Луиз Бегшоу
Наследнички (27)

Двадесет и пета глава

Бей Линг се протегна в леглото си и сведе поглед към Боб. Той спеше проснат върху матрака. Имаше навика да се отпуска напълно в най-неудобни пози, а сега на всичкото отгоре леко похъркваше.

Тя се измъкна тихо от леглото и се отправи към банята. Изпитваше вълчи глад. След малко щеше да хапне скромна порция протеини, може би цели две яйца, и таблетка витамини с малко зеленчуков сок. Беше съставила идеалната диета: ядеше толкова малко, че тялото й да остане кльощаво по момчешки, но достатъчно, за да не спре менструалният й цикъл. Нямаше полза да си докара анорексия, така никога не би могла да забременее.

Внимателно пристъпи в масажната душ-кабина и слабото й тяло се отрази в черния мрамор. Силните струи топла вода отмиваха не само напрежението, но и миризмата на секс. Боб трябваше да си отиде. Беше четири сутринта и все още можеше да се измъкне тихо и незабелязано. Тя предвидливо му бе купила дълго палто и шал, с който да прикрие лицето си. Това определено трябваше да е за последен път, напомни си тя. Вярно, беше се заричала и преди, но тази вечер го мислеше сериозно.

В един от коридорите се бяха натъкнали на камериерка, която поливаше една саксия, и тя ги бе видяла заедно. Тогава Бей Линг бе облечена в спортния си екип, но все пак…

А и освен това след една година без секс сега се чувстваше задоволена. Боб нямаше и капка мозък. Имаше страхотно тяло и беше изкусен любовник, но я отегчаваше. Просто не си струваше риска. Копнежът й за мъжко докосване се бе изпарил и сега се чувстваше глупаво. Естествено, че бяха изключително предпазливи, но Клемент… Познаваше го добре, той не си падаше по деликатните методи. Ако й се ядосаше, ако само заподозреше, не че прави секс, но дори, че може да е проявила липса на благоприличие…

Можеше да я замени. Бей Линг напълно съзнаваше, че той не я обича. Той искаше жена, която да контролира, жена, с която да може да получи ерекция. Беше решила, че Клемент иска наследник. Нямаше други мъже с фамилията Чеймбърс, само момичетата. Те не бяха достатъчни за човек като него.

Зад всички пари, коледни церемонии и официални писма и телеграми тя съвсем ясно прозираше, че Клемент Чеймбърс не харесва племенничките си. Той щеше да изпита силно и злорадо удоволствие от внезапната поява на момче, което да лиши всички тях от наследство. Иначе защо се бе съгласил да прекрати попечителския фонд? Всички онези приказки, че съпругата му ще се нуждае от тези пари, бяха измислица. Онзи фонд бе нищо в сравнение с цялото му състояние. Той никога не й бе разкривал точно колко е богат, но имаше милиарди, сигурна бе в това.

Въпреки горещите струи вода, които галеха гърба й, Бей Линг леко потрепери. Клемент не харесваше момичетата. Всъщност тя бе почти убедена, че той изобщо не харесва жените като цяло. Това не я засягаше. Тя искаше парите му и ако той желаеше дете, тогава тя щеше да намери някакъв начин да му го даде. Никой и нищо не биваше да застане между нея и тези пари — нито проклетите братовчедки, нито глупавият секси Боб, нито дори самият Клемент.

Старецът бе нейният шанс в живота и щеше да положи всички усилия, за да му угоди.

Бей Линг спря водата, подсуши се и се върна в спалнята, където си облече мекия памучен екип за карате, специално ушит за нея. После отиде до леглото.

— Боб. — Разтърси рамото му. — Боб, събуди се.

— Хм — изръмжа той, клатейки глава.

Тя заби острите си нокти в рамото му. Той извика от изненада и отвори широко очи.

— Защо, по дяволите, го направи?

— Време е да тръгваш. Облечи се и си върви, преди някой да те види.

— Рано е. — Съненият му поглед се фокусира и обходи слабото й тяло. — Ела тук, скъпа. Искаш ли да се поизпотим? Аз ще ти направя страхотна тренировка.

Изведнъж изпита отвращение. И заради този глупак бе рискувала цялото богатство?

— Ставай — изсъска тя. — Облечи се. Трябва да си тръгнеш веднага.

