Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и начална корекция
sonnni (2012 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012 г.)

Издание:

Георги Марковски. Хитър Петър

ИК „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1978

Българска. Първо издание

Редактор: Иван Вълев

Коректор: Трифон Алексиев

История

  1. — Добавяне

Глава девета
Юда

Единадесетият ученик бе Гърбавото.

Осемнайсетгодишно бе то; едничък син на заможни родители: турците не ги закачаха заради убогото; жестоко бе детството му. Майка му непрекъснато плачеше: „Боже-Боже, защо така ме наказа с гърбаво чедо: какво не ти угодих, помислих ли, рекох ли, сторих ли нещо накриво, какво съгреших?“; баща му ходеше мрачен; близки и чужди клатеха глави. Така — самотно — премина детството му, защото като играеха на криеница из бъзето край пътя и се брояха: „Две пет-лета се ска-рали пред по-повите вра-та. Поп из-лезе и им ре-че: иш, пиш, ти че жмиш!“ Децата не приемаха гръбльото; то седеше в мрака и слушаше прокобяването на жабите: „Умре-мре-мре, умре-мре-мре! Ко-ко-кога ки-ки-ки, ко-ко-кога ки-ки-ки? Се-се-сега ки-ки-ки! се-сега ки-ки-ки! А да го ко-ко-копаме, а да го ко-ко-копаме! Дека да го ко-ко-копаме, дека да го ко-ко-копаме?! У брегу-гу-гу, у брегу-гу-гу! Бря ки-ки-ки! Вря ки-ки-ки!“ Децата пък надвикваха жабите. „Пекни-пекни, слънчице, за борово зрънчице! Кам го това зрънчице? У гора зелена! Кам гора зелена? Отсече я секира! Кам пък таз секира? Ей я у ковача! Кам го пък ковача? Скри се у мехове! Кам пък тия мехове? Изяде ги молеца! Кам пък тоя молец? Клюцна го петела! Кам го пък петела? Отнесе го лисица! Кам пък таз лисица? Хвана я хрът, хрът, хрът! Иди пред султана, па му речи: «трът-трът-трът!» И пак не приемаха гръбльото.

И като седеше в мрака, Гърбавото за пръв път се попита: «Защо съм роден?»

Оттогава само взе да страни от децата: какво да прави при децата, като не може да отпраща далече джилика, нито да прекосява реката с кокили, нито пък да се качва по дърветата за птичи яйца? И взе да се взира Гърбавото в природните неща. Най-напред се взря в обора: гледаше как овните напърчват овцете, как из утробите изпадат агнета после, как накрая заколват агнеца, а най-добрия оставят други да ражда. Подир някое време тръгна по полето; гледаше как баща му сее жито, после как го жъне, вършее и меле, а най-доброто остава за семе. Видяха го накрая в гората: гледаше как шарени щъркели играят любовна игра, мътят и люпят, после потеглят на юг и ятата убиват кое е негодно.

И се питаше пак Гърбавото: «Защо съм роден?», а нямаше кой да му каже.

Като ходеше само, умът му ставаше остър. Веднъж — из букаците беше — пчелар му се оплака: мечка се настървила да му обръща кошерите и да изяжда меда. Гърбавото огледа наоколо, отиде си; на другия ден му домъкна камък, завързан с въже.

А пчеларят:

«Какво е това, гръбльо?»

Пък Гърбавото:

«Спасение, пчеларю, от мечката!»

А пчеларят:

«Грехота е, като си убого, но сега те натупвам!»

Пък Гърбавото не се разгневи; качи се на дървото — ей онова, до пътеката, намаза му клоните с мед, върза о стъблото другия край на въжето, поби отдолу колове и ги заостри отгоре; тръгна си.

А пчеларят:

«Я не ме баламосвай!»

Пък Гърбавото:

«Като дойде мечката, ще подуши меда и ще се качи на дървото, а камъкът ще й пречи, та ще го блъска встрани и ще си удря ръцете!»

А пчеларят:

«Докато се изтърве, гръбльо, па падне върху коловете!»

