Георги Марковски
Хитър Петър (17)

Епилог

Когато издъхна Петър, нито гръм падна от ясното небе някого да порази, нито се разтресе земята някого да погълне, нито някое друго знамение стана. Мълчеше народът, приел в сърцето си Петър; стърчаха разпнатите — високо, на грубите букови кръстове, на темето на ниския хълм — изрязани на фона на ясното небе; а глас възвестяваше по земята българска: „Остана си Петър завинаги с нас!“

А кнез Тодор, затресен от треска, викаше на потерята:

„Разгонете ги! Разгонете ги! Разгонете ги!“

Заплющяха камшици; разбяга се народът по далечни и близки села; и като бягаше, викаше: „Остана си Петър завинаги с нас!“ Пък който чуеше, отвръщаше: „Проклет да е кнез Тодор!“ Така измина денят; над разпнатите взе да се вие ято гарвани; а при кадията се яви благочестивата Мария, майката на Петър.

Пък кадията:

„Какво, бабо, те носи?“

А Мария:

„Сина си искам!“

Пък кадията:

„Не е вече синът ти сред нас!“

А Мария:

„Тук е синът ми, кади ефенди! Я чуй какво казва народът! Дай си ми го да го погреба!“

Стресна се кадията, изпрати неколцина войника да й помогнат; и като отидоха, видяха при кръста мома да се моли за душата на Петър; а Мария:

„Коя си, дъще, та за Петър се молиш?“

Пък Магдалина:

„Невяста, майко, пред Бога му бях!“

Заграчиха гарваните; войниците набързо свалиха разпнатите; взеха гробове да копаят. Обади се нощно пиле: смръзна се на читаците кръвчицата; хукнаха надолу по склона. Натовариха двете на магарето Петър; потънаха в мрака; и никой не разбра къде го прие земята българска.

В горите, обитавани от самодиви, върколаци, демони и други тъмни сили, силни мъже и красиви жени зачеваха, живееха и умираха все тук, сред сенките и праха на прадедите. Селяните ловуваха, отглеждаха жито, коноп и разни зеленчуци, хвърляха серкме за риба; постяха през постите и блажеха през други дни; а като завиеха виявици и слънцето влезеше в знака на Козирога, събираха се от къща в къща: „Знаеш ли Хитър Петър, като измамил султана?“ „Море, знам аз, като измамил султана, ами да ти кажа как надхитрил кнез Тодор!“ Излязъл веднъж Петър на хорото — и той да погледа, а чорбаджията взел калпака му и го ударил в земята. Събрал се народът, да види какво ще Петър да стори, пък Петър: „Захванали хоро веднъж на поляната горските животни и както си играели, дошло магарето, разскачало се, заревало, развалило им празника. Запитали го: Защо риташ и ревеш, та ни развали празника? А магарето: Аз пред толкова народ като не си покажа магарешлъка, кога да го покажа? Разсмял се народът, засрамил се Чорбаджията, отишъл си!“ Така говореше народът; а доносници донасяха на кнез Тодор; и кнез Тодор се люто заканваше.

Робска нощ лежеше над земята българска: по друмищата се нижеха синджири с роби; еничари, арапи и кеседжии въртяха ятагани; по горските павитаци дъждец къпеше изоставени деца, та като се кръстеха, селяните наместо рогатия и тъмното му войнство, читака споменаваха. Подир Петровата мъченическа смърт Черния Янко се зажени — за комшийката Стана реши да се жени — но пушка на кнез Тодоровата потеря пукна, та го удари. Излекува Стана Черния Янко; вдигна се той, та излезе в букака; намери хайдушката чета на Димчо Налбантчето, стана й войвода — че и Димчо Налбантчето с Петър загина, влезе в двора на кнез Тодор, улови кнез Тодор и взе да го коли:

„Те ти за дядо и татко, жено потурнашка, че възпря народа тогава! Те ти за Петър, жено потурнашка, че го на кръста разпна! Те ти за мене, жено потурнашка, че ми от гората гръмна!“

А кнез Тодор:

„Недей ме, момче!“

Пък Черния Янко:

„Хайде де! Първо ще идеш при дядо, при татко и Петър: да им кажеш какъв юнак е Черния Янко! После ще идеш при своите — при посечените турци от мойта ръка, че си техен човек — да те видят какъв си посерко! После върви при рогатите: да те мъкнат, където си искат!“

И главата му взе.

