Луиз Бегшоу
Наследнички (29)

Двадесет и седма глава

Юнона се събуди на другата сутрин с много странно усещане. Някакво мъртвешко спокойствие цареше в душата й. Бей Линг я нямаше, парите бяха свършили, а чичо им се бе заканил да се разправи с тях жестоко. Но пък никога досега не се бе чувствала толкова свободна. Стана, изкъпа се, облече се и през цялото време изпитваше невероятното усещане за контрол над живота си, за пълна власт. Намираше се в труден период, но останалите момичета имаха право: сега всичко бе в нейните ръце.

Това не променяше факта, че сърцето й бе разбито.

Понякога, докато се разсъни, все още полуспяща, тя си мислеше, че Джак още е при нея. Случваше се да се обърне и да понечи да го прегърне. Тогава празното място до нея й действаше като шамар през лицето. Юнона посрещаше утрото с болезненото осъзнаване на факта, че чувството за празнина в живота й не е лош сън, а реалност.

Днес нямаше място за напразни надежди. Пътническата й чанта бе до леглото, багажът й вече бе събран; дрехите й за път бяха приготвени от предната вечер на креслото, за да пести време. Бе устояла на изкушението да си сложи най-хубавата рокля и вместо това бе избрала строг костюм на „Шанел“ в сиво и черно, комбиниран с удобни обувки на нисък ток „Стивън Килиън“, както и любимия й наниз от перли на „Дом Масо“.

Когато се съмняваш в себе си, винаги можеш да се довериш на „Шанел“, помисли си тя. Това бе запазената й марка, нейната защитна броня. Перфектно ушитите й костюми прилягаха на всяка извивка на тялото й и винаги я караха да се чувства стилна, елегантна и на висота. Усещане, което днес бе особено важно за нея.

Сложи си копринен комбинезон, после вталената риза и костюма, чорапите и обувките. Грабна сребристата кожена чантичка на „Шанел“. Гримира се за две минути. Юнона използваше едни и същи продукти, с изключение на сенките за очи и червилото. Добави малко специално приготвен за нея парфюм. Цялата подготовка й отне само четвърт час. Отиде в новата си миниатюрна кухня, направи си кафе без мляко и захар и хапна малко грейпфрут без подсладител; стараеше се да избягва захарта, което не бе трудно, когато страдаше от любовна мъка. Всъщност костюмът й бе станал леко широк в талията. Диетата на разбитото сърце, тъжно си помисли тя. Непременно щеше да се превърне в голям хит.

Точно в седем часа пред вратата й прозвуча клаксон на автомобил. Юнона грабна чантата си и се качи в чакащото я такси. По това време поне щеше да има малко движение по улиците, каза си тя. Искаше да стигне в Единбург рано. Малко по-късно тази сутрин трябваше да сключи сделка, която бе особено важна. Ако успееше да постигне желания резултат, щеше да й бъде по-лесно да понесе сблъсъка с Джак. Не смяташе, че може да се изправи срещу него, без да е въоръжена с огромна доза самоуважение.

 

 

Апартаментът бе разкошен, с три спални, намираше се в сграда от времето на крал Джордж, точно на „Кралската миля“. Беше в отлично състояние и бившият му наемател бе имал слабост към съвременните технологии, така че освен страхотна гледка и дизайн в провинциален стил, в апартамента имаше високоскоростен интернет, скрити киноекрани, подово отопление и дистанционно управление за всичко — от централните изводи за прахосмукачка до високите щори на зимната градина. Проблемът бе, че оставаха само осем години от срока на наема. Наемателят имаше хазартни дългове, а собственикът на сградата нямаше търпение да си върне значителна част от семейното имение. Сделката бе почти невъзможна.

— Ще го даде евтино — направо я молеше брокерът от агенцията. — Ако си сериозен купувач.

— Разбира се, че ще свали цената. Остават само осем години до края на договора му. — Юнона мислено прехвърляше познатите си в Ню Йорк; никой нямаше клиент, който да снима филм в Шотландия тази година. Трябваше да прояви изобретателност. — Кажете му, че нямам намерение да платя дори близка до обявената сума. Искам жилището, но само ако ми го даде изгодно.

