Сюзън Кайл
Истински цветове (4)

Глава четвърта

Първите утринни лъчи свариха Мередит сънливо отпусната в леглото в безупречно чистата спалня на леля Мери. Спомняше си… Хладното високомерие на Сай, разгорещените обвинения на Мирна, признанията на Тони… Още помнеше колко й прилоша, докато тичаше от дома на Хардън към къщата на леля Мери. Дори не можеше да каже на разтревожената стара жена и на чичо си какво бе станало. Бе прекалено срамно, за да го сподели с когото и да било.

Събрала бе багажа си и бе отишла право в банката, за да изтегли жалките си спестявания от работата си в кафенето. После си купи автобусен билет за Чикаго, без да има никаква представа какво ще прави там, целуна разтревожените си роднини и мълчаливо се сбогува със Сай.

Дори тогава, докато чакаше автобуса, все се надяваше, че той ще тръгне след нея. Надеждата бе упорито нещо, а и носеше детето му. Надявала се бе дори Мирна да се смили и да му каже истината, защото Мирна знаеше за бременността й. Беше й дала да го разбере малко преди Сай да влезе в стаята онази сутрин преди толкова години. Но никой не дойде. Никой не се втурна в последната минута, за да я спре.

На автогарата в Чикаго, където пристигна, цареше невероятна блъсканица. Стиснала износения си куфар в ръка, Мередит се опита да потисне инстинктивния страх, че е сама на света и без почти никакви средства. Разбира се, ако не успееше нищо друго, винаги можеше да се обърне към Християнската асоциация на младите жени. Все някак щеше да я открие. Но й беше зле и се боеше да не би Мирна да продължи да я преследва заради уж откраднатите пари.

Първите три нощи прекара почти само в плач в един от домовете на Християнската асоциация на младите хора, задавена от скръб по Сай и по всичко, което можеше да бъде. После й казаха за един от другите им домове, в момента само с няколко наематели. Тя реши да опита късмета си там, надявайки се на малко повече уединение, за да изплаче мъката си, далеч от любопитните или съчувствени погледи на другите отхвърлени жени в приюта.

Спомняше си как излезе на улицата и тръгна сякаш безцелно, студеният зимен вятър шибаше дългата коса около бледото й, изпито лице. Усещаше хладния допир на снежинките върху бузите и клепачите си и се питаше какво ли ще прави по-нататък.

Съдбата взе нещата в свои ръце, когато в унеса си тя слезе от тротоара, препъна се и се озова просната върху платното пред една много скъпа лимузина.

Минута по-късно едно сдържано, интелигентно лице се появи в полезрението й, лице с дълбоки сини очи и тънки устни, високи скули и тъмноруса коса.

— Добре ли сте? — запита един кадифен глас. — Толкова сте бледа.

Доколкото Мередит можеше да прецени, гласът имаше определен нюйоркски акцент. Чувала го бе достатъчно често в кафето, когато идваха туристи. Тя се усмихна.

— Добре съм. Май че паднах.

Очите на мъжа просветнаха.

— Май че така стана. Но и ние като че ли помогнахме малко, а, господин Смит?

Появи се още един мъж. Истински гигант с пооредяла тъмна коса и дълбоки зелени очи, с внушителен нос и сурови черти. Носеше униформа на шофьор.

— Не можах да спра достатъчно бързо — каза той. — Съжалявам. Вината беше и моя.

— Не — отвърна едва чуто Мередит. — Аз припаднах. Бременна съм…

Двамата мъже си размениха многозначителни погледи.

— А съпругът ви? — запита първият мъж. — Той с вас ли е?

— Нямам… съпруг — прошепна тя и сълзи напълниха очите й. — Той не знае.

— О, боже. — Хенри нежно приглади назад дългата й, разбъркана коса. — Като че ли ще е най-добре да дойдете с нас.

В своята наивност Мередит винаги бе свързвала големите черни лимузини с организираната престъпност. Този тип можеше и да е убиец, а придружителят му във всички случаи приличаше на гангстер. Не бе избягала от една беда, за да налети на друга.