Като свърши и тая, Черния Янко взе Стана и слезе надолу — в албанските планини, при Георги Скендербег слезе — и стоя при него до края. Цели десет години се чакаха те: когато Черния Янко и Стана се заселиха в Круя, албанската крепост, Георги Скендербег — заедно с братята си Репош, Станиш и Константин — бе пленник в султанския двор; когато султан Мурад изпрати младия албанец за комендант на крепостта, Черния Янко, Стана и трите им дребни дечица го гледаха накриво; едва когато в битката между войските на султан Мурад и кръстоносците на крал Владислав Ягело, Янош Хунияди и епископ Юлиян Чезарини при Ниш — подир пет години — Георги Скендербег премина от мохамеданската към християнската сила; всички разбраха. Георги Скендербег се върна в страната и обедини княжествата в единна държава; взе да събира войска и всички — недоволни до вчера — се записаха в нея; Черния Янко — и той — се записа. Още на следващата година султан Мурад изпрати наказателна армия срещу отцепилия се негов любимец; Георги Скендербег подмами читака в теснината Торвиоли; разби наказателната армия на Али паша. После разби Мустафа паша при Мокрешкото поле; после султанът „поведе войските към Круя, най-забележителния град на албанската земя, разположен в твърде укрепено място“ — написа летописецът Лаоник Халкокондил. — Като пристъпи към него, обсади го, удари стената с тарани и събори доста от нея, и — надявайки се да превземе града — щурмува го с еничарите, па като не можа да го превземе, отведе войските поради настъпващата зима; после разби Исак бей при полето Албулена. Окуражена от албанските победи, Европа застяга кръстоносен поход; Черния Янко замина при кръстоносците в град Мантуа — някъде по границите на Венецианската република и Миланското херцогство, на равен път между Парма и Верона, сред равнините на Ломбардия — и ни се чу, нито видя; подир осем години, в почивката между две битки, умря и Георги Скендербег от треска-огненица.

Дядо Гаргалчо — като застана пред кнез Тодор и като му рече кнез Тодор: „Ами ти що щеш сред тия серсеми?“, той пък му рече: „Щото съм прост: уж щяхме къщи да правим, а Петър наместо брадва, пила и трион, езика въртеше!“ — хукна из букака; и му пареше кнез Тодоровата плесница; и право в къщи отиде. В къщи жените реват, та се късат: „Леле, Гаргалчо, леле, розови бузки, леле, сини очички!“ Изслуша ги кротко; седна в работилницата: я синия ще направи, я ракла за невяста, я кораб за гроздобера; и живя като роб.

Като Петър загина — а с него и зетят, Димчо Налбантчето — Милан Налбантина пак се качи на тавана, откачи от гвоздея меча, махна му паяжините; отиде при Черния Янко; влезе в двора на кнез Тодор, улови кнез Тодор и взе да го коли. Пък Черния Янко: „Мой си е, чичо, потурнакът!“ И главата му взе. Като свършиха тая, една нощ Милан Налбантина се надигна тихо; тръгна тихо надолу по скрита пътека; тихо спря при разцепено от гръм дърво, затъкна меча в цепнатината на дървото и се промуши на него: не беше роден да сече глави, беше роден добитък да кове.

Безбожния дякон — с опърпано расо, със смачкана калимавчица — ходеше от село на село; и като ходеше, молитва казваше: „Копеле на оная курва Мария, дето си уж на небето, да пикая на твоето име: що не дойдеш в пропадналото българско царство, изпълнено с плач и скърцане на зъби; насъщния ти хляб да грабят читак и вероотстъпник, и чорбаджия; па иди им остани длъжник, ако си мъж! Защо ни, копеле, с лукавия плашиш, и с баща си, и с духове всякакви, като че може по-лошо да има: сега и винаги и вовеки веков? Амин!“; пък като срещнеше турци, викаше им: „Нашият Бог е най-голям!“, а турците: „Няма по-голям от Аллах!“, пък той: „Като колко е голям тоя Аллах?“, а турците: „До небето е голям Аллах!“, пък той: „А като вдигне ръка, напипва ли нещо меко?“, а турците: „Напипва, чоджум, облаците са това!“, пък той: „Ааа, имате грешка, това са чреслата на нашия Бог!“ Уловиха го турците; в зандан го затвориха; девет години линя. И народът запя: „У Будима, у зандани, тамо лежи Груйо млад юнак, на рамо му пиле соколово. Проговаря Груйо млад юнак: Расти, пиле, расти да пораснеш, ще те пусна, моите равни двори да ги видиш, да ми кажеш! Проговаря пиле соколово: Ой те тебе, Груйо млад юнак, и да ида, двори не познавам! Проговаря Груйо млад юнак: Ой те тебе, пиле соколово, сред двори имам бяла чешма, до чешмата имам черна лоза, до лозата имам криво дърво! Стана пиле, та отиде в двори, равни двори в бурен потънали, чешма, лоза, дърво изсъхнали, кукаха до три кукувици. Стана пиле, та отиде в Будим града, тамо лежи Груйо млад юнак. Проговаря пиле соколово: Равни двори в бурен потънали, чешма, лоза, дърво изсъхнали, кукаха до три кукувици! Първа кука всяка вечер, втора кука всяка заран, трета кука по цял ден! Проговаря Груйо млад юнак: Що ми кука всяка вечер, тя е, пиле, мойто първо либе, що ми кука всяка заран, тя е, пиле, мойта мила сестра, що ми кука по цял ден, тя е, пиле, мойта стара майка!“

