Фредерик Пол
Венериански търговци (9)

IX

Преди Кочнър и Дори Кийфър бях водил на разкопки в тунели на хичите може би петдесет или шейсет групи, така че желанието на двамата да работят като кули^[1] не ме изненада. Няма значение колко мързеливи и отегчени са повечето туристи в началото. Щом наближи моментът да открият нещо, принадлежало на почти напълно непозната чужда раса и оставено тук от нея по времето, когато на Земята човекът все още е бил космато зверче със скосени вежди, в тези хора пламва изследователска страст.

И така, Кочнър и Дорота работеха упорито и неуморно ме подканяха, въпреки че аз бях също толкова търпелив, колкото и те. И навярно дори повече, защото с течение на времето установявах, че все по-често разтривам дясната си страна, точно под ребрата.

Военните прелетяха над нас пет-шест пъти през първите няколко дни. Не разговаряха много, просто изискваха формалното идентифициране, което вече им бе добре известно, и после си отиваха. В разпоредбите се казва, че ако откриете нещо, трябва незабавно да съобщите за това. Въпреки възраженията на Кочнър аз докладвах, че сме попаднали на отворен тунел, но това изглежда не ги изненада особено.

То бе единственото, за което се наложи да съобщим.

Обект „Б“ се оказа пегматитен насип. На другите две места, които се открояваха като по-наситени и които нарекох „Г“ и „Д“, изобщо не открихме нищо при прекопаването, а това означаваше, че радиолокационните отражения вероятно са били причинени единствено от невидими допирни точки между пластовете от скали, пепел или пясък. Наложих вето върху евентуални разкопки на обект „В“, който изглеждаше най-подходящ от цялата група. Кочнър се опита да спори ожесточено по въпроса, но аз отстоях своето. Военните все още ни проверяваха от време на време и не исках да се приближаваме до забранената зона повече, отколкото вече бяхме. Почти обещах, обаче, че ако с никой от другите маскони нямаме късмет, ще се прокраднем до „В“ и ще го прокопаем набързо, преди да се върнем във Вретеното. Засега оставихме нещата така.

Вдигнахме въздухолета, преместихме го на новото място и пуснахме цяла серия сонди.

В края на втората седмица бяхме копали на девет участъка и всеки път напразно. Запасите ни от иглута и сонди намаляха. Съвсем бяхме загубили търпимостта си един към друг.

Кочнър бе станал намусен и зъл. Не се бях надявал, че ще го харесам, когато го видях за пръв път, но и не очаквах, че ще е чак толкова проклет. В края на краищата, всичко трябваше да е просто игра за него — при несметните му пари допълнителното богатство, което би получил, ако откриеше някакви предмети на хичите, щеше да има значение само като резултат от едно извънредно изтънчено удоволствие.

В последно време и аз не бях по-привлекателен. Очевиден факт бе, че хапчетата на Шарлатана не помагаха толкова, колкото трябваше. В устата си имах вкус на умрели плъхове, започнах да страдам от главоболие и да се блъскам в разни неща. Доколкото знам, задачата на черния дроб е да регулира химичния баланс на организма. Той филтрира отровите, превръща едни въглехидрати в други така, че да могат да се усвоят, свързва аминокиселините в протеини. Ако не работи, умираш. Лекарят ми обясни всичко и можех да си представя дори зрително какво става вътре в мен, как махагоновочервените клетки загиват и се заменят от гроздове тлъстини и странна жълтеникава субстанция, Грозна картина. Но най-лошото в нея бе, че не можех да променя нищо. Трябваше само да продължавам да гълтам хапчетата, а след няколко дни те изобщо нямаше да действат. Сбогом черен дроб — здравей, хепатична криза.

Така че, бяхме отвратителна група. Кочнър се държеше като негодяй, защото по природа си бе такъв, а аз — защото бях болен и отчаян. Единственото свястно човешко същество на борда бе Дорота.

Тя се стараеше, колкото можеше. Беше мила, често дори галантна и винаги бе готова да откликне на повечето от прищевките на властващите хора — тоест на Кочнър и мен. Очевидно й беше тежко. Та тя бе почти дете. Макар да се опитваше да се държи като възрастна, все пак не беше живяла достатъчно дълго, за да си изгради защита срещу концентрираната злоба. Като прибавим към това и факта, че всеки от нас започваше да мрази вида, гласа и миризмата на останалите, на Дори Кийфър не й оставаше много на какво да се радва на Венера.

