Луиз Бегшоу
Наследнички (25)

Двадесет и трета глава

Слънцето залязваше над Рим. Диана стоеше облегната на парапета на площад „Кампидолио“ и гледаше към Римския форум. Беше топла пролетна вечер и камъните под краката й сякаш излъчваха топлината, която бяха погълнали през деня. От тази височина пред нея се откриваше забележителна гледка. Пред погледа й се издигаше арката на Домициан, зад останките от основите на сената можеше да видят руините на двореца на Цезар, а зад тях се простираше хълма Палатин. Беше изключително красиво и внезапно изпита прилив на задоволство, сякаш проникна чак в костите й, също като топлината, излъчвана от земята.

Беше работила здраво. Нямаше никакво размотаване по ресторанти, за да се наслаждава на спагети със зелени подправки или пресни горски гъби. Диана направо отиде на строителната площадка на хотела, който се намираше срещу църквата „Св. Йоан Латерански“, и през изминалите няколко дни бе работила по интериора до изтощение. Този път нямаше да има никакви спортни съоръжения, нито спа център. Диана беше обмислила много сериозно проекта. Карл я бе предупредил, че бизнесът е много голям и няма право да бърка. „Виктрикс“ щеше да се отличава от „Хилтън“, „Савой“ и останалите реномирани хотелски вериги. Трябваше да въплъщава две неща: на първо място — върховен лукс, а на второ — уникална атмосфера. В „Ковънт Гардън“ гостите щяха да се потопят в модерния и луксозен, но и здравословен живот в Лондон, който бе център на консуматорското общество. В Ню Йорк хотелите на веригата вече бяха ориентирани към бизнесмените. В Рим тя искаше да предложи ненадминато гастрономическо удоволствие, както и да подчертае неповторимото излъчване на Вечния град.

Диана стигна до решението след дълго обмисляне. След това се бе заловила за работа. Обичайно бавните работници в Италия нямаха никакъв шанс с нея. С парите на Карл Родън можеше да осигури експедитивно обслужване. Тя настояваше за бързина. Перлата в короната на „Виктрикс Рим“ щеше да бъде фантастичен ресторант. Най-добрият в един град, който се славеше с прекрасна храна. Диана подписа договор с най-прочутия сладоледен салон в Рим, точно до фонтана „Ди Треви“; отмъкна най-добрите готвачи не само от другите реномирани хотели, но и от закътани малки гостилнички, където менюто бе само на италиански и туристи не стъпваха изобщо. Имаше възможност да назначи главен готвач от ресторант, включен в справочника „Мишлен“, но тя предпочете възхитителните ястия на шейсетгодишна готвачка, която притежаваше малко кафене в Трастевере.

Разположи ресторанта на най-горните два етажа, като се погрижи да има прозорци от пода до тавана, за да се наслаждават гостите на красивата гледка, докато отпиват от виното си. После идваше ред на декора. Как би могла да направи „Виктрикс“ уникален? Всички хотели в Рим слагаха снимки на града, стари картини в масивни рамки и акварели. Диана реши, че може да измисли нещо по-добро.

Искаше да улови духа на града. Нае двама куратори и се впусна в истински лов на антики. Щеше да ги изложи на видни места — във фоайето, дори и в по-скъпите апартаменти. При влизането си гостите щяха да се озовават сред изящни антики и ценни предмети. Диана купи статуи, оръжия, монети, бижута, датиращи от времето на Римската империя до Ренесанса, от праисторическата епоха до периода на Втората световна война. Това щеше да бъде хотел, но същевременно и музей. А освен това, мислеше си с усмивка Диана, тук щяха да се предлагат и най-разкошните коктейли „Белини“, приготвени с фреш от праскови и отлежало шампанско.

Въодушевлението й заразяваше всички на строежа. Готвачите, кураторите, интериорните дизайнери, всички се запалиха от идеята. Това нямаше да бъде просто поредният хотел.

— Хората ще идват да видят хотела дори и да не са отседнали в него — закани се Диана. — Намираме се встрани от центъра, затова хотелът трябва да се нареди сред забележителностите на града.

Джована Берлучи, художествен директор на Музея на републиката, стоеше до нея и се възхищаваше на бюста на Брут, който Диана бе купила на безумно висока цена.

— Si, е magnifico^[1] — не можа да сдържи възхищението си тя.

— Grazie^[2] — отвърна Диана и наклони глава. Наистина беше доволна от покупката. Щяха да са нужни още месеци наред, за да се обзаведе, да се наеме персонал и оборудване, но вече имаше визия за цялостната концепция и облик на хотела.

— Ще бъдете доволна — опита се да продължи на английски Джована, — че синьор Родън ще може да види с очите си това questa ventura^[3].

— Моля? Не. — Диана се усмихна кисело. — Ще го види, когато е готово. Той е в Ню Йорк, в централния офис.

— Не, не. — Джована се усмихна, разкривайки кривите си зъби. — Той се обади на мен в музея. Питал за покупката на статуята „Рома Виктрикс“.

Естествено. Централната фигура за централното фоайе. Трябваше да я купи. Как можеше „Виктрикс Рим“ да няма своята „Рома Виктрикс“? Но цената на статуята съставляваше огромна част от бюджета — деветстотин хиляди евро. Увереността й се изпари. Ами ако Карл Родън реши, че действа прибързано, че харчи неразумно… или още по-лошо, че Диана е просто аматьор…

— Какво му казахте за статуята? — попита тя, като се помъчи тонът й да не издава чувствата й.