Ще свърши песента, някой ще каже: „Знаеш ли как Хитър Петър надхитрил кнез Тодор?“ „Море, мани го кнез Тодор — отиде си кнез Тодор, ами да ти кажа как измамил султана!“ Така говореше народът; и доносници не донасяха на кнез Тодор, че кнез Тодор го нямаше; и надалеч се чуваше.

Робска нощ лежеше над земята българска: по друмища се нижеха синджири с роби; еничари, арапи и кеседжии въртяха ятагани; по горските павитаци дъждец къпеше изоставени деца, та като се кръстеха, селяните наместо рогатия и тъмното му войнство, читака споменаваха. Подир Петровата мъченическа смърт Рашо Топчията отиде във войската на крал Владислав Ягело, Янош Хунияди и кардинал Юлиян Чезарини; срещна се с някой си унгарец Урбан, майстор топчия; тръгна с него: десет години ходиха от царство на царство — предлагаха да направят топ, двамата заедно едва да обхващат цевта му, а царете се смееха и ги пъдеха. Отидоха в Константинопол; император Константин Палеолог — и той — се изсмя и ги изпъди; отидоха при турците тогава. Направиха на турците топа; султан Мохамед Завоевателя заповяда атака и „турците с неистов вик се хвърлиха от всички страни кой с огън, кой със стълба, кой със стенобитни хитрости — написа летописецът Нестор Искандер. — На свой ред отбраняващите се виком стъпиха с тях в борба. Като чуха камбанния звън, призоваващ жителите на борба, турците започнаха да тръбят със зурни и тръби и да бият барабани; започна се сеч велика и преужасна. От шума на оръдията и пищялките, от камбанния звън и вика на сражаващите се хора, от трясъка на оръжието, от плача и риданията на градските жители изглеждаше, че небето и земята са се съединили и разклатили“; а унгарецът Урбан и Рашо Топчията обстрелваха портата Свети Роман, която турците подир победата нарекоха Топкапъ. Топът се пръсна, та уби унгареца Урбан, Рашо Топчията и всичките им помощници; император Константин Палеолог казваше на султан Мохамед Завоевателя: „Да ти отдам града не е в моята власт, защото по наше общо решение ние всички доброволно ще измрем и не ще пощадим нашия живот!“; а турците напираха. Най-напред падна Цирковата порта, после портата Свети Роман, после Златната порта; мъжете бяха избити, жените поругани, децата продадени в робство; градът получи името Истанбул.

Глигор Глиганеца прехвърли Дунава; скита се до възшествието на княз Влад Дракул младия; шест години бе сянка на княз Влад Дракул, чак до смъртта си при Търговище. А смъртта му стана така: султан Мохамед Завоевателя изпрати пратеници при влашкия княз и понеже пратениците отказаха да свалят чалми, заковаха им чалмите о главите. Тръгна на поход султан Мохамед Завоевателя; пък княз Влад Дракул — заедно с Глигор Глиганеца и с неколцина верни другари — се предреши като еничарин; промъкна се през нощта в турския стан и промуши султан Мохамед Завоевателя. Писна султанът, като го колеха — а той не беше султанът, а някакъв везир, че княз Влад Дракул шатрата бе сбъркал — като коледно прасе писна; турците помислиха, че ги нападат; избиха се сами помежду си. Тогава загина и Глигор Глиганеца.

Като заловиха Петър и като потегляше народът от далечни и близки села, глас страшно извика: „Гърбавото! Гърбавото, братя! Гърбавото!“; и се стъписа народът: Гърбавото висеше обесено за пояса си на буков клон; а свещеник Матей: „Обесило се е, братя, че съвестта му го бореше: нали Петра предаде!“ Пък народът: „Проклето да е Гърбавото! Проклето да е, че Петра предаде! Проклето да е навеки!“ И остана Гърбавото прокълнато навеки.

Примък-отмък — като застана пред кнез Тодор и като му рече: „Така е, кнез Тодоре, няма примък, няма отмък! Всичко Петрово ние отнасяме, пък на мене и гневът ти за Глиганчето се падна! Удряй, кнез Тодоре!“ — хукна из букака; и му пареше кнез Тодоровата плесница; и право в къщи отиде. В къщи жена му шета, та пушилка се вдига: меси, готви, пере. Погали я кротко; тръгна на оран, на сеитба, беритба; и живя като роб.