— Не мога да го направя — избъбри тя, а големите й очи казваха много повече, отколкото съзнаваше, докато ги местеше от единия към другия.

— Ще помогне ли, ако се представим? — усмихна се слабият мъж. — Аз съм Хенри Тенисън. А това е господин Смит. Аз съм напълно порядъчен бизнесмен. — Той се приведе над нея, очите му й се усмихваха ласкаво. — И дори не сме италианци.

Достатъчен й бе само един поглед в това ведро лице и всичките й опасения изчезнаха.

— Така е по-добре. Помогни ми да я сложим в колата, Смит. Струва ми се, че ставаме център на внимание.

Мередит със закъснение забеляза, че са блокирали движението. Другите шофьори даваха израз на раздразнението си, като натискаха клаксоните. Тя позволи да я настанят на задната седалка на лимузината заедно с Хенри Тенисън, докато страховитият господин Смит прибра куфара й в багажника.

Огледа се в луксозния интериор на колата. Истинска кожа. Без да се споменава барът, телевизорът, мобифонът и някакъв странен компютър с принтер.

— Вие сигурно сте изключително богат — изтърва тя, без да се замисли.

— Така е — отвърна замислено Хенри. — Но нещата не са точно както изглеждат на пръв поглед. Аз съм роб на работата си.

— Всичко си има цена, нали? — запита тъжно Мередит.

— Вероятно. — Той се облегна назад и скръсти ръце пред себе си, докато господин Смит маневрираше с колата из натовареното движение, оставяйки надутите клаксони зад себе си. — Разкажете ми за бебето.

Без изобщо да разбира защо му се доверява, тя започна да говори. Каза му за Сай и за началото на тяхната история, гласът й бе тих и бавен, когато от страстта стигна до намесата на майка му и за бързото си и позорно заминаване.

— Сигурно ви звуча като някоя уличница — заключи тя.

— Не говорете глупости — каза той нежно. — Аз не съм някой впечатлителен хлапак. Има ли вероятност бащата да тръгне след вас?

Тя поклати глава.

— Той повярва на майка си.

— Лошо. Е, поне засега можете да дойдете у дома. Не се безпокойте. Не съм развратник, дори съм заклет ерген. Ще се грижа за вас, докато стъпите на краката си.

— Но аз не мога…

— Ще трябва да ви купим някои дрехи — продължи той гласно мислите си. — А и косата ви също се нуждае от малко грижи.

— Но аз не съм казала, че…

— Делия, моята секретарка, може да се погрижи за вас, докато отсъствам. Ще й наредя да се премести у дома. Ще имате нужда и от добра акушерка. Делия ще се погрижи и за това.

Мередит остана без дъх от начина, по който той се разпореждаше с живота й.

— Но…

— На колко години сте?

Тя преглътна.

— На осемнадесет.

Той присви очи и се вгледа в измъченото й лице.

— Осемнадесет — промърмори той. — Твърде млада, но все пак ще стане.

— Кое ще стане?

— Няма значение. — Той се приведе напред и я погледна право в очите. — Вие все още го обичате, нали?

— Да.

Той кимна.

— Е, ще прекося и този мост, когато му дойде времето. — После отново се облегна назад. — Обичате ли „квиши“?

— Какво?

— „Квиши“. Един вид френски яйчен пай. О, няма значение. Ще ви го покажа, когато отидем у дома.

„Домът“ бе луксозен апартамент на последния етаж на един от най-скъпите хотели в Чикаго. Мередит, която никога не бе виждала нещо по-великолепно от малката къщичка на леля Мери, бе шокирана и очарована от лукса. Бе застанала на входа на дневната и я съзерцаваше смаяно.

— Не позволявай да те изплаши — каза усмихнато Хенри. — Ще свикнеш просто за нула време.