— Казах му, че е забележителна творба и вие взели на сметка.

Диана се успокои мъничко.

— Grazie, Джована.

— Ма u vera^[4].

— Lo lo solo…^[5] — съгласи се Диана. — Той остана ли доволен?

— Да. И идва да види статуята. Също и хотела.

— Идвал е тук? — Връхлетя я мощна вълна адреналин, стомахът й се сви. Тя се зарадва, че работниците и чистачите бяха заети и никой не можеше да види как се изчервява. — Е, управителите на обекта ще го разведат наоколо. Утре заминавам за Лондон, трябва да довърша работата си в „Ковънт Гардън“. Ще се върна, когато хотелът е готов за обзавеждане.

— Кога заминавате утре?

— Полетът ми е в седем вечерта.

Джована се усмихна многозначително. Тя бе леко прегърбена възрастна жена с криви като на вещица зъби, но много умна.

— Няма нищо, ще го видите. Той идва a l’undici^[6].

Диана отвори уста и понечи да каже нещо, но забеляза как Джована я наблюдава внимателно и реши да си замълчи и да си придаде спокоен вид.

— Значи явно ще се засечем — каза тя.

— Аха — отвърна само италианката, но развеселеният й тон казваше всичко.

 

 

Диана бе приключила работа в пет следобед и повървя пеша до центъра на града. Нямаше смисъл да се хваща такси в Рим — навсякъде беше прелестно, а и така щеше да изразходи калориите от знаменития италиански сладолед. Носеше чифт от лимитираната последна колекция обувки с равна подметка на „Марк Джейкъбс“ и в съчетание с лек копринен костюм с панталон на „Армани“ се чувстваше удобно и стилно облечена, като при това й бе прохладно дори и под жаркото италианското слънце. Беше отседнала в малък хотел близо до „Театро ди Марсел“ и затова обичаше да се отбива до Римския форум. Сядаше за пет минути на стъпалата, взираше се в избледнялата красота на мястото и успяваше да си възвърне усещането за равновесие и покой. Някога Рим е бил центърът на света. Сега това бе Ню Йорк. Хотелът, който проектираше за Карл Родън, щеше да съчетае двата свята.

Задъвка леко долната си устна. Дали той щеше да го види по този начин? Обектът „Ковънт Гардън“ бе далеч по-лека задача — хотелът бе почти завършен, когато тя се бе включила в проекта. „Виктрикс Рим“ все още се строеше. Диана искаше Карл да види проекта й готов, представен по подходящ начин.

Вместо това трябваше да му даде каска и да го разведе из строителната площадка.

Запита се дали изглежда толкова добре и с каска… Стига. Не ставай смешна, смъмри се и се извърна от железния парапет. Проектираният от Микеланджело площад „Кампидолио“ вече опустяваше, туристите се връщаха обратно в хотелите си, за да похапнат. Тя не бе имала възможност да се наслади истински на Рим. Но сега само искаше да се измъкне оттук и да си тръгне, възможно по-скоро.

Карл Родън. Бе се държала леденостудено с него в нощта, когато се бяха запознали. Беше го определила като неподходящ кандидат за съпруг. Беше преценила, че не може да компенсира попечителския фонд на чичо Клем…

Ами сега?

Сега се срамуваше. Бе преценила напълно погрешно Родън, човекът, който й бе дал шанс да се раздели с имиджа на разглезена и безполезна жена, която мисли само за партита, и да постигне нещо в живота си. Работеше и се наслаждаваше на работата си. Диана се изчерви от срам, като се сети каква бе само допреди няколко седмици. Тогава бракът по сметка й се бе струвал отлична идея — всички момичета от елита искаха да си хванат някой милиардер за съпруг. Но сега не искаше да бъде жена на Карл Родън. Искаше самата тя да бъде като него.

Сепна си и се смъмри сурово. Бързо заслиза по стръмните каменни стъпала, които водеха от „Санта Мария ин Ара Цели“ — прелестната църква, на чието място някога бе стоял храмът на Юнона Монета. Какво ли би казала братовчедка й Юнона за подобно отношение. За това, че Диана не искаше богат съпруг и че почти не я бе грижа за попечителския фонд. Далеч от Англия, от Бей Линг и къщата им в Нотинг Хил, всичките им малки хитрини приличаха просто на детска игра.

Слънцето бавно залязваше и угасващата светлина на деня удължаваше сенките, които хвърляше неофашисткият мавзолей на Виктор Емануил Втори. Близо до хотела й имаше ресторант, който много харесваше — мрачен и леко клаустрофобичен, но пък предлагаше фантастична италианска храна. Щеше да си поръча бутилка отлично „Брунело“ за малко лукс, както и задушен заек, а за предястие — спагети с трюфели и гъби, съвсем малка порция, както правеха италианците.

Диана се опита да се концентрира само върху вечерята. Непрекъснато се увличаше в странични мисли. Това бе едва втората й поръчка. Не можеше да се издържа само с тези петдесет хиляди, дори и ако Карл Родън харесаше крайните резултати. И имаше само един-единствен клиент. За когото започваше да си мечтае…

Карл сам й го бе казал, спомни си Диана. Не се интересуваше от нея.