Той седна в леглото и чаршафите се смъкнаха и разкриха невероятно внушителния му гръден кош.

— Не можеш да ми заповядваш. Не съм ти слуга.

Точно такъв си, помисли си тя, но си замълча.

— Моля те, Боб. Трябва да тръгваш. — Напоследък й бе трудно да се моли на някого, но сега се насили да го направи. Любезният подход даваше по-добри резултати в подобни случаи. — Ще ти се обадя сутринта.

Той намусено скочи от леглото и започна да се облича. Бей Линг нетърпеливо потропваше с пръсти.

— Кога ще те видя пак?

Мразеше, когато той хленчеше. Умоляващите и покорни мъже не я привличаха изобщо.

— Няма да ме видиш. — Най-добре да приключи с това. — С нас е свършено, Боб. Искам да се върна на Сейшелските острови възможно най-скоро.

Той изпъна рамене и присви тъмните си очи. По лицето му се изписа алчност и ужасът, че тази толкова богата жена може да му се измъкне.

— Скъпа, не искам да напускаш годеника си или нещо такова. — Естествено, че не. Боб отлично знаеше чии са парите. — Само искам да съм близо до теб — мазно рече той. — Ще бъда наблизо, когато имаш нужда от приятел. Или от малко разтуха.

— Я порасни — просъска Бей Линг. — Приключихме.

— Внимавай как говориш с мен. — Боб нахлузи панталоните си и грабна бялата си тениска. — В случай че си забравила, скъпа, аз бих могъл да проваля брака ти с богатия ти годеник много лесно.

Страхът проникна във всяка частица на тялото й. Разбира се, беше очаквала такива заплахи, но това не й помогна да ги приеме по-леко, когато се случи наистина.

— Нека уредим всичко сега. — Тя се изпъна в целия си ръст. — Ти си добър в леглото, но само толкова. Знаех, че искаш само парите ми. Много добре, ето каква сделка ти предлагам. Ти ще си тръгнеш и няма да кажеш и дума за нас, а аз ще ти дам сто хиляди лири.

В очите на Боб проблесна пламък.

— Това е еднократно плащане. И повече не искам и да чуя за теб.

— Надявай се — цинично подхвърли той.

Бей Линг го удостои с леденостуден поглед.

— Разбери едно, Боб. Аз съм много амбициозна. Вече разполагам с достатъчно собствени средства. Ако някога се опиташ да застанеш между мен и Клемент или да ме изнудваш за още пари, ще накарам да те убият.

Той рязко си пое въздух.

— Шегуваш се.

Бей Линг се извърна настрани вече напълно отегчена.

— Опитай и ще видиш.

Последва мълчание, в което той облече ризата си и си сложи обувките.

— Използвай палтото и шала — нареди му тя. — Никой не бива да вижда лицето ти. Това включва и охранителните камери в коридорите. Както и на улицата. Можеш да махнеш шала едва в таксито.

Боб кимна.

— Кога ще получа парите?

— Скоро — отвърна тя. — И използвай част от тях да заминеш на дълга почивка. Изчезни за известно време. Един месец е идеален срок.

Тя отиде в банята, завъртя позлатените кранчета на мивката и нарочно започна да мие зъбите си. Само след няколко секунди чу затръшването на вратата.

Не си бе направил труда да се сбогува с нея. Не че изобщо я засягаше. Малката й забежка приключи. Бей Линг щеше да поддържа фигурата си по старомодния начин — да продължи с бягането на пътечката и непрекъснатото следене на теглото. И още рано сутринта щеше да отиде в туристическата агенция и да резервира билет за първа класа до Сейшелските острови без определена дата. След като братовчедките Чеймбърс се бяха предали, трябваше да убеди Клем, че е време да се прибере у дома.

Това пътуване до Англия бе едно огромно отвличане на вниманието. Нямаше нужда от него. Бей Линг изплакна уста, после се сгуши в леглото и угаси лампата. Бъдещата булка трябваше да се наспи, за да е още по-красива.

 

 

Юнона се зае да уреди нещата с къщата. Най-напред трябваше да разделят вещите си. Всяка щеше да живее отделно. Атина предложи да живеят заедно с Юнона, но сестра й не искаше, защото се опасяваше, че нямаше да може да крие болката си дълго. Нуждаеше се от време и място да преодолее всичко. Да забрави Джак.

