Георги Марковски
Хитър Петър (8)

Глава седма
Поучение

Дълго гледа Петър бащината си къща: сърцето му подсказваше, че никога вече няма да я види; майка му се щураше свита-превита из двора; покривът на комина съвсем се бе килнал. Като се килна и слънцето зад Дедейна могила, смуши магарето; и магарето тръгна напосоки, че не знаеше къде да отиде; а Петър се прощаваше с всичко, че му бяха познати всяко дърво и всеки камък, и всяка тревичка. Къде да отиде: заплашван, преследван, прогонен? Да вземе сам да си върже камък на шията, па да скочи в реката? Прав беше свещеник Матей, като четеше от требника: „Такъв е нашият живот: наистина е като цвят и дим, като утринна роса! Дойдете, прочее, ясно да видим онова, що е в гробовете: Где е телесната хубост? Где е младостта? Где е видът на плътта? Всичко е повяхнало като трева, всичко се разпаднало!“, но не му се мреше на Петър. Да вземе да поиска оная Магдалина от баща й; ма да заживее като всеки човек: с булка и с люлка; ама къде да я заведе? Какво да прави тогава, освен да си следва съдбата?

И като си следваше съдбата, Петър видя, че по мръкнало магарето бе спряло в някакво село пред някаква порта. Чорбаджийска къща бе, похлопа на вратата, излезе стопанката:

— Какво те носи, момче?

Пък Петър:

— Неволята ме носи, стопанке: замръкнах в непознато село и нямам къде да нощувам!

Покани го; чорбаджията го нямаше: отишъл бе в селската кръчма; стопанката вареше патица в тенджерата, в огнището се печеше питка. Разговориха се, портата се хлопна, чорбаджийката скокна.

— Мъжо, имаме си гостенин!

А чорбаджията:

— Кой си, що си, момче?

Пък Петър:

— Байрактарчанин съм, чорбаджи, от Поломието чак!

А чорбаджията:

— Имам приятел оттам: кнез Тодор се казва!

Пък Петър:

— Той ми е кръстник!

А чорбаджията:

— Така ли било! Слагай, жено, че умрях от глад! Слагай гостенина да гостим!

Бутна чорбаджийката тенджерата и питката в долапа; извади комат сух хляб и три глави лук; сложи ги на синията:

— От толкова работа, мъжо, нищо не сварих да сготвя!

А чорбаджията:

— Каквото дал господ, жено, това ще ядем!

Хапнаха; стопаните се прибраха; Петър остана да спи на рогозка край огнището. Ама спи ли гладен корем! Въртя се Петър на рогозката; червата му куркаха; призори стана, мушна патицата и питката в дисагите, захлупи в тенджерата стари чорбаджийски цървули. Седна, взе да пристяга вървите на навущата, а на вратата чорбаджията:

— Рано си станал, момче!

Пък Петър:

— Път ме чака щото!

А чорбаджията:

— Като ходиш нагоре-надолу, какво ново-вехто по света?

Пък Петър:

— Царуваше в Тенджер-града цар Патаран, но все към чорбаджиите гледаше, та беднорията го напъха в дисаги и на негово място въздигна цар Цървулан! Сега и беднорията сита ще бъде! Това е, чорбаджи, който има уши, да слуша, и който има очи, да гледа!

А чорбаджията:

— Добре сме си далече от Тенджер-града!

Пък Петър:

— Да стягам цървули, че Тенджер-град ни е близо, ни далеч!

А чорбаджията:

— Добро момче ми се виждаш, та да ти кажа три мъдри съвета на изпроводяк! Първият съвет е: като видиш чорбаджия, целуни му ръка! Вторият съвет е: като видиш потурнак, целуни му ръка! Третият съвет е: като видиш турчин, целуни му ръка! Така ще добруваш, момче!