Освен това тя бе видяла приятелката му — живо въплъщение на кукла Барби. И дори и да бе зарязал точно тази красавица, сигурно мястото й вече бе заето от точно същата такава — кльощаво момиче без никакви женствени извивки, а не като Диана, която се гордееше с тялото си на звезда от четиридесетте години на миналия век — с много тънка талия и едър бюст. Щом Карл Родън предпочиташе типа жени от модния подиум, тя не би могла да се съревновава с тях.

И бездруго той бе заявил, че не може да спи и да работи с нея. Тя нямаше други клиенти. Хотелът „Ковънт Гардън“ щеше да отвори врати едва след месец, а „Виктрикс Рим“ — след шест. Ако държеше на работата си, повтори си отново мислено Диана, не биваше дори да си помисля да оплеска нещата.

Чудесно. Тя крачеше уверено, потънала в мислите си. Опитваше се да започне на чисто. Нямаше място за безполезни романтични увлечения. Утре щеше да се появи на срещата в най-обикновения си костюм и без никакъв грим. Ще се види с Карл, ще му обясни какво прави, после ще се извини и ще си тръгне.

Реши да пропусне задушения заек и да си поръча вечеря в стаята. Щеше да си легне рано. Можеше да пробва да звънне у дома, да поговори с другите момичета за Бей Линг.

Каквото и да е, само да се разсее от мислите си.

 

 

Леко нервна, Диана се събуди рано. Облече си вталена рокля с копчета отпред, среса косата си, сложи си лек бронзиращ овлажнител и тръгна към „Виктрикс“. Родън щеше да пристигне едва след няколко часа, така че имаше шанс да подготви мястото. Налагаше се да му представи визията на хотела насред прахоляка и строителните отпадъци, докато слагаха плочки и водопроводни тръби. Едва вчера тя бе поръчала постаменти за статуите — искаше да ги нареди по местата им и се надяваше той да има добро въображение. Огромните прозорци с викториански рамки бяха вече сложени по горните етажи. Диана възнамеряваше да освободи терена от работници и поне да изтъкне пред Карл огромното пространство, да му покаже прелестното разположение на хотела, гледката към „Св. Йоан Латерански“, великолепната базилика, която се намираше точно пред тях, както и древните стени на града в източна посока.

След като приключеше с това, щеше да изтича обратно в хотелската си стая, да се изкъпе отново и да почисти лицето си, след което да облече най-неугледните си дрехи. Беше си взела и чифт груби обувки с ниска подметка за дълго ходене, както и костюм с дълга пола „Джийн Муир“, който й придаваше леко безформен вид. В гардероба й нямаше нищо, което да можеше да се определи като наистина грозно, а сега нямаше време за пазаруване. Но въпреки това имаше намерение да изглежда възможно най-непривлекателно. Рано сутрин в Рим бе хладно, но от бързането страните й бяха порозовели. Бе решила да не слага чорапи; дългите й крака бяха гладки и загорели от слънцето, а косата й блестеше — върху основния цвят на тъмен кестен сега проблясваха медни кичури с меки оттенъци на червеникавокафяво и карамел.

Но Диана нямаше време да мисли за външния си вид. С чанта „Гучи“ и чифт огромни слънчеви очила тя направо тичаше през града. Когато пристигна до хотела, бе леко задъхана. Смутено се огледа и забеляза малкото кафене отсреща, където италианците се отбиваха за сутрешна закуска: сладка кифличка може би, но задължително миниатюрна чаша страхотно еспресо, гъсто и силно. То доставяше необходимата доза кофеин само след десет секунди. Мислено си отбеляза да направи подобен бар и във фоайето на „Виктрикс“. Американците и англичаните щяха да предпочетат да закусят по стаите, но римляните, за чието одобрение тя мечтаеше, щяха да си искат кафето.

И точно сега бе напълно съгласна с тях. Пресече улицата тичешком, през натоварения трафик, в който шофьорите опасно бързо минаваха по тесните улички към центъра на града, и се озова в кафенето.

— Buongiorno… un caffu, per favore^[7] — задъхано изрече тя.

— Ecco^[8]. — Сервитьорът й подаде порцелановата чашка и Диана отвори чантата си, за да плати.

— Започваш рано. — Диана чу познат глас зад гърба си и направо подскочи от изненада.

Карл Родън стоеше точно зад нея. Имаше тен и носеше идеално скроен лек вълнен костюм, черни обувки и масивен платинен „Ролекс“. Тъмните му очи се присвиха развеселено и тя се изчерви.

— Карл! Какво правиш тук?

— Мисля, че имам право да посетя собствения си хотел — меко отвърна той.

— Аз… да, естествено. — Диана порови в чантата си за няколко евро, за да прикрие смущението си.

— Grazie.

— Prego^[9].

— Но аз не те очаквах преди единайсет. — Диана знаеше, че изглежда смутена. Бузите й розовееха от бързането, косата й бе разрошена, имаше грим, макар и съвсем лек, но достатъчен. И отчаяно й се искаше да закопчае горното копче на роклята.

— Предпочитам да пристигам по-рано. Така мога да видя обекта, преди някой да е имал възможност да го разкраси. — Родън я погледна и очите му проблеснаха закачливо. — Ти затова ли си тук толкова рано? За да понагласиш нещата за мен?

Хваната натясно, тя си призна.

— Разбира се.

