Пол Ливайн
Адвокат в леглото (26)

26.
Никога по гръб

Когато мярна Стив в 7:45 сутринта на паркинга на съдебните заседатели, Виктория знаеше точно какво прави.

Дебнеше. Пробваше почвата. Правеше се, че пуши. Но всъщност шпионираше. Проверяваше стикерите по броните на колите.

„Забранете кожите!“ Заседател на защитата.

„Хлапето ми може да победи най-добрия ти ученик.“ Заседател на обвинението.

Наблюдаваше го как се приближава до прозорците на колите и наднича вътре. На практика можеше дори да чуе гласа му.

„Хората оставят следи за себе си навсякъде, включително на седалките на колите си.“

Пачка с неплатени глоби. Заседател на защитата.

Списание за пушки и муниции. Заседател на обвинението.

Книга от Ръш Лимбо^[1]. Малоумен заседател.

Ако можеше да надникне в багажника и жабката, щеше да го направи. Докато го гледаше, Виктория почти се усмихна. Хвалеше се наляво и надясно, че се готвел много малко за делата си. Но истината беше, че се подготвяше по негов си заобиколен и смахнат начин.

Сега, малко след девет, съдия Гридли се беше настанил на банката си. Зрителите заемаха местата си в галерията. Стив се беше разположил на масата на защитата. Беше подстригал тъмната си коса и вече не приличаше на гларус. В съдебната си униформа — раиран черен костюм, светлосиня риза и вратовръзка на райета — почти приличаше на истински адвокат. Джералд Наш седеше отстрани с чист жълт бележник пред себе си, сякаш щеше да си води полезни бележки за собствената си защита. Виктория, заградена с папки и книги, седеше сама на масата на обвинението.

Изборът на съдебни заседатели.

Познаваше всички трикове на Стив при избора на съдебни заседатели. Силните му страни, слабостите му, каскадите, изненадите. Беше го слушала, беше се учила от него.

„Наблюдавай заседателите, докато влизат в съдебната зала. Изучавай езика на тялото им. Виж кой е водач и кой се оставя да го водят. Подслушвай ги. Обърни джобовете им. Открадни чантите им.“

Имаше предвид образно казано. А дали?

Избирането на съдебни заседатели срещу Стив беше като тенис мач срещу Джаки Тътъл, най-добрата й приятелка. Джаки имаше гладък и силен форхенд и добър бекхенд, но беше слаба при мрежата. Ако Виктория върнеше бекхенда й и после я подмамеше към мрежата с къса топка, можеше да отбележи точка четири от пет пъти.

По същия начин знаеше и играта на Стив наизуст.

„Когато избираш заседатели, не забравяй, че и те също те избират. Решават кой адвокат им харесва повече.“

Толкова добре си беше научила урока, че напоследък Стив я караше тя да задава въпросите. Поради някаква причина тя създаваше по-добро първо впечатление. Беше мила и внимателна и това си проличаваше. Стив прекалено много се конфронтираше. Разбира се, че походката му беше грациозна, но го правеше с грацията на — „Боже, помогни ми!“ — акула, която кръжи пред съдийската банка и изгаря от нетърпение да отхапе главата на противниковия свидетел, другия адвокат или дори на съдията.

Знаеше и още нещо за тактиката на Стив. Колкото по-слаба беше защитата му, толкова по-вбесяващи бяха номерата му. Което означаваше, че щеше да се държи неприлично, докато разпитваше евентуалните заседатели днес. Не знаеше точно как, но беше неизбежно, като досадните комари, които следват летните бури.

„Не се тревожи да кривнеш встрани. Властите невинаги те хващат.“

Още един от уроците му. При първата удобна възможност щеше да започне да доказва правотата си. Изборът на съдебни заседатели — разпитът на съдебните заседатели — има за цел да открие предубеждения или пристрастия. Някои съдебни защитници чакаха до встъпителната пледоария, за да започнат да сеят семената на аргументите си, което пак е прекалено рано според общоприетата процедура. Правят го, защото според проучванията значим процент от съдебните заседатели взимат решение по време на встъпителните пледоарии, тоест още преди да бъде разпитан първият свидетел.

Но за Стив встъпителната пледоария беше прекалено късно.

