Фредерик Пол
Венериански търговци (8)

VIII

Десет минути по-късно включих предавателя на шлема си и извиках:

— Бойс! Дори! Попаднахме на тунел!

Или бяха ме чакали в скафандрите си, или ги бяха облекли по-бързо от който и да е лабиринтен плъх. Отворих люка и се запътих да им помогна, а те вече излизаха от въздухолета, преодолявайки с труд насрещния вятър, за да стигнат до мен.

И двамата крещяха, задаваха въпроси и отправяха поздравления, но аз ги спрях.

— Влезте — наредих им. — Вижте сами.

На практика не бе нужно да стигат чак дотам. Можеха да забележат цвета още когато коленичиха, за да пропълзят вътре.

Последвах ги и затворих люка. Причината бе съвсем проста. Докато не се пробие отвор, няма значение какво вършите. Но във вътрешността на запазил се непокътнат тунел на хичите налягането е само малко по-голямо от нормалното на Земята. Ако няма херметически затворен купол, в мига, в който се направи пробив, атмосферата на Венера със своите 20 000 милибара ще нахлуе заедно с горещината, наносите и всичко останало. Ако тунелът е празен или ако онова, което се намира в него, е просто и устойчиво вещество, могат и да не се причинят никакви вреди. Но ако сте попаднали на съкровище, ще унищожите за половин секунда това, което е чакало четвърт милион години.

Събрахме се около шахтата и аз посочих надолу. Свределите бяха издълбали чиста шахта — седемдесет сантиметра на малко повече от метър, със заоблени ъгли. На дъното й можеше да се види студеният син блясък на външната част от стената на тунела, затрупана единствено от изкопания материал, който не си бях направил труда да изхвърля.

— И сега какво? — запита Бойс. Гласът му бе дрезгав от възбуда, което, впрочем, беше съвсем естествено.

— Сега ще трябва да си проправим пътя по-нататък с огън.

Накарах клиентите си да се отдръпнат колкото се може по-надалеч, съвсем близо до купчината изровена пръст, и взех огнеметите. Вече бях поставил стойка с макара над шахтата и без проблеми ги пуснах с кабела им, докато не достигнаха на няколко сантиметра над покрива на тунела. Тогава ги възпламених.

Не мислите, надявам се, че каквото и да направи човек, би могъл да промени температурата на повърхността на Венера, но тези огнени свредели са нещо специално. В малкото пространство на иглуто горещината стана такава, че охлаждащите системи на скафандрите ни се претовариха за секунди.

— О! — възкликна Дорота. — Струва ми се… че ще…

Кочнър я хвана.

— Припадай, ако искаш — рече той грубо, — но не повръщай. Уолтърс? Колко дълго още ще трябва да търпим това?

На мен не ми беше по-леко, отколкото на тях. Дори след дългогодишна практика не може да се свикне с нещо, което е все едно да стоиш пред широко отворената врата на фурна.

— Може би минута — изпъшках аз. — Чакайте… Ето готово!

В действителност мина малко повече време — навярно деветдесет секунди. Алармените сигнали на скафандъра ми пищяха през по-голямата част от това време. Но скафандрите бяха предвидени за такова претоварване и докато не се сваряхме в тях, нищо нямаше да им стане.

Накрая всичко свърши. Масивен кръг с диаметър половин метър се откъсна от покрива на тунела, пропадна на една страна и остана да виси така.

Изключих огнеметите и в продължение на няколко минути и тримата дишахме тежко, докато охлаждащите системи се справиха с претоварването.

— Уф! — рече Дорота. — Доста трудно беше.

Погледнах към Кочнър. В светлината, която се процеждаше от шахтата, можех да видя, че е смръщен. Не казах нищо. Само включих огнеметите за още пет секунди, за да се доизреже кръгът докрай и той падна в тунела. Чухме го как тупна. Тогава включих предавателя на шлема си.

— Няма разлика в налягането — отбелязах. Той стоеше все така намръщен и мълчалив.

— Което означава, че е бил отворен — продължих аз. — Ще се върнем във въздухолета и ще си починем малко, преди да продължим.

— Оди! — извика Дорота. — Какво те прихваща? Искам да сляза долу и да видя какво има в тунела!

— Млъкни, Дори — обади се Кочнър горчиво. — Не чу ли какво каза той? Това е провал.

Е, винаги има надежда един отворен тунел да е разхерметизиран по сеизмологични причини, а не от огнемета на някой лабиринтен плъх. Ако беше тъй, в него все пак можеше да се намери нещо ценно. Нямах сърце да убия изведнъж целия ентусиазъм на Дорота.