Смуши Петър магарето; магарето го погледна учудено, понеже нямаше къде да отидат; и хукна по пътя. Вървя цял ден през гората; и все: „Какво да правя, освен да си следвам съдбата!“; и като си следваше съдбата, пак замръкна в непознато село. Похлопа тоя път на портата на бедняшка къщурка; влезе вътре; а то: беднотия до шия. Децата се търкалят в пепелта на огнището; мъжът брадясал и с хлътнали бузи; жената препасала над срамотиите си хватка сено. Извади Петър чорбаджийската патица, извади и питката, хапнаха, разговориха се.

В мързелива къща Петър попадна: стопанката бе мързелива. Мъжът по цял ден сечеше дърва из букака, товареше ги на магаренцето и ходеше от село на село да ги продава, пък жена му за цяла година напреде едно вретено и го прибра в кацата.

Рече й веднъж:

„Жено, голи и боси тръгнахме!“

А жена му:

„Ууу, мъжо, що съм нещо изпрела!“

И като влезе в кацата, показваше му вретеното и го пускаше:

„Ето мъжо, ето и друго, ето и трето: цяла каца вретена!“

Пък той:

„Тогава що не плетеш, нито тъчеш?“

А жена му:

„Как да тъка и плета, като нямам мотовила преждата да намотая?“

Взе човекът брадвата; отиде в гората; почна да сече мотовила. А жена му изтича след него и като сви шепи на фуния, взе да вика през тях:

„Мотовила-вилааа! Който сече мотовила, жена му умира, деца му сираци остават! Мотовила-вилааа!“

„Бре — рече си човекът. — С нечисти сили е пълна гората, я да оставя това място!“

Отиде другаде; пак взе да сече; а жена му:

„Мотовила-вилааа!“

„Бре! — рече си човекът. — И това място било на вили и на самовили!“

Пак се премести; взе да сече: а жена му пак.

„Я да си отида! — си рече човекът. — По-добре голи и боси, наместо сираци!“

Прибра се човекът; преспа; на другия ден тръгна за града да купи по ризка за децата. А жена му прати децата да викат по него:

„Татеее, купи и на мамааа: къска да еее, новка да еее!“

А човекът чу да й купи гъска и й купи гъска. Пък жената, като видя, че се връща, взе старата си риза и я хвърли в огъня. Като се разбра, отиде на двора и препаса над срамотиите си хватка сено.

На тръгване от тая къща Петър рече на човека:

— Да излекуваме мързела на булката ти, братко!

А той:

— Жив да си, братко, но как?

Пък Петър:

— Кажи й, че ви канят на сватба в съседното село, покарай я нататък, скрита в кацата, останалото е моя работа!

Смуши Петър магарето; спря в съседното село; рече на хората:

— Еди кой си, братя, уловил в гората вила!

А селяните:

— Да идем, братя, да я видим!

Пък Петър:

— Не ходете, братя, тя сама ще дойде! Човекът я кара в каца от село на село, утре идва при вас! Вземете тъпани и зурни, па я срещнете!

Смуши пак Петър магарето; хората взеха тъпани и зурни; а човекът рече на жена си:

„Хайде, жено, на сватба!“

Пък жена му:

„Ууу, мъжо, как тъй гола на сватба!“

А той:

„Що си толкоз глупава, жено: там ще те даруват риза, пременена ще се върнеш!“

Влезе жената в кацата; подкара човекът каруцата, като наближиха селото, насреща излезе народът с тъпани и зурни.

„Бре, ами сега!“ — си рече жената.

Взе да наднича народът, взе да цъка с език; скокна жената, хукна в гората; а всички по нея:

„Ууу-бре!“ „Дууу-бре!“ „Бре-бре-бре!“

Отиде у дома си жената, залови се за работа.

Пък Петър — яхнал магарето — вървеше подир съдбата си. Ята гарвани грачеха по клоните; из посивялото небе затанцуваха снежинки; подплашен заек остави заплетена следа. Накъде, Петре, бездомен, без хляб и постеля? Магарето крачеше унило; тихо шумоляха снежинките; стресна го счупена съчка. Вдигна глава, видя долу на брега на реката сгушена мелница, в комина се виеше струйчица дим. Представи си Петър огнището; пращи жаравата в него, мливари насядали, кьосе-воденичар ги залъгва. „Иди, Петре, та стани на кьосето слуга!“ — си рече и тръгна към мелницата.