Така и стана, зарадва се пчеларят, а Гърбавото си рече: «Ето как да надхитриш и бога, и дявола; да убиеш, без да бъдеш убиец!»

Порасна Гърбавото и: какво да прави при момите и при момците, като не може да люлюе гергьовденска люлка, нито на хоро да се хване, нито пък да прескача огньове с овчарска тояга; а умът му ставаше по-остър.

И да се взира в човешките неща. Най-напред се взря в своя си дом: майка му плаче, баща му мълчи, а хората клатят глави. Подир някое време тръгна по хората: как едни са българи, как са пък други с читака, а читакът властвува над всички. Накрая видя и това: както робът умира, така и читакът умира и всичко става на прах.

А майка му:

«Я да те, синко, оженя!»

Пък Гърбавото:

«Коя ще ме вземе мене?»

А майка му:

«За жълтиците ни всяка ще дойде!»

Излъга се Гърбавото, отиде на седянка мома да избира. Пяха, играха, по едно време приказка почна: Една жена имала трима синове. На двора растяло дърво ябълчево, което в годината раждало по една златна ябълка. Научила се хала, всяка година дохождала, та обирала ябълката. Най-старият син рекъл: «Мале, ще отида да вардя ябълката!» Отишъл под ябълчевото дърво, а халата дошла, пуснала мъгла и грабнала ябълката. На другата година средният син рекъл: «Мале, ще отида да вардя ябълката!» Отишъл и той, а халата пак грабнала ябълката. На третата година най-малкият син рекъл: «Мале, ще отида да вардя ябълката!» А той бил хилав, слаб и келяв…“

Като каза за Келчо, разказвачът погледна към Гърбавото, всички се смяха. Сви се Гърбавото, в земята потъна, а разказвачът: „Дошла халата, а Келчо я ръгнал с ножа, откъснал ябълката и тръгнал по кървавата диря, та намерил, че халата влязла в една дупка. Вързали братята Келча, пуснали го с въже в дупката, а долу — къщата на халата. Като погледнал през прозореца, видял да седят в стаята три моми. Едната си играела със златна ябълка, другата предяла със златна хурка, третата…“ И пак се разсмяха.

Разгневи се Гърбавото; стана, та си отиде; веднъж срещна разказвача и му рече:

„Турците чеверме са заправили, чорбаджи, та от тебе агънце искат!“

А глупакът:

„Къде са бре, гръбльо?“

По реката — нагоре — при Дедейна могила!

Отиде глупакът в бащината кошара, нарами агне, тръгна нагоре по реката. Пък Гърбавото избърза, събу си единия цървул на пътеката, по-нататък събу и другия. Мина глупакът, видя цървула и си рече: „Я, някой загубил цървул!“

Продължи си по пътя, видя и втори цървул, остави агнето, па се върна за първия. Пък Гърбавото отнесе агнето на пчеларя: „Вземи го, пчеларю, че си беден!“

Върна се глупакът, видя, че му няма агнето, захвърли ядосан цървула, отиде в бащината кошара: друго агне нарами; пък Гърбавото се скри из букака, изчака го, па, извика:

„Меее!“

А глупакът:

„Агнето ми се обажда!“

Зарадва се силно, остави второто агне, отиде онова да си дири.

Пък Гърбавото го отнесе на ковача: „Вземи го, ковачо, че си беден!“

Видя глупакът, че му няма агнето; отиде в бащината кошара: друго агне нарами; пък Гърбавото го пресрещна:

„Ядосаха се турците, като се бавиш, чорбаджи, та две ти искат!“

А глупакът:

„Дръж това, гръбльо, па аз да се върна за друго!“ Пък Гърбавото отнесе агнето на орача: „Вземи го, орачо, че си беден!“

Разбра тогава разказвачът; Гърбавото си рече: „Ето, как глупакът сам си се надхитря“; пък никому от това, не олекна.

