Фредерик Пол
Венериански търговци (3)

III

Първото, което трябваше да направя, бе да проверя оборудването си. Второто — да отида до местната управа, да изготвя договор и да уредя въпроса със Съб Вастра. Третото — да се срещна с лекаря. От известно време черният дроб не ме безпокоеше, но през това време не бях пил алкохол.

Трябваше ми около час, за да се уверя, че всичко, което ще ми е необходимо за експедицията, е наред, плюс всевъзможните резервни части, дето могат да ми притрябват. Кабинетът на Шарлатана се намираше по пътя за управата, така че се отбих най-напред там. Не ме забави много. Новините не бяха по-лоши, отколкото очаквах. Д-р Мориъс прегледа показанията на апаратите си с голямо внимание. Оказа се, че то струва точно сто и петдесет долара, включително сдържаната надежда, че ще преживея трите седмици далеч от кабинета му, ако взимам всички лекарства, които ми даде, и не се отклонявам повече от обичайното от предписаната ми диета.

— А когато се върна? — попитах аз.

— Все същото, Оди — отвърна той топло. — Пълен срив след ъ-ъ… може би още деветдесет дни.

Докторът потупа върховете на пръстите си едни в други.

— Чух, че си уредил страшна сделка — добави той. — Искаш ли да те запиша за трансплантант?

— Колко страшна си чул, че е?

— О, във всеки случай цената е същата — каза той благонамерено. — Двеста бона, плюс разходите за болница, анестезиолог, предоперационен психиатър, медикаменти… Знаеш сумата.

Знаех я и си давах сметка, че с това, което можех да припечеля от Кочнър, плюс спестяванията ми, плюс малък заем срещу въздухолета, едва-едва щях да успея да я събера. Оставайки — когато всичко свърши — разорен, но жив.

— Действай — рекох аз. — За след три седмици. — И си тръгнах, като го накарах да гледа след мен доволно като бирмански производител на хидроориз, съзерцаващ събирането на поредната реколта. Скъпи татко, защо не си ме пратил в медицинско училище, вместо да ми даваш друго образование?

Щеше да е хубаво, ако на ръст хичите са били като хората, вместо с четирийсет процента по-ниски. В по-малките тунели, като този, който водеше до местния офис 88, трябваше да ходя превит през цялото време.

Заместник-организаторът ме чакаше. Той заемаше една от малкото добри служби, които не зависеха от туристите. Или поне — не директно.

— Събхаш Вастра се обади — рече той. — Казва, че си се съгласил на трийсет процента, а освен това си забравил да платиш сметката си на третата от дома му.

— Прав е и за двете неща.

— Дължиш нещичко и на мен, Оди. Триста за копието по прахофакса на доклада ми за твоето гълъбче. Сто за изготвяне на договора ти с Вастра. А ако искаш документи за водач, още хиляда и шестстотин.

Подадох му кредитната си карта и той прехвърли цялата сума от моята сметка на тази на местната управа. После подписах и подпечатах с картата си договора, който бе приготвил. Трийсетте процента на Вастра нямаше да са върху брутния един милион, а върху чистата ми печалба. Но дори и така, той щеше да изкара почти толкова, колкото и аз, тъй като трябваше да платя всички дължими вноски за оборудването и заемите. Бюрата изчакват, докато човек направи удар, но после искат да им се плати. Известно им е колко време може да мине, докато припечелиш отново.

— Благодаря, Оди — каза заместник-организаторът и кимна към подписания договор. — Мога ли да направя нещо друго за теб?

— Не на твоите цени — отвърнах аз.

— О, шегуваш се. „Бойс Кочнър и Дорота Кийфър, Земя, Охайо, пътуват с «Юрий Гагарин», регистриран в Одеса, нает за чартърен полет. Няма други пътници.“ Няма други пътници — повтори той, цитирайки справката, която бе направил. — Ти ще си богат човек. Оди, ако изработиш това гълъбче както трябва.

— Повече е, отколкото искам — промърморих. — Единственото, за което мечтая, е да съм жив.

Но това не беше цялата истина. Хранех известна надежда — не голяма, дори не достатъчна, та да се говори за нея, и затуй не бях споменавал и дума за това на никого — че мога да се измъкна от положението и малко по-добре.

Само че имаше един проблем.

Според клаузите на стандартния договор за наемане на водач и въздухолет, аз си получавам парите и това е всичко. Ако закарам „клечка“ като Кочнър на лов из нови тунели на хичите и той намери нещо ценно — а понякога и това се случва, не често, но не и толкова рядко, та да не се надява човек — то си е негово. Ние просто работим за него.

От друга страна, бих могъл по всяко време да тръгна да търся сам и тогава всичко, което намеря, ще е мое.

Очевидно, всеки човек със здрав разум щеше да тръгне сам, ако смяташе, че наистина би намерил нещо. Но в моя случай това не беше добра идея. Ако заложех себе си за такова пътуване и загубех, не само щях да пропилея времето си и около петдесет бона за припаси и амортизация на въздухолета. Ако загубех, просто щях да съм мъртъв.

Това, което се надявах да измъкна от Кочнър, го исках, за да остана жив. Независимо дали ще открием нещо интересно, или не, аз трябваше да си получа хонорара.

