Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и начална корекция
sonnni (2012 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012 г.)

Издание:

Георги Марковски. Хитър Петър

ИК „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1978

Българска. Първо издание

Редактор: Иван Вълев

Коректор: Трифон Алексиев

История

  1. — Добавяне

Глава десета
Откровение

(продължение)

 

Насред село момите играеха гергьовденско хоро и пееха: „Тръгнал ми е свети Гьорги, свети Георги с ален кон, да обижда зелен синор; обидил го и са върнал, па го срещна сура ламя, сура ламя, със три глави; па й рече свети Гьорги: «Назад, назад, сура ламьо!», сура ламя не послуша. Па извади остра сабя, па отсече дор три глави, па протекли дор три реки; първа река: жълто жито, втора река: руйно вино, трета река: бяло мляко; хайде жито по орачи, хайде вино по лозари, хайде мляко по овчари!“

Пък Петър се откриваше на дружината си:

— Предназначен съм аз! И съм избран и обречен!

А дружината:

— Мани ги, Петре, тия работи; яж и пий; за нас ли са такива неща!

Пък Петър:

— Ходя по земята българска, а по друмищата се нижат синджири с роби и еничари, арапи и кеседжии въртят ятагани, и по горските павитаци дъждец къпе изоставени деца!

А дружината:

— Прав си, Петре, тежко е теглото българско, но на, живваме някак!

Пък Петър:

— И от всеки синор, и от всяка кошара, и от всеки дом ми вика народът: „Ти си моят възлюбен син, в когото е моето упование!“

А дружината:

— Мани го, Петре, народа: той може да тегли от кучето повече, ами себе си гледай!

Пък Петър:

— И ето, сам Иван Предтеча ме сочи с пръст и ми вика: „Истина, истина ти казвам: аз имам нужда да се кръстя от твоето слово, та ти ли идеш при мене!“

А Гърбавото:

— Мигар светият старец Иван тебе предхожда?

Пък Петър:

— В душата ми ангели и демони водят грозна битка? „Нам се полага този човек! — викат демоните. — Той има божия дарба, а какво го очаква човек с божия дарба във век на тиранство? Гибел го чака, че божия дарба на тирани не служи: затуй дайте го нам, та да го спасим!“

А дружината:

— Я си вземи, Петре, пак брадвата, пилата, сложи си катинар на устата; стани по-тих от водата, по-нисък от тревата, прави и на мравката път, па да видим кой ще те закача!

Изправи се Петър на зелената морава; и взе да говори; а дружината го гледаше като ученици пастира си:

— Езика ще си вържа, а как да си вържа душата? При един източен владетел живееше мъдрец. Понеже мъдрецът превъзхождаше по ум господаря си, тиранът нареди да му отрежат езика, та да не може да говори. Наскоро през страната на път за Мека мина прочут дервиш и тиранът реши да ги срещне, та да се възрадва на безсилието на своя мъдрец. Срещна ги, немият старец очерта с ръка голям кръг, а дервишът със замах го пресече. „Аха, ще се сдушвате, значи! — викна тиранът и поясни на народа: — Моят роб му предлага погача, а чужденецът казва да делят!“ Мъдрецът посочи надолу, а дервишът му посочи нагоре. „Тъй, тъй! — продължаваше да тълкува тиранът. — Моят роб се оплаква, че му виси, а чужденецът се хвали, че му стърчи!“ Мъдрецът показа на дервиша един пръст, а дервишът нему два. „Развали им се достлукът! — възрадва се тиранът. — Моят роб се закани да му извади едното око, а чужденецът нему и двете!“ Владетелят изтълкува и се прибра, а народът, като се разотиваше, коментираше: „Нашият мъдрец показа на дервиша, че земята е кръгла, а дервишът му рече, че е разделена на море и на суша; нашият мъдрец показа на дервиша, че е добре, дето над сушата пада дъждец, а дервишът му рече, че като пада дъждец, всичко расте; нашият мъдрец показа на дервиша, че човек е над всичко, що расте, а дервишът му рече, че двамина са умните на нашия площад!“ Дервишът си замина, случаят се разчу, а мъдрецът биде побит на кол.

А дружината:

— Потурчи се тогава: стани човек на читака, ще имаш хляб и постеля, ще седиш до дясното му коляно на пир!

Пък Петър:

— Само с хляб не се живее! Човека ще потурчиш, а дарбата му божия как ще потурчиш? При един западен владетел живееше поет. Тиранът му даваше хляб и постеля, слагаше го до дясното си коляно на пир и като гледаше как поетът захласва народа, завидя му и рече и той да стане поет. Един ден повика поета и му прочете поема, а поетът му рече: „Лоша е тая поема!“ Разгневи се тиранът, заточи го да работи в далечна каменоломна. Подир някое време завърши нова поема и нареди да докарат поета. След първите стихове поетът стана и тръгна. „Къде отиваш?“ — му рече тиранът. „В каменоломната, господарю!“ — отговори поетът. Тази случка също се разчу; поетът умря в каменоломната; а народът запомни.

Свърши Петър; притвори очи; а дружината го гледаше смълчана. Глухо удряха буците пръст о ковчега на баща му; народът се прощаваше с дърводелеца Йосиф; а свещеник Матей: „Дойдете всички, които ме обичате, и ме целунете с последна целувка, защото аз няма вече с вас да ходя или да говоря, понеже отивам при Съдията и пред Него наравно стоят слугата и господарят, царят и войникът, богатият и бедният — в равно достойнство, всеки според делата си — и или ще се прослави, или ще се посрами!“ После дълго гледа от брега на реката бащината си къща — сърцето му подсказваше, че никога вече няма да я види — и жал преливаше в гърдите му; майка му се щураше свита-превита из двора; покривът на комина съвсем се бе килнал. После зимата се случи мека; кречеталото тракаше непрекъснато; и Петър не изправяше гръб.