Така че се спуснахме — един по един надолу по кабела — в тунела на хичите. И се огледахме.

Беше съвсем пуст, каквито са повечето от тях. Поне докъдето можехме да видим. А това на практика не бе много далеч, тъй като другият проблем при отворен тунел е, че човек се нуждае от специално оборудване, за да го изследва. След претоварванията, които бяха понесли, скафандрите ни щяха да издържат още час-два, но не много повече. Така че, след като изминахме около половин километър надолу по тунела, без да открием нищо, и двамата теранци пожелаха да се върнем във въздухолета.

Изчистихме се и си приготвихме нещо за пиене. Дори прахосването на голяма част от водните резерви под душа не успя да повдигне духа ни.

Трябваше да хапнем, но този път Кочнър се отказа да ни демонстрира кулинарното си майсторство. Дорота мълчаливо хвърли няколко пакета в микровълновата фурна и ние тъжно се нахранихме с консервирана за бедствени случаи храна.

— Е, това е само първият тунел — каза тя накрая, решила да бъде оптимистка. — И едва вторият ни ден.

— Млъкни, Дори — сряза я Кочнър. — Ако има нещо, което не мога да правя добре, то е да губя. — Беше се загледал в изображението на скенера. — Уолтърс, колко ли тунела има, които не са отбелязани, но са празни като този тук?

Как да отговоря на подобен въпрос? Ако не са отбелязани, значи няма никаква информация за тях.

— Излиза, че сканирането не означава нищо — продължи той ядно. — В продължение на три седмици можем да прекопаваме пътища до нови и нови тунели, и всички те да се окажат вече отворени?

— Наистина е възможно, Бойс — кимнах аз. Той ме изгледа разтревожено.

— И тогава?

— Не това е най-лошото. Имал съм групи, които биха пощурели от радост само да се доберат до отворен тунел. Съвсем възможно е да се копае всеки ден в продължение на седмици и изобщо да не се стигне до никакъв истински тунел на хичите. Не се вкисвайте, най-малкото участвате в една авантюра…

— Казах ти, Уолтърс, не обичам да губя! Да си втори е все едно да си последен. — Той се замисли за момент и после изръмжа: — Ти избра това място. Знаеше ли какво правиш?

Знаех ли? Единственият отговор на този въпрос бе да изплюя камъчето, разбира се. Можех да му кажа за моето проучване, продължило месеци наред, на всички записи от времето на първите кацания насам. Можех да изброя през какви перипетии бях минал и колко разпоредби бях нарушил, за да се добера до докладите за геодезичните изследвания на военните, или докъде бях пътувал, за да разговарям с екипажите от Отбраната, които бяха участвали в тези първи разкопки. Можех да му обясня колко трудно ми бе да издиря стария Джоролемън Хеграмет, който сега преподаваше екзотична археология в Тенеси, и колко дълго бяхме си кореспондирали. Но вместо това казах само:

— Фактът, че попаднахме на тунел, доказва, че си разбирам от работата като водач. Това е всичко, за което сте ми платили. От вас зависи дали ще продължим да търсим или не.

Загледан в нокътя на палеца си, той мислеше.

— Хайде, Бойс — рече Дорота весело. — Виж колко много шансове ни остават още. Дори и да не намерим нищо, все пак ще си заслужава да разправяме за това, когато се върнем в Цинцинати.

Без дори да я погледне, той попита:

— Има ли някакъв начин да се определи дали даден тунел е отворен или не, без да се влиза в него?

— Естествено — отвърнах аз. — Може да се почука по външната страна на тавана му. Така ще се чуе разликата в звука.

— Но най-напред трябва да се прокопае шахта дотам?

— Правилно.

Тук приключихме и аз облякох отново скафандъра, за да махна вече безполезното иглу, така че да можем да си приберем свределите.

В действителност, не ми се дискутираше повече по темата, защото не исках да ми зададе такъв въпрос, че да се наложи да го излъжа. Върша всичко, което мога, за да говоря истината. От друга страна, не изпадам в дребнавост и не мисля, че е моя работа да поправям грешни впечатления. Изглежда Кочнър и момичето смятаха, че не съм си направил труда да проверя какъв звук ще издаде таванът на тунела, тъй като вече бяхме прокопали проход до него.

Но аз, разбира се, бях направил такава проверка. Това бе първото, което сторих, още щом свределите стигнаха дотам. Когато чух „дън“ като при високо налягане, сърцето ми подскочи. Наложи се да изчакам няколко минутки, преди да съм в състояние да ги извикам и да им кажа, че сме стигнали до външната обвивка.

В този момент още не си давах точна сметка какво щях да сторя, ако се бе оказало, че тунелът не е отворен.