И в кръчмата не ходеше Гърбавото; какво да прави в кръчмата, като не може ракия и вино да пие, нито има сметки със слуги и търговци, нито пък да се оплаква и хвали с жена и деца; а умът му ставаше все по-остър. И взе да се взира в своите си неща. Най-напред отвън се видя: като камила отпред и отзад, краката му криви, лицето му състарено и жълто, сам си се оплака. Подир, някое време надникна и вътре; готово бе всекиму да помогне, пък никой не го търсеше за помощ, ами: гръбльо, та гръбльо, и се случваше повече да мъсти. Накрая видя и това: всеки е хванал някакъв път — кой с достойнство, кой блюдолизец читашки, ами то?

И като се гледаше, питаше се пак: „Защо съм роден?“, и сам си прозираше някакъв отговор.

Вече бе чуло за Петър: каквото докоснел езикът му, на пепел и дим го превръщал; „Дърводелец някакъв! — рече си Гърбавото. — Ами аз какво съм по-долу от него?“; и реши да опита.

Напълни до половината мех с вода, отиде в кръчмата, па рече:

„Допълни ми меха, кръчмарю, с вино!“

Допълни го кръчмарят.

Пък Гърбавото:

„Колко го харчиш, кръчмарю, виното?“

А кръчмарят:

„По пет гроша оката!“

Пък Гърбавото:

„Скъпо го харчиш, кръчмарю, излей си, що си ми сипал: ще отида на друга кръчма, където по три гроша го харчат!“

Изля го кръчмарят; Гърбавото отиде в друга кръчма, после в трета, четвърта: докато стана водата вино; избра си накрая зъл турчин:

„Допълни ми меха, кръчмарю, с вино!“

Допълни го турчинът.

Пък Гърбавото:

„Скъпо го харчиш, кръчмарю, излей си, що си ми сипал: ама го тури отделно, че ми е от свинска кожа мехът!“

А турчинът:

„Вай, гяурче проклето, махай се бързо!“

Нарами Гърбавото меха си; поспря на вратата; запя:

„Ой меше, меше,

от нерез ми беше!

Кешки да не беше —

какво вило държеше!“

Разсмяха се всички: спря Гърбавото да види; а турчинът:

„Какво да го правиш: нали е убого!“

И ни се запомни, нито се чу.

Разгневи се Гърбавото, дълго мисли; накрая реши: „Ще ида при Петър!“

А майка му:

„Ни се е чуло, нито видяло: гърбаво майстор да стане!“

Пък то:

„Искам, та искам!“

Случи се, тогава Петър викаше на чираците си: „Тръгвай, дружина!“; беше Еньовден, та мнозина бяха излезли рано да се мият за здраве по горските извори; а момите отидоха в честита къща, привързаха пръстени с китки, пуснаха ги в бял медник с мълчана вода, оставиха медника да нощува под открито небе и си тръгнаха по домовете.

И ето, излезе жена на улицата; пресрещна Петър; да му рече:

— Вземаш ли, майстор Петре, сина ми за чирак?

А синът й бе гърбав, грозен и го гледаше със зли очи.

 

 

Ето, преполових писанието си за Петър, седя понякога пред лоената свещ, прехвърлям белите листа, що съм изписал с черно чернило, па се питам: „Какво правиш ти, Георгие? Не е ли нечестиво писанието ти, като нито е житие на светец, нито на цар, нито поне на болярин? И твоя ли е работа писание да пишеш?“ И други гласове се обаждат, та ме препъват. Ето селяните, дето ги разпитвам за това-онова: „Като ще пишеш, за нас напиши, да се знае теглото ни!“ Питат ме така и наместо да ме препъват, отговарят ми на предишните въпроси, та внасят яснота в слепотата. Ето и старите ми родители, и те: „Ще изумееш, като седиш ноще пред лоената свещ и изписваш с черно чернило белите листи, Георгие!“ Че е безумство, безумство е, но и те внасят яснота в слепотата, щом селяните имат нужда от мене.