Тя разсеяно въртеше мобилния телефон в ръката си. Предизвикателството да намери наемател извън обичайния си списък с клиенти се оказа неочаквано вълнуващо. Осъзна, че започва да развива усет за този бизнес, за тази малка пазарна ниша, която бе разработила. Нещо й подсказваше, че този апартамент е истинска находка. Сега оставаше само да намери подходящия човек за него.

В това отношение бизнесът приличаше на любовта.

— Ще позвъня на няколко места. — Сепна се от решителността в собствения си глас. Звучеше като човек, който знае какво прави. — Ще ти се обадя пак.

— Моля те, направи го — отчаяно се примоли брокерът.

Дванайсет на обяд. Седем сутринта на Източния бряг; още никой нямаше да е в офиса си, дори и борсовите агенти. Но Юнона се бе сетила за нужния човек. Дейвид Амиш, кралят на сделките с високорискови книжа, който вече почти се бе оттеглил от активния бизнес на достолепната възраст от четиридесет и седем години. Съпругата му имаше огромната амбиция да получи признание като светска дама и бе част от приятелския кръг на Юнона, докато живееха в Лондон. Тя я бе запознала с неколцина аристократи, а на свой ред семейство Амиш бяха завели Джак и Юнона на остров Мавриций с частния си самолет за грандиозното честване на годишнината от сватбата им.

Дейвид имаше две особености, спомни си Юнона: гордееше се с далечната си родствена връзка с древния шотландски клан Гордън и страшно обичаше голфа.

Набра номера на Елън Амиш по памет. Тя бе маниачка на тема фитнес и ставаше в пет и половина всяка сутрин за ежедневната си тренировка по плуване и каланетика, после хапваше малко сурови кълнове за закуска и овесени трици, след което преглеждаше пресата. В седем сутринта за нея денят вече бе преполовил.

— Елън? Обажда се Юнона Чеймбърс.

— Юнона! — Проточено възклицание на престорена радост. Юнона се изчерви; точно така бе постъпвала и тя дълги години, когато се бе старала да бъде най-добрата домакиня в лондонското светско общество. Господи, каква жалка амбиция. — Юнона, скъпа! Отдавна не сме се чували!

— Наистина е така. Как си?

— Просто фантастично, скъпа. Ами ти? Чух, че си се разделила с Джак, вярно ли е?

Гласът на Елън направо трепереше от любопитство. Радваше се на нещастието на Юнона. Но нима всички не правеха същото, всички онези дами от светските кръгове? Нима не се ровеха в останките на всеки провален брак, всеки бизнес фалит? Когато животът ти се въртеше около това да се съревноваваш с останалите, забавлението с чуждата болка се превръщаше неизменно в любимо развлечение.

— Вярно е. Всъщност точно сега съм в Единбург, за да подпиша документите за развода — каза Юнона. Слава богу, звучеше напълно спокойна. Колкото и да страдаше, можеше да прикрие болката си, когато някой искаше да злорадства за нейна сметка. — Джак се справя отлично, вече има сериозен бизнес с ресторанти.

— А вижда ли се с някого?

Е, тази жена определено умееше да сипе сол в раната.

— Да. Една млада дама от добро семейство. Надявам се да се запозная с нея днес. — Юнона говореше с изненадваща непринуденост. — Двамата с Джак сме в отлични отношения. Той ми помага в новия бизнес, който започнах.

— Нов бизнес! — Този път Елън се изуми съвсем искрено. — Ти? Ти работиш?

— Забавно е, нещо напълно ново — отвърна Юнона. — И разбира се, само за отбрана клиентела. Намирам жилища за изключително тесен кръг от важни персони. — Тя назова имената на три филмови звезди и един немски маркграф.

— Какво? Какво точно правиш? — Елън едва си поемаше дъх от вълнение. — Знаеш ли, често съм си казвала: Елън Амиш, ти можеш да бъдеш новата Марта Стюарт, стига да поискаш.

Юнона се усмихна; старата й позната смяташе това за малко развлечение, за игра, вероятно това бе последната мода сред дамите от елита.

