Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
True Colors, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 130 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2010)
Разпознаване и начална корекция
sonnni (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Сюзън Кайл. Истински цветове

ИК „Слово“, Велико Търново, 1995

Американска. Първо издание

Редактор: Детелин Гинчев

ISBN: 954-439-338-2

История

  1. — Добавяне

Глава тринадесета

Сай Хардън отдавна не се бе тревожил за здравето на майка си. Но напрегнатото й лице в болницата го обезпокои. Мирна изглеждаше по-зле от всякога, независимо че докторите го увериха, че изследванията й са добри и може да се прибере вкъщи.

— Не за това те помолих да дойдеш — промърмори тя, докато се качваха в колата. Почти се бе стъмнило, докато той успее да се освободи и да стигне до болницата.

— Във всички случаи щях да дойда — усмихна й се той. — Радвам се, че нямаше нищо сериозно. Така ме изплаши.

Тя извърна поглед към прозореца.

— Беше нощ на изненадите. — Пръстите й нервно оправяха гънките на копринената рокля. Представи си, малката Мередит Аш изведнъж да се окаже прословутата госпожа Хенри Тенисън.

— А аз й дадох работа на сервитьорка на минимална заплата — произнесе замислено Сай и запали цигара. — Сигурно още не може да спре да се смее. Идва ли да те види?

— Да. Затова… затова се обадих в офиса ти.

Тъмните му очи се присвиха.

— Така ли?

— Това е дълга история. Нека първо си идем вкъщи.

Сай сви рамене.

— Както искаш.

Изминаха останалото разстояние до елегантната къща в мълчание, като Мирна се опитваше да събере кураж да му каже какво е направила. Ръцете й трепереха, докато Сай й помагаше да слезе от колата, но вече знаеше, че няма връщане назад.

Тя нареди на икономката, госпожа Дафърти, да донесе кафе в дневната. После седна и докато чакаха да сервират, заговори със Сай за ежедневни неща.

— Няма смисъл да се безпокоиш за дяловете — каза й той, докато отпиваха от горещото черно кафе в изящните порцеланови чашки. — Мередит не знае, но собственият й девер работи срещу нея. Иска да я отстрани от корпорацията. Предложи ми сътрудничеството си и онази част от дяловете, върху които в момента има контрол, преди бордът да вземе окончателно решение по предложението за присъединяване към тяхната корпорация.

Мирна се намръщи.

— Но това не е честно — рече неволно тя. — Подло е.

Той я погледна учудено.

— Мислех, че си най-големият враг на Мередит.

Тя сведе поглед към чашата си.

— Наистина бях, в много отношения. — Пое си дълбоко дъх и погледна високия си син, а очите сей изпълниха с тъга и съжаление. — Сай, аз извърших нещо ужасно.

— Добре дошла в клуба.

— Говоря сериозно. — Тя остави чашката и сключи ръце в скута си. Изведнъж се почувства много стара и не можеше да намери верните думи. — Сай, аз платих на Тони Тенксли да ограби сейфа и да обвини Мередит — изрече сковано. — Аз му казах шифъра.

Сай изобщо не реагира. Гледаше я втренчено, сякаш думите отказваха да проникнат в съзнанието му.

— Какво си направила?

Тя преглътна.

— Натопих я, сигурно това е най-точната дума. Сай, тя беше само на осемнадесет и толкова наивна и неопитна…

— Аз не знаех, че е на осемнадесет — каза той грубо. — Не и преди ти и Тони да ми го сервирате в оня ден. Тя ми беше казала, че е на двадесет.

Мирна не го бе знаела. Тя се поколеба.

— Сега го научавам.

— Почувствах се като пълен глупак, когато разбрах истината — рече той с тихо съжаление. — Нямах никакво право да я наранявам. — Той се взря в майка си с горчивина. — Ти знаеше ли, че е избягала?

— Почти бях сигурна, че ще го направи — отвърна Мирна с пребледняло лице. — Знаеш ли, тя беше горда и не би те помолила за помощ, след като… след като ти повярва на лъжите, които Тони и аз съчинихме за нея.