Започваше да доказва правотата си още с „Добро утро, мадам прокурор.“

Виктория трябваше да е нащрек. Поне като прокурор щеше да започне първа.

— Добро утро, дами и господа — започна тя.

Внимателно задаваше въпросите си, за да обясни изключително формалното обвинение на убийство по време на извършване на углавно престъпление.

— Дали всички от вас разбират, че обвиняемият може да бъде признат за виновен, въпреки че някой друг е дръпнал спусъка?

Номера от едно до дванайсет закимаха отривисто, ложа от кукли с клатещи се глави.

„Никога не е достатъчно стадото да блее в един глас. Изправи се лице в лице с тях и постави под съмнение убежденията им.“

Пак Стив. Никога не вярвай на гласа на тълпата. Прав беше. Трябва да отделиш индивидите от стадото, да разделиш водачите от последователите, умните от тъпаците.

„Ако не си разбрала кой ще е председател до момента, в който се заклеват, значи не си внимавала достатъчно.“

През следващия час Виктория мина през предварително подготвените си въпроси и съсредоточено изслуша всички отговори. После прегледа таблицата си. Документ от дванайсет реда с плъзгащи се ограничители, с които можеше да отбелязва кой заседател става и кой не. Номер три имаше въпросително изражение. Нобучи Фукуи, дипломиран счетоводител. Завършил колеж, женен, три деца. Имаше собствен дом в Кендал и пътуваше всеки ден до счетоводната си фирма в центъра. Сносен заседател на обвинението.

— Господин Фукуи — започна тя. — Мъжът не е дръпнал спусъка, но е обвинен в убийство. Жесток ли ви изглежда този закон?

— Не, изобщо. Щом е участвал в извършването на насилие. Хората трябва да поемат отговорност за делата си. Това е проблемът на тази страна.

— Благодаря ви, господин Фукуи — не просто сносен, направо страхотен заседател на обвинението. Обърна се към съдията. — Ваша чест, преотстъпваме правото на господин Соломон.

Стив скочи на крака и застана точно на метър и половина от парапета на ложата. Без бележник. Без таблица. Гордееше се, че можел да запомни дузина имена и да свърже точното име с точния заседател.

— Да започнем с вас, сър. Господин Фукуи.

— Да, сър — подозрително отвърна Фукуи.

— Ето ви истински случай. Две момчета, без да са въоръжени, се опитват да влязат в склад близо до летището. Не са много добри взломаджии, никога не са го правили и дори не могат да проникнат вътре. Но идват ченгета. Погват момчетата. Ченге стреля и убива едно от момчетата. Според теорията на госпожица Лорд другото момче трябва да бъде осъдено за убийство по време на извършването на углавно престъпление. Ще прекара остатъка от живота си в затвора.

— Възразявам, ваша чест! — когато палето върши магарии, трябва бързо да му покажеш кой е господарят. — Това не е моя теория. Такъв е законът.

— Но справедливо ли е? — изстреля Стив в отговор.

— Не е там въпросът — отвърна Виктория.

— Ето ви едно признание — заяви Стив, като се обърна към заседателите с разбиращ поглед. — Прокурорът вярва в закон без милост. Закон без справедливост. Студен, жесток, безчувствен закон!

— Ваша чест! — възрази Виктория.

— Добре, вие двамата — въздъхна съдията. — Ще трябва да минем през избирането на съдебни заседатели без крясъци. Господин Соломон, задайте си въпросите без повече ораторстване.

— Разбира се, Ваша чест — Стив отново се обърна към Нобучи Фукуи. — Сега, сър, нека ви върна пак при склада. Даже нека да ви заведа там и дванайсетимата.

За миг двама от заседателите като че ли се наканиха да станат от местата си, все едно ги чака автобус, който да ги отведе до склада на летището.

— Господин Фукуи — продължи Стив, — смятате ли, че хлапето, което е оплескало взлома, трябва да бъде осъдено за убийство?

— Ами, не става дума за мен — отвърна мъжът. — Щом така гласи законът…

„Идеално — помисли си Виктория. — Направи Нобучи Фукуи председател.“

— Законът — рече пренебрежително Стив. — Законът някога гласял, че жените не могат да гласуват. Законът някога гласял, че определени хора трябвало да се возят най-отзад в автобуса. Законът някога гласял, че правителството — той посочи с пръст към Виктория, сякаш тя беше олицетворение на злото — да, правителството, може да хвърля в затвора невинни американски граждани заради японския им произход.