— Намирам много изискани жилища, наистина бутикови апартаменти, и ги давам под наем на клиенти само от най-висшите кръгове на обществото. Всички имоти са на световно ниво и имат историческа стойност. Имам и списък с чакащи, затова най-дългият възможен срок за наема е една година. — Юнона въздъхна. — Повечето хора, дори част от приятелите ни, просто не могат да си ги позволят.

— Мислиш ли, че може да намериш нещо за нас? — нетърпеливо попита Елън.

— Вероятно. Исках да ти дам правото да избираш първа. Става дума за голф апартамент на „Кралската миля“ в Единбург. На по-малко от пет километра от най-близката хеликоптерна площадка, близо до „Сейнт Ендрюс“, но в самото сърце на шотландското светско общество. Принадлежи на граф Питлокри.

— О, божичко, звучи фантастично — въздъхна Елън. — На Дейвид много ще му хареса. Но знаеш ли, Юнона, не съм сигурна, че ще мога да понеса мразовитите шотландски нощи, а той постоянно се опитва да ме завлече в някой мрачен и студен британски замък.

— Точно в това се крие истинската прелест на имота. Сградата е старинна; Дейвид направо ще се влюби в широките первази и герба на фамилията, гравиран на ламперията. Но семейството е обзавело дома много модерно. — Тя описа всичко подробно. — Дори и кралицата няма подобни удобства в Балморал, Елън.

— О!

— Но трябва да те предупредя. Много е скъп, вероятно прекалено скъп за вас.

— Колко иска собственикът?

„Колко искам аз“, поправи я мислено Юнона.

— Деветдесет и шест хиляди. Осем хиляди на месец. Едногодишен наем. Отказват да преговарят.

— Деветдесет и шест хиляди долара?

— Опасявам се, че са лири. — Юнона изпъна рамене, усетила прилива на адреналин. — Но ти го предлагам само като услуга към стара приятелка. Защото познавам вкуса на Дейвид. Семейство Джонсън са следващите кандидати в списъка ми, така че ако се отказвате, напълно разбирам.

Синтия и Дуайт Джонсън, съперници на Амиш в партитата на европейското висше общество. Тя бе дъщеря на собственик на вестник, а той имаше бизнес с пречиствателни съоръжения. Синтия вбесяваше Дейвид с твърденията си, че е от клана Камерън.

— Не, не. Искам го. Определено. — Елън снижи глас. — Ще бъде прекрасен подарък за годишнината ни, нали?

— Абсолютно. Много оригинално. Знаеш, че той те обича, защото само ти го познаваш дотолкова добре, че да му подариш нещо толкова лично.

Уха, Юнона сама се възхити на себе си. Звучеше ужасно убедително.

Не че всичко бе пълна измислица. Дейвид Амиш наистина щеше да се влюби в този апартамент и да го приеме като много специален подарък. И двете жени схващаха подтекста в комплимента на Юнона: Елън бе на възрастта на Дейвид и с всяка изминала година й се налагаше да се старае все повече, за да го задържи. Именно общите им интереси бяха най-големият й коз срещу всички онези млади любовници със стегнати тела, които той можеше да има в някой хотел в Хобокън.

— Страхотно ще му хареса, Юнона. Искам го. Не се обаждай на семейство Джонсън. Изпрати ми документите по факса, веднага ще ти преведа парите по сметка.

— Страхотно, Елън. — Юнона се постара да вложи в гласа си лека нотка на завист. — Нямах представа, че можеш да платиш наведнъж цялата сума от деветдесет и шест хиляди.

— Това е нищо. Дейвид е съпруг-мечта, дава ми много щедра издръжка — гордо обяви Елън. — Изпрати ми договора за наем.

Юнона затвори, после набра номера на брокера.

— Няма да платя деветдесет и шест хиляди. Мога да дам седемдесет и осем.

— Това е по-малко от хилядарка на месец — възмути се той.

— Да, но е гарантирано за осемте години на договора. Без закъснели чекове, без разправии. Седемдесет и осем.

— Няма сделка.

— В брой — добави Юнона. — Още този следобед. Трябва да предадеш офертата на клиента си, Доналд. Такъв е законът.

Както и бе очаквала, той се обади само след три минути.

— Приемаме. Но искаме парите днес.

