Фредерик Пол
Венериански търговци (6)

VI

За човек, минаващ деветдесетте, Бойс Кочнър изглеждаше доста свеж. Нямам предвид само здравия му вид. Пълното Медицинско Обслужване ще ви го осигури, тъй като просто ви сменят всичко, което се износи или започне да изглежда зле. Онова, което обаче не може да се замести, е мозъкът, така че често ще видите много богати старци с бронзови силни тела, които треперят, двоумят се, изпускат някакви неща и се спъват. В това отношение Кочнър е имал голям късмет.

Щеше да ми прави компания в продължение на три седмици. Настояваше да му покажа как да пилотира въздухолета. Когато реших да използвам малко летателно време, за да извърша предварителен преглед на охладителната система, какъвто се изисква на всеки хиляда часа, той ми помогна да сваля капаците, да проверя нивото на охлаждащите течности и да почистя филтрите. После реши да ни сготви обяд.

Дорота дойде да ми помага, докато премествах част от припасите, за да извадя автоматичните звукови сонди. При постоянното ниво на шума от външната страна на въздухолета гласовете ни нямаше да стигнат до Кочнър, намиращ се на по-малко от три метра, и си помислих дали да не я разпитам за него. Но реших да не го правя. Това, което не знаех, просто човъркаше любопитството ми. Тъй или иначе, той ми плащаше цената на нов черен дроб. Не беше нужно да знам какво изпитват те двамата, когато мислят един за друг.

Така че разговорът ни се разви около това как сондите ще се активират и ще определят периодите на ехото, както и какви са шансовете да се открие нещо наистина ценно („Е, а какви са шансовете да се спечели от лотария? Лоши за всеки, който си е купил билет — но все някъде има някой печеливш!“) и какво изобщо ме е накарало да дойда на Венера. Споменах името на баща си, но тя никога не бе чувала за него. От една страна, беше твърде млада, разбира се. Освен това беше родена и отгледана в Южен Охайо, където Кочнър бе работил като дете и където се бе върнал като милиардер. Той изграждаше там нов преработвателен център и това му бе причинило много главоболия — проблеми с профсъюзите, проблеми с банките, големи проблеми с правителството — така че бе решил да си вземе няколко месеца отпуск и да си почине. Погледнах към него, докато бъркаше някакъв сос в ъгъла, и казах:

— Почива си по най-странния начин, който съм виждал някога.

— Чиста проба работохолик — отвърна тя. — Предполагам, че именно така е и забогатял.

Въздухолетът подскочи и аз зарязах всичко, за да се хвърля към таблото за управление. Чух Кочнър да ръмжи зад гърба ми, но бях твърде зает в намирането на подходящото за транзитен полет ниво. Когато се изкачих на още хиляда метра и оставих машината на автопилот, той разтриваше китката си и ме гледаше ядно.

— Съжалявам — рекох аз.

— Не ми е за това, че се опита да изгориш кожата на ръката ми — каза той кисело. — Винаги мога да си купя нова. Но за малко щях да разлея соса.

Направих проверка по виртуалния глобус. Светлото петно бе изминало две трети от пътя до целта.

— Готов ли е сосът? — попитах аз. — Ще пристигнем след около час.

За пръв път той изглеждаше учуден.

— Толкова бързо? Каза, мисля, че това нещо дори не е свръхзвуково.

— Вие сте на Венера, господин Кочнър. На такава височина скоростта на звука навярно е пет хиляди километра в час.

Той се замисли, но единственото, което изрече, бе:

— Е, смятам, че сме готови за обяд.

По-късно, когато привършихме, добави:

— Изглежда, че за тази планета ми е известно по-малко, отколкото би трябвало да знам. Ако искаш да ни прочетеш обичайната за водач лекция, ние ще те изслушаме.

— Е, вече знаете нещата в общи линии. Вие обаче сте голям готвач, господин Кочнър! Аз самият натоварих всички провизии, а дори нямам представа какво е това, което ям.

