Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (83)

LXXXIII

Тезей с един скок се озова пред него.

— Царю на Крит — каза той, — дойдох! Аз съм Тезей, цар на Атина! Слез от престола!

— Добре дошъл! — отвърна старият цар. — Но няма да сляза от престола! Искам да умра като цар. Убий ме!

— Стар си, слаб, невъоръжен, не искам да те убия. Слез от престола!

И го сграбчи за рамото, за да го смъкне насила.

Федра се спусна, хвана ръката на Тезей.

— Скъпи Тезей — каза му тя с меден глас, — защо се държиш като варварин? Боговете не пожелаха да вземеш за жена сестра ми, вземи ме мен! По този начин този престол става твой без варварско насилие. А с любов! Баща ми ще абдикира и ти ще станеш законен цар на Крит!

Тезей докосна ръката й.

— Права си, царкиньо — каза той. — Вземам те за моя жена!

Извърна се тогава и към стария цар.

— Тате — каза той, — дойде моят ред да седна на престола ти. Слез и си отдъхни от тежкото бреме.

Старецът се усмихна. Смъкна царската корона от главата си.

— Наведи се, сине мой! — каза той на Тезей и положи върху младежката глава короната с перата.

В това време в коридорите се чуваше голяма врява, трошаха се врати, жени пищяха, мъже ругаеха. И изведнъж, тъкмо когато Тезей се изправяше с короната на глава, откъм складовете на двореца се разнесе страшен вик:

— Пожар!

Федра сграбчи ръката на Тезей.

— Мъжо мой — каза му тя, — спаси двореца!

Втурна се Тезей, спусна се светкавично по стълбите, стигна при складовете с дългите редици делви.

Но беше късно.

Пламъците бяха обхванали всички складове, варварите бяха строшили делвите, олиото, медът, виното се разливаха. Пламъците лумваха все по-нагоре, сега обгръщаха и стълбището.

— Федра! Федра! — викаше Тезей. — Слезте!

Викаше и се изкачваше по стълбището. Федра също се бе разбързала и влачеше след себе си баща си.

— Слизайте! — извика Тезей. — Стойте на двора, идвам!

В този миг мина Хари, който търсеше Тезей.

— Хари — каза му царят, — заеми се с царя и царкинята, закриляй ги! Сега ще дойда!

Хукна надолу към складовете, събра войници, донесоха вода.

— Угасете пожара! — извика той. — Дворецът е наш, не бива да го изгорим!

Полагаше усилия да угаси огъня, а в това време варварите разбиваха вратите и нахлузваха примки на благородниците и благородничките. Едни от знатните дами плачеха, други припадаха. А варварите ги изтегляха на двора и ги връзваха за колоните.

Огънят сега се изкачваше към гинекея. Задуха силен вятър, който улесняваше разгарянето на пламъците. Стените пращяха, вратите и прозорците горяха като факли. А канарчетата се задушаваха от дима.

Хари гледаше как дворецът се руши и очите му плуваха в сълзи. Жал му беше за прекрасната сграда, която рухваше, за рисунките, които се олющваха и падаха, за дърворезбите, за чудесните статуи и за скъпите извезани дрехи.

А Федра, застанала до него, гледаше със сухи сурови очи как дворецът се превръщаше в пепелище. Не продумваше нищо, но стискаше зъби и кръвта й кипеше. А старият цар бе свел глава и не гледаше нищо. Само коленете му леко трепереха и изведнъж се строполи върху плочите.

По едно време вдигна глава.

— Федра — попита той, — какъв е този шум? Какъв е този огън? Какво гори?

Беше се побъркал.

И внезапно се засмя. Федра го изгледа раздразнено.

— Ще ти кажа нещо, Федра, та и ти да се посмееш. Слушай!

— Слушам.

— Всичко това е сън. Скоро ще пропеят петлите, ще се събудим и всичко ще изчезне. И ще повикам съногадателя си…

Но изведнъж млъкна разтревожен.

— Къде е съногадателят ми? — попита той.

— Не знам.

— Моля ти се, изпрати да го повикат, защото след малко ще се събудя и искам да ми разтълкува съня.

Федра смръщи витите си вежди и не отвърна нищо.

Сега робите обикаляха съвсем пияни из дворовете. Мнозина от тях се бяха присъединили към варварите, бяха взели и те секири и ограбваха двореца. Втурваха се сред пламъците, нахвърляха се на сандъците, тъпчеха пазвите си със златни накити и побягваха, полузадушени от дима.

И стояха сега на двора, окачваха на ушите си златни обеци и труфеха ръцете си със скъпоценни пръстени. А после се залавяха за ръце и започваха да пеят.

— Робите!… — промълви Федра, като присви с отвращение устни.

— Техен ред е… — прошепна Хари.

Тезей се появи. Косите му бяха опърлени от пламъците, а ръцете му бяха целите в рани.

— Направих каквото можах… — каза той. — Не може да се спаси, до утре прочутият дворец ще се превърне в пепелище.

Мръкваше се. Ръмеше тихо. Сякаш небето плачеше за прекрасния критски дворец, който изчезваше от лицето на земята.