Георги Марковски
Хитър Петър (9)

Глава осма
Откровение

Понеже Петър предусещаше близкия край, яздеше умислен, бездомен, без хляб и постеля; съживяваше се само когато случаят отвореше работа на езика му; пак се умисляше; заплашен, преследван, прогонен. Дълго нямаше да я кара така: кнез Тодор беше изпратил потеря и щеше да се сбъдне за смъртта мъченическа. Късно бе да си сложи катинар на устата; горд бе да иде да поиска прошка от селския кмет; не можеше да изостави земята българска и да бяга във Влашко; нямаше къде да се скрие; оставаше му да следва съдбата си.

А дружината:

— Утре е, Петре, Гергьовден!

Пък Петър:

— Стъкмете гергьовденско агне!

Овчари подкарваха стадата; момите пееха на мегдана: „Рано рани свети Георги, оседла си врана коня; да обиде равно поле, равно поле зелен синор, зелен синор и ливади, и ливади и кошари, и кошари и обори, и обори и пчелари. Че го срещна горска дива, горска дива самодива; «Добра среща, свети Гьорги!» Отговаря свети Гьорги: «Бог доброто, горска диво!» Па го пита горска дива: «Леле-варе, свети Гьорге, къде отиваш толкоз рано?» Отговаря свети Гьорги: «Ще отида да обида, да обида равно поле!» Па му казва горска дива: И аз сега оттам ида: зелен синор до колене, зелен синор и ливади, вси кошари разагнати, все ягънца ваклошати, вси кошери разроени, все рояци, все леваци!“ Момци прескачаха гергьовденски огньове. Донесе дружината гергьовденско агне; седнаха на зелена морава, ядат и пият; а Петър умислен.

Запита го някой:

— Защо си, Петре, умислен?

Пък Петър:

— Предназначен съм аз! И съм избран, и обречен!

Каза го без гордост: по-скоро със страх и тъга; и дружината го гледаше като ученици пастири си; а ученици му бяха:

Черния Янко

След като турчин замахна с камшик и свали калпака на дядо му Черния Панко; и след като Черния Милош — баща му — изтръгна дърво от дръвника и свали чалмата на турчина; и след като четири коня разчекнаха Черния Милош, Черния Янко стана хайдутин. Сам си ходеше Черния Янко; ореше, сееше, жънеше; а като чуеше за някой изедник читак, надяваше турските дрехи и хайде в гората:

„Ти: за дядо ми, Черния Панко! Ти пък за татко ми, Черния Милош! Ти пък за мене, дето из букака се бъхтам!“

А турците:

„Недей ни, момче!“

Пък Черния Янко:

„Хайде, де! Ти ще идеш при татко и дядо: да им кажеш какъв юнак е Черния Янко! Ти пък при своите, да видят какви сте посерковци! Ти пък върви, където си искаш!“

И главите им вземаше. Като чу за Петровата дружина, отиде при Петър и той като ходи, да гледа къде има изедник читак — щукваше да вземе турска глава, пак при Петър се връщаше. Подир Петровата смърт мъченическа Черния Янко реши да се жени — за комшийката Стана реши да се жени, но пушка на кнез Тодоровата потеря пукна, та го удари, и народът запя: „Пушка пукна, море, пиле Стано, из гора зелена; та удари, море, пиле Стано, Янко добър юнак. Янко викна, море, пиле Стано, та гората екна: Носете ме, море, пиле Стано, до път, до кръстопът. Там де падна, море, пиле Стано, там ме заровете; на глава ми, море, пиле Стано, цвете насадете; на крака ми, море, пиле Стано, байрак забодете; за байрака, море, пиле Стано, коня ми вържете! Кон да цвили, море, пиле Стано, байрак да се вее; цвет да цъфти, море, пиле Стано, гроб да хубавее!“ Сбърка песента, рано погреба Черния Янко: излекува Стана Черния Янко; вдигна се той, излезе в букака, намери хайдушаката чета на Димчо Налбантчето; стана й войвода — че и Димчо Налбантчето с Петър загина, влезе в двора на кнез Тодор, улови кнез Тодор и взе да го коли:

„Те ти за дядо и татко, жено потурнашка, че възпря народа тогава! Те ти за Петър, жено потурнашка, че го на кръста разпна! Те ти за мене, жено, путурнашка, че ми от гората гръмна!“

А кнез Тодор:

„Недей ме, момче!“

Пък Черния Янко:

„Хайде де! Първо ще идеш при дядо, при татко и Петър: да им кажеш какъв юнак е Черния Янко! После ще идеш при своите — при посечените турци от мене, че си техен човек — да те видят какъв си посерко! После върви при рогатите: да те мъкнат, където си искат!“

И главата му взе.