— Но тя не се е нуждаела от помощ, нали? — запита Сай. — Ти си й дала достатъчно пари, за да напусне града, предполагам?

— Да. — Мирна отметна косата си назад, чувстваше се безкрайно съсипана. По-трудно бе, отколкото си го бе представяла. — Но тя ми ги върна, заедно с нещата, които си й подарявал, и аз никога не ти казах. Бижутата и всичко останало са в едно от чекмеджетата на тоалетката ми.

Сай гледаше право пред себе си. Усети, че му се завива свят.

— Как си могла да го направиш? — успя да произнесе все пак. — Нима не знаеше колко много вече аз я бях наранил?

— Боях се, че ще се ожениш за нея, Сай. Да ме прости Господ, но исках за теб момиче от добро семейство, с възпитание и пари, и… обществено положение. Струваше ми прекалено много да вляза в доброто общество, да се задържим там… — Очите й се притвориха. — Мислех, че ще я забравиш.

— И аз мислех същото — произнесе той мрачно. — Но не можах.

Мирна видя болката в очите му и трепна.

— И накрая просто вече не знаех какво да правя. Не можех да ти позволя да разпитваш Тони от страх да не признае истината. Връчих му самолетния билет и го изпратих на летището, преди изобщо да се срещнеш с него. Но дори тогава се страхувах да не тръгнеш след нея.

— Аз го направих. Наех частни детективи. Но тя беше изчезнала.

— Да. Аз самата… също наех — призна Мирна и се усмихна на изненадата му. — Чувствах се толкова виновна. Не можех да живея, без да знам какво е станало с нея. Особено в положението, в което беше.

Той не долови намека.

— Значи затова се боиш от нея, така ли?

— Донякъде — отвърна Мирна. Замълча, надявайки се на помилване, но той я гледаше упорито и заплашително. — Сай, когато напусна Билингс, тя беше бременна.

Той не можеше да мисли, не можеше дори да диша. Дробовете му сякаш блокираха, също както умът и сърцето му. Усети ужасът на тези думи с всяка клетка на тялото си и се взря безпомощно в майка си.

Бременна. Мередит е била бременна! Бременна с неговото дете!

Мирна простена и зарови лице в ръцете си.

— Прости ми — прошепна тя. — Сай, прости ми! Сигурно съм била полудяла. Самата аз никога няма да си простя за онова, което сторих.

— И ти си я прогонила, след като си знаела, че носи детето ми? — запита той дрезгаво. Стана, лицето му бе пребледняло и ужасно, очите му напълно непроницаеми. — И въпреки това си я оставила да си отиде?!

Мирна се сви като от удар.

— Ти казваше, че не искаш семейство и деца! — извика тя.

— И си решила, че не искам собственото си дете? — Пред погледа му за миг се мярна лицето на едно малко момченце в пижама, влачещо плюшеното си зайче. Той се задъха. — О, боже, и онова малко момче в къщата й не е син на Хенри Тенисън. А мой! — Това наистина бе повече, отколкото би могъл да понесе. Нищо чудно, че Мередит го мразеше! Лицето на детето се бе врязало в съзнанието му и той не проумяваше как е могъл да гледа очи и коса като своите и да не го осъзнае.

Мирна примирено отпусна рамене.

— Да — въздъхна тя тежко. — Твой е.

Той сви юмруци. Понечи да каже нещо, но думите го задавиха. Обърна се и излезе от стаята, без да погледне назад, умът му сякаш гореше в пламъци.

Мирна инстинктивно се спусна след него. Не знаеше какво би могъл да направи. Видът му беше убийствен. Дано не се нахвърлеше върху Мередит.

Сай скочи в ягуара си и чакълът се разхвърча изпод гумите. Нито мислеше, нито чувстваше, беше се вцепенил напълно. Мередит бе носила детето му и отровната му майка го бе знаела. Тя я бе оклеветила, прогонила я бе от града, а собственият му страх от обвързване й бе помогнал да разруши живота на младата жена. Ако той не бе говорил непрекъснато против трайните връзки, Мередит сигурно е щяла да събере кураж да му каже, че е бременна. Може и да бе всякакъв, но ако го бе знаел, щеше веднага да се ожени за нея. Изобщо не му бяха дали шанс. Майка му се бе погрижила Мередит да изчезне от живота му. И съдбата я бе отвела при Хенри Тенисън.