— Ако някоя си хареса жилище, да ми се обади. Ще уредя преместването и щом се изнесем оттук, ще върна ключовете на човека от агенцията.

— Сигурна ли си, че ще ни върнат парите? — попита Диана недоверчиво.

— Напълно. Лесно ще намерят наемател за имота. Ако откажат, аз просто ще го преотдам, а съм съвсем сигурна, че не биха искали подобно нещо.

— Добре. — Венера грабна малката и деликатна порцеланова чашка и изгълта наведнъж ароматното кафе с ухание на ванилия, което Атина бе направила. — Трябва да бягам, имам работа в студиото. Вече знам какво искам. Апартаментът е малък, но прекрасен.

Юнона кимна.

— Чудесно. Моля ви всички да действате възможно най-бързо.

— Кога ще говорим с Бей Линг? — попита Атина. — Преди да се изнесем ли?

Момичетата се спогледаха.

— Тази вечер. — Венера бе категорична и останалите се съгласиха. — Не мога да чакам. Чичо Клем заслужава да знае, а ние трябва първо да се видим с нея.

— Кой ще има честта? — попита Диана. — Юнона, ти? Така ми се струва редно. Винаги си била любимката на чичо Клем.

— Трябва да отидем всички — каза Юнона. — Цялото семейство. Става дума за фамилна чест. Ще идем в хотела, ще й дадем снимките. Нямам нищо против аз да говоря с нея, но трябва всички да дойдете.

— Съгласна съм — кимна Атина.

— В седем часа, Венера, моля те, не закъснявай. Важно е. Можеш пак да се върнеш на работа после.

— Знам — отвърна Венера леко засегната. — Вече държа на уговорките. Ще бъда там.

— И аз не го искам особено — отбеляза Атина. — Но трябва да го направим.

Грабна палтото си и бързо излезе. Юнона се загледа след гърба на сестра си. Дали Тини още искаше парите? Вероятно. Но грешеше. Те бяха омърсени, отровни. Замисли се за Джак и как нейното незаслужено богатство я бе накарало да го презира, само защото той отказваше да играе определена роля. Каква ирония, че сега той можеше да я купи и продаде десет пъти.

И още по-лошото бе, че изобщо не я искаше.

Изправи се, за да прекъсне тези мисли. Нямаше смисъл да се измъчва. Трябваше да намери къща. А после и да сключи още няколко сделки. В крайна сметка, сега се грижеше за себе си сама.

 

 

В обикновения живот търсенето на апартамент, както скоро осъзна Юнона, не бе никак приятна задача. Двама известни брокери на имоти й отказаха направо, защото бе на свободна практика; третият се съгласи да работи с нея без препоръки, само ако плати шестмесечен наем предварително в брой. Юнона прояви упоритост и се споразумяха за три. Нае малка къща с една спалня в Ричмънд, с паркомясто, без хубава гледка. Мястото бе близо до новия й офис, наоколо имаше прилични магазини и бе достатъчно отдалечено от центъра и от неудобството да се натъкне на стари познати.

Юнона преведе сумата. Нямаше търпение да осребрят чека й. Веднага щом се настанеше тук, реши тя, щеше да започне да си търси самостоятелна къща. Разполагаше с прилична сума; останалите й спестявания й позволяваха да отдели близо осемстотин хиляди. Искаше къща, а не апартамент. Все още имаше неколцина приятели в реномираните агенции за имоти в Лондон.

— Не се тревожи, Юнона. — Почитаемият Томас Къркейд бе неин стар познат от времето, когато организираше светски приеми, и сега изпита странно вълнение, когато долови загриженост в тона му. — Мога да ти намеря нещо наистина добро, ако можеш да сключиш бързо сделката и избегнем интереса на други потенциални клиенти. Има една малка и старомодна двуетажна къща с една спалня в тиха уличка съвсем близо до „Кингс роуд“…

— Идеално. Задвижи нещата, моля те.

— Непременно ли държиш на къща?

— Да. Самостоятелна къща. Никакви апартаменти, никакви наеми. — Закри очи с пръстите на едната си ръка и мислено благодари на бога, че говорят по телефона, така че той не може да забележи напиращите в очите й сълзи. — Търся нещо, което да мога да купя сама. Заради сигурността, която ми дава. Не мога да деля имота с никого.