Той кимна към еспресото.

— Изпий го. Добро е.

Тя покорно надигна чашката и изгълта кафето наведнъж. Беше горещо и ароматно, макар точно сега да нямаше нужда от допълнителна енергия. О, господи! Той бе толкова привлекателен, с прошарена коса и сурова, но чувствена уста. От вълнение съвсем се напрегна; тя отбягваше погледа му.

— Ще идем да го видим сега. — Родън мина покрай нея, за да остави чашката си на бара, и Диана се помъчи да не трепне, когато ръкавът му се допря леко до роклята й. — Можеш да ми разкажеш какво си направила. Да видим дали си заслужила хонорара си.

— Но още не е готово — възрази Диана. — Всичко е в процес на строене.

Той сви рамене.

— Мислиш ли, че ще чакам да завършиш един скъп ремонт, докато реша дали го одобрявам, или не? Това ми е професията, Диана. Колкото и изненадващо да е за теб, все пак имам известен опит.

Тя преглътна смутено.

— Да, разбира се. — Трябваше да престане да повтаря това. — Ще ти покажа.

Карл отвори вратата и излезе навън. Диана го последва, доволна, че може да си поеме дъх и да престане да се държи като смутена ученичка. Знаеше, че е леко потна и сгорещена от бързането; не беше в идеалния си вид, не бе полагала специални усилия. Толкова по-добре. Каза си, че трябва да погледне на нещата откъм добрата им страна. Така поне можеше да иде на летището няколко часа по-рано.

Строителният обект бе почти пуст. Нямаше никого, освен двамата пазачи, които се прозяха, докато махаха за поздрав на Диана.

— Къде са работниците? — попита Карл, когато влязоха в хладното мраморно фоайе.

— Сигурно се шегуваш. — Зарадва се, че може да говори по работа. — Още няма и осем часа. Ти си в Италия, Карл. Тук работят по този начин.

— Значи се бавят?

— Моят екип работи по-дълго от всеки друг в този град, но все пак са по-бавни, отколкото в Ню Йорк или Лондон. — Диана сви рамене. — Виж, освен това те се отнасят с много по-голямо внимание към изработката на всеки детайл и се стараят да запазят сградата… наистина обичат това място. Някога е било истински palazzo^[10]. Мисля, че няма да останеш разочарован.

Той не отговори.

— Разкажи ми за „Виктрикс Рим“. Това ще бъде един от представителните ни хотели на континента — след Париж и Берлин.

Диана осъзна, че е ужасно нервна. Карл изобщо не бе настроен за флиртуване. Сега гледаше един празен коридор, в който единственото красиво нещо бяха прашните мраморни стени и елегантните пропорции. Дали тя щеше да успее да го накара да си го представи пълнен с богати туристи, филмови продуценти и индустриалци?

— Смятам, че този хотел трябва да е пропит с атмосферата на Рим. Не сме в центъра на града, затова се стремим хотелът да си спечели реномето на туристическа забележителност. Залагам на историята и лукса.

— Продължавай.

Изражението му бе абсолютно непроницаемо.

— Ще има всички стандартни удобства на петзвезден хотел. Но ни трябва и нещо различно, нещо, което никое друго място в Рим не притежава. От една страна, ще предлагаме висококачествено обслужване; в момента избирам обзавеждане и набирам персонал за ресторанта, който ще е най-добрият в града.

Той изглеждаше скептичен и Диана усети как сърцето й леко изтръпва.

— Много смело твърдение — заяви той.

— Успях да отмъкна от конкуренцията най-известните готвачи, при това познати само на ценителите. Инвестирала съм дори в специалисти по коктейли и истински италиански сладолед. В замяна „Виктрикс“ им предлага платинен пакет за компенсация.

— За моя сметка?

Диана не трепна; той щеше да я разкъса на парчета, ако му покажеше притеснението си.

— Да, шефе. За твоя сметка.

Само за секунда й се стори, че забелязва проблясък на удоволствие в кафявите му очи, когато го нарече така. Сърцето й трепна от вълнение и тя отмести поглед, за да не забележи той смущението й.

— Горните етажи имат стъклени стени, за да могат посетителите да гледат как слънцето залязва над града, докато вечерят. Американски лукс и италианска кухня.

— Ще отидем там после. Но ти каза, че това е едната ти водеща идея.

Тя кимна.

— Страхотната храна изцяло зависи от добрите майстори-готвачи. Другата силна страна на този хотел ще бъде историята. Струва скъпо, много по-скъпо от ресторанта. Всъщност… — Тя леко пребледня. — Отделих и последното пени от бюджета за тази цел и искам да похарча още малко.

— Разкажи ми по-подробно.

— Искам „Виктрикс“ да е като музей. Ще поставим истински ценни предмети от различни епохи във всички най-хубави стаи, а в общите помещения ще разположим уникални произведения на изкуството. От статуята на богинята на победата до бюста на Брут в главния коридор на приземния етаж. Туристите ще идват само за да видят произведенията на изкуството и да пият чай в градината на страхотно високи цени. Отсядането в този хотел ще бъде проява на изискан вкус.

— Да. — Той кимна. — Нека се разходим, за да ми покажеш къде ще стоят по-важните артефакти.

Диана го разведе наоколо.