Нито на който и да е от нас, особено след като съобщих, че разполагаме още само с едно иглу.

Кочнър се изкашля. Приличаше на летец на изтребител, току-що отметнал покривалата на картечниците си, готвейки се за бой. Дорота се опита да отклони вниманието му.

— Оди — рече тя, явно осенена от някаква идея, — знаеш ли какво мисля, че трябва да направим? Можем да се върнем на онова място близо до военната зона, което изглеждаше добро.

Посоката за отклонение на вниманието бе грешна.

— Не — поклатих глава аз.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това „не“? — прогърмя Кочнър, впускайки се във фронтална атака.

— Каквото казах: не. Това е отчаян ход, а аз не съм толкова отчаян.

— Уолтърс — изръмжа той, — ще бъдеш отчаян, когато ти кажа да бъдеш отчаян. Все още мога да спра изплащането на чека.

— Не, не можеш. Профсъюзът няма да ти разреши. Разпоредбите по този въпрос са пределно ясни. Длъжен си да платиш, освен ако не пожелая да се подчиня на законосъобразно нареждане. Не можеш да ме накараш да направя нищо, което е против закона, а влизането във военната зона е сериозно нарушение.

Кочнър премина към студена война.

— Не — рече той меко, — по този въпрос грешиш. Ще е нарушение на закона, само ако някой съд го определи като такова, след като сме го извършили. Ще си прав, само ако адвокатите ти са по-хитри от моите. А честно казано, Уолтърс, плащам на адвокатите си, за да са най-добрите.

Проблемът беше, че той имаше право, дори по-голямо право, отколкото предполагаше, защото черният ми дроб беше изцяло на негова страна. Не можех да чакам никакво съдебно решение, тъй като без пари и без трансплантант просто нямаше да живея толкова дълго.

Дори, която слушаше с нейното симпатично изражение на приятелска заинтересованост, отново се намеси.

— Ами тогава какво ще кажете за следното? Вече сме кацнали тук. Защо не изчакаме да видим сондите? Може да попаднем на нещо, което да е по-добро дори от обект „В“…

— Тук няма обект, заслужаващ внимание — отвърна той, без да я погледне.

— Защо, Бойс? Откъде знаеш това? Още не сме свършили със сканирането.

— Слушай какво, Дорота — каза той, — чуй ме внимателно този път и не спори повече. Уолтърс ни разиграва. Забелязваш ли къде се намираме сега?

Той мина покрай мен и пусна програмата за изобразяване на цялата карта — нещо, което донякъде ме изненада, защото не предполагах, че знае как да го направи. Картата се появи с виртуални изображения на местоположението ни, на шахтите, които бяхме вече прокопали, на големия неправилен контур на военната зона върху схемата с масконите и навигационните спомагателни символи.

— Виждаш ли? Вече дори не сме в областите с висока концентрация на маса. Така ли е, Уолтърс? Опитахме на всички подходящи места и не намерихме нищо?

— Донякъде сте прав, господин Кочнър — отговорих аз, — но не мислете, че ви разигравам. На това място наистина има голяма вероятност. Можете да видите на картата. Не се намираме над никой от масконите, така е, но сме точно между два от тях, лежащи доста близо един до друг. Понякога се случва да намерим тунел, свързващ два лабиринта, и именно той да е по-близо до повърхността от който и да е друг в системата. Не мога да гарантирам, че ще попаднем на нещо, но не е и невъзможно.

— А е просто дяволски невероятно, така ли?

— Е, не по-невероятно откъдето и да е другаде. Преди десетина дни ви казах, че получихте резултат срещу парите си още в самото начало, когато изобщо открихме тунел на хичите, макар и отворен. Във Вретеното има лабиринтни плъхове, копали по пет години, без да попаднат дори на това. — Замислих се за малко, след което добавих: — Предлагам ви сделка.

— Слушам.

— Кацнали сме тук и най-малкото има някакъв шанс да открием нещо. Нека да опитаме. Ще пуснем сондите и ще видим какво ще покажат. Ако сканирането даде положителен резултат, ще копаем. Ако ли не — тогава ще помисля дали да не се насочим към обекта „В“.

— Ще помислиш! — изрева той.

— Не ме насилвай, Кочнър. Не знаеш с какво се залавяш. Военната зона не е място, където можеш да си правиш шеги. Онези момчета първо стрелят и после питат кой е, а на Венера няма полиция или съд, дето да им потърсят сметка.