Колкото и да бе невероятно, стана точно така. Без изобщо да разбере как, тя стана притежание на Хенри Тенисън. Само няколко седмици по-късно се озова пред брачния олтар, а след това бе изведена с кораб от страната и настанена в една от къщите му на Бахамските острови, близо до Насау. Името й вече беше Кип Тенисън. Хенри се зае с нейното образование. В сгъстени срокове заедно с бизнес стратегиите тя усвояваше и уроците за млади майки, давани й от една професионална акушерка, наета от Хенри, която живееше с тях в къщата. През всичкото това време той чакаше бебето с цялата радост на истинския баща, глезеше младата си жена и сякаш се подмлади с двадесет години покрай нейната бременност.

Тя въздъхна, припомняйки си всичко. Бавно лицето на Хенри бе започнало да измества това на Сай от вътрешния й взор, бе започнала да вярва на съпруга си и да му се доверява. Постепенно се привърза към него. Когато се роди бебето, той бе при нея, в родилната зала в Насау, а когато сложиха мъничкото вързопче в ръцете му, очите му се изпълниха със сълзи.

Много по-късно тя откри, че Хенри е стерилен и не може да има деца. Затова и беше останал ерген, на тридесет и осемгодишна възраст — никога не бе молил жена да се омъжи за него, преди да се появи Мередит. Но бащинството му стоеше съвсем естествено и той се отнасяше към Блейк като към свое собствено дете, като към собствена плът и кръв.

През всичките месеци, докато чакаха Блейк, той нито веднъж не докосна Мередит. Не че тя би му отказала. Никой никога не се бе държал толкова мило с нея през целия й живот. Хенри я обожаваше и тя постепенно започна да отвръща на чувствата му и да очаква времето, когато ще бъдат заедно.

И тогава, почти неизбежно, той дойде при нея една нощ. „Сякаш никога досега не съм бил с жена“ — каза й нежно, докато я любеше. И макар това да не беше дивата страст, която бе споделяла със Сай, в никакъв случай не й бе неприятно. Хенри я обичаше и тя бе склонна да проявява снизхождение към него. Той бе внимателен, опитен любовник и докосванията му не й действаха отблъскващо. Дори да бе заподозрял, че понякога зад затворените си клепачи тя вижда Сай, когато му се отдава, никога не го изрече. Защото в много отношения двамата с Мередит си подхождаха чудесно. Отнасяха се един към друг с респект и дълбока привързаност, а Блейк беше техният свят.

Но всичко се срути, когато Хенри тръгна на едно поредно делово пътуване и самолетът му падна в Атлантика. Предишната нощ Мередит бе почувствала с него нещо, появило се за първи път откакто бяха женени. Някакво усещане за сливане докрай, за единство на телата и душите, което я остави задълго разплакана в ръцете му. Сгушила се бе до него и не му бе позволила да си отиде. Когато научи за нещастието, поне знаеше, че той е доживял този миг. В онази нощ за първи път му каза, че го обича. Ако бе жив…

На погребението стоеше с такава мъка в очите, че дори девер й, Дон, който по правило странеше от нея, я съжали, съзнавайки колко искрена е мъката й.

Хенри вече го нямаше. Но той бе добър учител, а Мередит — отлична ученичка. Тя не спря да учи след смъртта му и се зае с контрола над вътрешните операции. Надарена с вроден остър ум, скоро усвои механизма на преговорите. През своя първи месец в корпорацията смая директорите със способността си да предприема бързи и успешни ходове без всякакъв излишен шум. Въпреки първоначалното си желание да я изритат, те станаха нейни ентусиазирани почитатели за най-голямо разочарование на брата на Хенри, който вътрешно негодуваше, че властта й расте от ден на ден.

Без да забелязва недоволството му, Мередит напредваше в бизнеса като кадифен булдозер. За първи път в живота си се наслаждаваше на властта. Влюбена бе и в ролята си на майка, която изпълняваше в живота на Блейк. И през всичкото време, докато силата й растеше, тя не преставаше да мисли за Сай Хардън и отровната му майка. Дон беше прав поне в едно. Интересът й към „Хардън пропъртиз“ надхвърляше далеч придобиването на права върху залежите. Тя искаше да притисне Сай в ъгъла и да го нареже на парченца, пред очите на майка му, която безпомощно ще гледа отстрани. Искаше Мирна Хардън да страда заедно със сина си. За Мередит нещата с фамилията Хардън бяха отишли толкова далеч, че единствено отмъщението можеше да има значение. Независимо дали това харесваше на Дон или не, тя нямаше да напусне Билингс, докато не поставеше Хардън на колене, каквото и да й коства това.