— Тук ще има статуя на Аполон от трети век, а на стената ще сложим копие на рисунка на Микеланджело… Участвам в наддаване на търг за един шлем и меч от знаменития галски легион на Цезар, които да поставим във фоайето пред основната зала на ресторанта. В тази ниша ще има прекрасна статуя на императрица Юлия Домна, на която й липсва само връхчето на носа…

Приключиха обиколката в задната градина. Диана му показа сътвореното по нейния проект: гъсти чемширени плетове, лавандула, портокалови и лимонови декоративни дръвчета, както и маслинови дървета с бели стволове.

— Джована ми каза какъв е планът ти за това място. — Родън поседна на старинната пейка от ковано желязо, поръчана от Испания, която Диана бе разположила близо до фонтана, чиито водни струи проблясваха под слънцето. — Искаш да сложиш тук статуи на богини, на които са наречени братовчедките ти и ти самата: Диана, Юнона, Атина и Венера.

Тя се изчерви, засрамена, че са разкрили малката й проява на суета. Вярно беше. Но тя го бе замислила като малка шега само за посветени. Прекрасните статуи струваха десетки хиляди лири, платени с парите на неговата компания. Погледът на Карл бе неразгадаем. Тя се замисли с ужас дали няма да изгуби хонорара си заради това.

— Изглеждаш шокирана? Това са имената, нали? Известните братовчедки Чеймбърс — Диана, Юнона, Атина, Венера.

Тя само кимна с пресъхнала уста.

— Какво, нима си мислеше, че няма да проверя какво правиш? Твоят проект за ремонт на хотела вече изчерпа бюджета за този обект.

— Съжалявам. Просто реших, че може да е забавно… Статуите наистина са прекрасни, Карл, и ще стоят много добре в тази градина… — Гласът й постепенно заглъхна. — Виж, наистина е малка шега, но не е за сметка на хотела. Приемам задълженията си много сериозно.

— Хей. — Той се усмихна за първи път и тя внезапно долови ирония в гласа му. — Не се сърдя. Само съм… заинтригуван.

Изпита такова силно облекчение, че колената й направо омекнаха. Дискретно се пресегна и потърси опора в каменната стена. Надяваше се той да не забележи.

— Това е. — Постара се да звучи отривисто и делово. — Какво мислиш? Още сме на много ранен етап, но „Виктрикс Рим“ ще стане уникален хотел.

Сега Карл се усмихна широко и сякаш слънцето надникна иззад облаците.

— Да, много е добре. Идеята за музейните експонати е отлична. Хотелите ми трябва да станат нарицателно за висока класа, но в никакъв случай да изглеждат еднакво. Ще увелича бюджета ти с още един милион евро. Намери и малко по-интересни артефакти, освен тези с най-висока художествена стойност. Неща, за които хората ще говорят. По-масово изкуство.

Диана веднага го разбра.

— Някоя детска играчка, табелка с надпис „публичен дом“…

— Искам да съживиш Древния Рим.

Тя грейна.

— Благодаря, шефе. Ще го направя.

— И не ме наричай „шефе“ — каза той.

— Защо? — засмя се тя, доволна, че е харесал идеите й.

— Защото ме възбуждаш, когато го казваш.

Диана замръзна на мястото си, не смееше дори да си поеме въздух, нито да го погледне. Много бавно вдигна очи към лицето му. Родън я гледаше преценяващо, внимателно. Тя се опита, но не успя да потисне силното изчервяване, което тръгна от шията й и стигна чак до бузите. Колкото до роклята, мислено отбеляза Диана, все едно я нямаше; тялото й се напрегна и реагира на погледа му, сякаш не носеше нищо, освен бикини.

— О, боже — без капка разкаяние възкликна Родън. — Ела с мен в хотел „Хаслър“. Трябва да поговорим за това.

 

 

Седяха заедно във фоайето на хотела му, най-изисканият в Рим. Диана не можеше да не оцени разположението му на върха на Испанските стълби, но бе абсолютно сигурна, че новият „Виктрикс“ ще се превърне в по-известна забележителност. Но сега не можеше да мисли за работата. Карл бе проверил съобщенията си на рецепцията и се бе присъединил към нея, седеше насреща й толкова близо, че коленете им се докосваха. И Диана не знаеше какво да си мисли; сърцето й биеше лудо, дишаше учестено. Можеше да изгуби работата си или сърцето си. А тя не искаше да се прости нито с едното, нито с другото.

— Карл…

Той вдигна ръка.

— Опитът има предимство пред красотата. Аз ще започна първи, после ти можеш да кажеш каквото поискаш.

— Добре. — Тя сви рамене, предаде се. Той знаеше как да се налага.

— Ти предложи блестящи идеи за два от моите хотели. Току-що обсъдих твоя проект за съчетаване на отлична кухня с музейни експонати с няколко души. Всички много го харесаха. Миналия път получи двадесет и пет хиляди, защото се включи на финала и само подобри визията на хотела ми. Този път си в основата на дизайна. Ще получиш истинска комисиона. Ето.

Бръкна в джоба на сакото си и извади кафяв плик.

— В Италия наричат това bolla.

Диана го отвори с треперещи пръсти и зяпна от изненада. Вътре имаше чек за сто хиляди на името на нейната малка фирма.

— Сигурно се шегуваш. Това са прекалено много пари.

Карл поклати глава.

