Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Στα παλάτια της Κνωσού, 1980 (Пълни авторски права)
- Превод от гръцки
- Георги Куфов, 1990 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,7 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и начална корекция
- Еми (2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2013)
Издание:
Никос Казандзакис. В дворците на Кносос
Гръцка. Първо издание
ИК „Отечество“, София, 1990
Редактор: Добринка Савова-Габровска
Коректор: Невена Николова
История
- — Добавяне
LXXXVI
Федра отвори очи. Видя до себе си баща си, легнал по гръб, със затворени очи. Беше жълт като восък. Няколко златисти мухи летяха около ноздрите му.
— Татко… — промълви тя тихо и го побутна.
Но старият цар не отвърна нищо.
— Татко… — произнесе сега по-високо Федра и се надвеси разтревожена връз него.
Старецът лежеше неподвижно, прехапал устни.
Федра се изплаши. Опипа ръцете му — бяха ледени. Положи ръка върху сърцето му. Не биеше.
— Татко! — извика тогава Федра, строполи се върху него и го зацелува.
Изправи се.
— Тезей! — извика тя. — Тезей!
Тезей говореше с капитан Алепу. Чу името си, изтича.
— Тезей — промълви разплакана Федра, — баща ми умря!
— Почина си… — прошепна Тезей. — Нямаше на какво да се надява повече в живота.
Обвиха го в един чаршаф и двама роби го вдигнаха и го отнесоха в гробницата на прадедите му близо до двореца. Мрачен, здраво изграден купол. Слязоха по седем стъпала, входът беше пълен с кости на волове и овце от жертвоприношенията.
Прегънаха тялото на стария цар, опряха коленете му до брадата, свиха го на кълбо и го спуснаха в земята. Такъв беше обичаят.
Развързаха заловените и превърнати в роби велможи и благороднички и ги пуснаха да отидат на погребението на стария си цар.
Видяха стария си цар мъртъв, поеха в шествие да го погребат, самите те го спуснаха в земята, но никой не заплака. Всеки мислеше само за себе си, за собственото си нещастие и не го беше грижа за ничия чужда мъка.
Единствена Федра проточи жалба:
— Татко мой, татко мой! — завика тя. — Докъде изпадна! Хвърлят те в земята като роб, без псалми, тръби и жертвоприношения! А в гроба си нямаш дори една стомничка, та душата ти да пие вода!
— Да вървим… — каза Тезей и улови Федра за ръка. — Сбогувай се с Крит, заминаваме!
— Заминаваме ли? — възкликна Федра, сякаш за първи път проумя това.
Извезе бързо от гробницата, отправи се към двореца, застана пред него и дълго го гледа. Очите й бяха вече сухи, само хапеше устни и не проронваше ни дума.
Изкачи се на отсрещния хълм, хвърли поглед наоколо — Юхтас се извисяваше сред мътното небе, обвит в омара. В далечината Ида, покрита с гъсти черни облаци, не се виждаше.
Цялото небе бе мрачно като душата й. Не повяваше никакъв вятър, облаците надвиснали, ниски, тежки, и от време на време падаше по някоя едра капка…
— Заминаваме… Заминаваме… Заминаваме… — шепнеше Федра със задавено гърло.
Душата й трудно се откъсваше от тази прекрасна земя, където се бе родила.
Хари също обикаляше и се прощаваше. През целия този ден от ума му не излизаше мисълта за скъпия му приятел Икар.
Умря, удави се и сега Хари си припомняше всичко и се прощаваше с всички тези места, където бяха играли, където се бяха разхождали и разговаряли. Колко планове само бяха кроили заедно двамата!…
— Икаре, скъпи Икаре… — шепнеше Хари.
Но изведнъж се появи Тезей.
— Стига вече, Хари! — извика му той. — Сбогувай се бързо и да вървим! Не поглеждай повече назад! Станалото — станало! Загубеното — загубено! Гледай напред и върви!
— Заминаваме ли, царю? — попита Хари.
— Заминаваме. Нашата работа тук свърши. Връщаме се в Атина.
— Готов съм! — каза Хари и хвърли последен поглед наоколо.
И последва с бързи крачки Тезей.