Луиз Бегшоу
Наследнички (21)

Деветнадесета глава

Утринно слънце струеше през прозорците в спалнята на Юнона. Събуди се леко дезориентирана, с усещането, че закъснява за работа. Но когато се поразсъни, си спомни, че всъщност бе подала оставката си на снощното парти.

Партито. О, толкова много пари бяха похарчени, за да злепоставят Бей Линг като неподходяща съпруга, и всичко отиде на вятъра. Младата жена бе триумфирала — без много шум, ненатрапчиво, типично по английски. Сега журналистите вероятно пишеха хвалебствените си статии.

Юнона бе отново на изходна позиция. Минус четиридесет хиляди лири. И без работа.

Потисната, тя остана да лежи по гръб още няколко минути, докато бавно се разсънваше. Стаята бе страхотна, обзаведена като разкошен провинциален дом, с много тежки завеси от кретон, прихванати със зелена кадифена панделка, персийски килим, застлан върху много мек кремав мокет, бледожълт диван с яркосини възглавнички и орехова тоалетка. В ъгъла имаше старинно писалище, една от любимите й вещи от старата й къща. Джак й го бе купил.

Съзнаваше, че колкото и красива да бе тази къща, тя не бе нейна. Държаха я под наем. И то само за година. А вече беше март…

Тревожни мисли измъчваха ума й. Ами ако не можеше да раздели Бей Линг и чичо Клем?

Юнона се стегна, леко засрамена от слабостта си. От всички братовчедки именно тя бе най-хладнокръвната; беше най-голямата, лидерът на групата. Никога не губеше самообладание. Не можеше да си позволи да я разкъсват съмнения. Пресегна се за халата си от естествена коприна, който приличаше на кимоно, пъхна краката си в пантофки от телешка кожа и се запъти надолу към кухнята.

Атина вече бе там и тъкмо довършваше чаша еспресо; изгълта кафето на една глътка, по италиански. Беше облечена в идеално скроен сиво-зелен костюм с панталон, бледорозова копринена риза и обувки на висок ток „Стивън Килиън“. Тоалетът й стоеше фантастично. Юнона мигновено реши, че ще пие само чай на закуска и ще изяде половин грейпфрут — нито калория повече.

— Истинска катастрофа — отбеляза по-малката й сестра.

Нямаше нужда да пита за какво става дума. Юнона се подразни.

— Благодаря, задето изтъкна очевидното — сопна й се тя. — Тази жена е коварна, но ще я хванем натясно. — Огледа малката кухня. — Диана и Венера още ли спят?

Атина поклати глава.

— Излязоха отдавна. Макар да не е за вярване, Венера тръгна първа.

— Защо?

— По работа — простичко отвърна Атина.

Юнона се засмя.

— Приемат нещата много на сериозно. Всичко е само фасада, за да прикрием истинската си цел.

— Разбира се — вяло се съгласи Атина. — Трябва да тръгвам — добави тя. — Имам среща. Ще се видим ли на вечеря?

— Естествено — отговори Юнона, но сестра й вече й бе обърнала гръб и излизаше. Токчетата на обувките й потракваха енергично.

„Защо всички се отнасят толкова отговорно към работата?“, подразни се Юнона. Но знаеше отговора — защото можеха.

Спомни си дръзките си думи към Питър Лорд. Тогава смяташе, че е взела правилното решение. Но сега бе в задънена улица. Нямаше работа, нямаше съпруг, Бей Линг не се беше предала, а спестяванията й бързо се топяха.

„Ами ако…“, не спираше да мисли Юнона. „Ами ако Клем не се осъзнае? Ако Бей Линг успее с плана си? Ами ако забременее? Ако Джак се ожени повторно и никой повече не пожелае Юнона?

Ами ако няма кой да се погрижи за нея?“

Не можеше повече да потиска мисълта, на която се опитваше да не обръща внимание. Изплува на повърхността на съзнанието й като кръвожадна акула. Момичетата се отнасяха сериозно с кариерите си, защото им се налагаше. Не само за прикритие, вече не. Това бе резервният им план.

Трябваше да го приеме. Юнона Чеймбърс трябваше да заживее в двадесет и първи век. Трудът не беше за нея. Златните години на младостта й бяха преминали в разкош и блясък. Юнона инстинктивно разбираше, че не може да бъде подчинена на някого; Питър Лорд бе истински кошмар.