— Тогава изпрати документите на адвоката ми — заяви Юнона.

Затвори телефона и седна, беше в превъзходно настроение. Току-що само за половин час бе взела апартамент и го бе дала под наем с печалба от осем хиляди, а и оставаха още седем години от договора за наем. Всяко пени, което щеше да спечели от него след това, бе само чиста печалба.

Чувстваше се невероятно. Не бе изпитвала такова удовлетворение дори след някое от прочутите си светски партита.

Погледна часовника си. Един и половина. Време бе да хапне нещо, може би малко салата и шотландска сьомга. Не беше гладна, но не искаше стомахът й да къркори следобед. Въодушевлението от сделката поотмина и тя отново се върна към реалността, към проблемите с Клемент, Бей Линг, момичетата. Но те не бяха нищо в сравнение с онова, което трябваше да преживее този следобед.

По дяволите всичко, мислено си каза Юнона. Може да ми е неприятно това, което ми предстои. Всъщност направо ми е противно. Но ще се справя.

 

 

Офисите на кантората „Стоун, Пилки и Фишър“ бяха точно такива, каквито си ги бе представяла: ненатрапчиви, излъчващи тихо достойнство и увереност. Намираха се в сива каменна сграда в Стария град и карираните плътни завеси и дебелият сив мокет създаваха усещане за богатство и спокойствие. След като вече бе тук, Юнона си каза, че посещението й много прилича на визита при зъболекаря: болезнено, но необходимо. Мъката й бе започнала да утихва. Естествено, лесно бе да се каже, когато Джак дори не бе дошъл още.

Седеше в чакалнята, напълно невъзмутима. Закъсняваха. Реши да изчака двадесет минути като извинение към бившия си съпруг за начина, по който се бе отнесла с него, а после да си тръгне. Нямаше да позволи да я разиграват. Никога вече.

— Госпожо Дарлинг?

Уилям Пилки, старши партньор в кантората, бе адвокат на Джак. Беше малко над петдесетте, сериозен, с побеляла коса и двойна брадичка, облечен в омачкан костюм от туид, скъп часовник и хубави обувки. Юнона изобщо не се съмняваше, че се кани да я разкъса на парчета.

— Госпожица Чеймбърс — хладно отвърна тя. — Използвам моминското си име, след като Джак ме напусна.

— Госпожице Чеймбърс, ужасно съжалявам, че ви накарахме да чакате. Клиентът ми се извинява. Срещата му се е проточила…

— Уилям!

Вратата се отвори и влезе млада жена. Беше сравнително привлекателна, с малко чипо носле, будни очи и кръгло лице, но изключително добре поддържана. Юнона огледа с опитното си око майсторски оформеното й късо каре, вълнената пола, бежовата копринена риза с малки перлени копчета на ръкавите и дискретните диамантени обеци. Носеше топли кафяви кожени ботуши на „Армани“. Мигновено разбра, че това е Мона Макалън.

Цялата грейнала в усмивка, тя се приближи и разцелува възрастния адвокат и по двете бузи, преднамерено пренебрегвайки Юнона.

— Радвам се да те видя отново. Как си?

— Много добре. — Той се отдръпна леко сковано и посочи към Юнона. — Мона, това е госпожа… госпожица Юнона Чеймбърс, бъдещата бивша съпруга на Джак.

— О, да — Мона се усмихна престорено бодро. — Аз съм Мона. Приятелката на Джак. — Говореше с мек шотландски акцент, с онзи отсечен изговор на висшата класа, който Джак никога не бе притежавал. Юнона крадешком погледна към лявата й китка; да, на малкия пръст на лявата си ръка наистина носеше пръстен с печат на семейния герб. Джак определено предпочиташе определен тип жени, беше си намерил аристократична съпруга. Само че с десет години по-млада и малко по-хубава от Юнона. — Приятно ми е.

Мона протегна дългите си пръсти с изряден маникюр и стисна дланта на Юнона доста вяло. После се настани в едно от креслата и кръстоса стройните си крака, за да покаже още по-добре хубавите си ботуши. Юнона забеляза, че има прекрасна фигура, с тънка талия, но едри гърди. Тя автоматично притисна длан към собствените си гърди, по-притеснена от всякога от малкия размер на сутиена си.

