Фредерик Пол
Венериански търговци (4)

IV

Съвсем не по случайност последното нещо, което направих тази нощ, бе да посетя Залата на откритията.

Третата в дома на Вастра ми намигна над кокетната воалетка и се обърна към спътничката си, която се озърна и кимна.

Аз се присъединих към тях.

— Здравейте, г-н Уолтърс — каза тя.

— Помислих си, че мога да ви открия тук — рекох аз, което бе самата истина, тъй като третата на Вастра беше обещала да я доведе насам. Не знаех как да я нарека. „Госпожица Кийфър“ бе точно, „госпожа Кочнър“ — дипломатично. Измъкнах се, като казах:

— След като ще се виждаме често, защо да не преминем на собствени имена?

— Оди, нали?

Усмихнах й се широко.

— Швед по майчина линия, стар тексасец по бащина. Доколкото знам, това име се среща отдавна в рода ни.

Залата на откритията е предназначена да разпали страстите на теранските посетители, в нея има всичко — от карти на извършените разкопки и едромащабна меркаторна^[1] карта на Венера до образци от всички основни находки. Показах й копие на анизокинетичния ударник и оригиналния твърд пиезофон, направил откривателя си също толкова несметно богат, колкото и този, намерил ударника. Имаше около дузина огнени перли и четвъртинчови мъниста, излъчващи студената си млечна светлина върху възглавнички зад армирани стъкла.

— Красиви са — забеляза тя. — Но защо е цялата тази охранителна система? Видях по-големи да се търкалят на един тезгях във Вретеното, без дори някой да ги държи под око.

— Има известна разлика, Дорота — отвърнах аз. — Тия тук са истински.

Тя се засмя с глас. Смехът й бе много хубав. Никое момиче не може да изглежда красиво, когато се смее грубо, а момичетата, които се опитват да изглеждат красиви, рядко се смеят. Дорота Кийфър изглеждаше здраво, хубавичко момиче, радващо се на живота, а това, ако се замислим, е най-добрият начин, по който едно момиче би могло да изглежда.

Все пак, не беше чак толкова хубава, та да застане между мен и новия ми черен дроб, така че отклоних мислите си от посоката, свързана с нея, и ги насочих към работата.

— Малките червени мраморчета там са кървави диаманти — заобяснявах аз. — Те са радиоактивни и винаги топли. Което е един от начините за разпознаване на фалшивите от истинските. Всеки, който е по-дълъг от три сантиметра, е фалшив. Истински образец с такива размери ще произвежда твърде много топлина — според физичните закони — и ще се стопи.

— Значи тези, които приятелят ти се опитваше да ми продаде…

— …са фалшиви. Точно така.

Тя кимна, продължавайки да се усмихва.

— Ами това, което ти се опитваш да ни продадеш, Оди? Истинско ли е или фалшиво?

Третата в дома на Вастра дискретно бе изчезнала и в Залата на откритията бяхме останали единствено аз и младата жена. Поех дълбоко въздух и й казах истината. Навярно не цялата, но само неща, които бяха истина.

— Всички тези предмети — поясних аз — са резултат от разкопки в продължение на над сто години. Не е много. Ударникът, пиезофонът и още две-три джунджурийки, които можем да използваме в работата си. Има няколко разбити парчетии, дето все още ги изучават. И куп дрънкулки. Това е всичко.

— Чувала съм — каза тя. — И още нещо. Никое от тези неща не е открито през последните петдесет години.

Беше умна и по-добре информирана, отколкото очаквах.

— Изводът е, че планетата е била изпоскана — съгласих се аз. — Права сте, фактите ви подкрепят. Първите копачи са открили всичко, което е могло да се намери тук… Поне досега.

— Мислиш ли, че има още?

— Надявам се, че има. Слушай. Нека вземем първо тунелите. Виждаш, че всички си приличат — сини, идеално гладки стени, светлината, излъчвана от тях, никога не се променя… твърдостта им. Как смяташ, че са били направени?

— О, не знам…

— Нито пък аз. Или който и да е друг. Но всички тунели на хичите са еднакви, а ако копаеш откъм външната им страна, ще стигнеш първо до основната скала, след това до пласт, който е смесица от материала на скалата и стената, и накрая до самата стена. От което следва, че хичите не са копали най-напред тунелите, а после да ги укрепват. Вместо това, вероятно са имали нещо подобно на земен червей, който е пълзял насам-натам под повърхността, оставяйки кухини след себе си. И още: престарали са се. Прокопали са тунели, които явно не са им били нужни. Има много, които не водят наникъде. И никога не са били използвани. Това навежда ли те на нещо?

— Трябва да е било евтино и лесно? — предположи тя.

Кимнах.

— Така че, навярно са имали някакви машини и може би е останала поне една, която да се намира някъде на тази планета. Второ: въздухът. Те са дишали кислород като нас и трябва да са го вземали отнякъде. Откъде обаче?

— Е, нали има кислород в атмосферата…

— Естествено. Около половин процент. И над деветдесет и пет на сто въглероден двуокис. Все пак, успели са някак да извлекат този половин процент от сместа, и то отново евтино и лесно. Не забравяй, че са напълнили и излишните тунели с него, а също и с достатъчно азот и някои други инертни газове, от които могат да се открият само следи, за да получат атмосфера, годна за дишане. Как? Нямам понятие, но ако съществува машина, която да го е направила, бих се радвал да я открия. Трето: летателните апарати. Хичите са летели на воля над повърхността на Венера.

— Както и ти, Оди! Нали си пилот?

— Разбира се, но забележи какво ми трябва за това. Температурата на повърхността е двеста и седемдесет градуса по Целзий. Затуй въздухолетът ми има два резервоара — единият за въглеводороди, другият за окислители. После… Чувала ли си случайно за Карно?

— Някакъв учен от едно време, нали? Цикълът на Карно?

— Отново имаш право. — За трети път ме изненадва, отбелязах аз, вече нащрек. — Според Карно, ефективността на един двигател се изразява с разликата между максималната му температура, да речем — точката на горене — и температурата на отделените изгорели газове. Да, но температурата на изгорелите газове не може да е по-ниска от тази на околната среда, в която те се отделят, в противен случай това не би бил двигател, а хладилник. А при околна температура от двеста и седемдесет градуса двигателят е направо немощен. Който и да е топлинен двигател на Венера е слабосилен. Запита ли се вече защо има толкова малко въздухолети наоколо? Това не ме смущава, дори ми помага да държа нещо като монопол. Но причината е, че използването им е невероятно скъпо.

— А хичите имали ли са нещо по-добро?

— Мисля, че са имали.

Тя се засмя отново, внезапно и пак много привлекателно.

— Е, бедни човече — рече тя шеговито, — вързан си за стоката, която продаваш, нали? Смяташ, че някой ден ще откриеш главния тунел и ще намериш всичките тези неща.

Не ми харесваше особено начина, по който се развиваше разговорът. Бях уредил с третата на Вастра да доведе тук момичето, далеч от приятеля й, тъй че да мога да я прослушам насаме. Но не се получи точно така. Напротив, май тя ме накара да разбера, че е личност — ситуация, която бе лоша сама по себе си и още по-лоша заради това, че ми позволи да се видя колко струвам аз самият.

— Може да си права — казах след около минута. — Но със сигурност поне ще се опитам.

— Да не се разсърди?

— Не — отвърнах, послъгвайки, — навярно съм малко уморен. А утре ни чака дълъг път, така че ще е по-добре да ви заведа у дома, госпожице Кийфър.