Щеше да се наложи да работи за себе си. Да поеме инициативата. Тази мисъл предизвика горчива усмивка. Именно заради това бе презирала Джак. Независимо какво бе заявила на пияния си вече бивш шеф, тя не искаше да влиза в бизнеса със скъпи имоти под наем, защото това криеше прекалено голяма опасност да се превърне в подобие на мазния ласкател Питър. Богатите хора искаха прекалено много; точно тя отлично знаеше, че могат да се държат като капризни примадони. Не би могла да си представи да посвети живота си на това, да угажда на чужди прищевки. Това противоречеше на природата й. Мили боже, ами ако някои от тях бяха нейни приятели? Немислимо.

Не. Трябваше да има и по-добър начин да спечели пари. Юнона се изправи. Щеше да се облече и да реши какво ще прави. Страхуваше се, но тя нямаше да се предаде. А и честно казано, мислеше си тя, не можеше да си го позволи.

Избра тъмносиния си костюм на „Диор“. Класически модел от четиридесетте години с изчистени линии и прецизност в кройката, каквато според нея липсваше в съвременните тоалети от висшата мода. С одобрение видя в огледалото тънката си талия и подчертаната елегантност. Сложи си наниз от перли; те бяха по-евтини от обичайните й бижута, но искряха удивително и придаваха нежен блясък на кожата й.

През цялото време не спираше да мисли. Намирането на всички тези имоти под наем бе тежка, но и удовлетворяваща работа, колкото и кратко време да се бе занимавала с това. Но наемателите създаваха много проблеми. Независимо дали ставаше въпрос за най-богатите, или за тези с по-ограничени финансови средства — всички бяха взискателни.

По-добре да се стреми да задоволи изискванията на купувачите. Самата къща казваше всичко. Ако намериш идеалния имот, работата е свършена…

Проблемът бе, че в Лондон имаше много агенции за луксозни недвижими имоти. Както и фирми, които предлагаха жилища под наем. На Юнона й трябваше нещо съвсем различно. Да запълни празна пазарна ниша.

Спомни си за Клодет де Виър от онази филмова компания, вирнала чипото си носле, как се оплакваше, че нейната фирма плаща скъпо и прескъпо, но такава е цената на настаняването на кинозвезди.

Както и за Емили Уейбъри, която имаше куп главоболия около жилището си. Цяла година бе съдила съпруга си, а накрая делото бе отхвърлено. Огромните съдебни разноски висяха неплатени и Емили се оплакваше, че не може да продаде апартамента заради големите финансови тежести. Юнона си припомни разговора с Емили. Тук имаше нещо, може би…

И внезапно всичко си дойде на мястото. Тя видя възможността, която й се удаваше. Нещо, което наистина щеше да изисква творчески подход, друг тип финансиране и много упорити преговори.

Силно развълнувана, тя отиде във всекидневната, седна на дивана и взе телефона. До него имаше бележник с разграфени страници. Леко замаяна от хилядите новооткрили се пред нея възможности, Юнона грабна писалката „Мон Блан“. Щеше да е сложно, а и рисковано, но ако се получеше, щеше да спечели много пари.

Набра номера на Емили. След две позвънявания чу гласа на старата си позната:

— Ало?

— Емили, скъпа. Обажда се Юнона.

— Юнона! Радвам се да те чуя. Как си?

Звучеше напрегнато, каза си Юнона. И мина направо към въпроса.

— Много добре съм. Слушай, става дума за апартамента ти.

— За апартамента ли? — Емили се засмя горчиво. — Да не би да познаваш някого с повече пари, отколкото ум в главата?

— Има ли някакви ограничения върху повторното му отдаване под наем?

Емили въздъхна.

— Не, но това не ми върши работа, аз трябва да го продам. А и никой наемател не може да плати достатъчно.

— Е, скъпа, както казваш, имотът не може да се ипотекира — съгласи се Юнона. — Но аз самата имам нужда от жилище. Местенце, където да помисля на спокойствие. Бих искала да го купя, ако можем да се споразумеем.

Емили мигновено се въодушеви.

— Така ли? Не се шегувай, миличка. Ти би искала да купиш апартамента ми?

— Не и за половин милион обаче. Щом не мога да го ипотекирам, няма да дам повече от триста хиляди.

