Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (16)

XVI

Крино беше вече изяла гроздето и Хари бързаше да отиде на пристанището, за да попита за баща си.

— Да си вървим вече, Икаре, да си вървим! — казаха братът и сестрата.

— Да си вървим! — каза Икар. — И аз трябва да се върна в работилницата на баща си.

И добави тихо:

— Сега, когато изработва крилата, не иска друг помощник, освен мен. Дори съм закъснял.

— И аз трябва да бъда в двореца! — каза Крино.

— А аз на пристанището! — обади се Хари и въздъхна. Извърна се към статуята на Великата Богиня. — О, Майко — прошепна той, — помогни ми да намеря баща си, помогни на всички ни, на стария Дедал, на Икар, на Крино, да се освободим един ден!

Тримата приятели се разделиха — Хари тръгна тичешком по пътя за пристанището, а Крино и Икар поеха към двореца.

— Царкинята навярно се е събудила вече — каза притеснено Крино. — Трябва да бъда там, за да й помогна да се облече. Закъсняхме!

— Не се тревожи, Крино — отвърна й приятелят й, — ще стигнем. Ето, виж колко бързо се движим, като птици!

И наистина двамата приятели минаха вихрено по тесните улички на града и се заизкачваха към прочутия дворец.

Денят беше напреднал, дворецът блестеше под слънцето, робите сновяха бързо из дворовете, стражите, изправени горе на кулите, оглеждаха околовръст полето и морето, а бронзовите им бойни доспехи искряха.

Двамата приятели влязоха през южната врата на двореца, минаха през залата за гости със свежия извор и изрисуваните яребици и се вмъкнаха в страничните коридори.

— Колко е прохладно тук! — каза Крино, като избърса потта, която се стичаше по челото и голата й шия.

— Оставям те, Крино — каза Икар. — Ти ще се качиш в женското отделение, а аз ще сляза в работилницата на баща си. Добра среща, до довечера!

— На добър час, Икаре, скъпи приятелю! — отвърна Крино и погледна с обич прекрасния младеж, който вървеше, гъвкав и як, по дългия коридор.

— И този един ден ще стане знаменит като баща си… — прошепна тя. — Дано и любимият ми брат да му заприлича!

Изкачи по две наведнъж стъпалата на женското отделение, стигна в голямата зала с изрисуваните по нея хурки. Десетина робини седяха тук и предяха.

— Добре дошла, Кринула! — поздравиха я всички радушно, защото всички я обичаха. — Царкинята се събуди и те потърси.

Крино се изчерви. Царкинята я е потърсила, а тя не е била тук! Какъв срам!

Спря се да си поеме дъх пред ниската, изписана с бели лилии врата на господарката си. Почука тихо на вратата, никой не се обади.

— Спи — прошепна тя. — Навярно е уморена от снощи. Ще вляза съвсем тихо, за да не я събудя.

Отвори леко вратата, вмъкна се вътре.

Розовият прозорец беше затворен, светлината влизаше смекчена в разкошната стая, лилиите блестяха снежнобели в синята ваза.

Крино пристъпи няколко крачки, приближи се до леглото.

Царкинята лежеше върху бялата постеля, русите й коси покриваха меката възглавница. Но очите й бяха отворени.

— Добре дошла, Крино… — произнесе тя с ласкав глас. — Забави се…

— Мислех, че си уморена и спиш, господарке…

— Не можах да мигна, Крино… — отвърна царкинята и тихо въздъхна. — Каза ли това, което ти бях заръчала?

За миг Крино се обърка. Какво й беше заръчала? Но изведнъж се сети.

— Разбира се, че го казах — отговори тя. — Поръсих го с розова вода, а сетне се приближих до него и му казах тихо: „На добър път!“.

— И какво ти отговори?

— Каза ми: „Не разбирам…“.

Ариадна скочи. Смръщи ядосано вежди.

— Не разбирам, така ли каза?

— Да — промълви Крино и се усмихна. — Но ми се струва, че много добре разбра.

— Откъде знаеш?

— Не знам дали ще се зарадваш, или ще се натъжиш, господарке. Но трябва да ти го кажа…

— Казвай тогава! Казвай бързо!

— Замина!

— Замина ли?!

Бледото й лице поруменя. Замълча за миг, развълнувана. Но накрая се овладя, престори се на равнодушна и попита:

— Откъде знаеш?

Крино й разказа всичко, което знаеше. Ариадна я слушаше много внимателно. Когато Крино завърши, скочи от леглото.

— Хайде, облечи ме — каза тя.