— Ако си съгласна да се отдалечим още от центъра, мога да ти намеря наистина прелестен имот, дори и с градина. Осемстотин хиляди са солидна сума за Фулъм или Уест Кен. Вероятно ще намерим нещо с три или четири спални.

— Не. — Юнона бе категорична. — Не ме интересува колко мъничка ще бъде, но искам къщата да е в някой от изисканите райони — Челси, Кенсингтън, Мейфеър, Пимлико. Започвам отначало, но държа да имам възможно най-доброто. Малка, но перфектна.

— Остави на мен — каза той, после замълча за миг. — И Юнона, жена ми ме помоли да ти предам… имаш голям кураж.

— Благодаря — отвърна тя и успя да затвори телефона, преди да избухне в сълзи.

Протегна се за салфетка и си наложи да се успокои. Поне щеше да бъде много ангажирана. С пренасянето в квартирата, а после и с купуването на къщата, която Том щеше да й намери. Щеше да се почувства малко по-добре, след като отново притежава собствен дом. Нищо че ще бъде малък като кутийка — затова пък страхотно елегантна кутийка. Изведнъж изпита силна благодарност към чичо Клем. Вярно, той беше властен стар глупак, но все пак му бе задължена — новата й къща щеше да бъде купена с остатъците от неговите пари, много пари, които бяха влизали в сметката й години наред и които тя безразсъдно бе харчила.

Поне щеше да притежава къща в града, без да й се налага да я ипотекира. Благодарение на него.

Радваше се, че ще отидат при Бей Линг същата вечер. Цялата история щеше да приключи. Диана бе по-състрадателна от нея. Нямаше да унижават младата жена — само щяха да поискат от нея да развали годежа. Като спасят чичо Клем от този неуместен брак, поне щяха да му се реваншират до известна степен. Иначе той щеше да стане за посмешище, а Юнона знаеше, че старецът мразеше това повече от всичко друго на света. Нямаше да бъде никак приятно, но по-добре да приключат с него най-сетне.

Юнона погледна през прозореца на малкия си офис в Ричмънд. Пред погледа й се простираха зелени площи; понякога човек можеше да забрави, че е в Лондон. Компютърът й бе включен. Време бе да намери още няколко фантастични апартамента с много краткосрочни наеми. Най-добрите попадения не се намираха в обявите естествено, но тя постепенно си създаваше нужните контакти. Може би щеше да се обади на Том, да види дали не може да го отърве от някой труден за продаване имот, да му върне услугата…

Сепна се от позвъняването на телефона. Направо подскочи на място. Кой ли можеше да я търси? Беше девет без четвърт и Том бе сред малкото брокери на недвижими имоти, които вдигаха телефона си преди девет и половина. А в Ню Йорк всички още спяха. Някое от момичетата може би. Дано не се обаждаше Венера, за да й каже, че не може да дойде вечерта. Само не това, мрачно си помисли тя.

— Ало. „Чеймбърс Летингс“ — каза тя в слушалката.

— Обажда се Джак.

Юнона се стегна.

— Здравей. Какво мога да направя за теб?

Стисна толкова силно слушалката, че кокалчетата на пръстите й побеляха, но гласът й остана равен.

— Мислиш ли, че може да си уредим среща? Мона ме притиска да ускоря развода.

Мона. Разводът. Разбира се. Само за миг, докато сълзите напираха в очите й, Юнона си представи как го моли да се върне при нея. Или дори че го заплашва, че ще усложни развода. Но въпреки желанието да си го върне, съзнаваше съвсем трезво, че няма смисъл да се бори за него. Тя го бе отблъснала и сега единствено можеше да си спести унижението.

— Чудесно. Аз ще дойда при теб. — Юнона бързо избърса сълзите от очите си. — И без това искам да огледам един апартамент на „Кралската миля“.

— Можеш ли да дойдеш днес?

Звучеше нетърпелив. О, боже, явно искаше по-бързо да се отърве от нея.

— Днес не мога. — Тази вечер трябваше да се срещне с Бей Линг. Само приятни емоции, горчиво си помисли тя. — Но утре ще дойда. Ще пътувам със самолет. Какво ще кажеш за два часа?

Най-добре да приключва с това. Трябваше да се разведе. И после да скърби насаме.

— Чудесно. Благодаря, Юнона. Ще ти изпратя адреса на адвоката си по електронната поща.