— Трябва да проучиш по-добре нещата, Диана. Имаш вроден талант за тази работа, но трябва да научиш доста, ако искаш да печелиш. Всъщност това е доста малка комисиона за подобен мащабен проект. Повечето вътрешни дизайнери биха получили толкова за един скъп апартамент на Пето авеню. Те обичайно вземат процент от общия бюджет на проекта.

— Значи това са прекалено малко пари?

— Хонорарът е съвсем приличен, защото ти нямаш никакъв опит и защото винаги купувам изгодно. Аз също се стремя да печеля естествено. — Тонът му стана малко по-твърд. — Всъщност съм по-строг с теб, за да докажа, че никога не оставям в бизнеса да ме ръководят други съображения.

— Тогава трябва да ти благодаря за хонорара — меко отвърна Диана. Пъхна плика в чантата си „Гучи“. За по-малко от месец бе спечелила сто двайсет и пет хиляди лири. Още не можеше да се сравни с попечителския фонд на чичо Клем, но за нея тези пари бяха много по-ценни.

— Нека ти дам малък съвет: използвай парите, за да си наемеш много способен консултант по връзки с обществеността. Трябва да станеш известна. Най-трудният момент за теб ще бъде, докато ти възложат следваща поръчка.

— Но ти имаш и други хотели за реновиране.

— Да, и не знам къде ще намеря друг с твоя усет. Това е големият ми проблем.

— Мога да ти предложа човека, който седи точно срещу теб — шеговито подхвърли Диана, но отлично разбираше накъде води този разговор. Тялото й се напрегна в очакване, за да го чуе как го казва.

— Не мога да работя с теб. Привличаш ме прекалено силно.

— Но ти замина за Ню Йорк.

— Не се получи — сви рамене Родън. — През цялото време мислех за теб. В началото смятах, че е заради раздялата ми със Сузи. Затова дойдох тук. Донякъде за да видя хотела. Но най-вече за да видя теб. Да се уверя, че не си чак толкова секси и да спра да мисля за теб. — Той се усмихна. — Само че ти наистина си страшно сексапилна.

Диана вдигна длан към шията си, усетила как внезапно през тялото й преминава гореща вълна.

— Не говори глупости.

— Интересен начин да общуваш с шефа си.

Тя изпъна рамене и изправи гръб.

— Вече не си ми шеф. Само бивш клиент. И знам с какви момичета се срещаш. Запознах се със Сузи, забрави ли? Тя е като двойничка на куклата Барби. Погледни ме. Не съм суперслаба, имам тъмна коса и пищни извивки, дори не съм гримирана.

— Не ти приляга да си просиш комплименти — отвърна Карл. — Сигурен съм, че знаеш колко си красива.

Диана замълча за миг. Желаеше го отчаяно. Но бе започнала да гледа на себе си по друг начин и това й харесваше. Не искаше да разваля всичко точно сега. Дръзко вирна брадичка.

— Знам, че съм хубава жена, Карл. Но не съм най-красивата. Онзи ден, когато бях заедно със Сузи, почти не ме забелязваха. Тя направо омагьосва околните. Мъжете като теб обикновено излизат точно с такива жени. Аз не желая да бъда ничие забавление за една нощ и не искам да бъда зарязана в мига, в който някой те запознае с новоизгряваща на модния подиум двадесет и две годишна красавица. Затова, въпреки че признавам, че те намирам за доста привлекателен… — Не можеше да контролира изчервяването, но гласът й остана равен: — … И макар да бих искала да съм с теб, няма да го направя.

Той се облегна на стола си и я изгледа втренчено. После се засмя.

— Вие сте много странна жена, госпожице Чеймбърс.

— Благодаря.

— Какво биха казали родителите ти?

Красивото й лице помръкна.

— Родителите ми са мъртви, Карл. Баща ми е шофирал пиян, поради което са загинали той и майка ми.

— Много съжалявам — каза той с искрено съчувствие.

— Аз се грижех за сестра си Венера. Двете бяхме сами. Докато чичо ми… — Тя не довърши изречението. — Липсата на родители формира целия ти мироглед. Искам да бъда самостоятелна. Разбираш ли, не съм готова да бъда просто развлечение за някого, дори и за теб. Искам брак, семейство, всичко. Онова, което родителите ми не са ми дали.

Родън се усмихна.

— Обвиняваш баща си, това го разбирам. Но ми се струва, че ми отказваш още преди да съм направил нещо лошо.

— Съжалявам — пророни Диана и този път успя да отвърне на погледа му. — Така е най-добре.

Родън се засмя.

— Много мило. Ти явно си въобразяваш, че ще се отървеш от мен. Не ме познаваш достатъчно добре, Диана. Не се отказвам толкова лесно.

— Може би не, но и ти не ме познаваш. Аз винаги говоря онова, което мисля.

— Ти дори не ми даваш шанс да те опозная. Слушай. Имам предложение. Нека те изведа на вечеря. Дължиш ми поне това.

— Не ти дължа нищо.

— Репутацията ти няма да пострада. Клиент и дизайнер просто вечерят заедно. Ако след това не искаш да ме видиш повече, обещавам да не ти досаждам… поне две седмици.

— Две седмици!

— Както ти казах, не се отказвам лесно. Приписваш ми репутация, която не съм заслужил. Вярно е, че съм излизал с жени само заради красотата им, но както ти правилно изтъкна, Сузи бе изключително привлекателна. Сега сме разделени.

