Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (3)

III

Царкинята не си беше довършила още мисълта, когато вратите на хамбарите се отвориха и десетина дворцови роби се появиха, нарамили празни чували.

— Сега ще им вземат житото! — промълви царкинята и милостивото й сърце се изпълни с жал.

Ала къде ти да дръзне да се обади! Веднъж, когато беше заговорила за това, баща й скочи, сграбчи я за косата и за малко не я повали на земята.

— Затваряй си устата! — извикал й бе той побеснял. — Затваряй си устата! Да не те чуят робите и да вдигнат глава!

— Не е справедливо! — извикала бе Ариадна и бе избухнала в плач.

— Цар съм! — отвърнал бе старият й баща и бе тропнал по плочите със златния си царски жезъл.

Младежът чу, че вратите се отварят, усети стъпки зад себе си и се извърна, робите с празните чували минаха забързани край него и се отправиха към харманите.

Младежът се спря и ги загледа. Всички бяха кьосета, съвсем голи, само на кръста им висеше парче дебело корабно платно.

Малис също се спря и седна с кръстосани крака на земята зад ствола на една маслина.

„Къде ще ми отиде! — мислеше си той и пронизителният му поглед беше все тъй прикован в благородния младеж. — Къде ще ми отиде! Три дни вече го дебна… Но като си дойде царят, тогава…“

Усмихна се злобно.

„И тогава… тежко му и горко!“ — завърши той разсъжденията си и се просна на земята като змия.

Но в този миг се разнесоха силни викове. Крясъци, ругатни, закани. Мъже се караха там, при харманите, и Малис скочи прав. Погледна, на един голям харман, където отвяването беше приключило, дворцовите роби се бореха със селяните, които стискаха дървените си вили и се заканваха.

Малис наостри уши.

— Ще ви строшим главите! Махайте се! Махайте се!

— Ние засяхме, ние ожънахме, ние ще ядем житото!

Няколко жени изскочиха напред, вдигнаха ръце и завикаха с плачлив глас:

— Гладни сме! Гладни сме!

Счепкаха се. Изтичаха от двореца стражи с копия. Младежът блещеше радостно очи.

— Настъпи мигът! Настъпи мигът! — прошепна той и забърза с широки крачки към хармана.

Но изведнъж една яка ръка го сграбчи за рамото. Извърна се. Пред него със свирепо изражение стоеше Малис.

— Къде отиваш? — изръмжа той гневно.

— Свободен съм — отвърна спокойно младежът. — Не съм длъжен да давам сметка на никого!

— Тук никой не е свободен! — извика Малис. — Тук всички сме роби на царя.

— Аз не съм оттук! Не съм роб!

— Откъде си? Какво търсиш тук? Защо обикаляш от три дни вече из двореца?

— Не съм длъжен да давам сметка на един роб. Чакам царят да се завърне, за да говоря с него.

— Аз съм окото и ухото на царя. Когато той отсъствува, аз гледам, аз слушам всичко каквото става в двореца и аз заповядвам.

Младежът вдигна пренебрежително рамене.

— Не мога да говоря с роби — каза той надменно. — Махай се!

— Ти ще се махнеш! — изкрещя Малис и на устата му се появи пяна. — Ти ще се махнеш!

Сграбчи свирката, която висеше на врата му, изсвири.

И веднага от коридорите на двореца изскочиха през вратите му пет-шест стражи с двувърхи копия.

— Тук! Тук! — извика им Малис.

И посочи младежа.

— Хванете го! — изкрещя той.

Младежът измъкна ножа си. Не каза нищо, отскочи назад, като държеше високо ножа, и се опря на голямата външна врата на двореца. Двама от стражите, които се бяха присегнали да го хванат, се отърколиха на земята.

— Удряйте го с копията! — извика яростно Малис. — Убийте го!

Младежът отскочи отново назад, влезе в двореца и запристъпя заднишком към големия двор. Знаеше, че там се намира главният олтар с огромните рога на свещения Бик, и ако свареше да стигне до него и да се хване за рогата му, никой нямаше да дръзне вече да го закачи. Щеше да бъде под закрилата на Бога.

Стражите изплашено го гонеха по петите, но никой не смееше да го доближи. Младежът изглеждаше спокоен и несломим. Когато първоначално към него бяха пристъпили двамата стражи, той направи някакво рязко движение с ръка и ги повали на земята.

— Навярно е някакъв бог! — прошепна един от стражите, изблещил очи.

Другите го чуха и коленете им се подкосиха. Малис не можа да се сдържи повече.

— Мерзавец! Шпионин! Предател! — изрева той и се нахвърли върху младежа.

Бяха вече стигнали в големия двор, олтарът се издигаше в средата му, свещите рога блестяха на слънцето, а между тях бе закрепена голяма двойна секира от бронз.

Младежът протегна ръце, но не свари. Малис го беше вече докопал и вдигаше ножа си.

— Малис!

Разнесе се силен женски глас. Малис позна чий беше гласът и се уплаши. Ръката му застана във въздуха.

— Малис! — отново се чу гласът някъде отгоре.

Малис вдигна очи, погледна. Високо горе на един прозорец беше застанала права, с разпуснати коси, с гневен поглед царската дъщеря Ариадна, вдигнала заканително ветрилото си.

— Малис! — извика за трети път тя, като сега удари яростно с ветрилото си по прозореца.

Малис сведе глава, измърмори някакви неразбираеми думи и се изгуби в тъмните коридори на двореца. Стражите също се изплашиха и се пръснаха.

Младежът вдигна глава към прозореца, за да види коя е тази девойка, която бе извикала, и да й благодари. Ала прозорецът беше вече затворен и в двореца цареше мъртва тишина.