Стана и се облече, после си направи чаша кафе, преди да напусне къщата. Госпожа Дейд не желаеше служителите й да закусват на работното място. Тя беше добър началник и което бе по-важно — изглеждаше почтена.

Телефонът иззвъня и Мередит се прозя лениво, докато го вдигаше.

— Добре че те сварих вкъщи — каза господин Смит. — Дон ми нареди да долетя в Билингс за подписа върху онези документи на Джордан. Каза, че експресната поща е прекалено бавна. След пет минути съм при теб.

— Добре. — Бе изненадана. Не беше в стила на Дон да изпраща самолета на корпорацията само заради някакви рутинни документи. Може би сделката бе по-сложна, отколкото предполагаха.

Посрещна господин Смит на вратата с чаша силно черно кафе. Той се ухили и го пое от нея.

— Ето. — Подаде й документите, после бързо извади от кашоните компютъра и принтера, факса и кутиите с хартия.

Мередит му каза да ги отнесе в библиотеката и след това я заключи.

— Е, вече нямам оправдания да не работя. — Едва сега си даде сметка колко свободна се бе чувствала, преди да пристигне това ужасно оборудване.

— Как е Блейк?

— Чудесно. Тази сутрин го оставих на Перил. Ще се върна, преди да му е домъчняло за мен. Донесох ти и това. — Показа един кашон с кутии портокалов сок. — Ще ти трябва много витамин С, за да се възстановиш.

Тя се засмя.

— Е, предполагам, че това също е част от екипировката.

— И то доста съществена, ако смяташ да останеш по-дълго в Билингс. — Той отпиваше от кафето, докато тя подписваше документите. — Научи ли нещо за Хардън?

— Той и майка му вечеряха снощи в ресторанта.

— И как беше?

Мередит го погледна унило.

— Мъчително е. Но се надявам крайният резултат да си струва усилията.

Зелените му очи се присвиха, докато изучаваше лицето й.

— Не позволявай да те хванат отново. На господин Тенисън не би му харесало да бъдеш повторно наранена.

Мередит му се усмихна при спомена как я глезеше Хенри. Господин Смит правеше същото, разбира се. Когато той беше наблизо, бе почти същото като да е с Хенри.

— Много сте добър към мен, господин Смит.

Той сякаш се притесни и отвърна очи.

— Не е трудно да бъдеш добър с някой като теб. Подпиши тези документи, моля те, защото трябва да тръгвам. Девер ти нямаше търпение да види сделката приключена.

— Разбирам.

Тя зачете внимателно протоколите, изпълнена с подозрение към нетърпението на Дон. Но книжата бяха съвсем рутинни и не съдържаха никакви изненади. Не разбираше защо е било толкова спешно. После й хрумна, че Дон буквално измъква сделката от ръцете й и всичко дойде на мястото си. Явно искаше да я разобличи по този начин.

— Май нещо не е наред — забеляза господин Смит.

Тя сви рамене и му подаде документите.

— Никога не съм се бояла, че Дон може да ме засенчи.

— В клана Тенисън винаги е имало конкуренция.

— Да. Странно е, че не съм го разбрала по-рано, не мислиш ли?

— И без това бе заета с прекалено много неща — отвърна той уклончиво. — Не се престаравай. Може би шефът просто се опитва да ти помогне. На всеки може да му се наложи някога. Прекалено много се натоварваш.

— Така ли? — погледна го замислено тя.

— Работиш по много и с голямо напрежение. И пак си отслабнала.

Тя се ухили.

— В такъв случай трябва да ме изпратиш в тренировъчната зала.

— Бих искал да го направя. — Той тръгна към вратата и спря с ръка върху бравата. — Пази се откъм гърба. По високите места е доста опасно.