Успокоявам се така, добавям по някой друг лист към писанието, въпросите пак ме връхлитат. Оставям тогава перото, гледам белите листи (от турчин ги взех срещу младата ослица, той пък ги взел от някакъв убит маджарин нагоре по Дунава на поход като бил и не знае що да ги прави) и си казвам: Чудни са делата ти, Господи! Оня маджарин може би е щял да напише върху тия листи житие я на светец, я на цар, я на болярин; турчинът пък както си ги е мъкнал по прашните балкански пътища чак от Маджарско, така си е могъл да ги хвърли, като не е знаел какво да ги прави; а аз, ненодостойният, писание пиша за Петър. Велики и мерзки неща има заключени в белите листа, Георгие — си казвам. — Зависи кой ще вземе перото и какво ще отключи върху тях. Пък аз отключвам за Петър: тъй като земята е широка, а времето дълго, добре е понякога хората да знаят какво се е случило в тяхно отсъствие, а понякога не е добре, затова записвам Петровата история. Ако трябва да се знае, тя ще оцелее, пък ако не трябва, хората ще забравят. Затова записвам Петровата история, макар и — Боже прости! — да не съм свидетел на дните на Петър, но срещам още живи измежду ония, които са го виждали. Свещеник съм аз; денем обикалям паството си — някои се раждат и трябва да ги съчетая с Христа, други се женят и трябва да ги свържа в честен брак, трети пък умират и трябва да ги подготвям да се представят на Бога — или пък в черквата отслужвам служби на дни и светии; а народът: „Отче, знаеш ли оная, дето Хитър Петър излъгал султана и му взел торба жълтици?“ или: „Вчера в града карах дърва на пазара, а там битолски просяк разказваше за Петър, като бил по Битолско…“, или: „Дядо попе, чудо да видиш: оня ден добруджанец някакъв минава, от дума на дума излиза: Хитър Петър от Добруджа бил!“

Какъв дядо поп съм им аз: трийсетлетен? Ученик съм на свещник Еким Костов — лека му пръст! — който бил дяконче у разпнатия с наш Петър свещеник Матей; някога дедите ми са били свободни селяни и са могли да живеят, където си искат, дори по Влашко, Сръбско и Босна, а днес сме крепостни на читаци и на наши, които само гледат какво да изсмучат от селянина и за душата му се никак не грижат; животът ми така — сред въпроси — си тече. Баща ми беше ковач, очите му изпогоряха от нажеженото желязо, а ръцете му треперят от чука, сега само се щура из двора; мама мърмори по него, че нищо вече не може да върши и ту пещта пали за хляб, ту дрехите кърпи; женен съм — първо венчило — роди ми жената два мъжки отрока. Аспарух кръстих големия, пък малкия Борис: на хан Аспарух — вечна му памет! — че някога България създаде, и на дядо им — моя баща — че така си е редно. Заради тях най-паче пиша това за Петър, че ето малкият — Борис, безсловесен е още и още не може да ходи — ми дърпа брадата и ме гледа в очите, пък аз да му кажа: Като друго не можах, това за Петър написах! И големия — Аспарух, Боже прости, възложих му тайни надежди, като го кръстих на стария хан — оня ден, като слязох, по брега на реката за върбови пръчки и като насякох пръчки и седнах кош да плета, гледам: момчето легнало на брега на реката и залепило ухо на земята. „Какво правиш с ухо на земята?“ — му викам, пък то: „Слушам!“ Залепих и аз, недостойният, ухо на земята и чух. Тропот на табуни коне чух, все млади жребчета и млади кобилки: излязоха ненадейно из букака, препуснаха през прегорелите треви и краката им се не виждаха, ами гривите им се развяваха над тревите, отминаха към селото, изправиха се на задни крака, като видяха първите къщи, върнаха се, минаха край нас, та ги видях. Жилави и източени бяха, с мощни гърди, мускулите им играят като възли на въжета; копитата им меко топуркаха по влажния бряг; изчаткаха после по речните камъни, потънаха за малко в букака, видях ги после да възвиват нагоре по хълма. Качиха се горе на хълма, застанаха срещу изгрева на слънцето и заблестяха като излети от мед; стояха там някое време; рипнаха на изток към Дунава вода да пият. Отлепих ухо от земята и станах, обърнах се на изток и аз, та се прекръстих, а момчето ми: „Защо плачеш, татко?“ Пък аз: „Поличба е, Аспаруше, поличба, сине: пак ще бъде свободна земята българска!“ А то: „Кога?“ Пък аз: „Чудни са делата Божии и ние не знаем волята Му, но трябва да бъдем готови!“