Емили се нацупи от другата страна на линията.

— Но това е апартамент с две спални в Мейфеър…

— С договор за наем за петнайсет години. — Юнона усети как я избиват ситни капчици пот. — Скъпа, ти искаш да се отървеш от него и аз просто реших, че мога да ти направя услуга. Ако не те устройва, просто ми кажи. Видях друго жилище във Фокстън…

— Не, не. Триста хиляди е добре — побърза да я спре Емили. — И наистина ми правиш услуга. Колко скоро можем да сключим сделката?

— Ами, трябва да се уговоря с оценител на имоти, но предполагам, че ще стане скоро. Мога ли да се отбия за малко сега? Да обсъдим нещата.

— Сега ли? Трябва да тръгвам за часа си по йога. — Емили бе маниак на тема спорт. — Но портиерът ще те пусне да влезеш.

Още по-добре. Юнона страшно искаше да разгледа апартамента сама.

— Чудесно — каза тя. — Ще си побъбрим следобед.

Затвори телефона и изтича в стаята на Атина. Тя държеше дигиталния си фотоапарат окачен на рамката на леглото. Да, беше точно там. Добре. Десет часът сутринта. В Ню Йорк работният ден започваше в два. Дотогава можеше да приключи с по-важната част от тази сделка.

 

 

„Стрийт Парт“ бе великолепно място. Закътана зад „Марбъл Арч“ и само на няколко крачки от „Хайд Парк“, това бе тиха жилищна и излъчваща усещането за старо богатство уличка само с викториански къщи. Емили живееше в мезонет на най-горния етаж в една от сградите в края на улицата. Къщата бе тясна, с масивна лъскава черна врата с бронзово чукче във формата на лавров венец. Юнона се почувства леко глупаво, докато правеше снимка на фасадата, но бързо го преодоля. Натисна звънеца и се представи:

— Казвам се Юнона Чеймбърс, дошла съм да видя апартамента на госпожа Уейбъри.

— Разбира се, госпожо — отвърна й нечий глас и вратата се отвори автоматично.

Портиерът се извърна, за да извика асансьора — тя с удоволствие забеляза, че беше модерно съоръжение — и Юнона бързо направи няколко снимки на фоайето: типично английско антре с мраморен под, статуи и чисто бели стени. Тя влезе в тапицираната в червено кадифе кабина на асансьора. Определено внушаваше пари и разкош. Слязоха на етаж с тесен коридор с гипсова мазилка, а портиерът отвори врата номер шест със секретен ключ.

— Госпожа Уейбъри помоли да заключите на тръгване, госпожо — каза човекът и учтиво докосна фуражката си.

— Разбира се — измърмори Юнона.

Портиерът тръгна и тя пристъпи през прага на жилището.

Юнона се огледа. Опитното й око оцени апартамента само за частица от секундата. Да, беше идеален.

По шпаклованите с бял гипс стени имаше старинни репродукции. Емили бе избрала модерен дизайн, който представяше не особено голямото жилище във възможно най-добра светлина. Имаше кожени дивани „Иймс“ на тънки метални крака, бяха използвани предимно отражателни бои, големите старинни прозорци с дървени рамки контрастираха на модерната газова камина, която имитираше отлично истински огън. Юнона се досети за добрата имитация, когато видя дистанционното на уреда върху ниската масичка от орехово дърво. Кухненският бокс бе обзаведен с високотехнологични вградени уреди, което бе идеално за жилище под наем. Кухнята не заемаше голяма част от пространството и в резултат на това имаше голяма всекидневна.

Юнона извади фотоапарата на Атина. Направи доста снимки. Постара се да улови светлото пространство на всекидневната, гранитните плотове в кухненския бокс. Банята бе в дъното на коридора — отново хубава и модерна, с базалтова мивка на декоративна поставка. Тоалетната чиния бе скрита зад малка стена, а имаше също и дълбока, квадратна вана в римски стил с малки ниши в стената за шампоана или свещи. Отделно имаше душ-кабина с хидромасажен панел, облицована със сиви каменни плочи с релефни лунички от седеф.

Все по-развълнувана от видяното, Юнона премина към малката спалня. Стаята беше с прилична големина, имаше вградени гардероби и редица етажерки, прозорецът гледаше към улицата. Другата спалня бе почти двойно по-голяма, с прилежаща малка гардеробна и отделна баня с душ — всичко бе облицовано с розов италиански мрамор от Карара.