— Забелязала съм — съгласи се Мередит.

Господин Смит отвори вратата и излезе на верандата.

Мимоходом забеляза една кола, която сякаш се поколеба дали да спре, минавайки покрай къщата. „Любопитни съседи“ — помисли си той подигравателно и тръгна към таксито.

— Ще ти се обадя довечера — подвикна му Мередит. — И кажи на Блейк, че го обичам.

— Той го знае.

— Но няма нищо лошо пак да му го кажеш, нали?

Усмихнат, Смит се качи в таксито.

— Окей.

Мередит проследи с поглед колата, докато тя се отдалечаваше. Господин Смит бе като член от семейството. След заминаването му отново се почувства сама. „Също като някога“ — каза си тя и се върна в къщата.

 

 

Почукването на вратата десет минути по-късно я сепна. „Може би господин Смит е забравил нещо“ — помисли си, докато ставаше да отвори.

Но на прага стоеше неочакван посетител. Мирна Хардън, облечена в черно, с остро лице, върху което недвусмислено бяха изписани презрение и неприязън.

— Очаквах ви — изрече Мередит с ледено спокойствие. — Влезте.

Мирна влезе в къщата и високомерно огледа обстановката. Взе най-хубавия от столовете в дневната, кръстоса крака и стисна чантичката си в скута.

— Да говорим направо — произнесе тя нервно и извади един чек. Подаде го на Мередит. — Това би трябвало да е достатъчно, за да ви накара да напуснете Билингс за ваше добро.

Мередит не го взе. Само се усмихна отсъстващо.

— Желаете ли кафе?

— Благодаря, не — отвърна сковано Мирна и размаха чека. — Това са десет хиляди долара. Вземете ги и си вървете.

Мередит седна на канапето и спокойно кръстоса крака.

— Веднъж вече си тръгнах.

— И защо не останахте там, където бяхте? — Лицето на Мирна се изопна още повече. — Какво искате? Синът ми не се интересува от вас! Ако нещата стояха другояче, някога той щеше да тръгне след вас, не мислите ли?

Да, разбира се, Мередит си даваше сметка за това, и старата болка почти я накара да трепне.

— Леля ми почина — изрече тя с достойнство.

Доброто възпитание все пак накара Мирна да реагира на това напомняне.

— Не знаех. Съжалявам. Но сигурно вече са ви предложили нещо за къщата…

— Не искам да продавам къщата. С нея са свързани много скъпи спомени. И не желая веднага да напусна Билингс — добави Мередит тихо, но със стоманена твърдост, на която я бе научил Хенри. Погледна Мирна право в очите, стойката й бе открита и заплашителна, лицето й не издаваше никаква слабост. — Ще ви струва повече от десет хиляди, за да ме махнете от Билингс. Ще ви струва повече, отколкото изобщо имате.

Мирна се задъха.

— Ти, арогантно селяндурско изчадие…!

— Без обиди, моля — рече небрежно Мередит. Тя спокойно изучаваше набразденото от бръчки лице. — Струвате ми се доста състарена. Не съм изненадана. Сигурно е ужасно да понесеш товара на подобна вина.

— Вие бяхте дете, което си играеше с живота ни — каза раздразнено Мирна.

— Бях влюбена млада жена, бременна с вашето внуче. — Мередит произнесе думите с точността на безпощаден скалпел. — Вие излъгахте — обвини я открито, очите й бяха студени и пълни с презрение.

— Трябваше да го направя! — извика Мирна. — Не можех да позволя на сина си да се ожени за някоя като теб.

— И никога не казахте на Сай истината, нали? — настоя Мередит.

Мирна преглътна.

— Ще ти дам двадесет хиляди долара.

— Кажете му истината.

— Никога!

— Това е моята цена — каза Мередит и стана. — Кажете на Сай какво ми сторихте и ще си замина без нито едно пени.

Възрастната жена изглеждаше съвсем съсипана. Победена. Тя се надигна, устните й трепереха.

— Не мога да го направя — изрече съкрушено.