„Колко мазно — помисли Виктория. — Сега остава да попита господин Фукуи дали иска суши за обяд.“

— Само защото го пише по книгите, не значи, че е правилно.

— Възразявам, Ваша чест! — Виктория отново скочи на крака. — Господин Соломон дори не чака началото на процеса, за да иска анулиране на присъдата от съдебните заседатели.

— Госпожица Лорд е права — намеси се съдията. — Господин Соломон, трябва да се въздържате от намеци, че съдебните заседатели могат да пренебрегват закона. Това е моя работа — съдията явно се замисли за миг над казаното. — Точно така, аз ще дам указания на заседателите какъв е законът.

— Благодаря ви, Ваша чест — отвърна Стив с лек поклон. Още един от мазните му номера. Държеше се като че ли е спечелил иска, когато току-що го бяха зашлевили в лицето.

— Делото е за жестоко и нечовешко отношение към животни — заяви Стив на съдебните заседатели.

„Не, не е“, помисли Виктория.

— Благодарение на въпросниците ви вече знам кои сред вас имат домашни любимци и ви чувствам доста близки — приближи се до номер четири, жена на средна възраст с достатъчно медна коса, та да може орел рибар да свие гнездо в нея, и очила на верижка през врата.

— Госпожо Овъртън, обзалагам се, че много обичате рижавия си котарак. И аз обичам моя.

„О, боже! Стивън няма котарак. Той е алергичен към котки. Ругае котките от тези, които ровят в боклука, до онези, които пеят «Спомени» и «Мистър Мистофилис».^[2]“

Госпожа Овъртън грейна, моментално завладяна от глупостите на Стив.

— Ще се шокирате ли, ако разберете, госпожо Овъртън, че някои безскрупулни козметични компании използват котешки карантии за производството на женска козметика?

— О, мили боже! — промърмори тя и вдигна ръка пред устата си.

— А пък в неврологичните лаборатории оперират маймуни без упойка за изследователски цели?

— Варварщина — съгласи се жената.

— А тестисите на малки кученца се смилат на прах, за да могат някои мъже да увеличат потентността си?

— Зверове — изстена госпожа Овъртън.

Виктория не знаеше колко от това е вярно и се съмняваше, че и Стив знае. Когато го прихванеха, ревеше като ревностен проповедник в сектантска палатка, обещаваше благини за последователите на Соломоновия път и заплашваше с адски мъки симпатизантите на прокуратурата.

— Сега, госпожо Овъртън, моят клиент, младият Джералд, ето тук… — и той посочи към младия Джералд, който свенливо се усмихна на съдебните заседатели — е бил свидетел на тормоза и изтезанията, на които са били подложени беззащитни животни, попаднали в ръцете на безсърдечни и алчни хора. И единственото намерение на младия Джералд в нощта на инцидента е било да защити два великолепни делфина, тези толкова благородни и интелигентни създания.

Госпожа Овъртън кимна. Както и всички останали. Дванайсет граждани, честни и добри, ужасени от жестоките издевателства над животните.

— И какво видял младият Джералд онази нощ? Думите не са в състояние да предадат образите, които са се запечатали във впечатлителния му ум.

Стив се пресегна и бръкна в куфарчето си.

„Какво може да последва? Там със сигурност няма папки.“

Котка!

Стив извади от старата си адвокатска чанта дебела оранжева котка и я размаха над главата си, стисна я с две ръце за врата и задърпа. Силно. Още по-силно, докато вените на врата му не изскочиха.

— Господин Соломон! — възкликна разтревожено съдията.

Елууд Рийд, съдебният пристав, се размърда на стола си и дори понечи да се изправи.

Устните на госпожа Овъртън се разтрепериха.

Изведнъж котката се скъса на две, главата остана в дясната ръка на Стив, а тялото — в лявата.

Някой в галерията изписка. Госпожа Овъртън всеки момент щеше да припадне. Друг заседател тръгна да повръща.

Пълнежът на котката се разхвърча като перушина. Животното беше истинско, макар и отдавна мъртво. Предишният собственик бе накарал да го препарират. Стив явно го беше купил от някой от прашасалите антикварни магазини на „Кале Очо“.