Огледа наоколо и направи още снимки. Всичко трябваше да се документира ясно, но без да се губи време. Апартаментът бе идеален, просто идеален.

След по-малко от пет минути вече говореше по телефона с адвоката си.

 

 

— Но не мога да те разбера. — Емили примигна с мигли, натежали от много спирала, и Юнона внезапно страшно се подразни. Кога Емили Уейбъри бе оглупяла толкова? — Значи няма да купиш къщата?

— Не, нарича се предварителен договор за покупко-продажба. Ти ще ми дадеш изключителните права за покупка на жилището само за един месец. Така няма да съм се охарчила напразно за оценката на имота и подготовката на документите, ако го продадеш на някого другиго.

— Но няма друг желаещ.

— Просто за да сме сигурни — твърдо отсече Юнона.

Емили присви очи и Юнона можеше да предположи какво точно си мисли тя. Побърза да приключи със сделката.

— А и разбира се, така е по-сигурно за теб. Ще ти дам пет хиляди авансово, които ще бъдат приспаднати от сумата от триста хиляди, когато купя имота.

— Не разбирам — повтори отново Емили.

Юнона въздъхна.

— Ако се откажа, ти ще задържиш петте хиляди. Така показваме, че и двете сме сериозни в намеренията си през следващия един месец.

— Мога да задържа петте хиляди?

— Абсолютно — потвърди Юнона.

При тези думи Емили се усмихна като дете, на което току-що са му купили сладолед.

— Е, скъпа, защо не каза по-рано! — възкликна тя и се пресегна през бюрото за позлатената си писалка „Паркър“.

 

 

Юнона се прибра с такси, стиснала до гърди скъпоценния документ и вперила поглед в часовника си. Един и половина — оставаше й половин час. Бе похарчила много пари сутринта, защото ползваше скъпи адвокатски услуги, но пък вече имаше предварителен договор, както и регистрирана фирма: „Годес Летингс“.

Сега оставаше само да финализира сделката. Ако нещо се объркаше, щеше да изгуби пет хиляди лири плюс хонорара на адвокатите.

Но ако всичко минеше по план?

Юнона вече започваше да се притеснява, но отказваше да се поддава на тревожни мисли сега, не и точно сега. Направи си кафе, хубаво американско кафе с аромат на канела и без никакви калории. Къщата бе ужасно тиха без другите момичета.

Не можеше да повярва колко бавно минава времето. Представи си Клодет в нейния тесен, модерно обзаведен апартамент на Западна шестнайсета улица как си обува панталон, избира подходящия чифт обувки „Маноло Бланик“, поглежда часовника си „Патек Филип“, може би хапва половин геврек или купа кисело мляко. Сигурно бърза и вече се е изнервила. Прищевките на коя ли капризна кинозвезда щеше да задоволява днес?

Два без десет. Юнона не можеше да чака повече. Представи си как Клодет набързо прелиства последния брой на „Ню Йорк Таймс“, грабва ключовете си и се запътва към вратата. Набра телефонния й номер. Чу единичния сигнал, който използваха в Америка. Устата й бе пресъхнала от вълнение. Слава богу, че щяха да говорят по телефона, помисли си тя. Клодет не можеше да я види.

— Ало.

— Клодет, обажда се Юнона Чеймбърс.

Гласът й прозвуча спокойно и уверено дори и на самата нея. Малко светски опит можеше да свърши чудеса в такива ситуации.

Клодет звучеше точно толкова забързана, колкото бе предположила.

— Тъкмо излизам. Да ти се обадя ли в офиса?

— Всъщност сега работя за себе си — обясни Юнона и продължи, преди Клодет да има време да реагира. — Не ми ли беше казала, че Кевин Блейни ще снима филм в Лондон другия месец?

— Да. И е ужасен сноб. Отказа всичко, което Питър ни предложи.

— Мога да ти предложа идеалното място. — Юнона го описа набързо. — В Мейфеър, с портиер, двустаен апартамент с прилежаща баня към голямата спалня, хидромасажен панел в душ-кабината, изцяло нови уреди. И огромен вграден киноекран. — Нямаше такъв, но тя щеше да набави. — Идеалното жилище за него. А после може да ти върши работа и за много други клиенти. Реших, че може да си спестиш главоболията и да го наемеш от мен за цяла година, с включено пълно обслужване естествено. Така винаги ще имаш на разположение подходящ апартамент за шефовете на студиото, звезди или който и да било.

