Пол Ливайн
Адвокат в леглото (23)

23.
Неприятна изненада

Боби викаше Спънки и Мисти. Наум. Опитваше се да се свърже телепатично. Първо с думи, после с цъкания и свиркания на делфински.

Ами защо не? Изпращаме радиосигнали в открития космос и се надяваме някой извънземен да ни се обади по телефона у дома. В нашия дом.

Боби беше прочел всички книги на доктор Джон Лили за делфините. Разбира се, много учени го смятаха за побъркан, доктор Дулитъл, ама надрусан. Но нима всички пионери не бяха очерняни по един или друг начин?

Доктор Лили смяташе, че делфините не само имат свой собствен език, но и композират музика. Твърдеше, че в древността делфините създали общество с действащо правителство и фолклор, който се предавал от поколение на поколение. Доктор Лили искаше да бъде създаден делфински народ от китове и делфини и той да бъде признат като независим от ООН. Фактът, че предписваше ЛСД както на себе си, така и на делфините, не му помагаше особено в научните среди.

Боби не приемаше всичко от твърденията на доктор Лили едно към едно, но някои неща имаха смисъл. Той знаеше, че делфините имат морален кодекс да спасяват ранени или болни животни. Знаеше, че умът на делфините е по-голям от човешкия. Дълбоко в сърцето си вярваше, че делфините изразяват чувствата си горе-долу по същия начин като хората. Беше убеден, че могат да обичат и да бъдат обичани. Не знаеше обаче дали Спънки и Мисти усещат това, което той чувстваше сега. Пълно отчаяние.

„Липсвам ли ви толкова, колкото вие на мен?“

Боби седеше на бюрото си в ъгъла на детската стая, стискаше здраво очи и предаваше телепатично мисли.

„Спънки, Мисти. Къде сте?“

Никакъв отговор. Но усети нещо. Бръмчене, електрическа връзка. Искаше му се да я разтълкува.

Чу кола по алеята. Мустангът на вуйчо Стив спря. Лесно беше да различиш рева на мустанга от малкия мини купър на Виктория, който звучеше като косачка.

Бръмченето в главата на Боби спря. Нямаше време за телепатична връзка — чу стъпките на вуйчо си в коридора.

 

 

Стив се чудеше дали прекарва достатъчно време с Боби. Настроенията на момчето варираха рязко. Първо беше сърдит на Стив, че не намери делфините. Може би имаше и малко вина — хлапето се обвиняваше, че не е спряло похитителите. Да бе, ще ги спре! Напоследък, което беше много по-обезпокоително, Боби явно бе нещастен. Стоеше си в стаята и отказваше да ходи на тренировка по бейзбол. Остроумниченето и анаграмите бяха дяволски малко. Стив отчаяно се опитваше да го накара да излее чувствата си, но момчето явно ги потискаше.

Вратата на стаята му беше затворена.

„Затворена врата и дванайсетгодишно момче.“

Може би си пишеше домашното или пък прелистваше броя с мацки по бански на „Спортс Илюстрейтид“, като се бавеше на Вероника Варекова или Анджела Линдвал. И то дълго.

Съчувстваше на хлапето. Боби беше самотник. Едно време Стив беше популярен в цялото училище. Спортист. Умник с тонове приятели. Добре е за самочувствието. Чак когато порасна, започна да дразни хората.

Тъй като ценеше личното пространство на момчето, добре помнеше как собствената му майка нахлуваше в стаята му в най-неудобния момент, Стив почука на вратата.

— Хей, хлапе!

— Да.

— Може ли да вляза?

— Да.

Стив влезе полекичка. Боби седеше на бюрото пред компютъра си близо до прозореца.

— Добре ли си, хлапе?

— Да.

— Всичко наред ли е в училище?

— Да.

Едносричните отговори явно бяха на мода днес. Стив реши да кара направо.

— Искаш ли да поговорим за Спънки и Мисти?

Явно хвана Боби неподготвен. След миг хлапето каза:

— Мисля, че са наблизо.

— Сериозно? Откъде знаеш?

— Първо бях сигурен, че са прекосили Гълфстрийм и са някъде по островите. Но сега като че ли ги усещам. Не са толкова далече.

Стив опита да прикрие скептицизма си.

— Още ли искаш да наемем лодка и да ги потърсим?

— Не и преди да ми кажат къде точно се намират.

— Добре тогава. Когато те ти кажат, ти кажи на мен.

Боби се обърна към компютъра.

— Какво правиш, хлапе? Домашно ли?

— Търся начини да убия Чарли Ноавоно.

— Страхотна идея — Стив смяташе, че трябва да окуражава творческите пориви на племенника си.

— Първо си мислех за пластичен експлозив. Малко С-4 в електрическата му четка за зъби.

— Страхотен план.

— Но къщата на Ноавоно има охранителни камери на всяка врата.

— Разбира се. Браво, че си се сетил.

— После преглеждах отровите.

— Има много смъртоносни отрови — съгласи се Стив.

— Но токсичните лаборатории са толкова добри в днешно време, че е доста рисковано. Сега си мисля, че е най-добре да го удавя. Да го направя да изглежда като инцидент при плуване.

— Не се бях сетил за това.

— Търся колко дълго трябва да държа Ноавоно под водата.

— Три-четири минути са достатъчни — посъветва го Стив.

— Трябва да вземеш предвид брадикардията. Тялото ще забави сърдечния ритъм, за да опита да се спаси. Удавянето трае по-дълго, отколкото си мислиш.

Стив искаше да надникне в монитора. Не вярваше на Боби, но нямаше да е лошо да провери. Надяваше се, че момчето е на някоя порно страница, а не на страница за убийства.

Боби излезе от програмата, преди Стив да се приближи достатъчно, за да я види.

— Какво ще кажеш да идем да помятаме малко топка? Ще те науча как се подава със завъртане.

— Треньор Крейндлър не ни позволява да правим такива работи.

— Ако лакътят те заболи, спираме.

— Наистина ли мислиш, че мога да хвърлям със завъртане?

Явно се запали, защото в очите му проблесна искричка. Стив се усмихна и разроши косата му. Нищо не му доставяше по-голямо удоволствие от това да зарадва хлапето.

— Можеш, и още как.

— Нали ще падне?

— Като мъртъв гълъб. Хайде, да вървим, преди да се е стъмнило.

— Треньорът никога няма да ми даде да хвърлям — настроението му се помрачи, гласът му натежа.

— Ще поговоря с Крейндлър.

— Какво ще му кажеш?

— Ще призова логиката му.

„След като го опра в мрежата и му кажа, че ще му е трудно да яде пица със счупена челюст.“

Чу пред къщата да спира кола. Виктория.

— Дай ми секунда, хлапе. Трябва да се извиня на Вик.

— Защо? Пак ли направи някоя глупост, вуйчо Стив?

— Опитах се да й наложа санкции за неетично поведение.

— Беше ли неетична?

— Разбира се, че не.

— И ще се опиташ да й се извиниш?

— Точно така.

Раменете на момчето отново увиснаха.

— Едва ли ще успеем да излезем от къщи, преди да се стъмни, вуйчо Стив.