— Ето това е оформило младия Джералд Наш! — гръмовно заяви Стив. — Това го е превърнало в млад мъж, който би рискувал живота си, за да спаси живота на сладките, беззащитни животни!

Виктория скочи. Канеше се да възрази, когато забеляза, че очите на Стив спокойно оглеждат съдебните заседатели. Проучваше ги. Проверяваше израженията им. Броеше гласовете. Ужасените бяха заседатели на защитата. Развеселените, включително Нобучи Фукуи, дипломираният счетоводител, който леко се усмихваше, бяха на страната на обвинението.

— Ваша чест — спокойно се намеси Виктория. — Чудя се дали обезглавяването на препарирана котка може да бъде използвано при подбора на съдебни заседатели.

— Със сигурност не и преди обяд — съдия Гридли натисна копчето и наду парната свирка. — Отиваме да заредим и се връщаме точно в един и половина.

Стив и Виктория слязоха заедно с асансьора до кафето. Той явно очакваше тя да каже нещо. Поредното конско за лошото момче.

„Няма да му доставя това удоволствие.“

След миг Стив каза:

— Е, мисля, че успях да събудя всички.

Тя продължаваше да мълчи, добави и прозявка за подсилване на ефекта. Или за обезсилване.

— Добре де — продължи той. — Наистина си ми бясна, но няма да го покажеш.

— Боже, бива ви в преценката на хората, господин Соломон.

— Сарказмът не ти отива, маце.

— Тъкмо се канех да ти направя услуга — тя тъжно поклати глава, — но щом ми викаш „маце“…

— Защо се сърдиш? На мен няма да ми пука, ако ми викаш „жребецо“.

— Но аз не ти викам „жребецо“.

— Ами ако искаш, викай ми. Кажи сега каква услуга искаше да ми направиш.

Вратата на асансьора се отвори и излязоха във фоайето. Рояк гладни чиновници се понесоха към кафето.

— „Уелфлийт Дайнамикс“ — отвърна тя.

— Какво?

— Регистрационният номер, който ми даде. Двамата, дето те били отвлекли.

— Да?

— Линкълнът е регистриран на името на някаква корпорация във Флорида, казва се „Уелфлийт Дайнамикс“. Не знам какво ще ти помогне това, но ето.

— Къде се помещават?

— Никъде. Корпорацията не действа. Учредена е от адвокат в Тампа през 1989 година, същия ден е учредил и „Уелфлийт Файнансинг“, „Уелфлийт Аеродайнамикс“, „Уелфлийт Навигейшън“ и цял куп подобни. Всичките са кухи корпорации.

— Все някой трябва да държи акциите им.

— В архива на Държавния секретариат не са отбелязани акционери.

— Адвокатът, който е подал документите. Как се казва?

— Тъли Мидоус от Санкт Петербург. Умрял през 1998 година.

Спряха на вратата на кафенето. Покрай тях минаха две моторизирани ченгета с кожени ботуши по средата на виц за това защо спрели Джанет Джаксън:

— „С превишена скорост ли караше?“

— „Не, единият й фар беше изскочил.“

— Как недействаща корпорация обновява регистрацията на колата си всяка година? — попита Стив.

— Предполагам, че компанията майка праща чек. Но Моторни превозни средства…

— Не гледат кой плаща данъка, а само дали е платен.

— Точно така — имаше известно удоволствие в това, че можеха да си довършват взаимно изреченията, помисли си тя.

— Трябва да намеря компанията майка — каза той.

— Дори и да успееш, с какво ще ти помогне това да защитиш Джералд Наш?

— Стъпка по стъпка, Вик. А води до Б, а Б води до В. Мъжете, които ме отвлякоха, са наели Сандърс. Което означава, че „Уелфлийт“ или който там е собственикът, е имал нужда от човек, който разбира от делфини. Когато разбера кои са, ще знам какво са искали да правят с делфините. И може би това ще отговори на въпроса защо Гризби е направил Сандърс на кайма.

— Въпросите изглеждат прекалено много, стъпките също — отвърна тя.

— Но ако успея, Вик, последната стъпка ще докаже, че Джералд Наш е невинен.