Имаше син, който не го познаваше, син, който носеше името на Тенисън и щеше да бъде отгледан като Тенисън. Мередит бе решила да не му казва. Но как би могъл да я обвинява? Тя бе истинската жертва във всичко това, и то напълно невинна. Беше я използвал и захвърлил, наранил и преследвал, и всичко — само защото майка му не я смяташе достатъчно добра да носи името Хардън.

Той пое по магистралата без никаква представа накъде отива. По някакъв начин трябваше да се овладее и да асимилира чутото. След години тревоги, самота, копнеж и жажда по Мередит. Тя се бе върнала и той най-сетне бе решил да заложи на един втори шанс да поправи нещата. Но Мередит бе поискала да си поиграе с него. И вече не беше дете, а мениджър с големи възможности и достатъчно власт да отнеме собствената му компания.

Мразеше ли го тя? Бог бе свидетел, че имаше това право. Планът й сигурно бе замислян дълго време, нагласила бе нещата така, че Хардън да не заподозрат нищо и ударът да им дойде като гръм от ясно небе. И почти бе успяла, само дето девер й искаше властта повече, отколкото правата върху залежите. И той бе ключът към победата на Сай.

Пред очите му отново се появи детето от тази сутрин. Сгушено в ръцете на Мередит, малко тъмнокосо момче с очи като кафяво кадифе. Нещо у Сай се сви при този спомен. Той всъщност никога не бе мислил истински за деца. И сега си даде сметка колко празен е бил животът му. Слушал бе служителите си да говорят за децата си, за досадните си семейни задължения, и бе изпитвал чувство на превъзходство, че е свободен от всичко това. Но въпреки блясъка и богатството на живота си той бе напълно сам, ако не се броеше Мирна. Сърцето му изстина след измислената измама на Мередит, а сега трябваше да признае, че я е прогонил съвършено неоснователно. А също и че се бе боял от властта, която притежаваше над чувствата му. Това бе истинската причина да си позволи да допусне, че е виновна. По свой начин той също бе избягал.

Обвинил я бе в корист. И наистина бе повярвал, че е постъпила подло с него. А през всичкото време тя е била бременна с детето му и дори не е посмяла да му каже.

Простена и бясно натисна педала на скоростта. Как е могла майка му да причини това на Мередит? Шокът, когато научи истинската й възраст, сякаш го заслепи за останалите лъжи. Кой знае защо това го засрами толкова силно, че не смееше да го признае дори пред себе си, камо ли пред някой друг. Хладнокръвно бе прелъстил едно младо момиче, а не жената, за която си я бе представял, и не можеше да си прости, фактът, че тя го бе подвела, го вбеси до такава степен, че вече не бе в състояние да разсъждава ясно. Но след като Мередит си отиде и той съзна какво е загубил, въпросът за възрастта й изведнъж изгуби всяко значение. Тя безкрайно му липсваше. Сега му се струваше, че изобщо никога не е вярвал, че е способна да открадне от него. Въпреки така нареченото „признание“ на Тони и доказателствата. Защото Мередит го обичаше.

Любов. Той никога не бе изричал тази дума, нито пък я бе мислил. Но когато Мередит примираше в ръцете му и стенеше, той я усещаше. Онова, което тя даваше на полуделите му от глад сетива, нямаше цена. Тя правеше всичко както трябва. Караше го да се чувства уверен и желан. Не бе искал да го нарича любов. Заклеймил го бе като страст и се ненавиждаше, задето й се отдава така отчаяно. Мразеше се, че става пленник на този сляп екстаз. Но не бе в състояние да се отърси от него. Цели шест години остана негов роб. И все още беше. Достатъчно бе само да погледне Мередит и вече знаеше, че би умрял, за да я има. Само похот? Едва ли.