— Много мило от твоя страна да дойдеш толкова бързо. Някои бивши съпруги се опитват да създават пречки. Двамата с Джак искаме да се оженим възможно най-скоро. — Тя се усмихна заговорнически на Юнона. — Искам да започнем да работим за бебе, нали разбираш?

— Сигурна съм, че всички искаме да продължим напред. — Юнона изпъна гръб. В очите на Мона проблесна жестоко пламъче, което никак не й хареса, и тя мигновено реши да не допусне по-младата жена да види страданието й.

— Клиентът ми — намеси се Уилям Пилки, — ще закъснее заради проточване на деловата среща. В момента е с банкерите си и въпросът е изключително важен — моли за вашето търпение, госпожице Чеймбърс, и най-искрено поднася извиненията си.

Джак бе толкова учтив, че Юнона не можеше да му се ядоса.

— Всичко е наред — каза тя. — Колко още ще се забави?

Мона се засмя звънко.

— О, не е ли това напълно в стила на Джак? Все намира извинения. Естествено, че срещата му с банкерите е много важна, но онова, което не казва, е, че той закъсня за нея, защото двамата… ами, нали се сещате. — Тя отметна коса и показа белите си зъби. — Толкова е енергичен! Направо ме изтощава.

На вратата се почука рязко. Господин Пилки, изчервен от смущение, скочи да отвори. На прага стоеше Джак, облечен в убийствено секси черен костюм и леко задъхан.

— Тичах през целия път от улица „Принсес“ насам. — Той се обърна към Юнона. — Много съжалявам. Срещата бе наистина важна. Много мило от твоя страна да ме изчакаш.

— Няма проблем. Хайде да приключваме — отвърна Юнона. — Трябва да се връщам в Лондон.

Джак зяпна.

— Мона! Какво правиш тук?

Тя се нацупи глезено.

— Скъпи, става дума за нас, естествено, че трябва да съм тук. Мога да отделя малко време между посещението си в спортния център и фризьорския салон.

Джак се извърна към Пилки и Юнона забеляза неодобрението в погледа му.

— Решихме, че няма да имаш нищо против… госпожица Макалън ни помоли…

— Толкова се радвам, че всичко се урежда без проблеми — обади се Мона и хвърли лукав поглед към Юнона. — Исках да присъствам и аз.

— Мона тъкмо ми разказваше, че не си могъл да се откъснеш от нея тази сутрин и затова си закъснял да отидеш в банката — подхвърли Юнона.

— Какво? — Той се извърна към Мона. — Защо си го казала? Знаеш, че спуках гума на колата.

— Искам да съм тук — настоя Мона и в нежното й гласче се промъкна нотка на твърдост.

Джак погледна към Юнона, която на свой ред само сви рамене. Не знаеше какво да отговори.

— Знаеш ли, Мона, мисля, че е по-добре сами да уредим нещата. Двамата с Юнона бяхме женени и това тук е само наша работа. Ще се видим довечера — каза Джак.

Думите прозвучаха спокойно, но абсолютно категорично. Юнона познаваше този тон; когато Джак говореше така, нямаше никакъв смисъл да се спори с него.

— О, добре тогава. — Мона се изправи, обви ръце около врата на Джак и демонстративно го целуна по носа. — До довечера, съкровище. Радвам се, че се запознахме, Юнона, и отново ти благодаря, че проявяваш такова разбиране. Това наистина ще помогне на връзката ни да мине на друго ниво.

И тя изтича бързо към вратата, като махна за довиждане на Джак само с върховете на пръстите си — като американска мажоретка.

— Ще започваме ли вече? — попита тихо Пилки.

— След минутка. — Джак погледна към Юнона. — Искам да остана за малко насаме със съпругата си.

— Разбира се. — По-възрастният мъж нямаше търпение да се измъкне. Излезе от стаята и тихо затвори вратата след себе си.

— Юнона. Искам да ти се извиня.

— Адвокатът ти вече го направи.

— Не за закъснението. За Мона. Не биваше да идва тук. Съжалявам.

Тя го погледна право в лицето.

