живота. Джафърдс трябвало да бъде обуздан не само за свое добро, ами и в интерес на самата Кала. Увери Роланд, че ако можело да се направи нещо, Овърхолсър, син на Алан, пръв щял да се вдигне. Той никога не бягал от отговорност, но да се опълчват срещу Вълците било лудост. Освен това, добави шепнешком, като говорели за лудост, не трябвало да забравят Стареца. Когато си гледал църквата и свещените ритуали, всичко било наред. В тези неща малко лудост внасяла известна пикантност. Само че това било друга работа. Да, съвсем друга работа.

Роланд го слушаше търпеливо, като кимаше от време на време. Не казваше почти нищо. Накрая Овърхолсър замълча и се вгледа изпитателно в бледите му сини очи.

— Наистина ли си този, за когото се представяш? — попита след кратка пауза. — Кажи ми честно, сай.

— Аз съм Роланд от Гилеад.

— От рода на Елд? Така ли?

— По кръв и призвание.

— Само че Гилеад… Гилеад отдавна не съществува.

— Аз съм тук.

— Ще ни избиеш ли, ще причиниш ли гибелта ни? Кажи, моля аз?

— Какво решаваш, сай Овърхолсър? Не по-късно; не след ден, седмица или месец, а в тази минута?

Овърхолсър запази дълго мълчание. Гледаше ту Роланд, ту Еди. Явно не бе свикнал да променя решението си; ако го стореше, би изпитал непоносима болка. От другата страна се чу смехът на момчетата; Ко им беше донесъл нещо, хвърлено от Бени — пръчка, голяма почти колкото скункса.

— Ще ви изслушам — рече накрая. — Само толкова, да ми помогнат боговете, и казвам благодарност.

— С други думи, обясни надълго и нашироко защо това начинание е пълна лудост — разказа по-късно Еди на Сузана, — а накрая направи онова, което Роланд искаше. Беше като магия.

— Понякога Роланд наистина омагьосва — отбеляза тя.

6.

Пратениците от Кала бяха устроили лагера си на полянка на върха на едно възвишение недалеч от пътеката, но малко встрани от Пътя на Лъча — там облаците изглеждаха толкова ниско, сякаш човек можеше да ги докосне. Пътят им през гората бе маркиран с издълбани по дърветата знаци, на места големи колкото човешка длан. Тези хора можеше да са опитни земеделци, но в леса явно се чувстваха като в небрано лозе.

— Може ли да ти помогна с количката, младежо? — предложи Овърхолсър на Еди, когато преодоляваха последната стръмна отсечка.

Сузана усети миризма на печено и се запита кой върши домакинската работа за цялата дружина. Жената бе споменала някой си Анди. Дали беше слуга? Личен прислужник на Овърхолсър? Може би. Несъмнено човек с такава голяма и скъпа шапка можеше да си позволи да има личен слуга.

— Разбира се — отвърна Еди.

Не посмя да добави „моля аз“ („Все още му звучи изкуствено“ — помисли си Сузана), но отстъпи встрани и направи място на Овърхолсър зад инвалидната количка. Фермерът беше едър мъж, склонът — доста стръмен, и се налагаше да бута жена, тежаща около шейсет килограма, но дишането му, макар и тежко, остана равномерно.

— Може ли един въпрос, сай Овърхолсър? — попита Еди.

— Разбира се.

— Какво е второто ти име?

Сузана почувства малко по-рязък тласък; отдаде го на изненадата.

— Странен въпрос, младежо. Защо питаш?

— О, чисто любопитство. Опитвам се да гадая бъдещето по средните имена.

„Внимателно, Еди, внимателно“ — помисли си Сузана, но все пак и се стори забавно.

— Тъй ли?

— Да. Знаеш ли, обзалагам се, че средното ти име започва с… — Еди се престори, че пресмята нещо. — …с буквата Д. Произнесе я „де“, както бе прието в официалния език. — Предполагам, че е късо. Четири букви? Може би пет?

Сузана отново усети по-рязко бутване.

— Дявол те взел, моля аз! — възкликна Овърхолсър. — От къде позна? Кажи!

Еди вдигна рамене:

— С малко изчисления и отгатване. Да си призная, греша почти толкова често, колкото познавам.

— По-често — вметна Сузана.

— Да ти кажа, средното ми име е Дейли — рече Овърхолсър, — макар че сам не знам защо. Останал съм пълен сирак още като дете.

— Моите съболезнования — каза Сузана.

Еди се отдалечи. Вероятно, за да уведоми Джейк, че са познали за средното име: Уейн Дейли Овърхолсър. Деветнайсет букви.

— Този младеж мъдрец ли е, или глупак? — попита я Овърхолсър. — Кажи ми, моля аз, защото сам не мога да разбера.

— По малко и от двете.