— Трябва да е много шик — подхвърли Клодет, но поне не й затвори телефона.

— Точно така. Изпратих ти снимки на електронната поща — продължи Юнона. — Говорим за много дискретен и скъп имот. Ако не го искаш, от „Уорнър Брадърс“ вече проявиха интерес.

— Колко?

— Давам го с отстъпка. Четири хиляди и петстотин на месец, включително мебелите, камериерско обслужване и портиер.

Сърцето й ще се да се пръсне от притеснение.

— Нека да ги погледна. Изчакай. — Последва пауза и тя чу как Клодет отива до компютъра си и набира нещо на клавиатурата. — Ооо. — Тя пое рязко въздух. — Наистина страхотно жилище. Но, Юнона, искаме сигурност. Твърд наем за две години.

— Две години? — Юнона определено не бе доволна. — Клодет, това е нечувано.

— Това е офертата ми.

— Добре, но ще искам предплата за една година.

— Никакъв проблем. — Клодет въздъхна дълбоко. — Кевин ще се влюби в него, както и нашият изпълнителен директор… Отлична работа, Юнона. Можеш ли да изпратиш документите по факса в деловодството?

— Естествено. — Юнона притисна слабите си ръце до челото си. Сега всичко се случваше прекалено бързо. Репутацията й бе заложена на карта. Но тя именно това искаше.

Стига да можеше да намери парите.

— Работиш ли и в други градове? — питаше Клодет.

— Моля? — Юнона откъсна мислите си от пресмятането наум и безпокойството от намаляващата сума в банковата й сметка.

— Работиш ли в други градове? Трябва ми апартамент и в Единбург. Както и в Париж и Рим.

— Скоро ще имам какво да предложа — чу се да обещава Юнона. — Много скоро.

 

 

Затвори телефона. Не можеше да си намери място от вълнение. Засега всичко вървеше чудесно, но това бе лесната част. Сметките излизаха; сделката бе печеливша, истински успех.

Триста хиляди, разделени на петнайсет години, разделени на дванайсет месеца. Бе сключила предварителен договор да откупи жилище с наем за хиляда и шестстотин лири на месец и веднага го бе преотдала за четири хиляди и петстотин — приблизително сметнато. Бързо намери калкулатора на компютъра си. Печалбата й за петнайсет години щеше да бъде половин милион лири.

Половин милион. И то от апартамент, за който никой не искаше и да чуе.

Имаше само един проблем. Тя нямаше триста хиляди в брой. Оставаха й по-малко от половината на тази сума, а трябваше и да живее с тези пари.

Разтревожена, тя обмисли възможностите си. Да помоли другите момичета? Нямаше смисъл; и те бяха разорени като нея, и също толкова неохотно биха се разделили с наличните си средства. Да се обърне към личния си банкер? След години разточително прахосничество от нейна страна той нямаше да се съгласи да й даде пари. Не, имаше само едно нещо, което можеше да направи: да вземе заем, гарантиран от печалбата от продажбата на къщата й в Лондон, която бе собственост и на двамата.

Адвокатите й бяха настояли за това. С Джак щяха да се разведат скоро и въпреки че не бе поискал и пени, някой ден би могъл да потърси своя дял. Докато не изтече срокът за обжалване на развода им, бяха я посъветвали да отдели половината пари настрани.

Но сега й трябваха.

Юнона сви рамене. Трябваше да има някакъв изход, просто трябваше. Отново позвъни на Ричард Фриймън, адвоката си.

— Юнона — мигновено се отзова той. — Какво мога да сторя за теб?

— Обичам да ти създавам работа, Ричард — небрежно отвърна тя. — Трябват ми всички парите от къщата.

— Не може. Знаеш го.

— Парите са мои — от моята къща.

— Вече сме говорили за това, Юнона. Бившият ти съпруг има право на претенции.

— Няма да ги похарча, само ще ги взема назаем. — Юнона сви юмрук от яд. — Ще ги върна с лихва. Защо да не мога да ги взема?

— За съжаление това би било незаконно.

— Дори ако инвестирам парите ли?