Като свърши и тая, Черния Янко взе Стана и слезе надолу, в албанските планини при Георги Скендербег слезе и ни се чу, нито видя.

Дядо Гаргалчо

Никакъв дядо не бе той, нито пък бе кръстен в църква Гаргалчо: народът го кръсти така, а лазарниците му още не бяха четирийсет. Дърводелец бе той; и той — като Петър — ще направи я синия, я ракла за невяста, я кораб за гроздобера; мирно и тихо той си живя. Веднъж — по жътва бе то — отиде да жъне; с жена си и с двете си щерки отиде; третата щерка остана хляб да омеси, гозба да сготви, па да дойде на нивата. Като взе да меси и готви, щерка му влезе в работилницата за стърготини за огъня — видя на гредата забита теслата и си рече:

„Ще взема да се омъжа, ще ми даде Господ детенце — момченце ще бъде, с розови бузки, със сини очички — ще го кръстим Гаргалчо. Ще дойдем с мъжа и детето на гости, ще влезе Гаргалчо в работилницата, ще падне тая пуста тесла да го убие. Леле, Гаргалчо, леле, розови бузки, леле, сини очички!“

И като си рече, писна момата, заплака:

„Гаргалчооо, мамин Гаргалчо!“

Стана обяд; огладняха жътварите; дърводелецът рече на средната щерка:

„Иди, чедо, виж защо се забави сестра ти!“

Отиде средната щерка; чу сестра си да плаче; писна и тя:

„Гаргалчооо, лелин Гаргалчо!“

Мина се някое време; дърводелецът изпрати малката щерка; после изпрати жена си:

„Иди, жено, виж какво стана с децата!“

Отиде жена му; чу щерките си да плачат; писна и тя:

„Гаргалчооо, бабин Гаргалчо!“

Привечер дърводелецът — ядосан и гладен — си тръгна към къщи; чу плач отдалеч; забърза уплашен.

А жена му:

„Ще се омъжи щерката, ще й даде Господ детенце — момченце ще бъде, с розови бузки, със сини очички — ще го кръстим Гаргалчо. Ще ни дойдат със зетя на гости, ще влезе Гаргалчо в работилницата, ще падне тая пуста тесла да го убие. Леле, Гаргалчо, леле, розовя бузки, леле, сини очички!“

И като рече, писнаха вкупом:

„Гаргалчооо, мамин Гаргалчо!“ „Гаргалчооо, лелин Гаргалчо!“ „Гаргалчооо, бабин Гаргалчо!“

И като писнаха, нахвърлиха се вкупом:

„Да вземеш да махнеш тая пуста тесла!“

Кипна дърводелецът; запаса теслата; срещна Петър по пътя.

Милан Налбантина

Като събра дъщеря му изпотърканите дари и като върза кенарените кърпи на разцъфналите дрянове, булчинската риза на бялата бреза, едра и дребна прикя по клоните на букака; и като прехвърли плитка през клона на дъба, та се обеси на него, в няколко дни жена му се спомина от мъка. Милан Налбантина погреба и нея, качи се на тавана, откачи от гвоздея дядовия меч; махна му паяжините, пристегна му ремъка, влезе в работилницата; дълго седя на дървото, о което привързват краката на добитъка, като го коват, стана по сдрач.

Минаха дни; Милан Налбантина се научи меч да върти; четата на Димчо Налбантчето и шайката на Махмуд бей се дебнеха, а все не падаше сгоден случай нито за едните, нито за другите. Разлюти се Димчо Налбантчето и реши: ще се срещне с читака открито — гърди срещу гърди — пък каквото Бог поиска. Така и стана. Завардиха дерето тъкмо на мястото, където бе посечена сватбата — сгодно бе за капан. Привечер зачуха говор; идваше Махмуд бей с хората си; изчакаха ги да легнат на мерник, пуснаха стрелите: половината читаци паднаха; хвърли се Милан Налбантина: девет души изведнъж посече; замахна Димчо Налбантчето: само Махмуд бей остана.