— Не ще и дума за този стол обаче. Дяволски умно изобретение.

— Благодарност-сай — отвърна тя и си отдъхна; изразът прозвуча естествено, защото и дойде отвътре.

— Откъде си?

— Отдалеч.

Тази насока на разговора не и харесваше. Роланд трябваше да реши каква част от миналото им да разкаже (или да не разкаже). Той беше техният дин. Освен това, като говори само той, нямаше опасност от разминаване на версиите им. Тя обаче реши да сподели още малко информация:

— Минахме през едно изтъняване. Идваме от другата страна, където светът е много различен.

Обърна се и го погледна изпитателно. Лицето му беше почервеняло от усилието, но иначе се справяше добре за човек около шейсетте. — Разбираш ли за какво говоря?

— Да — отвърна той, изхрачи се и плю настрани. — Не че ми се е случвало. Никога не се отдалечавам много от фермата. Ние в Кала обаче не сме глупави, да знаеш. „О, да, знам“ — помисли си тя, като гледаше поредния маркировъчен знак; бедното дърво, в чиято кора беше издълбан, надали щеше да преживее зимата.

— Анди ни е разказвал за изтъняванията много, много пъти. Казва, че издавали звук, ама не може да обясни какъв.

— Кой е Анди?

— Скоро ще го видиш, сай. И ти ли си от онзи Кала Йорк като приятелите ти?

— Да — отвърна тя и се наежи.

Заобиколиха едно разкривено дърво. Гората бе оредяла, а миризмата на месо се беше усилила. На месо… и кафе. Стомахът и изкъркори.

— Не може да са стрелци — рече Овърхолсър и кимна към Джейк и Еди. — Ти, разбира се, няма да го признаеш.

— Когато му дойде времето, сами ще прецените.

Той замълча. Количката затрака по каменист терен. Пред тях Ко припкаше между Джейк и Бени Слайтман, които веднага се бяха сприятелили като всички момчета на тяхната възраст. Тя се запита дали е за добро. Защото те бяха много различни. С времето щяха да разберат и това да им донесе разочарование.

— Той ме плаши — заговори Овърхолсър; шепнешком, сякаш на себе си. — Заради очите му, може би. Най-вече очите.

— Ще поискаш ли помощ? — попита Сузана. Въпросът и не прозвуча невинно, както се надяваше, но бурната реакция на Овърхолсър отново я изненада:

— Луда ли си, жено? Разбира се, че не, ако има начин да се избегне. Чуй ме добре! Този младок… — Той посочи Тян Джафърдс, вървящ напред с жена си. — …той ме обяви за пъзльо. Пред всички изтъкна, че нямам деца на възрастта, на която ги взимат Вълците. За разлика от него, разбери добре. Ама не ме мисли за глупак, дето не може да прецени опасността!

— В никакъв случай — увери го Сузана.

— А той преценява ли я? Съмнявам се. — Овърхолсър говореше като човек, раздвоен между гордостта и страха. — Аз да не би да искам да давам децата на Вълците? Да не би да искам децата да се връщат тъпоумни и да тежат на града? Не! Ама не искам и някой самонадеян глупак да ни погуби! Сузана погледна назад и с изненада си даде сметка, че той очаква нейното одобрение. Очакваше от нея да разбере логиката му и да я приеме. Роланд бе събудил тези съмнения у него, и то без да пророни дума. Само… само го беше погледнал. Тя мярна някакво движение с крайчеца на окото си.

— Мили Боже! — възкликна Еди.

Сузана посегна машинално за оръжието си, но такова нямаше. Обърна се отново напред. Срещу тях бавно и внимателно пристъпваше двуметров метален човек.

Джейк бе стиснал револвера си.

— Спокойно, Джейк! — извика му Роланд.

Металният мъж с бляскави сини очи спря пред тях. Остана напълно неподвижно за няколко секунди, достатъчни Сузана да прочете надписа на гърдите му. „Норт Сентрал Позитроникс“ отново напомнят за себе си — помисли си. — Да не споменаваме „Ламерк Индъстрис.“

Роботът вдигна сребристата си ръка и допря юмрук до стоманеното си чело:

— Хайл, Стрелецо от далечни земи. Дълги дни и спокойни нощи.

Роланд вдигна пръсти към челото си:

— Два пъти по толкова за теб, Анди-сай.

— Благодарност-сай.

От вътрешността на машината се чу неразбираемо скърцане. После Анди се наведе към Роланд и сините му очи заблестяха по-силно. Еди посегна към револвера си. Роланд не трепна.

— Опекъл съм вкусно месо, Стрелецо. Много хубави дарове на плодородната земя.

— Благодарност-сай.

— Удоволствието е за мен. — Роботът отново избръмча. — Междувременно искаш ли да научиш хороскопа си?