— Ако става дума за лично бизнес начинание, да, опасявам се, че е така.

Тя въздъхна безкрайно разочарована. Имаше нужда от тези пари. Това бе единственият изход.

— Не мога да приема отказ — сърдито отсече тя. — Трябва да има начин да стигна до парите от моята къща, за бога. Просто трябва да има.

— Ами, има такъв — съгласи се Ричард. — Доста е просто.

— Казвай, тогава.

Юнона знаеше отговора, преди да го чуе.

— Трябва да говориш с Джак.

Тя рязко си пое въздух. Джак. Да говори с Джак. Да го моли за собствените си пари. Разбира се, беше много просто. И знаеше отлично, че той ще й ги даде, че няма да има абсолютно никакъв проблем. Джак бе прекалено горд, за да ги приеме изобщо.

Просто не бе сигурна, че ще може да понесе да го види отново, да види Джак богат и преуспял, точно какъвто винаги го бе карала да стане.

По дяволите, беше дори по-зле. Юнона се съмняваше, че изобщо би могла да понесе среща с него. С този грубоват и суров мъж, на когото бе отдала ранимото си сърце, само за да го затвори завинаги след това. Дори и само при мисълта, че ще се здрависа с него, пулсът й се ускоряваше. Страхуваше се да не изгуби самообладание, да не се изчерви или да не й се завие свят.

Или, да пази господ, да не заплаче.

Толкова ужасно много й липсваше. Когато не го виждаше и имаше много ангажименти, можеше да се справи. Но сега трябваше да се изправи лице в лице с тази ужасна загуба.

— Ако смяташ, че не можеш да го направиш — наруши тишината адвокатът й, — тогава се опасявам, че ще трябва да забравиш за тези пари.

— Не. Би ли ми изпратил договора по факса? Направи го неоспорим. И ми прати адреса и телефоните за връзка с бившия ми съпруг.

Не можеше дори да произнесе името му.

— Сега имам среща. Не е толкова спешно, нали?

— Разбира се, че е спешно, за бога — сопна се тя. — Направи го веднага, Ричард. Трябва да хвана самолет.

 

 

Стаята в хотел „Роял Дейвид“ поне бе луксозна. Юнона я бе резервирала на летището, в някаква малка будка, питайки се какво, за бога, прави. Но високата цена гарантираше факс и интернет връзка. Освен това мястото бе близо до ресторанта на Джак, в центъра на Единбург. Стаята й бе с изглед към калдъръмена улица и за разлика от ужасно студения пролетен ден навън, тъй като Единбург бе обвит в нетипична за сезона мъгла, вътре бе топло, а камериерката бе запалила камината, където сега весело пропукваше буен огън. Сигурно би й харесало тук, помисли си тя, при други обстоятелства.

Но обстоятелствата не бяха други. Беше отишла с колата до „Хийтроу“, а няколко часа по-късно вече бе тук, в Единбург. В един и същи град с Джак. И скоро щеше да го види отново. И да го помоли за услуга.

Държа се нелепо, направо детински, каза си тя, ядосана на себе си. Джак Дарлинг бе част от миналото й. Какъв бе проблемът тогава?

Факсът от Ричард бе в чантичката й. Юнона го извади и набра номера, преди да се е изнервила напълно.

— Ресторант „Пушената сьомга“. Добър ден.

— Бих искала да говоря с Джак Дарлинг, моля.

— От пресата ли сте?

— Не. — Юнона се постара да звучи спокойно. — Обажда се съпругата му, Юнона Чеймбърс.

Последва пауза.

— Ще проверя дали е свободен. Изчакайте, моля.

И по линията прозвуча камерна музика. Само след секунди момичето отново бе на телефона.

— В момента има среща. Може ли да запиша номера ви? Той каза, че ще ви потърси.

Подлец! Среща, значи, как ли пък не. Юнона горчиво се запита дали не е с някоя млада шотландска хубавица.

— Чудесно — успя да отвърне тя. — Отседнала съм в хотел „Роял Дейвид“.

— Отлично. Той ще ви се обади.