А Милан Налбантина:

„Чакай, зетко, на мене се падна!“

Пък Димчо Налбантчето:

„Мой си е, дядо, читака!“

Закараха го под дъба с моминския гроб; подковаха ходилата му с волски подкови; а Милан Налбантина му говореше:

„Ето, аго, ще те подковем с волски подкови, по земята българска да ходиш!“

Като го подковаха, свалиха потурите му; набиха в задника му кол; а Димчо Налбантчето му говореше:

„Ето, аго, по земята българска като ходиш, чужди булки да насилваш!“

Като набиха кола, на коня го метнаха; за седлото го завързаха: да не падне; и двамата му говореха:

„Ето, аго, на хаджи Абдула — на кнез Тодор — те пращаме, да му кажеш, че той е на ред!“

Като свършиха тая, Милан Налбантина се върна в налбантницата; закачи на гвоздея меча; отиде при Петър. Три години ходи Милан Налбантина с дружината Петрова. Като Петър загина, Милан Налбантина откачи от гвоздея меча; отиде при Черния Янко; влезе в двора на кнез Тодор и взе да го коли.

Пък Черния Янко:

„Мой си е, чичо, потурнакът!“

И главата му взе.

Една нощ Милан Налбантина се надигна тихо; тръгна тихо надолу по скрита пътека; тихо спря при разцепено от гръм дърво, затъкна меча в цепнатината и се промуши на него: не бе роден да сече глави, беше роден добитък да кове.

Безбожният дякон

Не само беше безбожен и устат, и проклетник, ами беше отлъчен от църквата; пък това не го стряскаше: „Ако имаше Бог, би ли оставил толкова плач и скърцане със зъби по земята българска?“, казваше той, а го караше да богохулствува трижди; и като сричаше някой от дружината Петрова „Отче наш“, както си трябва:

„Отче наш, иже еси на небесех, да святится имя Твое, да приидет царствие Твое, да будет воля Твоя, яко на небеси и на земли. Хлеб наш насущний дажд нас днес, и остави нам долги нашя, якоже и мы оставляем должником нашим, и не введи нас во изкушение, но небави нас от лукаваго. Яко Твое ест царство, и сила, и слава Отца, и Сина и Святаго Духа, нине и присно, и во веки веков. Амин“.

Той (Боже прости!) я преиначаваше:

„Копеле на оная курва Мария, дето си уж на небето, да пикая на твоето име: що не дойдеш в пропадналото българско царство, изпълнено с плач и скърцане със зъби; насъщния ти хляб да грабят читак, вероотстъпник и чорбаджия; па иди им остани длъжник, ако си мъж! Защо ни, копеле, с лукавия плашиш, и с баща си, и с духове всякакви, като че може по-лошо да има: сега, и винаги и во веки веков? Амин!“

Така я преиначаваше, пък като срещнеше турци, казваше им:

„Нашият Бог е най-голям!“

А турците:

„Няма по-голям от Аллаха!“

Пък той:

„Като колко е голям вашият Аллах?“

А турците:

„До небето е голям Аллах!“

Пък той:

„А като вдигне ръка, напипва ли нещо меко?“

А турците:

„Напипва, чоджум, облаците са това!“

Пък той:

„Ааа, имате грешка, това са чреслата на нашия Бог!“

И като им казваше така, турците се гневяха силно, а Петър и дружината се смееха и му прощаваха всичко.