А кьосето:

— Воденичар, момче, зиме не взема слуга! Ако си съгласен така: лоша ли е зимата, улеите ще замръзнат и ще те храня даром, добра ли е зимата, кречеталото ще трака и ще ми работиш даром! Казвай, момче!

Пък Петър остана: къде да ходи заплашван, преследван, прогонен? „Да изкарам някак си зимата, после ще взема да ида във Влашко!“ — си рече; и после: „Ще въртя във Влашко брадвата, пилата, триона, ще си струпам къщурка, ще пратя за мама, и за Магдалина ще пратя!“, и после: „И — завинаги — катинар на устата!“ Зимата се случи мека; кречеталото тракаше непрекъснато и Петър не изправяше гръб; и като се въртеше край воденичните камъни, чу веднъж мливари да казват:

— Абе, Кьосе, я стига ни лъга, ами знаеш ли как Хитър Петър надхитрил султана? Чуй да ти кажа: минавал веднъж султанът по нашенско, отседнал у Петър, па рекъл: „Чуват се разни за тебе бре, Петре! Кола пшеница ти давам, ако и мене излъжеш!“ Пък Хитър Петър му рекъл: „Царю честити, не лъжи, ами истини казвам аз. Някога баща ти закъсал, та взел от баща ми кола пшеница назаем, па забравил да му я върне! Добре е — разгеле си ми дошъл — да ми я върнеш, че сега пък аз съм закъсал!“ Разгневил се султанът: „Ама че лъжа: баща ми да вземе от бедняк някакъв!“ Пък Хитър Петър му рекъл: „Ако е лъжа, дай ми я, че обеща, ако е истина, дай ми я, че си длъжник!“ Дал му султанът кола пшеница — нали обещал, пък Хитър Петър я раздал на народа!

А кьосето:

— Знам го аз Петър: и мене надхитри!

Не го чу Петър какво им разказва, че кречеталата се разтракаха и се обадиха отвред гласове: „Какво му остава на тоя човек“ — викаха демоните, пък ангелите: „Труден живот, мъченическа смърт, безкрайна легенда! Предназначение е дарбата божия във век на тиранство: читакът е силен, народът е слаб, а тоя чрез своето слово ще му бъде стълб и опора дори след смъртта си, че словото няма ни кости, ни кръв и никой тиран не ще го надвие!“; и от всеки синор, и от всяка кошара, и от всеки дом народът му викаше: „Ти си моят възлюбен син, в когото е моето упование!“; и тримата старци: „Идете кажете на Петър: Удари, Петре, часът ти!“

А кьосето:

— Глух ли си, момче? Сляп ли си! Иди да посрещнеш човека!

Излезе Петър, погледна: стар ходжа водеше керван магарета. Девет магарета с товари жито, десетото празно, ходжата ту слиза, ту му се качва и нещо се чуди. Като наближи, Петър му рече:

— Какво им се чудиш бре, ходжа ефенди?

А ходжата:

— Като ти кажа, момче, и ти ще се чудиш! Карам магаретата, броя ги, десет излизат! Яхвам едното, броя ги, девет излизат: едното го няма!

Пък Петър:

— Покажи, ходжа ефенди, и аз да видя туй чудо! Качи се ходжата, преброи магаретата с товари жито — девет излязоха.

Пък Петър:

— Сложи и себе си: ставате десет!

Разсмя се старият ходжа:

— Прав си, момче! Сам си го изпросих! На времето, като изпращах децата си за вода, винаги ги тупах на тръгване: защо да ги бия, когато вече са счупили стомната?

Разтовариха магаретата, влязоха, а кьосето и мливарите:

— Добре дошъл, Настрадин Ходжа!

Седна ходжата при мливарите; огънят весело пращеше в огнището; Петър пак запревива гръб при воденичните камъни.

А Настрадин Ходжа:

— Като те гледам, ти ще си Петър, дето взел от султана торбата жълтици!