Юнона затвори и се загледа в празното пространство, връхлетяна от чувство за провал. Не бе сигурна какво точно бе очаквала. Яростен изблик? Съжаление или презрение? Каквото и да било — някаква явна конфронтация. Сега нямаше представа какво да прави. Нямаше начин да се обади на Джак и да го моли за среща. Да се появи в ресторанта? Това би било още по-лошо. Представи си унижението, ако бъде изхвърлена от охраната…

Е, това беше. Поредният скъпо струващ опит, който я отведе в задънена улица. Разочарованието сякаш стягаше сърцето й и тя се замисли дали сделката бе пропаднала, или все пак имаше някакъв друг начин…

Телефонът звънна. Юнона подскочи сепнато. Вторачи се в слушалката, без да смее да вдигне.

Телефонът продължи да звъни. Пресегна се да вземе слушалката с потна длан.

— Юнона Чеймбърс — каза тя.

— Обажда се Джак. — Тонът му бе леден, но дори и само звукът на гласа му я замая, почти й се зави свят; добре че бе седнала на ръба на леглото. — Какво искаш?

— Искам да подпишеш едни документи.

— Ще трябва да почакат. Тази вечер имам важен банкет. Лично ще готвя някои от ястията. В чест на принцесата на Швеция.

— Трябват ми днес. Много е важно за мен, Джак. — Ненавиждаше се, задето го прави, но нямаше друг начин. — Моля те да ми направиш тази услуга. Долетях чак в Шотландия за твоя подпис, ще дойда, където и да си.

Последва мълчание, тя чакаше с изтръпнало сърце.

— Не можеш — обади се накрая той. — Аз съм в двореца Холируд и охраната няма да те пусне вътре. Аз ще дойда в хотела ти.

— Кога можеш да дойдеш?

— Все така досадна — ядоса се той. — Ще дойда веднага щом мога.

Юнона беше принудена да се съгласи.

— Съжалявам. Много мило от твоя страна. Благодаря ти, Джак.

Чу щракване по линията; беше затворил. Тя бавно остави слушалката. Изпитваше непреодолимо желание да хукне към огледалото и да провери грима си, но устоя, макар и с голямо усилие. Все още имаше гордост; Джак Дарлинг трябваше да я приеме такава, каквато е.

 

 

Когато той позвъни от фоайето, тя реши да слезе долу, за да се срещнат там. Би било прекалено интимно да го покани в спалнята си. Взе документите и си каза, че трябва да бъде пределно учтива. Джак й правеше услуга, не биваше да го забравя.

Той стоеше до рецепцията и потропваше нетърпеливо с пръсти — жест, който й бе до болка познат. Юнона го огледа от глава до пети, само за миг. Той носеше много скъп и отлично скроен костюм, тъмната му коса бе леко прошарена и това му отиваше. Потърси с поглед дали носи скъп часовник, не. Но пък Джак винаги бе избягвал украшенията.

Бързо отиде при него, тъй като не искаше да я забележи, че го оглежда.

— Благодаря ти, че дойде — каза тя и се усмихна притеснено.

Светлите му очи бяха безизразни и сърцето й се сви.

— Много съм зает, Юнона. Какво искаш?

Тя махна с ръка към чаения салон.

— Може ли да седнем за малко?

Той кимна. Тя избра маса близо до запалената камина и поръча кана „Ърл Грей“, за да намери работа на сервитьора.

— Какво има? — попита Джак, без я поглежда.

— Искам да подпишеш тези документи. Така ще мога да взема заем, гарантиран от половината пари от продажбата на къщата. Те са в попечителски фонд. — Юнона се изчерви силно. — В случай че решиш да ме съдиш.

Думите й го накараха да се оживи.

— Какво?

— В случай че ме съдиш за издръжка.

Лицето му потъмня.

— Мили боже, жено. Арогантността ти няма край, нали? Мислиш ли, че бих те съдил за пари? Господи, наистина бях забравил колко велики и надменни са наследничките на Чеймбърс.

Юнона намираше, че той изглежда адски привлекателен; копнежът по него се надигна в гърдите й и тя не можеше дори да го погледне в лицето.

— Не — успя да отвърне. — Никога не съм го мислила. Зная, че си прекалено горд. По-скоро би умрял от глад.

— Адски си права. — Още беше бесен. — Тогава за какво е попечителският фонд?

— Адвокатите ми настояха.

— Дай ми проклетите документи. — Джак направо ги дръпна от ръцете й и ги подписа с платинената писалка, която държеше в джоба на сакото си. — Ето, готово. Кажи на адвоката си, че моят ще му изпрати документ, който ти гарантира, че няма да имам никакви претенции към теб в бъдеще. Истината е, че някак си успявам да изкарам прехраната си.