За нещастие, съзнанието ми не намираше покой, защото предчувствах къде може да се напипа нещо много интересно. Проблемът беше, че докато имах договор с Кочнър, даващ му всички права, не можех да си позволя да го търся.

Последната спирка за днес бе спалнята ми. Под леглото, вграден в скалата, се намираше неразбиваем сейф, където държах някои документи, които отсега нататък исках да нося в джоба си.

Когато пристигнах на Венера за пръв път, не пейзажът бе това, което ме интересуваше. Исках да спечеля богатство.

Тогава не видях кой знае колко от повърхността, както и през следващите почти две години. От космическите кораби, които могат да кацат на Венера, няма как да се гледа много-много навън. При 20 000 милибара налягане за корпуса им трябва да се използва нещо доста по-издръжливо от материята на „чайниците“, които пътуват за Луната и Марс или по-надалеч, ето защо още при проектирането не се допуска току-така да се поставят ненужни прозорци. Това всъщност е без особено значение, защото освен край полюсите, няма кой знае какво да се види. Всичко, което си заслужава, е във Венера и е принадлежало някога на хичите.

Не че знаем толкова много за хичите. Дори не сме сигурни в истинското им име — някога някой записал звука от драсването върху огнена перла с думата хичи и тъй като това е единственият звук, свързан с тях, се е приел за тяхно име.

Хесперолозите^[1] не знаят откъде са дошли хичите, въпреки че по късовете от материала, който те са използвали вместо хартия, има знаци, приличащи на звездна карта — изтрити, непълни, почти неразличими. Предполагам, че ако знаехме точното положение на всяка звезда преди 250 000 години, бихме могли да твърдим нещо по-определено. Допускаме, че са дошли от същата галактика. Никъде другаде в Слънчевата система няма следи от тях, с изключение може би на Фобос. Експертите все още спорят дали клетките под повърхността на марсианската луна, приличащи на медена пита, са естествени или изкуствени. В случай, че са изкуствени, те без съмнение са от хичите. Но не приличат много на нашите тук.

Понякога се питам какво всъщност са искали. Да избягат от умираща планета? Политически емигранти ли са били? Или туристи, сполетени от някаква повреда и повисели тук само толкова, колкото да направят необходимото, за да продължат? По едно време си мислех, че може би са дошли да наблюдават развитието на хората от Земята, нещо като доведени бащи, бдящи над растежа на една млада раса. Тогава обаче не е имало какво толкова да ни гледат, тъй като сме били някъде по средата между астралопитеците и кроманьонците.

Макар да са прибрали почти всичко, когато са си тръгвали, оставяйки само пусти тунели и килии, тук-там се намира по някоя дреболия, която или не си е струвало да взимат, или са пропуснали. Всички тези „молитвени ветрила“, празни кутии от един или друг вид, та да изглежда сякаш са били на пикник в края на знойно лято, разни дрънкулки и украшения. Мисля, че най-известната „дрънкулка“ е анизокинетичният ударник — въглероден кристал, който променя посоката на вятъра под ъгъл 90°. Той донесе на щастливеца няколко милиарда само за това, че е имал късмет да открие един екземпляр и е бил достатъчно умен да го анализира и размножи. Все пак, всичко, което сме намерили досега, са боклуци. Трябва да съществуват и истински полезни неща, които ще струват милиони пъти повече от тази смет.

Всичко ценно ли са взели със себе си?

Никой не знае. И аз не знам, но мисля, че знам нещо, което може да е следа.

Мисля, че знам откъде е излетял последният кораб на хичите. Мястото не е в близост до никой от изследваните тунели.

Не си правя илюзии. Ясно ми е, че това не е гаранция за каквото и да било.

Но е нещо, с което може да се започне. Навярно преди този последен кораб да отлети, те са били нетърпеливи и не са почистили така старателно след себе си.

Тъкмо в това бе смисълът човек да живее на Венера. Не вярвам някой да ми посочи друга възможна причина за оставане. Мишкуването из лабиринтите се водеше в най-добрия случай на границата на оцеляването. За да остане човек жив, му трябваха петдесет хиляди годишно. Ако имаше по-малко, не можеше да си плати данъка за въздуха, поголовния данък, таксата за водата и разноските за храна. Ако пък желаеше да яде месо повече от веднъж седмично и да спи в собствена кабина, щеше да му излезе доста по-скъпо.

Документите за водач струват колкото едноседмичен живот. Когато някой от нас ги купеше, той залагаше парите си срещу шанса да направи достатъчно голям удар или от теранските туристи, или от това, което би могъл да намери, за да успее да си плати връщането на Земята — там, където никой не умираше от глад, никои не загиваше поради липса на въздух, никои не бе изхвърлян в крематориума под високо налягане, какъвто представляваше всъщност атмосферата на Венера. Но не само да се върне на Земята. А да се върне по начина, който всеки лабиринтен плъх си бе набелязал още преди да потегли в посока към Слънцето: с достатъчно пари, за да изживее целия си живот като човек, имащ право на Пълно Медицинско Обслужване. Точно това исках и аз. Големият удар.