— Не знаех — рече той след кратка пауза.

— Точно така, господин Кочнър — потвърдих аз, — и затова ми плащате. Аз знам.

— Да, навярно знаеш — съгласи се той, — но дали ми казваш истината, е отделен въпрос. Хеграмет никога не е споменавал нищо за тунели между масконите.

Той ме погледна с напълно непроницаемо изражение, за да види как ще реагирам на това, което току-що бе казал.

Не му отговорих. Всъщност, отвърнах му със същото непроницаемо изражение. Чаках да видя какво ще последва по-нататък. Почти бях сигурен, че няма да започне да ми обяснява откъде знае името на Хеграмет и какво вземане-даване е имал с най-големия земен специалист по тунели на хичите. И той наистина не го стори.

— Пусни сондите, а ние ще се опитаме още веднъж да приемем твоето решение — каза той за финал.

Изстрелях сондите и те всички се разположиха на подходящи места, след което задействаха шумогенераторите. Седях и наблюдавах появата на първите линии от сканирането, като че ли очаквах да получа полезна информация от тях. Това беше невъзможно, разбира се, но можеше да послужи като добро оправдание за човек, който иска да остане насаме с мислите си.

Имах нужда да поразсъждавам за Кочнър. Не беше дошъл на Венера просто на разходка, това бе ясно. Знаел е, че ще прекопава шахти към тунели на хичите още преди да напусне Земята. Осведомил се е за всичко, дори за управлението на апаратите във въздухолета. Прахосал бях сили за реклама относно богатствата на хичите пред клиент, който е взел решение да купи услугите ми поне половин година по-рано и на десет милиарда мили далеч оттук.

Всичко това ми беше ясно, но колкото повече го осъзнавах, толкова по-очевидно ставаше, че нищо не разбирам. Онова, което най-много исках в момента, бе да дам на Кочнър една четвъртдоларова монета и да го пратя на кино за известно време, та да мога да разговарям насаме с Дорота. За нещастие, явно нямаше къде да го пратя. Успях само да се прозина насила, оплаках се от скуката, докато чакаме да се получи изображението от сканирането, и предложих да подремнем. Не че щях да повярвам, че той не лежи с наострени уши и не ни слуша. Нямаше значение. Изглежда на никой не му се спеше, освен на мен. Единственият резултат от моята идея бе, че Дори предложи да наблюдава екрана и да ме събуди, ако се появи нещо интересно.

Пратих всичко по дяволите и отидох да поспя.

Не спах добре, тъй като веднага, щом легнах, успях да забележа колко зле се чувствам. В устата си усещах постоянен неприятен вкус, не толкова като гадене, а по-скоро такъв, сякаш току-що бях повърнал. Главата ме болеше и започвах да виждам призрачни образи, неясно плаващи в полезрението ми. Когато си взех хапчетата, дори не преброих колко остават. Не исках и да знам.

Нагласих личния си будилник за след три часа, като се надявах, че през това време и на Кочнър ще му се доспи и ще си легне, оставяйки Дорота будна и навярно разговорлива. Когато се събудих обаче, той си приготвяше билков омлет с последните ни стерилни яйца.

— Беше прав, Уолтърс — усмихна се той невъзмутимо. — Спеше ми се и си поспах сладко. Сега отново съм готов за всичко. Искаш ли малко омлет?

Наистина ми се прииска да хапна, но не посмях и мрачно погълнах храната, която Шарлатана ми бе препоръчал, наблюдавайки как Кочнър дъвче с апетит. Несправедливо бе човек на деветдесет да е толкова здрав, че изобщо да не се безпокои за храносмилането си, докато аз… Но от подобни мисли нямаше никаква полза, така че предположих да послушаме малко музика. Дори избра „Лебедово езеро“ и аз го пуснах.

Точно тогава ми хрумна нещо и се отправих към шкафовете с инструментите. Имаха нужда от проверка. Главите на свределите скоро трябваше да се сменят, а знаех, че са ни останали малко резервни. Друга особеност на тези шкафове беше, че се намираха възможно най-далеч от кухничката, и се надявах, че Дори ще ме последва. Тя така и направи.

— Имаш ли нужда от помощник. Оди?

— Ще се радвам да ми помогнеш — отвърнах аз. — Ето, подръж малко тези. Гледай да не си изцапаш дрехите със смазка.

Не очаквах да ме попита защо трябва да ги държи. Тя действително не попита, а само се засмя.