Трябваше да накара Мередит да разбере това. Трябваше да й покаже, че наистина държи на нея. И не защото бе станала Кип Тенисън и притежаваше достатъчно дялове, за да измъкне компанията от ръцете му. Не заради богатството и властта. А защото бе единствената жена, която имаше значение за него и защото му беше родила дете.

Сигурно съществуваше начин да я убеди, че се е променил. Сега вече искаше обвързване. Искаше да опознае детето си, да разбере какво е да си баща. Знаеше, че Мередит излъга, когато каза, че е спала с него само за да го заблуди относно намеренията си. Тя не умееше да лъже. Тя го обичаше. И той би могъл да я накара да му прости, ако направеше каквото трябва. Любовта не умираше. „О, господи! — помисли си. — Не би могла! Нима Мередит не беше целият мой свят през всичките тези дълги и празни години?“

Олекна му, когато реши, че всичко това е възможно. Щеше да стане, ако успееше да запази самообладание. Не биваше да мисли за майка си, не и сега. Сигурно щеше да мине много време, преди да успее да й прости за онова, от което го бе лишила, за годините без сина му и Мередит. Точно сега единственото, което искаше, бе да отиде колкото е възможно по-бързо при Мередит и да й каже какво чувства, да я помоли за един последен шанс.

Ягуарът изръмжа, когато Сай влезе в един остър завой по нанадолнището. И само минути по-късно… преди да успее да го помисли, блясъкът на фаровете на една друга кола го заслепи. Той завъртя волана, но прекалено късно. Светлините се разпръснаха и изчезнаха в някаква ужасна тъмнина, а той неотвратимо потъна в нея.

 

 

След като Сай излезе, Мирна закрачи из дневната, измъчвана от тревоги накъде ли се бе втурнал той. Вероятно към Мередит. Не знаеше как ще живее оттук нататък с презрението и омразата на сина си. Но нямаше начин да не му каже. Както бе споделила с Мередит, дължеше му поне това.

Пръстите й нервно мачкаха кърпичката. В очите й все още напираха сълзи. Болеше я от измъчения израз върху лицето на сина й. Би се отказала от всичките си амбиции, ако можеше да върне времето назад и да позволи на Сай да изживее живота си така, както той би искал. Но вече беше късно. Причинила му бе голямо зло. А той още не знаеше всичко…

На вратата се позвъни. Обикновено тя оставяше госпожа Дафърти да отвори, но сега бе прекалено нервна.

На прага стояха двама полицаи от Билингс с притихнали, тържествени лица.

— Госпожа Мирна Хардън? — запита единият.

Тя конвулсивно сключи ръце.

— Да. Нещо със Сай ли? Случило ли се е нещо със сина ми? — Предчувствието я прониза като нож.

— Боя се, че да, госпожо. Най-добре ще е да дойдете с нас. Ще ви откараме до болницата.

— Жив ли е? Моля ви, жив ли е? — запита тя трескаво и сълзите рукнаха по бузите й, докато вземаше чантата си и се обличаше.

— Беше, когато пристигна линейката — каза по-младият полицай. — Сигурен съм, че ще направят всичко възможно.

Тя им позволи да я качат в патрулната кола, ръцете й стискаха до болка дамската чантичка. Сай щеше да умре и това също бе по нейна вина. Позволи му да тръгне, след като го хвърли в дълбок душевен смут. Може би в края на краищата Мередит бе права. Мълчанието щеше да е най-добрият изход. Беше ли го убила?

Въпросът кънтеше в нея по време на стремглавото пътуване към болницата. Тя се втурна към помещенията на „Бърза помощ“ и трепереща започна да отговаря на въпросите, които служителката й задаваше за Сай. Отговаряше механично, изтръпнала в очакване най-сетне някой да дойде и да й каже нещо.

След около десетина минути доктор Брайнер, дежурният лекар, седна до нея в чакалнята.