— Значи до утре. Довиждане, Джак.

— Чакай. — Той замълча и продължи малко притеснено. — Надявам се… надявам се, че си добре, нали?

Загрижеността в гласа му й дойде прекалено много. За свой ужас Юнона усети как в гърдите й се надига неудържим стон.

— Какво има? — попита Джак, сякаш наистина бе притеснен.

Тя се закашля шумно.

— Нищо. Малко съм настинала. Прекалено заета съм за приказки по телефона, Джак. Довиждане.

Остави внимателно слушалката и за миг облегна глава на дланите си. Вече, когато не чуваше гласа му, не й се плачеше, но дълбоко и бездънно отчаяние сковаваше сърцето й. Постара се да се успокои, после отново посегна към телефона. Време бе да се обади на Бей Линг. Защото животът продължава. Дори и когато не ти се иска.

 

 

— Не мога да повярвам — повтори Фреди.

Атина сви рамене.

— Ще ти се наложи, защото е истина.

— Но толкова много пари. И онази красива къща. — Той замълча и Атина разбираше, че се опитва да измисли нещо окуражително. — Е, поне имаш лични спестявания, нали? Достатъчно, за да си купиш собствено жилище.

— Имам. Но вместо това ще си намеря апартамент под наем. Вече харесах приличен и модерен апартамент близо до ъгъла на „Хайд Парк“. В сградата има и спортна зала. — Атина се помъчи да се усмихне. — Поне ще поддържам добра форма.

— Под наем…

— По-евтино е. Нуждая се от парите, за да има с какво да живея, докато започна да печеля от клуба. В началото ще работим на загуба, затова не мога да си позволя повече дългове.

Фреди кимна бавно.

— Няма смисъл да те моля да живееш с мен, нали?

Тя му се усмихна.

— Още не.

— Но все пак ще дойдеш да те запозная с родителите ми, нали?

— Да. Нямам търпение да ги видя — излъга тя.

Едва ли щеше да е много забавно. Отначало синът им излиза с богата наследничка, а в следващия миг се оказва, че няма пари, а родителите й са бедни академични преподаватели, и си няма стабилна работа…

— Хайде да вечеряме заедно днес. — Фреди се приближи до нея, сложи длани на талията й и леко я погали със силните си пръсти. — Ще те разведри малко.

Атина се замисли за Бей Линг.

— Не мога довечера. Имам ангажимент.

Той бе разочарован.

— Не можеш ли да го отложиш? Много ли е спешно?

— За съжаление, не мога. Важно е. — С изненада Атина осъзна, че наистина няма търпение да приключи с този въпрос.

 

 

— Какво мислиш?

Карлтън, редакторът на продукцията, гледаше нервно към Венера. Тъкмо й бе показал финален вариант на филма.

— Кажи поне нещо — подкани я той. — Плащаме за студиото на час, забрави ли?

— Не съм забравила — отвърна тя. — Прибирай всичко, Карлтън, готови сме. Фантастичен е. Ти си дяволски добър.

Изпълваше я огромна радост. Филмът бе надминал и най-смелите й очаквания. Историята грабваше зрителя и впечатляваше с отлична актьорска игра и изключителна режисьорска работа. Приличаше на високобюджетна продукция. Венера вярваше с цялото си сърце, че е ударила джакпота. В този миг за нея нямаше никакво съмнение, че ще продаде филма. И се чувстваше по-горда от когато и да било друг път в живота си. Нито едно парти, никоя статия в списание, никоя роля дори не би могла да се сравни с него.

Филмът бе нейно дело. Първата й самостоятелна продукция, създадена от нищото. И резултатът беше отличен.

Венера щеше да се види с Бей Линг и заедно с останалите да я прати у дома. Но изпитваше и странна благодарност към нея. Ако не беше Бей Линг, Венера щеше да си остане само една глезена наследничка с попечителски фонд, затворена в златна клетка до края на живота си. Вместо това сега работеше като независим продуцент. Без сериозни доходи, без продадена лента зад гърба си и без никакви връзки.

И направо обожаваше живота си.

 

 

Диана не можеше да се съсредоточи. Мострите на дамаски се размиваха пред очите й. „Зофани“ или класически модел на „Лора Ашли“? Какво би подхождало повече на автентичните цветове от времето на крал Джордж, които използваше в кабинета?