— Ще пожелаете да сте го сторила, още преди да приключа тук. — В очите й се бе настанил студеният поглед на Хенри Тенисън. — Наистина ли смятахте тази история приключена завинаги?

С треперещи пръсти Мирна измъкна от чантата си една кърпичка и нервно попи ъгълчетата на устните си. Бе съвсем пребледняла.

— В наше време не е кой знае какъв проблем да се направи аборт — рече тя. — Дадох ти достатъчно средства. Дадох ти достатъчно, за да се махнеш.

— А аз ви върнах всичко, заедно с подаръците, които ми бе направил Сай, забравихте ли?

Мирна се смути, но не отговори.

— Казахте на Сай, че съм ограбила компанията, че съм съучастница на Тони. Накарахте Тони да лъже, че сме били любовници, че съм го мамила.

— Това бе единственият начин да се отърва от теб. Иначе той нямаше да ти позволи да заминеш. Беше луд по теб.

Мередит се изсмя презрително.

— Луд — да, наистина. Но това беше всичко. Той не ме обичаше. Ако беше обратното, вие и всичките ви интриги не биха имали абсолютно никакво значение.

В очите на Мирна просветна задоволство.

— Значи го знаеш, така ли?

Мередит кимна, лавата на отдавна потискания гняв се разля в нея.

— Наивна бях, съгласна съм. Дори не си давах сметка колко съм била наивна, преди да ме прогоните оттук.

— Нещата май не са се развили най-зле за теб? — запита Мирна. — Изглеждаш добре. Все още си млада.

— Имаше бебе, Мирна.

— Да. — Мирна се приближи, очите й станаха пресметливи. — Роди ли го? За осиновяване ли го даде? Ще ти дам всичко. Сай изобщо не бива да знае. Детето няма да е лишено от нищо.

Мередит я погледна смаяно.

— Представете си, че някой би ви направил подобно предложение, когато сте носила Сай.

Нещо стана в очите на Мирна. В тях се появи израз, който Мередит не бе виждала никога досега. Някаква несигурност. Тревога.

— През всичките тези години… Вие никога не узнахте къде съм или пък какво трябваше да направя, за да се погрижа за себе си, и изобщо не ви интересуваше — каза Мередит. — А сега пристигате в дома ми и се опитвате да ме подкупите да напусна града. Дори имате нахалството да се опитате да си купите внучето, за което пет пари не давахте преди шест години.

— Не е вярно — Мирна сведе очи. — Аз… аз се опитах да те открия.

— Само защото сте се чувствала виновна, задето сте оставила един Хардън да бъде даден за осиновяване — рече Мередит с подигравателна усмивка, а възрастната жена виновно се изчерви. — Точно както и предполагах.

— Значи го даде за осиновяване, така ли? — настоя Мирна. — Все още бихме могли да го открием. Него или нея. Кое от двете е?

— Това е нещо, върху което може да разсъждавате, докато сте жива. Дали съм направила аборт, дали съм родила бебето и съм го дала за осиновяване, или пък нещо друго. И можете да си приберете парите. Боя се, че все още не мога да бъда купена. — Мередит стана.

Мирна също се надигна от стола си, нервна и съсипана.

— Всеки си има цена — каза тя. — Дори и ти.

— Така е, наистина — съгласи се Мередит. — А вие вече знаете каква е моята, нали?

Възрастната жена понечи да заговори, но Мередит отвори вратата по начин, който бе повече от красноречив.

На прага Мирна спря.

— Мъжът, който те посети, изглеждаше доста опасен, не мислиш ли? С него ли живееш?

Мередит не можа да отговори достатъчно бързо. Мирна се усмихна отровно.

— Сигурна съм, че за Сай ще е интересно да научи, че вече си му намерила заместник. Приятен ден.

Нямаше нищо, което би могла да каже или да направи, за да попречи на Мирна да отнесе новината за посещението на господин Смит на Сай. Не че това имаше някакво значение. Само щеше да потвърди мнението му за нея. А вероятно то не би могло да стане по-лошо. Неведнъж я бе обвинявал, че не му е вярна, не само с Тони. Мирна Хардън бе казала, че тя спи с Тони, и на Тони му беше платено да не го отрича. Сай я бе помислил за уличница. Нямаше причина да смята, че мнението му се е променило през годините.