— Ти постигна много. — Почувства се неловко. — Поздравления.

— Да, така е. — Джак я погледна с каменно изражение. — Ресторантът в Банф е плътно резервиран още от първата седмица след откриването си. Намерих финансиране и за друг. Лично обучавам всичките си готвачи. Недостатъчно платени хлапета от най-добрите хотели. Всички получават акции в компанията. Вече имам капитал за над милион, а едва съм започнал.

— Къде живееш? — попита тя, докато сгъваше документите и ги прибираше в чантата си.

— Имам къща в провинцията в Банфшиър, недалеч от първия ресторант, както и апартамент в града. — Усмихна се леко. — Защо се интересуваш?

— Просто от любопитство.

— Празните приказки никога не са били силната ти страна, Юнона. Поне не и с мен. — Очите му се плъзнаха по строгата й, елегантна рокля. — Сгодена ли си вече?

Тя се дръпна рязко назад, шокирана.

— Не, естествено, ние тъкмо се разделихме. Живея в една къща с другите момичета.

— Колко мило — подигравателно отбеляза той. — Мислех, че досега ще си намерила поне някой милионер.

— Работя — сопна се тя. — Затова съм тук. Заради фирмата си.

— Е, късмет в начинанието. — Дори не я попита с какво се занимава. — Трябва да се връщам в двореца. Приготвям десерт от захарни мишки — кухи захарни мишки с червени боровинки. Много деликатна изработка. Нямам вяра на помощник-готвача.

Изправи се. Юнона се помъчи да преглътне следващия въпрос, но не успя. Изгаряше от любопитство и думите сами се изплъзнаха от устата й:

— Ами ти, Джак? Виждаш ли се с някого?

Той се обърна сякаш на забавен каданс и я погледна с непроницаемо изражение на лицето.

— О, да — отвърна той. — Имаше няколко момичета. Но сега съм с една жена и нещата са малко по-сериозни. Казва се Мона Макалън. Мисля, че би я харесала, Юнона, ще ви запозная някой ден.

— О. — Не можа да измисли подходящ остроумен отговор; гърлото й отново бе пресъхнало. — Много мило — успя да прошепне тя. Потупа чантата си, от която се подаваха подписаните документи. — Благодаря ти за това — каза тя. — И аз трябва да тръгвам, преди да са затворили банките.

— Довиждане — отвърна само той, погледна разтревожено към стенния часовник във фоайето и излезе бързо през въртящите се врати, без да се обърне назад.

Искаше й се да остане и да погледа след него, но успя да си наложи да тръгне. Думите му я бяха наранили дълбоко. Болката бе непоносима, но, слава богу, й оставаха само няколко часа преди полета. Трябваше да се качи в стаята си, да изпрати документите по факса на Ричард, после да говори с личния си банкер. Адвокатите на Емили чакаха на телефона. Както и Клодет — в офиса си в Ню Йорк.

Докато се прибере у дома, вече бе единайсет часът и тя бе изтощена. Атина седеше в кухнята по нощница, бъркаше чаша какао и си бъбреше с Диана.

— Къде е Венера? — попита Юнона, докато сваляше палтото си.

— Още я няма. Мисля, че има нощни снимки.

Юнона примигна.

— Тя наистина ли снима филм?

— Започнаха днес — обясни Диана. — Ти къде беше?

Тя отвори чантата си и извади комплект ключове.

— Купих апартамент. С договор за наем за петнайсет години.

— Ти си луда — притесни се Атина. — За какво ти е?

— За да го давам под наем. — Беше прекалено уморена, за да обяснява. — Вече дори е отдаден под наем. Трябва да намеря и други. — Помъчи се да потисне напиращата прозявка. — Ще замина за Рим за няколко дни.

Диана се усмихна многозначително на братовчедка си.

— Ще те закарам до летището. Трябва да летя до Париж.

— Виж ти, виж ти — възкликна Атина. — Каква стана тя. Всички сме работещи жени.

— Какъв срам — съгласи се Юнона, но не го мислеше. Всъщност изпитваше някакво вътрешно задоволство. Имаше нещо, за което да се хване, когато се замислеше за Джак и за разбитото си сърце.