Пол Ливайн
Адвокат в леглото (42)

42.
Местопрестъпление

Минаха часове. Имаше да се разказва и преразказва на десетина ченгета, следователи и агенти.

Полицията на Маями. Окръжната полиция. ФБР. Федералната полиция. Полицията на Кий Бискейн, която я биваше най-вече да се оправя със задръстванията по магистралата, и то не много добре.

Полицейски коли, сигнални лампи, бръмчащи радиостанции. Фотографи, вещи лица и телевизионен екип от Канал 4. Нямаше никой от „Маями Хералд“, вестникът така си беше орязал персонала, че сега трябваше да стане тройно убийство или да се спука жлъчката на Фидел Кастро, за да пуснат материал.

Дойдоха три линейки, но се оказа, че стига и една. Уейд Гризби беше натоварен на носилка, целият му врат беше покрит с лед. Линейката го откара в „Джексън Мемориъл“. Стив чу приказки от сорта на „счупен врат“, „парализа“.

Боби отказа да излезе от водата, докато едно ченге не отиде с надуваема лодка до портата, не разби ключалката с лост и не отвори. Боби изцъка нещо на Спънки и Мисти и те се върнаха в канала, а ченгетата затвориха портата зад тях.

Рей Пинчър взе пистолета на Виктория и й каза, че от петдесет години на помощник-прокурорите се раздават пистолети, но никой никога не е стрелял с тях по заподозрян. Виктория попита дали е сбъркала някъде. Не, отвърна й Пинчър. Но въпреки това щял да си прибере пистолета. Обвиненията срещу Наш щели да бъдат свалени и назначението й официално щяло да приключи в пет следобед в понеделник.

Двамата здравеняци се оказаха Лари Волман, на когото някой трябваше да смени гащите, и Ричард Зин, господин Каубойски ботуши. Оглавяваха „Уелфлийт Инвестигейшънс“, която, макар и заровена в три купа бумащина, беше далечна братовчедка на „Хардкасъл Енерджи Сървисис“. След три чаши кафе и лъч от фенер в лицето плямпаха цял час.

— Нищо не сме направили.

— Сандърс ни каза, че можем да купим делфините от Гризби.

— Трябваше да изглежда като нападение на природозащитниците, но това не беше наша работа.

— Правим това, което ни наредят от „Хардкасъл“.

— Разбира се, че ще ви кажем името на шефа си и всичко останало, от което имате нужда.

Парамедиците увиха Стив и Боби в одеяла, провериха жизнените им показатели и ги обявиха за здрави. Боби заля агент Шепърсън с порой от думи — искаше да разбере какво ще стане със Спънки и Мисти. Тя му обеща да се погрижи за тях.

— Не е достатъчно — намеси се Стив.

— Моля? — тонът на агент Шепърсън изобщо не беше умолителен.

— Прекалено заета си. Изобщо няма да ти остане време.

— Вероятно днес не, но…

— Делфините трябва да се хранят. Някой трябва да се грижи за тях. Знаем едно място в Кий Ларго със страхотни съоръжения. Водят деца от болниците, за да плуват с делфини. Мога да накарам собствениците да дойдат до дванайсет часа.

— Тогава какво искаш от мен?

— Просто не искам някой полицай да ни спре по пътя и да каже, че делфините са веществено доказателство или държавна собственост, или каквато там законова дивотия могат да измислят.

— Ще ти извадя разрешението, от което имаш нужда, утре сутринта. Така става ли?

— Абсолютно.

На зазоряване пристигна камион със закуски — един от онези лъскави камиони, които обикаляха по строежите. Раздадоха сандвичи, картофки и газирани напитки.

Мобилният на Стив беше подгизнал, затова той взе телефона на Виктория и с помощта на Пинчър успя да се свърже със затвора.

— Адвокатът ти иска да говори с теб, но първо трябва да ти се извиня — каза Пинчър, когато го свързаха с Джералд Наш. — Съжалявам, че те обвиних в убийство. Но за мен си оставаш конски задник, и ти, и баща ти.

Извинението явно беше прието. Пинчър изпука с кокалчета и подаде телефона на Стив.

— Добра новина, Джералд — каза Стив. — Ще те пуснат до няколко часа, така че искам да ти пожелая всичко хубаво.

— Благодаря, човече. Голяма работа си.

— По принцип бих дошъл да ти помогна с бумащината, но имам по-важен ангажимент. Така че, ако нямаш нищо против…

— Всичко е наред, Соломон.

— Имаш ли планове, Джералд?

— Тръгвам към Дания, колкото се може по-бързо.

— Дания ли?

— Повечето ферми за норки се намират там. Чака ме много работа.

— Умната, Джералд.

— Я кажи, Пешън при теб ли е?

— Агент Шепърсън ли? Да, но в момента е малко заета.

— Кажи й, че не й се сърдя. Ако иска, да дойде в Дания…

Стив се сбогува и отиде да види Боби, който бе готов да се занася с всяко ченге, което проявеше интерес. Виктория се приближи, прегърна Стив и му прошепна:

— Беше прав този път, любими.

— Имах предчувствие за Гризби. Версията му изобщо не звучеше правдоподобно. Радвам се, че спасихме приятелите на Боби.

— Хареса ли ти да си срещу мен в съда? Май ти беше забавно да ме дразниш.

— Е, наистина ме поразгорещи. Та като стана дума за това, знаеш ли от колко отдавна не сме…

— След мача на Боби днес. Става ли?

— Мачът! Боже, колко е часът?

Преди Виктория да успее да му отговори, Стив мерна Констанс Шепърсън насред минян^[1] от федерални.

— Агент Шепърсън! Спешен случай!

— Сега пък какво? — тросна се тя.

— Имаме нужда от хеликоптера ти.