— Смазка ли? Каквато съм мръсна, мисля, че дори де бих я забелязала. Май вече е време да се връщаме към цивилизацията.

Кочнър се бе надвесил над екрана на скенера и не ни обръщаше никакво внимание.

— Коя точно цивилизация имаш предвид: Вретеното или Земята? — попитах аз.

Целта ми беше да насоча разговора към Земята, но той тръгна в друга посока.

— О, Вретеното, Оди. Мисля, че е очарователно, а ние на практика почти не успяхме да го разгледаме. Както и хората там. Онзи индиец от кафенето, например. Касиерката бе негова съпруга, нали?

— Една от съпругите му. Тя е номер едно, келнерката е номер три, а има и друга, която е в къщи с децата. Те са пет, от трите съпруги. — Но тъй като още не бях се отказал напълно от намерението си, продължих:

— Почти същото е като на Земята. Вастра би имал кафене за туристи в Бенарес, ако не държеше такова тук, а пък той нямаше да е тук, ако не бе тръгнал с военните. Аз, предполагам, щях да съм водач някъде в Тексас. Ако не са останали свободни земи, навярно бих поел нагоре по Канадската река. А ти какво би правила?

През цялото време посягах към едни и същи инструменти, проверявах серийните им номера и ги оставях обратно. Тя не го забелязваше.

— Какво имаш предвид?

— Ами, какво си правила, преди да дойдеш тук?

— О, работих известно време в кантората на Бойс.

Това бе обнадеждаващо. Навярно щеше да си спомни нещо за връзката му с професор Хеграмет.

— Като секретарка ли?

— Нещо такова. Бойс ми даваше да… Но какво е това?

По радиото пристигаше поредното запитване, ето какво беше.

— Върви да отговориш — изръмжа Кочнър от другия край на въздухолета.

Превключих на слушалки, както бях свикнал. Във въздухолета човек почти не може да говори, без останалите да го чуват, и аз използвах всяка, дори нищожна възможност за изолация. Обаждаха се от базата, една сержантка от свързочниците на име Литълнийс. Отговорих сърдито на повикването, защото бях изпуснал още една възможност да изстискам от Дорота информация за шефа й.

— Нещо лично за теб. Оди — рече сержант Литълнийс. — Наблизо ли е господинчото ти?

Литълнийс и аз отдавна разговаряхме по радиото, така че някаква нотчица във веселия й тон ме смути. Не се обърнах към Кочнър, но знаех, че слуша — само моите думи, разбира се, заради слушалките.

— Вижда се, но не приема — отвърнах аз. — Какво имаш за мен?

— Малко новинки — измънка тя. — Пристигнаха по сателитната мрежа преди няколко минути. Само за информация. Ние не трябва да правим нищо, но може би на теб ще се наложи, сладурче.

— Приемам — казах аз, като втренчено изучавах пластмасовия корпус на радиостанцията. Сержантката изхихика.

— Капитанът на чартърния самолет на твоя господинчо би искал да си поприказва с него, когато го открие. Нещо спешно трябва да е, защото…

За миг връзката сякаш прекъсна.

— Да, база — потвърдих аз. — Получаваме сигналите ви със сила десет.

Сержантката отново изцвили весело, но този път не бе хихикане, а направо кикот.

— Новината е — каза тя, — че чекът му за чартърния полет не е бил приет. Искаш ли да знаеш какво са отговорили в банката? Никога няма да се сетиш! „Няма достатъчно пари“, ето какво са отвърнали.

Болката под долните десни ребра бе постоянна, но точно сега изглежда се усили още повече. Изскърцах със зъби.

— Сержант Литълнийс — изграчих аз, — можете ли… ъ… да проверите това предположение?

— Съжалявам, сладурче — изписука тя съчувствено в ухото ми, — но няма никакво съмнение. Капитанът поискал проверка на кредитната сметка на клиента ти и тя се оказала празна. Когато го върнеш във Вретеното, ще го чака съдебно разпореждане.

— Благодаря за синоптичните сведения — отвърнах глухо. — Ще проверя времето, преди да излетим.

Изключих радиото и се втренчих в богатия ми клиент-милиардер.

— Какво, по дяволите, става с теб, Уолтърс? — изръмжа той.

Но аз не чувах гласа му. Чувах какво ми бе казал самодоволният Шарлатан. Уравненията не можеха да се забравят. Пари = нов черен дроб + оцеляване. Липса на пари = хепатична криза + смърт. А източникът ми на пари току-що бе пресъхнал.