Отвори Петър очи от виденията да се скрие, а дружината:

— Тогава, Петре, какво?

Пък Петър:

— Демоните викат: „Тогава да му пратим лека смърт!“ Пък ангелите: „За божията дарба във век на тиранство няма лека смърт!“ И пак демоните: „Нека читакът погуби майка му, нека откара другарите му в робство, нека опожари бащината къща, нека поругае костите на прадедите, нека направи кучешки живота му: нека се отчае и сам на себе си посегне!“

Обади се Черния Янко:

— Нали турци баща ти убиха!

Добави Мъжът на оная из кацата:

— Къщата ти се разкривила: сама ще си падне!

А Делчо Сирака:

— Майка ти сам-самичка чезне по тебе!

И Примък-отмък:

— Кой ли не те поруга: читак ли, потурнак ли, чорбаджия ли?

Въздъхна кьосето воденичар:

— Колко време ходиш заплашван, преследван, прогонен; обладан от страх и надежда; бездомен, без хляб и постеля!

Рече Дядо Гаргалчо:

— Ние аме другарите ти, Петре, нас ли на робство обричаш?

Изсумтя Безбожния дякон:

— Всичко е от лукаваго!

Поклати глава Милан Налбантина:

— Нямаш си, Петре, ни булка, ни люлка!

Стисна юмрук Глигор Глиганеца:

— Кучешки е, Петре, животът ни!

Извика Рашо Топчията:

— Море, да имахме топ, па да видим тогава!

Пък Петър:

— Тялото ще смажеш, а духа човешки как да смажеш? При един южен владетел живееше шут. Езикът му беше остър и веднъж подигра тщеславния тиранин, а тиранът заповяда да погубят майка му. Езикът на шута стана по-остър; пак подигра тирана; така близките му бяха продадени в робство, бащината къща опожарена, поругани костите на прадедите, тялото: смазано от бой. Веднъж шутът отиде при тирана и му рече: „Господарю, дай ми кожен мех!“ А тиранът: „Защо ти е кози мех?“ Пък той: „Да си премеря златото!“ Разсмяха се царедворците, шутът стоеше смирено, тиранът нареди да му дадат кози мех. Подир няколко дни шутът донесе меха, донесе и малка кесия, застана смирено. А тиранът: „Каква е тази кесия?“ Пък той: „Радост, господарю: мехът ти роди тази кесия!“ Тиранът прибра и кесията. Друг път шутът пак поиска меха да си мери златото. Дълго време не го върна и тиранът му рече: „Кога ще ми върнеш меха?“ Пък шутът: „Скръб, господарю: мехът умря!“ А тиранът: „Как може мех да умре!“ Пък той: „Както можа да роди!“ Разгневи се владетелят; нареди да го вържат в пустинята да умре бавно от жажда и пек; а народът запомни.

А дружината:

— Море, Петре, що не ни поведеш срещу читака на бой!

Пък Петър:

— Безславно загива сръндакът, когато излиза сам срещу глутница вълци! Един северен владетел непрекъснато изтощаваше народа си с войни, данъци и ангария, и най-храбрият му рицар — граф на неголямо графство — реши да се отцепи и да създаде нова, по-праведна държава. Тиранът тръгна срещу него, а рицарят и войската му — шепа храбреци — се укриха в рицарския замък. „Предайте се! — им викаше тиранът. — Ще ви пощадя: вървете, където щете, само напуснете моите земи!“ А рицарят му отговаряше с копие и меч. Когато се свърши храната, едни се предадоха обезкуражени, други храбро се промъкнаха през нощта, трети останаха гордо. Които се предадоха: останаха роби; които се промъкнаха: потънаха из горите на север; които останаха: загинаха. И народът запомни.

Свърши Петър; притвори очи, а дружината го гледаше смълчана. „Удари, Петре, часът ти!“ — му рекоха тримата старци; рипна Петър: „Знам сега: изчадията адови искат, като ме спасят, да ме отклонят от правия път, пък божиите воини искат да следвам съдбата си!“, а народът: „Ти си моят възлюбен син, в когото е моето упование!“ И взеха да го търсят и турците: „Ето, Петре, тия двама серсеми се скараха и сбиха, та идем да ни помогнеш“; пък Петър: „Имате си кадия!“; а тълпата турци: „На кадията който повече пусне, той е по-прав!“ Пък Петър яздеше умислен: късно бе да си сложи катинар на устата; горд бе да иде да иска прошка от селския кмет; нямаше сили да бяга във Влашко от земята българска; нямаше къде да се скрие; оставаше му да си следва съдбата.

Отвори Петър очи от виденията да се скрие, а дружината:

— Какво ти, Петре, остава тогава?

Пък Петър:

— В душата ми ангели и демони водят грозна битка! „Нам се полага този човек! — викат ангелите. — Чака го труден живот, мъченическа смърт, безкрайна легенда! Предназначение е дарбата божия във век на тиранство: читакът е силен, народът е слаб, а тоя човек чрез своето слово ще му бъде стълб и опора дори след смъртта си, че словото няма ни кости, ни кръв и никой тиран не ще го надвие!“

Така се откриваше Петър на дружината си; и момите се разотиваха в мрака, и не играеха гергьовденско хоро, и не пееха; и дружината стоеше смълчана.

А Гърбавото:

— Сигурен ли си, Петре, че те чака такава съдба?