Делчо Сирака

Баща му загина в похода на маджарския пълководец Пипо Спано срещу читака — княз Фружин Шишманов участвуваше също, та се стекоха българи, и Делчо петнайсетгодишен остана сирак. Отиде при Петър; ходи с Петър до самата му смърт; подир Петровата смърт мъченическа тръгна при крал Сигизмунд Люксембургски, че маджарите пак стягаха поход. Най-напред мина през Сърбия; сръбският крал Георги Бранкович бе турски васал; бързо отмина към Босна. В Босна царуваше крал Твърдко Твърдкович и Делчо Сирака забърза при него, че в Босна нямаше турци. Тъкмо отиде, дребно болярче — някой си Радивой Остойч — намисли с помощта на читака да завземе престола. Крал Твърдко Твърдкович — подпомогнат от бан Матко Таловац и войводата Сандал Косача — прогони читака; Делчо Сирака — и той — воюва, беше ранен, дълго лекува лютата рана; като стана, тръгна пак при крал Сигизмунд Люксембургски. А крал Сигизмунд Люксембургски иде насреща; отиде Делчо Сирака при рицарите: унгарци, поляци и чехи; пак воюва, тъкмо разбиха при Смедерово видинския валия, крал Сигизмунд Люксембургски взе, че умря. Отчая се Делчо Сирака — накъде без крал Сигизмунд Люксембургски? — остана си в Босна; там се ожени; въртя в Босна брадва, пила и трион — от Петър се беше научил — и за хитрините на Петър разказваше.

Въртеше занаята майстор Делчо Сирака; растяха децата; откъм земите български пак се чу дандания: читакът тръгваше срещу Маджарско. Янош Хунияди предвождаше унгарските войски; захвърли Делчо Сирака брадвата, пилата, триона; отиде при Янош Хунияди. Срещата с читака стана в Трансилвания; турският пълководец Меджид бей изпрати специална орда да му улови Янош Хунияди; пък Делчо Сирака, който беше съгледвач — щото знаеше турски — чу. Янош Хунияди и рицарят Шимон Кемени си размениха доспехите; Шимон Кемени загина; Янош Хунияди разби Меджид бей с всичките му спахии.

На следващата година султан Мурад изпрати срещу Маджарско пълководеца Кула Шехин; Янош Хунияди го причака при Железни врата и там го разби; Делчо Сирака — и той — се би.

Минаха няколко месеца; султан Мурад пак отвори война, младият крал Владислав Ягело реши да довърши читака: чак в Одрин да иде — престолния град на читака — и да освободи всички християнски земи. Кръстоносният поход тръгна начело с крал Владислав Ягело, Янош Хунияди и епископ Юлиян Чезарини; Делчо Сирака водеше дружина българи; сражението стана при Ниш. Албанецът Георги Скендербег, който отдавна чакаше сгодния случай, премина от мохамеданската към християнската сила; епископ Юлиян Чезарини после написа: „На врага при бяството му бяха причинени много по-големи щети от местното население, отколкото тези, причинени от войската при самото сражение.“ Походът напредваше от София през Пловдив за Одрин. На връх Коледа Делчо Сирака — заедно с дружината българи — загина в боя при Траянова врата.

Мъжът на оная из кацата

Като хукна жена му из кацата: а народът по нея: „Ууу-бре!“ „Ду-у-бре!“ „Бре-бре-бре!“; отиде си тя у дома, хурката грабна, залови се за работа. Дойде си мъжът й; разпрегна магарето; свари я с хурка под мишница. Ни ляга, ни става жена му, преде ли преде, а той:

„Хайде, жено, да хапнем!“

Пък жена му:

„Нямам, мъжо, кога! Седни, свари каша, па яжте с децата!“

Свари той каша; седнаха с децата; и пак: „Хайде, жено, да хапнем!“

Пък жена му:

„Нямам, мъжо, кога! Сипи каша на рамо: хем да си хапвам, хем да преда!“

Изпреде; изтъка и изплете; даде на мъжа си шарен елек:

„Занеси го, мъжо, на Петър!“

Взе го мъжът; тръгна; отиде при Петър:

— Какво направи бре, Петре, та излекува жена ми?

Пък Петър:

— Срамът, човече, замества и знахарка, и поп, и баячка!

А мъжът на оная из кацата:

— Море, Петре, за нея срамът, в народа смехът, от тебе умът! Я да остана, Петре, при тебе!

И остана и той.

Хрисимия

Той беше хрисим човечец; незабележим като мравка; дребен и смачкан. Другите буйствуват: той си кротува: Петър нещо разказва: той целият на ухо се превърнал; другите ядат и пият: той си взема хапка и глътка. Подир мъченическата смърт Хрисимия стана ревностен разказвач на Петровите хитрини.

