Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (45)

XLV

Налегна зимата. Дъждове, студен вятър, в далечината Ида, най-високата планина в Крит, беше цялата в сняг.

В двореца придворните, мъже и жени, седяха на меки възглавници около мангалите, играеха на разни игри и се смееха, ядяха, пиеха, разговаряха. Привечер се разнасяха звуците на сандури, а робините пееха.

Робите работеха по цял ден, метяха, миеха, месеха, печаха хляб, готвеха, сечаха дърва, носеха вода. Едни бяха заети в работилниците, други се трудеха по нивите, сред калищата. А вечерта се прибираха капнали в подземията на двореца, хапваха къшей хляб и си разменяха по някоя приказка.

— Не е живот това! — каза тази вечер един рус мъжага, когото бяха докарали тук от северните страни и го бяха продали като роб. — Не е живот това!

— Какво ти е пак, Русобради? — каза му със смях един кипърец с голям нос и тежка долна челюст. Бяха го продали и него като роб, заедно с много други негови сънародници на царя на Крит. — Какво ти е пак, та мърмориш?

— Живот ли е това? — повтори пак Русобрадия. — Не сме хора ние, ние сме като впрегнати в хомота волове, дето орат земята.

— Защо?

— Ами на, защото не сме свободни!

Робите наведоха глави и замълчаха. Никой не посмя да се обади и да изкаже мислите си. Бояха се да не би сред тях да има доносници, които щяха да ги издадат на царя.

Но един строен роб с големи пламенни очи вдигна глава.

— Завчера пристигна един чужд кораб — каза той, — и донесе странни новини… Чул ли си нещо за този кораб, Русобради?

— На мен ли казваш това? — отвърна русият мъжага с груб глас. — На мен ли го казваш? Ами че аз лично говорих с капитана му!

— Чух, че бил от твоя край — обади се тогава един старец. — И той има като теб руса брада и големи мустаци… А краката му бяха увити в овчи кожи.

Русобрадия се усмихна.

— Да — каза той.

И замълча.

— Ами няма ли да ни кажеш какво ти каза? — попита стройният роб с пламенните очи.

Русобрадия се огледа.

— Всички тук сме приятели — произнесе той с тих глас. — Всички сме другари.

Стана, затвори вратата.

— Слушайте — поде той, като сниши още повече гласа си. — Изглежда, че скоро ще се освободим.

Всички роби вдигнаха изненадано глави.

— Да се освободим ли! — възкликнаха те.

— Не викайте ви казвам! — тросна им се Русобрадия. — Ако се развикате, няма да ви кажа нищо! Не искам да изгния в царските кладенци!

— Добре, добре… — обадиха се робите. — На, няма повече да викаме… Казвай!

— Приближете се още повече!

Робите се примъкнаха по-близо до него.

— Слушайте тогава! — каза Русобрадия. — Намерих капитана. Запознахме се. Излезе, че сме от същото село далече на север, там, където тече една голяма река, широка като морето. Казват я Дунав.

— И после? И после? — възкликнаха робите, които бързаха да чуят новините.

— И после седнахме в пристанищната кръчма заедно с капитана. „Земляк — викам му аз, — какви новини ни носиш?“ „Много и важни! — отвърна ми капитанът. — Братята ни се качиха на кораби и идат насам. Завзехме малките острови Тасос, Самотраки, Скирос, Скопелос… Но нали сме много на брой, не ни побират… Спускаме се още по-надолу… През последните месеци завзехме един голям остров. Евбея го викат… Оттам идвам сега…“ „Ами побрахте ли се?“ — запитах го аз. „Къде можем да се поберем? — отвърна ми той. — Ние сме много хиляди. Смятаме да се спуснем още по-надолу…“

Русобрадия замълча.

— Нещо друго не ти ли каза? — попитаха робите.

— Нищо друго — отвърна Русобрадия.

— Ще дойдат ли и тук, в Крит?

— Не знам — отвърна рязко Русобрадия.

— Знаеш, но не ни казваш!

— Не знам! — повтори Русобрадия.

Чувстваше се, че не иска да каже нищо повече. Навярно знаеше още много неща, може би още по-важни, но не искаше да ги каже.

— Защо ни нямаш доверие? — попита стройният роб укорително. — Защо?

— Не знам нищо повече! — отвърна отново Русобрадия и се опря на стената.

Помъчи се да промени разговора.

— Защо не донесеш малко семки да ги изпечем в пепелта, та да ни мине времето? — каза той на стройния роб.

— Складовете са заключени — отвърна робът, — а ключовете са у надзирателите.

Русобрадия поклати глава.

— Е, тогава да спим! — каза той. — Да спим и да сънуваме, че ядем вкусни семки, печени в пепелта.

— Поне през нощта сме свободни да правим каквото си щем… — рече стройният роб.

— Това не стига! Не стига! — извика неочаквано Русобрадия, като удари с юмрук по плочите. — Трябва да сме свободни и наяве! Не е живот това!

Един по един робите се изтегнаха на плочите, загърнаха се в дрипи и скоро захъркаха.

Легна и Русобрадия, но сините му очи бяха отворени. Припомняше си думите на капитана, и сърцето му биеше силно от нетърпение.

„Скоро ще дойдем и в Крит — пошушнал му бе на ухото капитанът. — Скоро ще дойдем и в Крит…“

Стройният роб припълзя до Русобрадия.

— Ей, другарю — каза му той, — всички заспаха, никой няма да ни чуе.

— Какво искаш?

— Ще те попитам нещо…

— Казвай!

— Какво още ти каза капитанът?

Русобрадия помълча известно време. Извърна се и в смътната светлина на масленичето различи големите пламенни черни очи на стройния роб.

— Ела по-близо, за да ти кажа… — произнесе той най-сетне. — Приближи се, за да не ни чуят.

Стройният роб се примъкна още по-близо, наведе глава, за да чуе.

— Какво ти каза? Какво?

А Русобрадия му отвърна с тих глас:

— „Скоро ще дойдем и в Крит…“