— Виж, ако се появиш пред кабинета ми в Цинцинати — отвърна той, — трябва да питаш за господин Кочнър. Но докато живеем рамо до рамо, можеш спокойно да ме наричаш Бойс. И ако наистина ти харесва, защо не ядеш?

Отговорът ми бе: „защото може да ме довърши“, но не исках да повеждам разговор, от който да стане ясно по каква причина се нуждая толкова много от парите му.

— Нареждане на лекаря — отвърнах аз. — Трябва да избягвам мазнини за известно време. Смята, че съм наддал твърде много.

Кочнър отново ме изгледа изпитателно и каза само:

— Ами лекцията?

— Е, нека да започнем от най-важната част — подех аз, като внимателно налях кафето. — Докато сме във въздухолета, можете да правите всичко, което пожелаете: да се разхождате, да ядете, да пушите, ако има какво. Охладителната система е предвидена за три пъти повече хора, отколкото сме, плюс храненето им и каквото и да употребяват друго — всичко с коефициент на безопасност два пъти. Имаме повече въздух и вода, отколкото са ни потребни за два месеца. Горивото е достатъчно да се направят три пълни обиколки плюс маневрите. Ако възникне някакъв проблем, ще извикаме помощ и някой ще дойде да ни прибере най-много до два часа — навярно това ще са момчетата от Отбраната, а те имат свръхзвукови машини. Най-лошото би било, ако корпусът се пропука и цялата венерианска атмосфера се опита да нахлуе вътре. Случи ли се бързо, ще загинем. Но никога не става толкова бързо. Бихме имали време да облечем скафандрите, а в тях можем да преживеем трийсет часа. Много преди това ще ни приберат.

— Ако предположим, разбира се, че радиото не се развали междувременно — заяви Кочнър.

— Правилно. Човек може да умре навсякъде, ако в едно и също време се случат достатъчно количество злополуки.

Той си наля нова чашка кафе, капна малко бренди в нея и рече:

— Продължавай.

— Вън от въздухолета нещата са малко по-сложни. Разполагате само със скафандъра, а полезният му живот е, както казах, трийсет часа. Проблемът е в охлаждането. Можете да носите колкото си искате вода и въздух и не трябва да се безпокоите за храната, но е нужна доста акумулирана енергия, за да компенсира разсеяната навсякъде около вас. За охлаждащите системи е необходимо гориво и когато то свърши, е по-добре да сте се върнали на въздухолета. Горещината не е най-лошият начин, по които се умира. Изгубвате съзнание, преди да ви заболи. Но в крайна сметка сте мъртъв. Другото, което трябва да правите, е да проверявате скафандъра си всеки път, когато го обличате. Поставете го под налягане и наблюдавайте на манометъра дали не изпуска. Аз също ще го проверя, но не разчитайте на мен. Става дума за вашия живот. Лицевите плочи на шлема са доста здрави — можете да забивате гвоздеи с тях, без дори да се спукат, но все пак могат да се счупят, ако се ударят достатъчно силно в достатъчно твърда повърхност. В такъв случай също ще умрете.

— Един въпрос — обади се Дори тихо. — Губил ли си някога турист?

— Не. Но други са губили. Годишно умират около пет-шест.

— Такива проценти не ме смущават — каза Кочнър. — Всъщност, не това бе лекцията, която имах предвид, Оди. Естествено, бих искал да науча как да остана жив, но предполагам, че тъй или иначе ще ни го кажеш, преди да излезем от въздухолета. Онова, което искам да знам, е какво те накара да избереш точно този маскон за изследване.

Този старчок със загоряло мускулесто тяло започваше да ме дразни. Имаше лошия навик да задава въпроси, на които не искам да отговоря. Съществуваха причини, поради които бях избрал мястото, и които бяха свързани с около пет години проучване, доста копане и кореспонденция на стойност около четвърт милион при цени за космическа поща с хора на Земята като професор Хеграмет.