— Харесвам това — каза клиентката със силен тексаски акцент и побутна напред дамаска с бонбоненорозови райета. — Комбинирано с карета.

Дебелата домакиня, Бети-Лу Фрийдмън, се усмихна самодоволно. Разполагаше с един милион долара за ремонта на ваканционната им къща. Компютърните специалисти обичаха да се хвалят с хонорарите си, но в петрола все още изкарваха добри пари. А да наемеш изискана аристократична англичанка, която да преобзаведе апартамента ти, се считаше за върховна проява на добрия вкус. Всичките й приятелки щяха да поискат да сторят същото.

— Това е ужасно — разсеяно отвърна Диана. — Пълно клише.

— Моля? — попита обидено Бети-Лу. Пълните й бузи станаха морави. — Искам да знаете, че съм завършила курс по интериорен дизайн в Остин миналото лято. Имах най-високата диплома.

— Да, знам. Извинете. — Диана захапа вътрешната страна на бузата си, за да не се разсмее. — Би било чудесно за Тексас, но просто в Европа следваме съвсем други традиции. А вие плащате за нещо повече от обикновения добър вкус, госпожо Фрийдмън.

— Да. Предполагам, че е така. — Бети-Лу подсмръкна, сякаш за да подскаже на Диана, че трябва да внимава повече. Тя се помъчи да се концентрира повече.

— Мисля, че тапетите „Зофани“ ще подхождат повече.

— Такива ли избрахте и в хотел „Виктрикс“ в Рим? — попита Бети-Лу.

— Не, но там стилът бе съвсем различен.

— Искам такова, каквото има и Карл Родън. — Бети-Лу въздъхна и в сините й очи проблесна смущаваща похот. — Той е много стилен мъж, както знаете.

Диана мигновено се фокусира. Сърцето й сякаш спря за миг. Жалка картинка, помисли си тя. Постара се да звучи небрежно.

— Познавате ли го?

— Е, не лично. Съпругът ми го е срещал няколко пъти на разни бизнес вечери. — Бети-Лу гордо поглади коса, спомняйки си за това. — Веднъж дойде при нас и ни заговори. Много добър човек.

— Да, не е лош. — Диана остави настрани албума с мострите. — Определихте ли бюджета за банята? Мисля, че бихме могли да направим нещо наистина забележително — да покрием стените със специални рогозки, да сложим каменни плочи на пода, с подово отопление, разбира се…

— Кара те да се чувстваш като истинска жена — размечта се Бети-Лу. — Гледа те право в очите и е толкова учтив. Видях го миналата седмица всъщност, точно след като се бе върнал от посещение на малкия ви проект в Рим. Затова ви ангажирахме всъщност. След като видяхме обявата ви и разбрахме, че сте работили по хотел на Карл Родън. Ето това за мен е истинска класа.

Диана се опита да устои, но не успя. Изкушението да го обсъжда открито просто бе прекалено силно.

— Колко интересно. И за какво си говорихте?

— Попитах го къде е приятелката му. Супермоделът. Каза ми, че са скъсали и затова му предложих да го запозная с някого. Познавам някои много хубави млади дами. Едната дори е главната мажоретка на даласките „Каубои“.

Диана извърна лице, за да не заподозре Бети-Лу нещо гнило в живия й интерес към Родън.

— А той какво каза?

— Ами, че не се интересува, защото вече бил срещнал една жена. Но пък не я беше довел на партито — заяви Бети-Лу, — значи едва ли е особено важна.

— Едва ли. — Този път Диана дори не се опита да овладее силния прилив на щастие, който изпита. — Предполагам, че не е важна. Както и да е, днес постигнахме голям напредък с вас, госпожо Фрийдмън, и още следващата седмица ще посетя обекта, за да започна с подготовката. Винаги работя с няколко екипа едновременно, така че ако антиките от Париж пристигнат навреме, ще бъдем готови преди края на месеца.

— И ще получа ключовете?

— Да.

— И ще изглежда добре?

— Не. — Диана озари клиентката си със сияйна усмивка. — Ще бъде забележително. Първата ми частна поръчка. За вас ще говорят всички на Пето авеню.