Робска нощ лежеше над земята българска: по друмищата се нижеха синджири с роби; еничари, арапи и кеседжии въртяха ятагани; по горските павитаци дъждец къпеше изоставени деца, та като се кръстеха, селяните наместо рогатия и тъмното му войнство, читака споменаваха. Подир Петровата смърт мъченическа Делчо Сирака отиде при крал Владислав Ягело, Янош Хунияди и епископ Юлиян Чезарини; води в кръстоносния поход дружина българи; загина в боя при Траянова врата. Поради лютата зима походът се върна; на другата година пак се зададе; и народът запя: „Откога са й, мила моя майно льо, зора зазорила, оттогаз са й, мила моя майно льо, войска провървяла: кон до коня, мила моя майно льо, юнак до юнака; маждраци, им, мила моя майно льо, като честа гора, сабите им, мила моя майно льо, като ясно слънце, калпаци им мила моя майно льо, като тамян пушък; отишли са, мила моя майно льо, на Софийско поле, бой да правят, мила моя майно льо, за българско име, бой да правят, мила моя майно льо, за Христова вяра.“ Не отиваха кръстоносците за Софийско поле: за Варна отиваха; и за българско име не отиваха да се бият: макар и на Янош Хундияди да бе обещана короната на освободената българска държава; и макар чуждестранци да бяха кръстоносните рицари, народът запя новопоявилата се цар Шишманова песен, като се присъединяваше към тях. Мъжът на оная из кацата — и той тръгна с кръстоносните рицари — и като тръгваше, викаше им: „Да ви кажа, братя, как Хитър Петър измами султана! Или като чорбаджията подигра? Или…“ Отминаха Байрактарска махала, сражаваха се край Шумен, Овеч и Петрич, стигнаха до Варна. Ранното ноемврийско утро свари християнската и мюсюлманската войска готови за бой; кръстоносците вече печелеха битката, когато крал Владислав Ягело реши сам да плени султан Мурад; пък султан Мурад, като видя, извърна лице към бога и се помоли, като каза: Боже, дай сила и победа на вярата на Пророка! Като се помоли така, заплака и стрелата на неговата молитва попадна право в целта: всевишният прие неговата молитва. Проклетият крал се възгордя, поради тиранството си сам се спусна към свитата на султан Мурад хан, неочаквано конят му се препъна! — написа летописецът Оруч иби Адил. — Повалиха коня на краля и повалиха краля от коня. Имаше един свят юнак, един богатир, един воин, когото наричаха Коджа Хазър. Той веднага отряза главата на краля и я донесе на султан Мурад хан с думите: „Главата на врага да бъде завинаги розова градина под краката на коня на султана! Главата на краля забиха на копие и войската, която беше се пръснала на четирите посоки, пак се събра при султан Мурад хан.“ Крал Владислав Ягело бе наречен Владислав Варненчик; кръстоносните рицари се разбягаха; така погина и тая надежда за народа български. А с нея загина — незнайно как, къде и кога — и Мъжът на оная из кацата.

Кьосето воденичар — като застана пред кнез Тодор и като му рече кнез Тодор: „Ами ти що щеш сред тия серсеми?“, той пък му рече: „Ти виждал ли си, кнез Тодоре, кьосе воденичар надхитрен?“ „Не съм виждал!“ „Те сега виждаш! Надхитри ме Петър, подлъга ме, та воденицата си запустих! Удряй, кнез Тодоре!“ — хукна из букака; и му пареше кнез Тодоровата плесница; и право на воденицата отиде. А воденицата изоставена, катинар на вратата виси, кукумявки я заселили. Отключи я кротко; пусна пак кречеталото; и живя като роб.

Хрисимия — хрисим човечец, незабележим като мравка, дребен и смачкан — подир мъченическата Петрова смърт яхна магарето и тръгна от село на село Петровите хитрини да разправя. Караха овчари стадата, рибари хвърляха мрежи, орачи нивите оряха; занаятчиите отваряха работилници, кръчмари метяха кръчмите, просяците заставаха по ъглите; и като видеха Хрисимия, спираха да го чуят. Казваше им Хрисимия; смушваше магарето; изгубваше се из букака.

И като яздеше из пътя, мислеше си:

Здрава е българската къща, че ето: много плач и скърцане със зъби по земята българска, пък има кой като роб да живее и има кой като мъж да умре. Знаел е Петър: читакът е силен, народът е слаб, а неговото слово ще му бъде стълб и опора, че словото няма ни кости, ни кръв и никой тиран не ще го надвие. Защото казано е: „И заваля дъжд, и придойдоха реки, и духнаха ветрове; и напреха на тая къща; и тя не рухна, защото беше основана на камък.“