Кьосето воденичар

Пукна се пролет; Петър взе да поглежда към селата; а кьосето:

„Какво си намислил бре, Петре!“

Пък Петър:

„Аз, Кьосе, съм като кучето, дето зиме зъзне и си вика: «Те колко малка къщурка ми трябва, само да дойде лятото, па да се заръкавя!», а лете навири крака на поляната и си вика: «Е-хеее, колко голяма къща си имам, за какво ми е друга да правя!» Та така и аз: като видя зор, «Петре, трай си!» си викам, като мине зорът, засърбява ме езикът. По селата, тръгвам, Кьосе!“

А кьосето:

„Море, Петре, що ме не вземеш и мене!“

Тръгнаха; глади кьосето брада, дето я няма; и вика: „Помниш ли, Петре, как ме надхитри някога в хана?“ Или: „Помниш ли, Петре, как наддума Настрадин Ходжа!“ Или: „Ами, Петре, като запуши устата на оная жена със студена вода!“

После — подир мъченическата Петрова смърт — кьосето свали катинара на изоставената мелница, прогони кукумявките и току си глади брадата:

— Да ви разкажа, братя, за торлаците. Отиваме с Петър нагоре в торлашко, замръкваме в някакво село, минаваме край селската кръчма, а в кръчмата натъркаляни пияни торлаците. Острига им Петър главите, брадите и мустаките, па седнахме да видим. Събудиха се торлаците, гледат се, не могат да се познаят:

„Ти кой си бе, бае?“

„Море, я съм бае ти Тренчо, ами ти кой си бе, бае?“

„Не може да бъде ти да си Тренчо бе, бае!“

„Бае ти Тренчо съм я, ами ти кой си бе, стригана главо?“

Дълго се гледаха торлаците, спориха, решиха накрая!

„Море, не сме ние бе, бае! Каквито сме стригани, изостанали сме от аскера, дето мина преди три дни! Я ставай, бае, да догоним аскера!“

Пък Петър:

„Я идете, братя, жените си питайте!“

А торлаците:

„Вярно бе, бае: жените да питаме!“

Отидоха си в къщи торлаците: „Жено, имате ли мъже по кръчмите?“ Рекоха им жените: „Имаме мъже по кръчмите!“ Рекоха торлаците: „Имаха ли коси?“ Рекоха им жените: „Имаха си коси!“ Рекоха им торлаците! „Ами имаха ли бради!“ Рекоха им жените: „И бради си имаха!“ Рекоха торлаците: „Ами мустаки?“ Рекоха им жените: „Имаха си и мустаки!“

Омърлушиха се торлаците:

„Море, бае, не сме ние: я да си гоним аскера!“

Рекоха им жените:

„Море, мъжо, като взема дървото!“

Така разказваше кьосето воденичар за шегите на Петър чак до края на своя дълъг живот.

Глигор Глиганеца

Рода му открай време наричаха Глиганците заради буйния му нрав; Глигор — и той — бе буен; дойде при Петър като Делчо Сирака петнайсегодишен. Дете още избяга с големия си брат във Влашко при княз Раду Празната глава; брат му — като бащата на Делчо Сирака — загина в похода на Пипо Спано; хлапето си остана отсам Дунава. Стоя в Байрактарска махала някое време; сби се с турче — главата му с камък пукна, та пак избяга във Влашко; върна се и ходи с Петър до самата му смърт. Подир Петровата смърт мъченическа отново избягна във Влашко; участвува във Варненския поход на крал Владислав Ягело, Янош Хунияди и кардинал Юлиян Чезарини година подир Одринския поход и след погрома едва прехвърли Дунава; живя там скитнишки до възшествието на княз Влад Дракул младия. Шест години — поради буйния си нрав — бе сянка на княз Влад Дракул: чак до смъртта си при Търговище.