 

 

След като Бети-Лу излезе с провлачена походка през вратата на новия й офис, който представляваше малко и прелестно студио в Нотинг Хил, Диана се обади на няколко доставчици и после си направи каничка кафе. Трябваше да се разсее с нещо. Карл просто не се отказваше и непрекъснато й звънеше. И макар тя да се притесняваше да се поддаде, да му повярва, не можеше да направи нищо.

Влюбваше се в него. Все повече с всеки изминал ден.

Какво би казала Юнона, какво биха си помислили за нея момичетата, ако от опеката на чичо Клем отиде направо в ръцете на Карл Родън? Справяше се добре засега, но бизнесът й едва прохождаше. Сипа си от кафето с аромат на канела в голяма чаша и отпи, докато обмисляше нещата. Обичаше независимостта си. Тъкмо бе започнала да стои здраво на обутите си в обувки „Маноло“ крака. Не знаеше как да реши този проблем.

За първи път започна да очаква с нетърпение срещата с Бей Линг. Тази млада жена въплъщаваше всичко, в което Диана се бе опитвала да се превърне по-рано и което сега напълно презираше. Тя щеше да отиде на срещата, за да събере малко сила. Трябваше първо да разбере коя е самата тя, преди да се отдаде на Карл. Ако се стигнеше дотам.

Макар че имаше огромна разлика между Карл и чичо Клем. Карл бе страшно привлекателен мъж например…

Диана се смъмри мислено да престане с тези разсъждения. Грабна телефона и набра номера в офиса на Юнона.

— Кога ще се срещнем довечера? Трябва да приключа с това.

— В седем — отвърна братовчедка й. — Тъкмо й се обадих.

 

 

Бей Линг остави телефонната слушалка и седна на ръба на леглото, загледана в празното пространство. На вратата се почука отривисто.

— Почистване на стаите.

— Разкарай се! — изкрещя Бей Линг. После мигновено се осъзна. Поне не бе викнала на английски. — Всичко е наред, нямам нужда от услугите ви, благодаря — каза тя с овладян тон и най-изискания си акцент.

Искаха да я видят. Юнона Чеймбърс и останалите кучки. Всички заедно. Въпреки деликатните подпитвания на Бей Линг, Юнона бе отказала да сподели за какво става дума. Но след годините, прекарани на улицата, Бей Линг имаше силно развито шесто чувство за надвиснала опасност. И вече знаеше.

Една сълза се търкулна по бузата й. Е, бяха спечелили. Бяха я хванали в капана. Онзи безмозъчен хубавец бе причина за падението й. Ровеше в паметта си и се опитваше да се сети кога не е внимавала, къде е могла да бъде видяна. Беше се старала да е много дискретна. Но не бе достатъчно. Съвсем не.

Можеше да вини само себе си. Години наред бе планирала всичко търпеливо, чакала бе удобен момент и накрая бе пропиляла шанса си заради нещо толкова глупаво като мускулесто тяло и добър секс. Бей Линг не се заблуждаваше. Клемент нямаше да търпи подобно нещо нито за секунда. Братовчедките Чеймбърс щяха да дойдат тук в седем за „семеен разговор“, несъмнено за да злорадстват над падението й. Щяха да се подсмихват подигравателно и да тържествуват. Щяха да се радват да я видят, каквато бе на шестнайсет години, помисли си с омраза Бей Линг, когато бе затворена в онзи бардак в Куала Лумпур, ужасена и страдаща…

Не. Нямаше да се предаде. Може би с противния и извратен старец Клем бе свършено, но нейният живот не бе свършил.

Моментът на самосъжаление отмина и тогава я обзе страх. Животът й не бе свършил — засега. Бей Линг нямаше доверие в съмнителната милост на Клемент Чеймбърс. Той нямаше просто да я зареже. Мигновено осъзна, че ще се опита да я накаже. Да съсипе името й, вероятно и не само това…

Вероятно и нещо много повече.

В нея се пробуди първичният инстинкт за оцеляване. Измъкна блекберито си от изработения по специална поръчка куфар „Версаче“ и набра няколко номера по памет.

