Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (39)

XXXIX

Изпънал врат, приведен на престола си, царят гледаше. Федра тупна с крак по земята и пристъпи първа. Размаха змиите над главата си, приближи се към Ариадна, която стоеше още неподвижна, докосна я леко, сякаш я предизвикваше, и се отдалечи, като се въртеше.

Ариадна остана неподвижна. Федра отново се спусна към нея, като тупаше безспирно с босите си нозе по земята. Докосна я отново, рязко, светкавично, нададе силен вик и се спря.

И тогава спокойно, с бавни стъпки, сякаш дебнеше, Ариадна се раздвижи. Слънцето осветяваше лицето й, сериозно и спокойно. Беше съвсем бледа. Дългите й руси плитки се поклащаха леко върху раменете й, змиите се поразмотаха от мишниците й, вдигнаха глави и засъскаха.

И изведнъж, неочаквано за всички връхлетя на Федра. А тя направи ритмично три стъпки назад и започна с широки крачки да описва бързо кръг около Ариадна. Ариадна също подтичваше, танцувайки край нея, като описваше по-тесен кръг.

Народът бе затаил дъх. Сега се чуваха само змиите, които, изправени на четирите голи мишници, поклащаха плоските си глави и съскаха.

— Не съм виждал по-красив танц през живота си… — прошепна Минас.

— Мълчи, мълчи, гледай!

Сега двете сестри се събраха. Хванаха се за ръце и започнаха да играят бърз весел танц. Сякаш са били скарани и сега се бяха помирили и танцуваха, като отмятаха високо глава.

Тръбите отново заечаха, двете сестри се спряха, извърнаха се към царя, сведоха глави и поздравиха. Спуснаха се робините, поръсиха ги с розова вода и като ги подкрепяха внимателно, ги отведоха горе на престолите им.

— Разбра ли? — попита тихо Икар приятеля си.

— Не. Какво да разбера?

— Какво означава този танц.

— Не, не, кажи ми, Икаре.

— Ами че не видя ли? Федра беше бикът, а Ариадна — човекът. Отначало се бореха като врагове после се помириха, прегърнаха се и затанцуваха заедно.

Минас се канеше да попита още нещо, но не свари. На горния край на амфитеатъра се появиха двама негри, допряха на устните си две големи тръби и целият склон заехтя.

И изведнъж се чу тропот, сякаш тичаха много зверове и ревяха разярени.

— Какво е това? — извика Минас изплашено.

— Биковете — отвърна приятелят му. — Биковете идат. Сега ще почнат борбите.

Не беше още свършил да говори, когато вратите на оградата се отвориха рязко и на арената изскочиха седем бика.

Три от тях бяха черни, три — червеникави, и един, най-големият — съвсем бял. Те блестяха на слънцето с позлатените си рога и червените си копита.

Всички тичаха вкупом край оградата, сякаш търсеха хората, за да се борят с тях.

Тичаха, тичаха, изпотиха се. Белият бик се спря в средата до колоната, изпъна снежнобелия си врат и измуча.

И изведнъж на каменната ограда изскочиха седем бикоборци — четирима мъже и три жени. Всички носеха еднакво стегнато облекло, прилепвало по тялото им. Тънък кожен колан пристягаше кръста им.

Високо горе от престола си царят плесна с ръце. И седемте бикоборци, сякаш очакваха този знак, скочиха на арената.

— Сега биковете ще ги убият!… — промълви пребледнял Минас.

Икар се усмихна.

— Не се бой! — каза той. — Сега ще видиш!

Една девойка пристъпи леко по арената. Беше стройна, бледа, около шестнайсетгодишна. Икар пребледня. Не успя да сдържи вика на уплаха.

— Какво има? — попита разтревожен Минас.

— Крино!… Крино!… — промълви Икар, впил очи в девойката.