Диана не бе поглеждала нещата от този ъгъл.

— И се намираме в Рим. Мога да се обадя по телефона, да ида в някой нощен клуб и ще бъда заобиколен от поне петдесет млади актриси, модели, както и светски красавици от европейския елит с дълги до кръста платиненоруси коси. Мъжете като мен винаги имат избор. Красивите жени са обичайна гледка в средите, в които се движа. Но ти си различна, в теб има огън. — Наведе се напред и погледна право в очите й; увереният му и властен тон възбуждаше Диана и тя инстинктивно притисна колене. — Когато те видях за първи път на онова вечерно парти, реших, че си привлекателна. Ако си си помислила, че тогава флиртувах с теб, била си права. Може да съм искал да те вкарам в леглото си. Но не изпитвах особено уважение към теб. Напомняше ми за първата ми жена — елегантна, изискана, която се оказа влюбена само в парите ми.

— Не бъди толкова деликатен. Кажи ми всичко направо.

Той отново се ухили.

— Ти можеш да понесеш истината, скъпа. Самата ти с лекота раздаваш оценки.

— Тогава защо си се оженил за нея?

— Бях млад, а тя — много секси. Но когато бизнесът ми започна да запада на третата година, когато имахме кредит и бяхме разширили прекалено много дейността си, се наложи да продам хотела си в Бостън и да заложа собствените си къщи… Тогава тя охладня и ми изневери. Затова се разведохме. Когато те срещнах, бях привлечен от теб, но нищо повече. Едва когато дойде да ме видиш в офиса ми, започнах да променям мнението си. Бях решил, че си просто поредната красавица на лов за подходящ съпруг, но явно бях сбъркал. Ти ме изненада, Диана, а малко жени са способни на това.

Не знаеше какво да отговори. Не можеше да възрази; беше абсолютно вярно, нали така? А сега се разтапяше от комплиментите му. Беше се старала толкова много да спечели уважението му и в същото време бе изградила и огромно себеуважение.

— Ще излезеш на вечеря с мен — добави той и това бе просто заявление, а не въпрос.

— Добре — предаде се тя. — Но не тази вечер. Трябва да се връщам в Лондон, имам резервиран полет.

— Аз ще те заведа в Лондон. Личният ми самолет отлита за „Хийтроу“ тази вечер. — Родън се усмихна. — Можеш да свършиш две неща едновременно: да летиш към дома и да вечеряш с мен в самолета. Има достатъчно обслужващ персонал, който да пази честта ти, не се тревожи. И ако се срамуваш да излезеш на среща с един плейбой, допълнителният бонус е, че само стюардесите ще те видят.

— Добре. — Диана се успокои леко и си позволи да му се усмихне в отговор. Нямаше да си позволи да хлътне до уши по Карл Родън. Прекалено много го харесваше. Дълбоко в себе си се страхуваше какво ще се случи, ако той срещне някоя друга. Тя се боеше, че ако позволеше отношенията им да се задълбочат, той можеше да я разочарова и да разбие сърцето й.

Но изпитваше огромно удоволствие, че го привлича. Не само тя го харесваше — той също я желаеше, дори я преследваше. Страшно се гордееше със себе си, че не беше се хванала за предложението му като удавник за сламка. В една вечеря нямаше нищо лошо. Щеше да се наслади на ухажването на мъж като Карл, макар и само за няколко часа. Вярваше, че напълно го заслужава.

 

 

Диана взе куфара си „Луи Вюитон“ и го понесе надолу. Беше съвсем лек; беше събрала багажа си внимателно и всичките й дрехи бяха прилежно сгънати между пластове тънка опаковъчна хартия. Закриването на попечителския фонд не биваше да се отрази на стила й. Диана разбираше, че трябва да остане заобиколена от лукс заради работата си, да си осигурява само най-доброто и да очаква същото от другите. Истинската оценка за високо качество можеше да бъде дадена само от най-капризния клиент. Тя щеше да продължи да отсяда в най-добрите хотели, да пие отлежали вина, да носи най-хубавите обувки и да опакова идеалния гардероб за лятото по най-изискания начин, с мека хартия, както го бе правил преди иконома й вместо нея.

Вълнуваше се. Щеше да отиде до летището с такси и отново да види Карл. Нищо, което бе правила този следобед, не бе успяло да разсее мислите й. Отиде на разходка из Форума — да, прекрасно, но сякаш не виждаше нищо. После реши да посети Ватикана — същото; изгуби цял час да се реди на опашка на площада пред „Свети Петър“ и когато се озова вътре сред епичната красота на великата базилика, продължи да брои минутите, които оставаха до напускането й на хотела. Всъщност Рим не можеше да й предложи нищо. В четири часа най-сетне не издържа, прибра се в хотела, където изсуши старателно косата си със сешоара и поне три пъти провери грима си.

— Надявам се, че всичко е било по вкуса ви?

Диана примигна; служителят на рецепцията й бе задал въпрос.

— О, да. Абсолютно. Мога ли да получа сметката…

Мъжът я изгледа неразбиращо.

— Il conto, per favore^[11] — повтори тя. Може би той не владееше добре английски. Служителите на рецепцията във „Виктрикс Рим“ щяха да са завършили чужди езици в римските университети и обучени допълнително.

— Да, сметката, разбирам ви, госпожо. Вече е платена. Господин Родън се погрижи.

Тя се изчерви.