 

 

Тя отиде на работа и за щастие денят й бе доста натоварен. Нямаше време да мисли. Но вечерята доведе Сай за втори път, а видът му обещаваше единствено неприятности.

— Да ти донеса ли нещо за пиене? — запита учтиво Мередит, с безизразни черти и празна усмивка.

Тъмните очи на Сай се втренчиха в нея, лицето му бе неподвижно като стена.

— Кой е бил мъжът, когото съседите са видели да излиза рано сутринта от къщата ти?

— Не са били съседите — отвърна тя безгрижно. — А майка ти.

Той се намръщи. Явно Мирна не бе му казала за посещението си при нея. Мередит се усмихна.

— Тя не ти ли спомена, че дойде да ме види? Жалко. Предложи ми десет хиляди долара, за да напусна града.

— Това е лъжа — изрече студено той.

Мередит сви рамене.

— Окей. Какво ще искаш за ядене?

Лицето му се втвърди.

— Няма нужда майка ми да ти плаща, за да напуснеш града. Мога да се отърва от теб, когато поискам.

— Наистина ли можеш? — запита Мередит с искрен интерес. — Би било чудесно да видя как го правиш.

— Не вярваш ли? — Усмивката му стана пресметлива. — Например бих могъл да откупя ипотеката върху къщата на леля ти и да те лиша от право на ползване.

— Къщата няма ипотека — каза спокойно Мередит. Наистина нямаше. Хенри я бе платил, анонимно, чрез една посредническа компания в Илинойс.

Сай беше изненадан. За миг нещо прехвръкна през ума му, но той бързо го отхвърли.

— Бих могъл да те уволня.

— Ще си намеря друга работа. Дори и ти не можеш да контролираш всички предприятия в Билингс. Случайно си спомням, че имаше и врагове. Мога да си потърся работа при някой от тях.

Очите на Сай проблеснаха.

— Опитай само.

— Защо не попиташ майка си защо иска да си замина?

— Знам защо. Тя мисли, че отново ще се промъкнеш в живота ми и ще ме оставиш целия в рани както преди години.

Мередит се усмихна.

— Изобщо не си бил целият в рани. Ако е било така, би бил чисто злато или сребро.

— Ти ме измами и помогна на един друг мъж да ме окраде. И ти си тази, която е готова на всичко за пари, а не аз.

— Така ли мислиш? — Болката и мъката от миналото изкривиха чертите й, очите й потъмняха. — Значи онова, което ти и майка ти ми причинихте, няма никакво значение?

— Ние не сме ти направили нищо — рече той рязко. — Макар че бихме могли. Можех да те пратя в затвора за кражба.

Тя поклати глава.

— Едва ли, защото всеки добър адвокат би накълцал Тони на парчета на банката на свидетелите. Къде е това мило момче сега?

— Не знам — отвърна студено Сай.

— Нито знаеш, нито те интересува. — Тя кимна. — Е, това е твърде лошо. Харесвах Тони, независимо какво ми причиниха той и майка ти.

— Майка ми нищо не ти е сторила.

Погледът на Мередит бе спокоен и твърд.

— Нищо ли? — Тя се приведе напред. — Попитай я. Само я попитай. Защо съм тук и защо не искам да си ида. Накарай я да ти каже истината.

Очите му проблеснаха.

— Знам истината. Не настоявай. Ти си тук само защото те търпим. — Той хвърли салфетката, стана и се надвеси над нея. — Този път няма да ме намериш толкова уязвим.

— Обратното също е вярно — рече тя тихо. — И можеш да кажеш на майка си, че моята цена вече не е по джоба й.

— Внимавай, миличка. Сега ти си на моя територия и ще се боря докрай.

— Тогава е време да започнеш да лъскаш меча си. Защото този път още първият ти удар ще бъде решаващ. Приятна вечер.

Тя се извърна и се отдалечи към съседната маса, без да й трепне окото.