Не исках обаче да излагам всичките си аргументи. Имаше около дузина места с възможна възвращаемост, които наистина възнамерявах да изследвам. Ако това бе едно от тях, той щеше да се върне от експедицията по-богат от мен — така е казано в договорите, които подписваме: 40 процента на откривателя, 25 процента на водача и останалото за правителството. И това щеше да му е предостатъчно. Ако мястото обаче не донесеше нищо, не желаех Кочнър да наеме някой друг водач до обекти, които си бях набелязал.

— Наречете го добре проучено предположение — казах кратко. — Обещах да ви заведа в тунел, в който никой не е стъпвал, и се надявам да удържа обещанието си. А сега нека приберем храната. До кацането остават десет минути.

След като всичко бе завързано здраво и ние затегнахме коланите си, отново се спуснахме надолу от относително спокойните пластове сред силните ветрове.

Намирахме се над големия централен южен масив, висок почти колкото възвишенията около Вретеното. Именно на тази височина атмосферата на Венера е най-активна. В низините и в дълбоките гънки на кората налягането е около петдесет хиляди милибара, че и повече. Моят въздухолет не би го издържал твърде дълго, нито който и да е друг, като изключим специалните изследователски и военни модели. За щастие, хичите не са се интересували от низините. Нищо от останките им не е намерено в зона, разположена по-ниско от двадесет бара. Което не означава, че няма и такива останки, разбира се.

Както и да е. Проверих местоположението ни върху виртуалния глобус и на по-подробните карти и пуснах автоматичните звукови сонди. Ветровете ги разхвърляха из целия район още в мига, в който се озоваха на свобода. Нямаше особено значение къде ще паднат, а че ще са в широки граници, беше голямо предимство. Отначало полетяха като копия, после се понесоха подобно на сламки, докато най-накрая малките им реактивни двигатели се включиха и насочващите устройства ги спуснаха на повърхността.

Всички сонди кацнаха благополучно. Човек не винаги има такъв късмет, така че това безспорно бе добро начало.

Проверих местата им върху подробните карти — бяха разположени в приблизително равностранен триъгълник, което и се искаше от тях. После включих скенера и започнах да кръжа над района.

— А сега какво? — попита Кочнър. Забелязах, че Дорота си бе сложила отново тампоните в ушите, но той не искаше да пропусне нищо.

— Ще изчакаме сондите да сканират наоколо за тунели на хичите. Ще отнеме няколко часа. — Докато говорех, спуснах въздухолета през слоевете, близки до повърхността. Започнахме да се мятаме насам-натам. Тласъците станаха доста силни, както и шумът.

Открих обаче онова, което търсех — образувание на терена, подобно на сляпа клисура, и пъхнах въздухолета там само след един-два по-опасни момента. Кочнър наблюдаваше много внимателно и аз се усмихнах вътрешно. Ето къде бе необходимо пилотското умение, не по пътя или над подготвените площадки около Вретеното. Ако той можеше да се справи с подобна маневра, не би имало нужда от някой като мене.

Мястото изглеждаше добро, така че изстрелях четири задържащи котви с взривни глави, които се разтваряха под почвата. Опънах ги яко — всичките бяха захванали здраво.

Това също бе добър признак. Доволен от себе си, разкопчах колана и се изправих.

— Ще останем тук поне ден-два — казах аз. — Ако имаме късмет, и повече. Как ви се стори пътуването?

Дорота извади тампоните от ушите си, тъй като стените на клисурата приглушаваха рева на бурята до монотонно шипене.

— Радвам се, че не ми прилоша — отвърна тя.

Кочнър изглежда мислеше за нещо друго и не отговори. Докато изучаваше таблото за управлението, той запали нова цигара.

— Един въпрос, Оди — рече Дорота. — Защо не останахме горе, където бе по-спокойно?

— Заради горивото. Имам запаси за трийсет часа при пълна мощност. Шумът ли те дразни?

Тя направи красноречива гримаса.

— Ще свикнеш с него. Това е като да живееш край космопорт. Отначало се чудиш как някой изобщо би издържал на шума повече от час. След седмица обаче ти липсва, ако престане.