Разказах из село; селяните запалиха вощеница в черквата господня на Божата макя и на Йисуса Христа, на апостолите, на четиримата евангелисти, на светите братя Кирил и Методий и на светците-воини; а хаджи Етем — внук на кнез Тодор, селския кмет — ме извика и рече: „Дрънкал си нещо, папаз ефенди!“ Пък аз: „Разказах само каквото чух и видях!“ А той: „Внимавай, да не стане и с тебе като с Петър зевзека!“ Отидох си и седнах пак над белите листи, че ето, сега за внуците е и по-лошо, отколкото тогава за нашите дядовци; със сина ми — Аспаруха, големия — сме готови за тайния час оттогава и щом се видим, си знаем; пък малкият, Борис, безсловесният, само ни гледа в очите. Ако ли някой ми каже: „Като’ще пишеш, за нас напиши, да се знае теглото ни!“, отговарям му: „Като пиша за Петър, мигар не пиша за нас си?“

Ходя понякога по реката нагоре; самси ходя тогава; спирам на завоя над село. Там брегът е висок и ронлив, ако погледнеш, далече е текла водата; и като текла, ронила го и го отнасяла; Дедейна могила се нарича мястото. Засядам се там, че по брега са се показали всякакви работи: прогнили дървета от къщи, хромели, кости човешки. Гледам дърветата: плодили са се и са умирали в тия къщи, и нищо не останало; въртя хромелите, и те ще се въртят, брашно ще ти пуснат, ако ти пък им пуснеш зърно; вземам главите, а те: шуплести, леки, в очите им пръст. И от тях нищо не останало. Защо пък са се родили тогава? Така се питаме ние — недостойните — дето сме живи и си мислим, че всеки е предназначен да бъде пъп на нещата, а за станалите вече на прах и за неродените още нехаем. Прехвърлям главите: какво ли е бил този, останал без зъби, какво ли е мислил и вярвал; ами този — от какво ли — с дупка в тила; и този, и този, и този. Наглед — нищо — безсмислица пълна; а като размислиш: всяко се появява, има го и си отива по ред; викаш си: „Мирозданието — като е устроено така хармонично, та всяко се явява и си отива по ред — може ли нас само по прищявка да ни извика и да ни отпраща?“ И си отговарям: „Не може!“ — защото така ми се иска — без да съм сигурен. Ето тия прогнили дървета от къщи, хромели, кости човешки. Знае се — от старо предание — богомили били. Какви богомоли? Тоя: Не знам; оня: Не знам; идеш в черквата, разровиш се в книгите, отвориш „Беседа против богомилите и поучение от божествените книги“ от блажения Презвитер Козма: „Случи се, че в годините на правоверния цар Петър в българската земя се появи поп по име Богомил: по-вярно е да се нарече Богунемил. Той пръв почна да проповядва ерес по българската земя…“ и писанието Презвитерево внася яснота в слепотата. Отивам у дома тогава; като виждам, че чернилото се свършило, препичам шикалки или сажди настъргвам, разтривам в оцет; вземам перото. Трупам глави на брега; трупам листи у дома; а въпросите пак: „Добре, а Творецът защо е извикал богомилите — като са нечестиви — и защо ги е отпратил после?“ И си отговарям пак: „Не знам точно, но заради нас! И както богомилите са били нужни — за нещо си — нам, така и Петър ще е нужен другиму, ако ли не, ще се забрави! Пиши, Георгие!“ И трупам глави, и трупам листи.