Крино не му беше казала нищо, за да не се изплаши. Лани беше пожелала и тя да излезе на арената и да си поиграе с биковете, но Икар бе успял да убеди брат й Хари да не я пуска. Но сега, когато Хари го нямаше, Крино беше независима и ето че бе излязла на арената.

— Бъди внимателна, Крино! — беше й казала царкинята. — Белият бик е мой. С него се пребори!

И сега, вдигнала високо ръце, Крино се отправи като стъпваше леко, към любимия бик на господарката си.

Бикът, щом я видя, измуча и наведе глава, сякаш искаше да я прободе с рогата си. Но Крино се втурна, сграбчи го здраво за рогата и се залюля за миг, като стъпваше на пръсти, тогава бикът отметна силно глава нагоре, за да се освободи от ръцете, които го стискаха.

Икар сдържаше дъха си. Това беше най-трудният миг — Крино за първи път излизаше на арената. Дали щеше да запази хладнокръвие? Дали бикът нямаше да я повали на земята?

Като мълния му мина през ума тази мисъл, но бързо си отдъхна. Крино използва това рязко движение на бика, засили се и скочи леко като перушина на гърба му, закрепи се здраво на ръцете си и удари два пъти един о друг краката си във въздуха, и изведнъж напрегна всички сили, преметна се презглава и падна права зад бика — там беше застанал един мъж с разперени ръце и я грабна в прегръдките си.

Камък сякаш падна от гърдите на Икар.

— Великолепно! — промълви той. — Хвала ти, Крино!

Ариадна стана от престола си, разтвори ветрилото си от скъпи щраусови пера и поздрави любимата си робиня.

Останалите бикоборци също играеха, качваха се и слизаха от гърбовете на биковете, подскачаха, вкопчваха се за рогата им и започваха отново.

Народът викаше радостно, ръкопляскаше, придворните дами вдигаха разтворените си ветрила и поздравяваха онези, които играеха с най-голямо изящество.

Наближаваше пладне. Пот на ручеи се стичаше по телата на биковете. Седемте бикоборци се задъхваха. Крино застана за малко на сянка, за да си отдъхне.

Царят вдигна ръка и веднага тръбите отново зазвучаха и седемте играчи спряха. Отвориха се вратите на арената, влязоха пастирите, приближиха се предпазливо към разпалените бикове, погалиха ги нежно по вратовете и ги изведоха към ливадите да попасат, да пият вода и да си отпочинат.

От двореца се появиха роби, които носеха големи подноси, отрупани с ястия, плодове и разхладителни напитки. Коленичиха пред благородниците и положиха подносите.

Хората се пръснаха, разляха се по нивята, изтегнаха се на земята, а дворцовите роби им донесоха хляб, и ядене, и пълни стомни с вино. Днес царят хранеше народа си.

— Ариадна — каза царят на дъщеря си, — коя беше девойката, която се пребори с белия бик?

— Крино — отвърна радостно царкинята. — Крино, моята робиня, която онзи ден ти нареди да пуснат от затвора.

Царят присви бръснатите си устни. Спомни си за ковача, за баща й, който бе избягал, спомни си и за омразния чужденец, за кораба, дето изпрати в Атина и за който още нямаше никаква вест…

— Крино ли? — попита той.

— Да — отговори Ариадна, — добре се бори с бика, нали, татко? Хареса ли ти?

— Да — отвърна със сърдит глас старият цар.

„Трябва да намеря начин — помисли си той — да накажа тази девойка. Знам, че е невинна, но искам да я накажа, за да причиня зло на онзи предател ковача, баща й.“

Извърна се към слугата, който стоеше зад него със златна кана с вино в ръка.

— Налей ми вино в чашата — заповяда му той.

Слугата напълни златната чаша и я подаде на царя.

А той вдигна високо пълната чаша и изрече:

— Пия за твое здраве, Ариадна. Пия за твое здраве, Федра. Нека Великата Богиня ми помогне да постигна това, което съм намислил!