— Просто искаше да ми натрие носа, Джак. Такава е човешката природа; тя ревнува. Не бъди прекалено строг с нея.

Той се облегна на старинното кресло с карирана дамаска и на лицето му се изписа странно изражение.

— Това не е онази Юнона, която познавам. Някога щеше да я схрускаш за закуска.

— Всички се променяме.

— Ще ми разкажеш ли малко за себе си, с какво си се захванала?

Тя го погледна предизвикателно.

— И защо се интересуваш?

— Интересувам се — меко повтори той. — Винаги ме е вълнувало. И както сама каза, такава е човешката природа. Любопитен съм.

Юнона не искаше той да си тръгне, изпълнен с чувство на съжаление към нея. Седна с гордо изправена глава.

— Добре. Започнах свой бизнес. Скъпи имоти под наем. Намирам жилища с много краткосрочен договор за наем, купувам ги изгодно и ги преотдавам под наем на бизнесмени, актьори и светски личности. Хора, които искат най-доброто и могат да платят за него.

— Забележително. — Звучеше искрено. — Никога не съм чувал за подобно нещо. Какво те накара да се заемеш с това?

Бей Линг, отвърна мислено тя, но на глас отговори:

— Просто изблик на вдъхновение. — Реши да му сподели по-голямата част от истината. — И трябваше да направя нещо заради онази разправия с чичо Клемент.

Джак отвори широко очи, когато си спомни за какво говори тя.

— О, да. Обидихте чичо си. Това е доста сериозно, нали?

— Няма да влизам в подробности — отвърна Юнона. — Но той обиди нас — мен, Атина и братовчедките ни. Всички заедно решихме да не приемаме повече нито пени от парите му. А това означава сами да си изкарваме прехраната. — Тя успя да се усмихне леко. — За щастие не се справям зле. Още съм в самото начало, но вече имам отпуснат банков кредит, офис — това е номерът, на който се обади. Може дори да си наема секретарка. Мисля, че ще постигна голям успех. — По дяволите, колко хубаво бе да го каже. — А и ми останаха достатъчно пари, за да си позволя малка къща в града, така че съм напълно щастлива.

— Виж ти. — Джак издиша дълбоко. — Бих казал, че не ти вярвам, но явно говориш сериозно. Това е просто прекрасно, Юнона. Поздравления.

— Поздравления? Отказвам се от половин милион годишно и само бог знае колко още като наследство.

— Да, но това е само твое. — Джак се наведе напред, погледна я право в очите и направо й взе дъха. — Положила си отлично начало. Мога ли да те попитам — по-добре ли се чувстваш без парите?

— Несъмнено.

— Когато се разделихме…

— Не се разделихме. Ти ме напусна.

Той се облегна назад, погледът му потъмня.

— Само за да не ме изхвърлиш ти. Знаеш, че точно така щеше да стане.

Юнона въздъхна победена.

— Да, обмислях го.

— Когато си тръгнах, го направих заради всички онези пари. Твоите — неговите пари. И едва когато престанах да разчитам на теб за подкрепа, едва тогава се почувствах свободен. Открих ресторанта с обикновен банков заем, съвсем сам. И се получи. И ти ще успееш.

Юнона се усмихна широко.

— Казваш, че парите са били прокълнати?

— Да си зависим от друг човек, е проклятие — отвърна Джак напълно сериозно.

— Може би. Както и да е, хайде да приключваме с това.

— Юнона. — Той се пресегна и хвана ръката й. Докосването му й подейства като токов удар; опита се, но не успя да предотврати бурното желание, което разтърси тялото й; страстни тръпки преминаха по корема и гърдите й, зърната й настръхнаха. — Искам да знаеш, че се гордея с теб.

— И аз се гордея с теб. В случай че не съм ти го казвала досега. — Тя се опита леко да издърпа ръката си, но той я задържа. О, господи, възкликна тя мислено, отново се случваше, онзи копнеж, който не можеше да потисне, и напиращите в очите й сълзи. Юнона примигна, но нямаше как да ги скрие. Джак ги забеляза.

Веднага пусна ръката й.

— Какво има?

По дяволите всичко, каза си тя. Не беше виновна. Нямаше нищо недостойно в това да изпитва тъга.