Пък Петър:

— Да знаеш, ходжа, после що стана!

Наскачаха мливарите, сториха му място, кьосето се удари по челото:

— Бре, Петре, ти ли си бил!

А Настрадин Ходжа:

— Какво, момче, после стана?

Пък Петър:

— Ще ти кажа, ходжа, от игла до конец! Много поразии направи султанът по земята българска, та ме извика нашият цар, па ми рече: „Виж, Петре, вразуми го някак тоя султан!“ Имаше султанът нива край нашето село, непожъната още, с голяма круша в средата. Взех паламарка и сърп, отидох на нивата, взех да я жъна. По едно време — тъкмо хапвам под крушата — се задава султанът на черен жребец, спира при мене: „Помага бог, момче! Голяма нива имаш!“ Рекох му аз: „Не е моя нивата, ами — като съм беден — си викам: я да пожъна нивата, пък стопанинът й все ще ме възнагради някак!“ Рече ми той: „Моя е нивата! Като си толкоз работен, момче, що те не взема за зет!“ Рекох му аз: „Каквото кажеш, царю честити!“ Така и стана; заживяхме си със султановата щерка; и му давах съвети, та миряса султанът и олекна на народа български!

А Настрадин Ходжа:

— Видях аз, та отидох при султана и му рекох: „Аллах да те поживи, мами те това българче, ами вземи да го погубиш!“ Рече султанът: „Да го погубя, но как?“ Рекох му аз: „Нощес като заспи, вземи му главата!“

Пък Петър:

— Ти ли си бил! Чух вечерта да си шепнат султанът и жена му, че ще ми вземат главата. Легнахме си с щерка му; щом тя заспа, сложих й каскета, забрадката пък на мойта глава; влезе султанът, опипа главите и: „Хръс!“ Като излезе, излязох и аз, и дим да ме няма!

А Настрадин Ходжа:

— Въх, проклето момче!

Пък Петър:

— Чакай, ходжа, това е само началото! Идвам си тук, а нашият цар: „Бре, Петре, каква я направи!“ Рекох му аз: „Стана тя, каквато стана, ами да ти донеса султановата хазна!“ Отидох с керван мулета в престолния град; отседнах у една баба; взех торба клинци, побих ги по стената на хазната, та се качих.

А Настрадин Ходжа:

— Забеляза султанът, че му намалява златото, па ме викна за съвет. Рекох му аз: „Аллах да те поживи, онова българче ще да е, ами сложи каца с катран, та в нея да падне!“

Пък Петър:

— Ти ли си бил! На четвъртата нощ мулетарят се запъна: „Сега отивам аз! Само ти ли си юнак?“ Не можах да го раздумам; отиде; отидох и аз, като не се върна. Видях го затънал в каца с катран, отрязах му главата да не ме изкаже, продължих да изнасям.

А Настрадин Ходжа:

— Като видях, че си ни надхитрил, рекох на султана: „Аллах да те поживи, разсипа ни онова българче, ами да спасяваме, каквото ни остана!“ Рече султанът: „Да спасяваме, но как?“ Рекох му аз: „Закарай златото в друг град!“

Пък Петър:

— Ти ли си бил! Колко ви беше останало: един камилски товар! Като видях камилата с трима пазачи, отседнах в крайпътния хан, взех да играя с ашици. Минаха пазачите, седнаха и те, нарочно загубих в играта шепа жълтици. Взеха да делят жълтиците, скараха се, а аз заминах с камилата.

А Настрадин Ходжа:

— Ядосах се, отидох, казах на султана: „Аллах да те поживи, остана ни шепа жълтици, дето ония ахмаци се скараха за тях, ами я да ги хвърлим на моста, та българчето, като се наведе да ги събира, аскерите ти да го вържат!“

Пък Петър:

— Ти ли си бил! Усетих аз клопката! Намазах си цървулите с катран, минах по моста, а аскерите се пулят: къде се дянаха жълтиците!

А Настрадин Ходжа:

— Въх, проклето момче!