И княз Влад Дракул бе буйна глава; понеже боляри грабеха страната, просяци просеха и турци кръстосваха, той ги побиваше на кол, та го нарекоха Влад Цепеш; и като набиваше на кол, болярите се кротнаха, просяците изчезнаха, турците избягаха през Дунава. Глигор Глиганеца му бе дясна ръка — по нрав си приличаха — и като набиваха на кол болярин, викаха му:

„На тебе, болярино, най-висок кол се полага!“

А като побиваха просяк, му викаха:

„На тебе, просяко, хилав кол се полага!“

Пък като набиваха турчин, викаха му:

„На тебе, читако, чепат кол се полага!“

Това продължи, докато брат му — Раду Хубавия — не намисли да го свали; Раду Хубавия водеше недоволни боляри и турска войска; княз Влад Дракул — наречен още Цепеш — ги поби на кол и като ги побиваше, им викаше:

„На тебе, братко, най-висок кол се полага!“ „На тебе, болярино, хилав кол се полага!“ „На тебе, читако, чепат кол се полага!“

Ядосан, султан Мохамед Завоевателя — наречен още Ел Фатих — изпрати пратеници начело с Хамза паша и гърка Катаболинос. Понеже пратениците отказаха да свалят чалми, княз Влад Дракул нареди да заковат чалмите о главите им; после ги поби на кол и като набиваше Хамза паша, викаха му:

„На тебе, пашо, най-висок кол се полага!“

А като побиваха гърка Катаболинос, му викаха:

„На тебе, вероотстъпника, хилав кол се полага!“

Пък като набиваха турски войник, викаха му:

„На тебе, читако, чепат кол се полага!“

Около Търговище — престолния град на княз Влад Дракул — изникна мъртвешка гора; султан Мохамед Завоевателя поведе стохилядна войска; като преминаха Дунава — гората като видяха — потръпнаха. Пък княз Влад Дракул — заедно с Глигор Глиганеца и с неколцина верни другари се предреши като еничарин; промъкна се през нощта в турския стан; промуши султан Мохамед Завоевателя. Писна султанът, като го колеха — а той не беше султанът, а някакъв везир, че княз Влад Дракул шатрата бе сбъркал — като коледно прасе писна; турците помислиха, че ги нападат; избиха се сами помежду си. Тогава загина и Глигор Глиганеца.

Примък-отмък

Прякор му бе това Примък-отмък, на младини си го изкара заради жена си; така си и остана. А прякора си изкара така:

Едни хора имаха щерка и като нямаха други деца, глезеха я. Нищо не пипваше щерката: ни пере, ни готви, ни меси; по цял ден седеше на чергата до огнището, като я напечеше огънят, викаше: „Отмъъък!“ и я отместваха от огнището, като й станеше студено, викаше: „Примъъък!“ и я придръпваха до огнището; стана за женитба момата. Тоя я поиска, като чу, отиде си; оня я поиска, като чу, отиде си; Примък-отмък, дойде, като чу, рече:

„Примък-отмък, всичко ще има! Дай ми я, бабо! Дай ми я, дядо!“

Дадоха му момата; откара я в село; сложи я на чергата.

Лумна огънят в огнището: разиграха се пламъците; булката извика: „Отмъъък!“

Пък той излезе да напои добитъка. Видя булката, че ще изгори, сама се отмести. Сложи я друг път далече от огъня; а огънят отслабна; извика:

„Примъъък!“

Пък той излезе да нахрани добитъка.

Видя булката, че ще измръзне, сама се премести.

Пукна се пролет; Примък-отмък тръгна на оран; и като тръгваше, взе, че поръча на чергата:

„Да ми донесеш, черго, обед на нивата!“

Върна се вечерта гладен; разпрегна воловете; влезе с копралята:

„Защо ме, черго, гладен остави!“

И като метна чергата на булкиния гръб, взе да я налага с копралята. А булката:

„Оле-ле, мъжо: чергата биеш, мене боли!“

Пък той:

„Търпи, жено, да я научим да слуша!“

Тръгна другата сутрин пак да оре и като тръгваше, пак поръча:

„Да ми донесеш, черго, обед на нивата!“

Вдигна се слънцето, наближи обед, булката взе да се кара:

„Ни си омесила, черго, ни си сготвила! Видя ли снощи какво стана! Пак ще ни тупат!“

Чергата нищо не рече; дойде си Примък-отмък; влезе с копралята:

„Пак ме, черго, гладен остави!“

А булката:

„Казвах й, мъжо, а никак не слуша!“

Пък той:

„Ще я науча, жено, ще я науча!“

И пак я наметна на булкиния гръб, па взе да налага.

Тръгна третата сутрин пак да оре и като тръгваше, пак поръча:

„Да ми донесеш, черго, обед на нивата!“

Вдигна се слънцето, наближи обед, булката рече:

„Видя се, черго, че не щеш и да знаеш!“

Стана; омеси, сготви, закичи се с китка; отиде на нивата.