— Джак. Ще го кажа само веднъж. За мен всичко това е много трудно. Затова, моля те, нека да свършваме. Можеш да вземеш каквото поискаш от брака ни.

— Защо ти е трудно?

— Ти как мислиш? — ядосано попита тя и вдигна глава, без да я е грижа, че ще забележи зачервените й очи. — Още те обичам. И да слушам как тази млада шотландска красавица се хвали, че ще се жените, е много болезнено за мен.

— Да се женим? Ние излизаме едва от няколко месеца.

Юнона избърса една сълза.

— Наистина ли?

— Каза, че още ме обичаш. — Джак отново хвана ръката й. — Преди не беше така, знаеш го. Преди не ме обичаше. Дори рядко се съгласяваше да спиш с мен. Отнасяше се с мен с пренебрежение.

— Може би е вярно. Бях заслепена от парите. — Юнона се опита да се защити, докато попиваше сълзите си с бяла памучна кърпичка. — Но може би вината не е била само в мен, Джак. Ти можеше да действаш самостоятелно, можеше да започнеш бизнеса си и без моята подкрепа. В крайна сметка така и направи. Толкова ли е лошо една жена да иска съпругът й сам да печели парите си?

Той седна обратно.

— Вероятно имаш право. Може би съм бил прекалено строг с теб.

Някой почука на врата. Юнона, ужасена, побърза да избърше сълзите от лицето си и да си придаде нормален вид. Адвокатът отвори вратата и влезе с два комплекта документи.

— Готови ли сме? Госпожице Чеймбърс, тези са за вас…

— Уилям, направи ми услуга и се разкарай — високо се обади Джак.

Пилки вдигна глава, забеляза разплаканата Юнона и побърза да се оттегли.

— Хайде да не подписваме нищо днес.

— Не, нека подпишем. — Юнона си пое въздух на пресекулки, мъчейки се да се успокои. — Не искам това да се проточва до безкрай.

— Юнона. Нека ти го кажа по друг начин. Ти подписвай каквото си искаш. Аз няма да подпиша нищо.

— Какво искаш да кажеш?

— Не мога да престана да мисля за теб. Беше ми много тежко да те видя преди седмица. Затова бях толкова студен към теб. Мона е добро момиче, мила е и хубава и… приятна — неловко довърши той.

— Подходяща?

— Подходяща — призна той. — Мисля, че съм прихванал снобизма от теб. Опитвах се да ти го върна, като си намеря съпруга от висшето общество. Но не беше същото. Слушай, Юнона. Дай ми само няколко дни. Трябва да се видя с Мона, да се разбера с нея.

— Добре. — Юнона се изправи. Не беше я помолил да се върне при него. Не и направо. Но тя вече му бе признала, че го обича, и засега можеше да направи само толкова. — Джак, помисли си добре. Но ако все още искаш развод, трябва да знам до няколко дни. Можеш просто да изпратиш подписани документи и аз ще ги подпиша на свой ред. Няма нужда от повече лични срещи.

— Съгласен съм. Юнона…

— Толкова засега — каза тя. — Ще се чуем по-късно.

И без да чака и миг повече, тя хукна към вратата, мина тичешком край озадачения господин Пилки. Спря чак когато се почувства в безопасност на улицата.

Измина близо километър пеша, много бързо, след това спря и хвана такси.

— Към летището, моля.

Шофьорът тръгна, като непрестанно бъбреше за времето. Слава богу, помисли си Юнона, неспособна да се овладее. Трябваше да се прибере у дома при момичетата.

Изпитваше огромно щастие. Не беше разведена. Джак още имаше чувства към нея. Но какво щеше да стане, когато се прибере у дома и застане лице в лице с лукавата и красива Мона? Мона с нейните женски прелести, по-млада и по-хубава от Юнона?

Но не и по-умна, тихичко се обади вътрешното й гласче. А Джак имаше нужда от силна жена. Той не понасяше слабостта — нито своята, нито чуждата.

Не беше се получило по възможно най-добрия начин. Той не бе паднал в прегръдките й. Но засега и това бе достатъчно. Юнона отново хранеше надежда.