— Предпочитам сама да я уредя.

Мъжът разпери ръце в типичен за италианците жест.

— Non posso^[12]. Синьор Родън е много влиятелен, не искам да го ядосам… per piacere?^[13]

Диана кимна.

— Всичко е наред.

— Grazie — отвърна той с признателност.

— Бихте ли ми извикали такси?

Леко притеснено, младият мъж поклати глава.

— И такси ли няма?

— Той изпраща кола за вас, госпожо, много хубава кола, лимузина. — Погледна я умолително. — Даде ми голям бакшиш да ви помоля да се качите в колата. Много е романтично, госпожо, il signor Roden u molto simpatico…^[14]

О, да, помисли си тя, разбира се, че е много simpatico, щом получаваш голям бакшиш, за да натикваш клиентите на хотела в колата му. Но не можеше да се ядоса. Момчето беше бедно; нямаше право да го съди. А и то й се усмихваше с искрена топлота, оценяваше високо романтичния жест на Родън. Намираше се в страната, където обожаваха малките деца и много се радваха на булки.

— Няма проблем — сви рамене тя.

Вратата на хотела се отвори като по даден знак и се появи униформен шофьор, който докосна фуражката си и взе куфара й.

— Добър вечер, госпожице Чеймбърс. — Говореше с идеален нюйоркски акцент и Диана се развълнува, като го чу. — Господин Родън ви поднася най-искрените си почитания, госпожице, и моли да ви закарам до самолета му. Помоли ме да ви предам, че е виждал как шофират италианците и би предпочел да стигнете жива и здрава до летището.

— Чудесно — кимна Диана и се остави да бъде заведена до колата — луксозно обзаведен „Лексус“.

Шофьорът отвори вратата и тя се настани удобно на задната седалка. Очакваше я кофичка с лед и охладено отлежало шампанско „Пол Роже“, а при вида на красивия букет рози в нежни цветове, завързан само със зелена копринена панделка, сърцето й подскочи. Каза си, че това е твърде изтъркан и банален жест, само че съвсем не мислеше така. И когато се разположи комфортно на светлата кожена седалката, обгърната от аромата на розите, Диана положи максимално усилие да овладее надигащата се в гърдите й неимоверна радост.

 

 

— Насам, госпожо, ако обичате.

Любезният стюард я поведе по пистата. Диана бе преминала невероятно бързо и дискретно през летището. Вече се беше стъмнило и навън бе студено. Лекият й тренчкот „Бърбъри“ не можеше да я предпази от необичайно хладната и свежа италианска нощ. Стюардеса, облечена в униформата на „Виктрикс“, вече тичаше към нея с бледосива пухкава пелерина от кашмир, с която уви раменете й.

— Знам — каза Диана, — с най-искрените почитания на господин Родън.

— Si, senora^[15].

Сега вървеше по осветената писта, загърната в кашмирената пелерина, а звездното небе бледнееше на фона на изкуственото осветление. Корпоративният самолет бе огромен; направо приличаше на пътнически. А отстрани бе изписано познатото лого на „Виктрикс“. Беше невероятно внушителна гледка.

Диана се загърна в меката пелерина. В душата й бушуваше вихър от емоции, подобно на куп есенни листа, понесени от вятъра. Вълнение. Силен копнеж. Тази демонстрация на богатство бе като паунско перене на опашка, отлично го съзнаваше, но все пак имаше ефект. Коя жена не би била впечатлена от подобни безспорни доказателства за власт? Карл Родън искаше да й покаже, че се е изправил срещу целия свят и го е завладял. Тя изпитваше страх, а също и притеснение. Трябваше да запази хладнокръвие, да удържи на думата си. Той можеше да покори Уолстрийт, но не и нея. Нищо не се е променило, каза си тя твърдо, докато гледаше нагоре към частния самолет. Съвсем нищо…

Родън си оставаше вълк единак. Пътуваше по света с частния си самолет, купуваше хотели, присъстваше на най-изисканите партита. А тя не искаше да бъде само хубавата придружителка на който и да било мъж. Искаше да направи кариера, а после може би и още нещо. Като например брак. Диана много предпазливо допусна тази мисъл в главата си. Карл я бе определил пренебрежително като красавица, която си търси богат съпруг. Вече не беше жената от партито на Ханс Тирш, която търсеше целенасочено подходящия милиардер за съпруг, но все пак продължаваше да иска да се омъжи, но по съвсем различни причини. А Карл Родън не беше от мъжете, които избираха сватбена торта или сменяха памперси.

Всичко е илюзия, мислеше си тя и наред с обзелите я силни емоции изпита лека тъга.

Защото колкото повече опознаваше този мъж, толкова повече го харесваше.

Металната стълба към вратата на предната кабина беше застлана с мек мокет в отличителните цветове на „Виктрикс“. Дори и тук не бяха пожалени средства, отбеляза тя. С трепет изкачи стъпалата, като се питаше дали прическата й е добре, дали гримът й е наред. Родън стоеше на прага на отворената врата и я очакваше. Забеляза я и в очите му пламна желание, неприкрито и силно.

Под пухкавата наметка Диана усети как кожата й пламва. По дяволите всички разумни оправдания; тя бе неимоверно развълнувана да види реакцията му, когато я зърна.

Три часа полет до „Хийтроу“. Надяваше се самообладанието й да издържи толкова дълго.