— Сай е жив — каза той, — но е в критично състояние. Гръбнакът му е засегнат лошо, има вътрешни наранявания, скъсани сухожилия и нервни увреждания. Засега не мога да кажа какви точно. Можете да оставите номера си и ще ви се обадим, когато имаме резултат.

— Няма да си отида вкъщи — прошепна тя. — Не мога.

— Искате ли да се обадим на някой ваш близък, за да не сте сама? — запита съчувствено той.

Мирна поклати глава. Изведнъж си даде сметка, че няма никого. Но не и Сай. Той имаше семейство, макар и съвсем наскоро да бе научил това.

— Всъщност да — рече тя изведнъж.

 

 

Господин Смит тъкмо бе сложил Блейк да си легне. С Мередит седяха в кухнята, когато телефонът иззвъня.

— Не вдигай — рече той. — Лягай си.

Тя уморено се усмихна.

— Сигурно е Дон. Не мога да си позволя да не отговоря. — Тя вдигна слушалката. — Ало?

— Мередит?

Бе Мирна Хардън.

— Да?

— Мередит, станала е катастрофа — изрече Мирна, задавена от сълзи. — Аз съм в градската болница. Би ли дошла тук, моля те?

Мередит усети, че й прилошава. Приседна, като едва си поемаше дъх.

— Сай? — промълви, изпълнена с лоши предчувствия. — Мъртъв ли е?

— Не. Но е… много зле. Моля те, можеш ли да дойдеш?

— Идвам веднага. — Тя затвори телефона. — Нещо се е случило със Сай. Ранен е.

— Ще облека Блейк и ще те закараме. Никакви спорове — добави Смит, като видя лицето й. — Вземи си палтото.

Тя го взе механично, като остави господин Смит да поеме командването, както ставаше винаги в критични моменти. Точно сега не бе в състояние да мисли кое как точно да стане. И още преди да се осъзнае, той вече я бе отвел във фоайето на болницата. Там разплаканата Мирна Хардън чакаше новини за Сай.

Мередит остави господин Смит да се погрижи за Блейк и седна до нея.

— Какво стана?

— Ти беше права. Изобщо не трябваше да му казвам — прошепна нещастно Мирна. — Но аз не те послушах… И сега той ще умре, по моя вина!

— Стига! — рече твърдо Мередит. — Той няма да умре.

— Ранен е много лошо…

Мередит стана и помоли да говори с дежурния лекар.

— Доктор Брайнер — представи се той и се ръкува с нея. — Приятелка ли сте на господин Хардън, госпожо Тенисън?

— Стара приятелка — отвърна тя. — Какво може да се направи?

Той й описа накратко нараняванията на Сай, както и резултатите от първоначалните изследвания — по-тревожни, отколкото бе предполагал.

— Назначена е незабавна хирургическа интервенция, преди състоянието му да се е влошило. Тук имаме хирург-ортопед, но той смята, че операцията трябва да се направи от неврохирург. Нещата са доста комплицирани.

— Кой е най-добрият в тази област? — запита направо Мередит.

Лекарят се усмихна.

— Доктор Майлс Данбъри от клиниката „Майо“.

— Можете ли да го извикате?

— Ако сте в състояние да си позволите хонорара му и ми осигурите самолет — да.

— Свържете се веднага.

„Невероятно — помисли си Мередит, — какво правят понякога парите и влиянието.“ Само след минути Данбъри се бе съгласил да поеме случая, а Мередит изпрати самолета на компанията да го доведе в Билингс.

— Току-що увеличихте шансовете на Сай да ходи отново с около седемдесет процента — каза й доктор Брайнер.

— Направете всичко възможно. Всичко. Парите няма да са проблем.

— Ще ви държим в течение. Ще останете с госпожа Хардън, предполагам?

— Да — каза тя. — Благодаря.

Лекарят се усмихна.

— И аз ви благодаря. Приятел съм на Сай.

Мирна наблюдаваше сцената в някакъв унес.

— Колко си делова — рече тя несигурно. — Аз… просто не знаех какво да правя.

— Свикнала съм да организирам нещата — отвърна Мередит. — И се надявам, че направих каквото трябва.