Пък Петър:

— Чакай, ходжа, да ти кажа и края! Идвам си тук, а нашият цар: „Майстор си, Петре! Какво да ти дам за награда?“ Рекох му аз: „Царю честити, аз на тебе награда ще дам: ще ти докарам самия султан!“ Нарамих брадвата, пилата, триона, па отидох на нивата му, дето я жънех. Отсякох крушата, одялах дъски, взех да сглобявам ковчег за мъртвец. По едно време — тъкмо привършвам капака — се задава султанът на черен жребец, спира при мене: „Помага бог, момче! Защо съсипа крушата?“ Рекох му аз: „Не съм я съсипал, ами има един Петър — Хитър Петър му викат — може да си чувал, нашият цар утре ще го беси, та ме изпрати ковчег да му правя!“ Рече ми той: „Хвала на вашия цар!“ Рекох му аз: „Ама те ти беля: като не съм виждал този Петър, боя се да не умаля ковчега!“ Рече ми той: „Това да ти е кахърът: колкото мене беше оня проклетник!“ Рекох му аз: „Море, я влез да премеря!“ Влезе султанът, заковах набързо капака и право при нашия цар!

Отиде си ходжата нажален, че му хванали султана; пукна се пролет; Петър взе да оглежда магарето.

А кьосето:

— Какво си намислил бре, Петре?

Пък Петър:

— Аз, Кьосе, съм като кучето, дето зиме зъзне и си вика: „Те колко малка къщурка ми трябва, само да дойде лятото, па да се заръкавя!“ а лете навири крака на поляната и си вика: „Е-хеее, колко голяма къща си имам, за какво ми е друга да правя!“ Та така и аз; като видя зор: „Петре, трай си, си викам, като мине зорът, засърбява ме езикът. По селата тръгвам, Кьосе!“

А кьосето:

— Море, Петре, що ме не вземеш и мене!

Тръгна с Петър и кьосето; като вървяха, събра се цяла дружина; и наместо славата на десницата, растеше славата на езика му.

Веднъж в някакво село тълпа турци дойдоха при него:

— Петре! — му рекоха. — Ето, двама серсеми се скараха и сбиха, та идем да ни помогнеш!

Пък Петър:

— Имате си кадия!

А тълпата турци:

— На кадията който повече пусне, той е по-прав! Но чуй да ти кажем! Беден човечец пасеше овчицата си и се приличаше на слънце до цъфнал дрян, а този ага мина, взе му овчицата и не ще да я върне!

Пък Петър:

— Върни му, аго, овчицата!

А агата:

— Ни съм чул, Петре, ни съм видял този човек!

Пък Петър:

— Я ми донеси клонче от дряна: то ще ми каже!

А агата:

— С турчин, Петре, не бива шега!

Пък Петър:

— Ти го донеси, аго, пък ще видим кой се шегува!

Тръгна агата, а народът се разсмя: сам си се издаде агата.

В друго село в някаква къща — българска бе — чуха кавга. Отбиха се: мъж биеше жена си. Пуснаха се, като видяха гостите; жената отиде да шета; мъжът се оплака:

— Работлива е, чистница е, ама много говори: на три с триста отвръща!

Стана Петър; отиде при нея; и тя се оплака:

— Чистник е, работлив е, ама много ме бие: на три думи с триста тояги отвръща!

Пък Петър:

— Аз ще ви помогна! Омеси питка, стопанке, кокошка опечи, винце наточи! Иди, стопанино, донеси стомна вода от кладенчето, дето изтича от корубестата бука!

Седнаха: хапнаха питка с кокошка, пийнаха винце; Петър подаде стомната на бъбривата булка:

— Ето церът! Като вземе да ти гълчи мъжът ти, стопанке, ще вземеш в уста глътка от тая вода и ще я глътнеш, когато му мине ядът! Докато свършиш стомната, всичко ще се оправи!

Така следваше — от село на село — Петър съдбата си; яхнал магаре, придружен от дружина, обладан от страх и надежда; а му оставаше малко да върви подир нея.