Оня ден — по Петковден — се спомина Магдалина; баба стогодишна, с опадали зъби, като кукумявка; отидох да я изповядвам. „Отче, живях непорочно!“ — фъфли едвам. „А Петър?“ — я питам. „На мене се падна и пред Бога невяста му бях!“ Пък аз: „Къде го зарови?“ А тя: „Проклет да си, отче!“ Пък аз: „Простено ти е, защото не знаеш какви ги говориш! Питам, за да се знае!“ А тя: „Защо му е камък? Тук го зарових! — и ръката й сочи на изток и запад, сочи на север и юг, на гърдите й спира: — Навсякъде е Петър! Благослови, отче, да си ида при него!“

„Иди речи, че не знае времето кое да ни каже, кое да не ни каже!“ — помислям за Магдалина, като мърмори майка ми: „Ще изумееш, като седиш ноще пред лоената свещ и изписваш с черно чернило белите листи, Георгие!“, а баща ми се взира с изпогорели зеници. И иди кажи, че като безсловесният ти дръпна брадата и те гледа в очите, не трябва поне: „Като друго не можах, това за Петър написах!“ да можеш. Само на Мария — булка ми — не трябва нищо да въртя и да суча; за нищо не пита; лука ли трябва да скубе: скубе го и го сплита на сплитове; пелени ли трябва да пере: пере и си пее; мама ли трябва нещо да слуша: слуша свекърва си.

Ето — поспрях да почина — а за себе си листи похабих. Уж за друго поспрях: преполових писанието си за Петър и рекох да видя как да завърша, че колко нещо натрупах, а краят е още далече. От алчност е всичко, че искам с малко думи много-много да кажа, а думата дума отваря; пък и жития гледам: с похвално слово започват, изреждат подвиг след подвиг, с молитва към светец завършват, а Петър за похвално слово и за молитва не става, пък и подвизи ли са подвизите му?; и уж да се извиня: пак листа похабих. Още едно от безумствата ти, Георгие; но не е ли безумство на безумствата това пък, че ни има и можем това и онова да направим; и докато все още те има, продължавай нататък, защото утре никой не знае какво го очаква.

 

 

И докато Петър се откриваше на учениците си, Гърбавото — като камила отпред и отзад, краката му криви, а лицето му състарено и жълто — го гледаше със зли очи. Дълго бе го гледало така: още от Еньовден, когато мнозина бяха излезли рано да се мият за здраве по горските извори; момите отидоха в честита къща, привързаха пръстени о китки, пуснаха ги в бял медник с мълчана вода, оставиха медника да нощува под открито небе и си тръгнаха по домовете; а майка му излезе на улицата, пресрещна Петър, па му рече:

„Вземаш ли, майстор Петре, сина ми за чирак?“

Пък Петър:

„Толкова магарета, майко, хора съм направил!“

Или ето: денем къщи градят, вечер присядат край огнището в хана, Петър подхваща: „Щом взе да се заваря, станах на пръсти, мушнах патицата в дисагите, в тенджерата захлупих стари чорбаджийски цървули. Стягам навущата, а на вратата чорбаджията: «Като ходиш, момче, какво ново-вехто по света?» «Царуваше в Тенджер-града цар Патаран, все към чорбаджиите гледаше, та беднорията го напъха в дисаги и на негово място въздигна цар Цървулан. Сега беднорията сита ще бъде!» «Слава Богу, добре сме си далеч от Тенджер-града!» — прекръсти се чербаджията…“

Така и сега:

— Предназначен съм аз! И съм избран, и обречен!

Каза го без гордост: по-скоро със страх и тъга.

Позна го Гърбавото: езикът на Петър самси на пепел и дим ще се превърне. „Заради нас!“ — рече си; понечи да му целуне ръка; друг глас го възпря: „Ами аз?“ И тозчас реши Гърбавото:

„Ще го предам, че го търсят. — Ако е истина, че е предназначен и избран, и обречен, ще му помогна да се превърне в легенда и ще бъде добре. Ако пък е лъжец, ще го погубя заради лъжата и пак ще бъде добре!“

А Петър продължаваше да им се открива.