— Аз бих могла да поема хонорара, но самолетът… Както и да е, във всички случаи ще ти възстановим разноските — добави тя с достойнство.

— Сай е баща на моя син — произнесе също толкова гордо Мередит. — И вероятно аз съм не по-малко виновна за нещастието, отколкото вас.

— Той се разгневи на мен. — Гласът на Мирна бе тих, очите й зачервени. — Не мога да му се сърдя за нищо. Сигурно вече никога няма да ми проговори.

— Времето лекува всичко — отвърна Мередит. — А и в тази история сме двете заедно. Аз не само се опитах да скрия сина му, но и да отнема компанията му. Това също си е казало думата.

По-възрастната жена се усмихна.

— Ако само се оправи, изобщо няма да ме интересува дали ме мрази или не.

Мередит отвърна на усмивката й.

— И аз мисля същото.

— Мамо, искам да си вървим у дома. — Блейк се приближи и сънливо сложи глава в скута й.

— Господин Смит може да те отведе, скъпи. — Тя целуна тъмната му коса.

— Няма да стане — промърмори господин Смит. — Ти как смяташ да се върнеш?

— Няма да се прибера, преди нещата тук да се изяснят — заяви Мередит и очите й проблеснаха. — Ще остана още известно време. Сложи Блейк да си легне и ти също поспи. Ще се наложи да се грижиш за него, докато ме няма.

— Не може да висиш в чакалнята цяла нощ! — избухна господин Смит.

— Напротив, мога. Няма да си тръгна, преди да разбера как е, преди да съм сигурна, че е добре.

— Жени — изпръхтя презрително Смит.

— Мъже! — изфуча тя в отговор. — Тръгвайте.

— Добре. — Той тежко въздъхна. — Дано всичко да е наред.

— Надявам се. — Мередит отново прегърна Блейк и го целуна по бузата, усещайки втренчения, зажаднял поглед на Мирна към детето. — Спи добре, мъничкият ми — прошепна тя. — Мама ще си дойде утре заран, Окей?

— Окей. — Той позволи на господин Смит да го вдигне и изнесе навън.

— Хубаво дете — изрече с нежност Мирна.

— Да, отвън и отвътре. И не е разглезен — добави тя. — Никакви луксозни играчки, скъпи дрехи и други от този род. Искам да израсне с разбирането, че парите не могат да купят всичко.

— Мъдро решение — забеляза Мирна. — Бих искала някой да ми го бе внушил, когато бях по-млада. Едва сега научих какво проклятие могат да бъдат парите.

— Или благословия, поне в този случай — каза тихо Мередит, мислейки за шанса, който би могла да даде на Сай с богатството си.

— Той ще се оправи, нали, Мередит? — запита Мирна с трогателна тревога. — Ще оживее, нали?

— Разбира се — дойде категоричният отговор.

Те продължиха да седят притихнали, като отпиваха от черното кафе, докато хората от персонала изпълняваха около тях обичайните си задължения.

Часове по-късно, почти на разсъмване, неврохирургът най-сетне пристигна. Слава богу, бе спал в самолета и изглеждаше бодър и отпочинал. Той се ръкува с Мередит и Мирна и отиде направо при доктор Брайнер, за да обсъдят случая. Само два часа по-късно Сай, в пълна упойка, бе откаран в операционната. Той дойде в съзнание за съвсем малко, но явно болките бяха толкова силни, че не можеше нито да говори, нито да разбере къде се намира. Когато го видя целия в синини и рани, с изкривено от болка лице, Мирна се разхлипа. Мередит с усилие потисна собствените си сълзи. Сега трябваше да бъде силна. Заради Блейк и заради себе си.

Не биваше да мисли в какво би се превърнал животът й, ако Сай умреше в операционната. Гордостта, отмъщението, желанието да докаже себе си — всичко това отстъпи на заден план пред молитвата за живота му. Миналото вече не изглеждаше особено важно, след като настоящето можеше да й отнеме единствения мъж, когото някога бе обичала. Не смееше да мисли за бъдещето. Ако Сай умреше, за нея вече нямаше да има такова.