— Кристиан? Здравей, обажда се Бей Линг. Как са нещата в „Поуст“? Прекрасно… Слушай, малко съм загазила и имам нужда от услуга. Да, вероятно може да се получи голяма история. Като за първа страница…

 

 

Беше седем без петнайсет и последните лъчи на залязващото слънце все още озаряваха небето. Венера, Юнона и Диана стояха на тротоара пред хотел „Лейнсбъро“, когато една лимузина спря плавно и след като портиерите скочиха да отворят вратата, оттам слезе Атина. Беше с изумително високи кожени ботуши и дълга сива плетена рокля на „Джил Сандърс“, която идеално подчертаваше извивките на тялото й. Облечена с класически костюм на „Диор“, Юнона мислено въздъхна. Господи, малката й сестричка изглеждаше просто невероятно, откакто бе променила външния си вид: непокорната й кестенява коса сега бе оформена в стилна прическа, много точно подбраният тренчкот на „Армани“ придаваше класа на по-неофициалната рокля, беше гримирана и на устните й имаше гланц в прасковен цвят… Атина направо сияеше. А тя, Юнона, бе просто прилично и спретнато облечена.

Е, какво пък. Поне имаше представителен вид. Поне това можеше да се каже, помисли си Юнона с лека самоирония, за братовчедките Чеймбърс. Светът им можеше и да се разпада на парчета, но не и стилът им.

— Идвам навреме — побърза да се оправдае Атина, докато бързаше към тях. — Имаме още десет минути.

— Така е. — Венера се усмихна. — Просто се радвам, че не съм последна поне веднъж.

Тя беше със строга делова рокля на „Армани“ с копчета отпред и широк колан и класически модел затворени обувки „Кристиан Лубутен“. Подчертаната талия и скосяването на полата в коленете отлично подчертаваше страхотното й тяло, но както забеляза Юнона, вече нямаше дълбоко деколте, нито висока цепка на полата. Венера дори не носеше мрежести чорапи. Не, братовчедка й явно порастваше. И изглеждаше по-секси от всякога. Диана вероятно се бе променила най-малко. Отново бе заложила на модерно-елегантния стил: семпла рокля без ръкави „Гоуст“, плътни тъмни чорапи, обувки на много висок ток „Джими Чу“ и масивна седефена гривна на китката. Косата й падаше свободно по раменете и само бе прибрана назад с копринена роза в сиво-черно, за да не скрива лицето й. Диана излъчваше вътрешно спокойствие и щастие. В този момент Юнона виждаше в братовчедка си своята пълна противоположност. Една жена изглеждаше така, само когато бе влюбена, а тя бе тъжна и уморена от всичко, с разбито сърце. Нямаше крем или руж, които да придадат този особен блясък на кожата.

Браво на Диана, помисли си Юнона и се замисли за живота си. Само преди четири месеца, през декември, тя се бе притеснявала как ще прекара поредната Коледа с претенциозните си роднини. А сега всичко се бе променило. Когато гледаше тези три момичета, разбираше едно: обичаше ги всички, наистина ги обичаше. И дори нещо повече, гордееше се с тях.

Ето на това можеше да се опре. И възнамеряваше да направи точно така.

Чичо Клем имаше много строги изисквания за семейните отношения. Но всичко бе само въпрос на етикет за него. Това тук бе истинско.

— Хайде — обърна се тя към останалите. — Да приключваме с това.

И четирите влязоха през вратата на хотела покрай възхитените погледи на портиерите, които се поклониха с усмивки.

 

 

— Юнона Чеймбърс, Диана Чеймбърс, Венера Чеймбърс и Атина Чеймбърс. Идваме при госпожица Ухупутри.

— Да, госпожо. — Рецепционистката изглеждаше абсолютно невъзмутима. — Тя помоли да се качите в апартамента й, когато пристигнете.

— В апартамента й. — Юнона погледна останалите, но те само вдигнаха рамене. — Отлично.

Заедно се отправиха към асансьора, без да разменят и дума. Но Юнона разбираше от начина, по който държаха изпънати раменете си, и от леко учестеното им дишане, че и те са също толкова напрегнати като нея. Носеше копие на снимките в обемната си чанта „Прада“. С малко късмет нямаше да се стигне чак дотам.

 

 

Слязоха на единайсетия етаж. Апартаментът на Бей Линг, един от най-хубавите в хотела, се намираше в края на коридора. Юнона тръгна напред и останалите я последваха.

Преди да успее да почука на вратата, тя се отвори. На прага стоеше Бей Линг, облечена в красиво сари. Косата й бе спусната, нямаше почти никакъв грим и изглеждаше плашещо млада.

— По-добре влезте — покани ги тя. — И седнете.