Така Примък-отмък би чергата, докато булката научи всичката женска работа. Мина се някое време; майка й дойде да я види; що щеш; щерка й сама къщата върти! Хем я върти, хем се подсмихва, хем й говори:

„Няма, мале, примък, няма отмък! Всичко иде от чергата! Що бой отнесе проклетата черга, докато науча женската работа!“

А майка й:

„Куче проклето! А тогава: Примък-отмък, всичко ще има, дай ми я, бабо! Нека само си дойде!“

Привечер Примък-отмък се зададе от оран; булката скокна да го посрещне; а майка й:

„И сам ще се домъкне, дъще, проклетото куче!“

Послуша я булката: Примък-отмък разпрегна воловете; влезе с копралята:

„Защо ме, черго, не срещаш!“

А бабата:

„Чакай, куче проклето, така ли се на дума държи!“

Пък той:

„Донеси, булка, оглавника!“

Донесе булката оглавника; Примък-отмък оглави бабата; върза я на яслата, хвърли й наръч слама, па рече на чертата:

„За такива думи, черго, такава вечеря!“

Уплаши се бабата; изяде сламата; хукна към къщи.

Мина се някое време; дядото дойде да види щерка си: привечер Примък-отмък се зададе от оран, булката скокна да го посрещне, а той:

„Иди, дъще, и по-далеч, отколкото е свикнал!“

Влезе в двора Примък-отмък; разпрегна воловете; цяла нощ ядоха, пиха, а дядото:

„Що не дойдеш, зетко, у нас да поживееш!“

Пък той вече бе чул за Петър и за дружината му.

Рашо Топчията

Син на ковач бе Рашо Ковача, и внук на ковач, и правнук на ковач; щом чу за Петър, отиде при него; и като говореше Петър срещу читака, Рашо Ковача му казваше:

„Море, Петре, да имахме топ, па да турим в него читака, па да го гръмнем; чак в Анадола да иде!“

И като говореше Петър срещу вероотстъпника, Рашо Ковача му казваше:

„Море, Петре, да имахме топ, па да турим в него потурнака, па да го гръмнем: в Анадола на читака да го пратим!“

И като говореше Петър срещу чорбаджията, Рашо Ковача му казваше:

„Море, Петре, да имахме топ, па да турим в него чорбаджията, па да го гръмнем: при читака и при потурнака да падне!“

Така от Рашо Ковача стана Рашо Топчията.

Подир Петровата смърт мъченическа Рашо Топчията отиде във войската на крал Владислав Ягело, Янош Хунияди и кардинал Юлиян Чезарини; видяха се с Делчо Сирака и се разделиха; Рашо Топчията тръгна с някой си унгарец Урбан, майстор топчия. Десет години ходиха от царство на царство; предлагаха да направят гигантски топ; двамата заедно едва да обхващат цевта му; а царете се смееха и ги пъдеха. Отидоха и в Константинопол; император Константин Палеолог — и той — се изсмя и ги отпъди; отидоха при турците тогава. А новият султан Мохамед Ел Фатих — Завоевателя — бе решил да завземе света; от Константинопол бе решил да започне; той ги прие. Здраво се стягаше султан Мохамед Завоевателя; „Ето, хората, които бяха записани на военна служба, започнаха да се стичат — написа летописецът Дука. — За незаписаните също, изчислими на десетки хиляди, кой да разкаже? Бързаха всички, които чуваха за града: не бързаха само малките деца, които още не можеха да ходят, така и старците, които вече не можеха да бързат.“ На север роби строяха крепости и откъсваха града от света: в Галиполи адмирал Юсуп Балтаоглу — българинът Йосиф Балтов — командуваше флот от триста и петдесет кораба; унгарецът Урбан лееше топ, дето го довлякоха „седемдесет чифта бикове и до две хиляди човека“, написа летописецът Лаоник Халкокондил. Дулото му бе три стъпки широко; мяташе шестотин и петдесет килограмови камъни; и като почна сражението, топът се пръсна, та уби унгареца Урбан, Рашо Топчията и всичките им помощници. Така загина Рашо Топчията. Това бяха десетте ученика на Петър.