Тя отиде до перископа и се загледа умислено в пейзажа навън. Бяхме навлезли в зоната на нощта и нямаше какво да се види, освен вихрушка от прах и дребни камъчета под лъчите на прожекторите.

— Именно първата седмица ме безпокои — каза тя.

Включих показанията на сондите. Малките им ударни глави извършваха равномерни чукания и изследваха звуците, но още бе рано да се види каквото и да било. На екрана едва-едва започваха да се образуват мъгляви фигури, приличащи повече на петна, отколкото на нещо с ясни очертания. Най-накрая Кочнър се обади.

— След колко време ще можеш да разбереш нещо? — попита той.

— Зависи какво има наблизо и колко е голямо. След около час може да се направи предположение, но бих искал да разполагам с всички данни, които трябва да получа. След шест или седем часа, вероятно. Няма закъде да бързаме.

— Аз бързам, Уолтърс — изръмжа той. — Не забравяй това.

— Какво ще правим дотогава. Оди? — намеси се жената. — Ще играем бридж за трима ли?

— Каквото пожелаете, но лично аз бих ви препоръчал да поспите малко. Имам хапчета, ако ви трябват. Открием ли нещо — а забележете, че ако попаднем на нещо от първия път, ще имаме невероятен късмет — трябва да сме бодри за по-длъжко.

— Добре — рече Дорота, като се протегна да дръпне екраниращата завеса на койката.

— Ами ти? — запита Кочнър.

— Ей сега. Просто чакам нещо.

Той не полюбопитства какво. Навярно, помислих си, понеже вече знаеше. Реших да не взимам веднага сънотворно, когато легнах в койката си. Кочнър бе не само най-богатият турист, който някога съм развеждал, но и най-добре информираният. Исках да помисля малко над този факт.

* * *

Това, което чаках, се появи едва след час. Момчетата явно се бяха поотпуснали, защото трябваше да ни забележат доста по-рано.

Радиото забръмча, а после прогърмя:

— Неидентифициран кораб с координати едно три пет, нула седем, четири осем и седем две, пет едно, пет четири! Моля, идентифицирайте се и съобщете вашите намерения!

Кочнър вдигна въпросително глава от играта на капани, която играеше с младата жена. Усмихнах се окуражително.

— Докато казват „моля“, няма проблеми — обясних аз и включих предавателя. — Тук е Оди Уолтърс, пилот на въздухолета „Тате Плевел Девет Едно“ от Вретеното. Имаме разрешително и сме представили одобрен план на полета. На борда ми се намират двама терански туристи, чиято цел е да поизследват наоколо, докато си почиват.

— Прието. Моля, изчакайте — избуча радиото. Военните винаги предават с максимална мощност. Без съмнение, това им е останало за спомен от сержантите по строева подготовка.

Изключих микрофона и се обърнах към двамата:

— Проверяват плана на полета ни. Не се безпокойте.

След малко операторът на базата на Отбраната заговори отново, все така силно:

— Намирате се на единайсет цяло и четири десети километра в посока осемдесет и три градуса от границата на забранената зона. Действайте предпазливо. Съгласно Военните Разпореждания едно седем и едно осем, раздели…

— Знам разпорежданията — прекъснах го аз. — Имам разрешително за водач и съм обяснил ограниченията на пътниците си.

— Прието — прогърмя радиото. — Ще ви държим под наблюдение. Ако забележите кораби или групи от хора на повърхността, знайте, че това са граничните ни отряди. Не им пречете по никакъв начин. Отговаряйте веднага на всяко поискване за идентифициране или информация.

Шумът в ефира заглъхна.

— Изглеждат нервни — отбеляза Кочнър.

— Не. Свикнали са да ни виждат наоколо. Просто нямат какво друго да правят.

— Оди — рече колебливо Дорота, — каза ми, че си ни обяснил ограниченията, а аз не си ги спомням.

— О, разбира се, че ви ги обясних. Трябва да се държим настрана от забранената зона, защото иначе ще започнат да стрелят. Това е всичко.