Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
True Colors, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 130 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2010)
Разпознаване и начална корекция
sonnni (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Сюзън Кайл. Истински цветове

ИК „Слово“, Велико Търново, 1995

Американска. Първо издание

Редактор: Детелин Гинчев

ISBN: 954-439-338-2

История

  1. — Добавяне

Глава дванадесета

Мередит се опита да убеди Дон да остане през нощта, но той бе категоричен, че трябва да се върне в Чикаго за някакво важно заседание на другата сутрин. Толкова по-добре, помисли си тя. Макгий щеше да го държи под око, когато се върнеше. А и тя не желаеше компанията му повече, отколкото той нейната. Най-сетне бяха разкрили картите си. Само час по-късно Дон се качи на корпоративния самолет и остави потиснатата Мередит да се оправя с Блейк.

Господин Смит бе паркирал лимузината пред къщата. Вече нямаше нужда да се преструват и ако някой вдигаше учудено вежди при вида на луксозната кола, това вече нямаше особено значение.

Блейк все още спеше, когато Мередит сънливо се измъкна от леглото на следващата сутрин, за да приготви закуска.

— Би трябвало да си вземеш домашна помощничка — забеляза господин Смит, докато дъвчеше бекона си, а тя вадеше бисквитите от печката. — Мястото ти не е в кухнята.

Мередит го погледна с изнурена усмивка. Той също не изглеждаше на място в кухнята с джинсите и тениската си в цвят каки. Но умееше да готви по-добре от нея.

— Човек прави каквото трябва. — Отметна назад поразчорлената си плитка и седна на масата, облечена също в джинси и тениска. Само че сега джинсите имаха оригинален етикет, а тениската беше копринена. — Вземи си от бисквитите.

Той тъкмо посегна, когато някаква нетърпелива ръка зачука по задната врата.

— Аз ще отида — каза господин Смит, парирайки импулсивното й движение.

Той отвори, а Сай го изгледа злобно, влезе в кухнята и хвърли „Стетсън“-а си на плота. После седна на масата.

Мередит бе смаяна. Почти бе изгубила дар слово. Изобщо не се надяваше да види отново Сай, а най-малко тук. Не и след миналата нощ.

— Чувствай се като у дома си — успя да произнесе най-сетне тя.

— Нима не съм се чувствал винаги по този начин? — залита безгрижно той. Още веднъж погледна сърдито към господин Смит, който също седна и продължи закуската си с обичайната си невъзмутимост. — Да не би да прекъсвам нещо?

— Закусваме — отвърна Мередит. — Ако искаш, вземи си една чиния.

Напук на Смит, той наистина си взе и я напълни.

— Как е майка ти?

Сай вдигна тъмните си очи.

— Ще се оправи. Не беше удар, слава богу.

Мередит ровеше яйцата в чинията си.

— Радвам се.

— Какво, по дяволите, става между вас двете? — запита направо Сай, като я накара да подскочи от изненада. — Никога не съм виждал майка си да припада, но тя пребледня като призрак снощи след твоите… разкрития. Защо толкова се страхува от теб?

— Не виждам какво може да я тревожи — увери го Мередит. — Вече се отказах да отмъщавам. Това е прекалено уморително.

— Съжалявам да го чуя — забеляза замислено той, като я наблюдаваше. — С нетърпение очаквах фойерверките по случай приобщаването на моята компания към твоята.

— Мислиш, че не мога ли? — запита тя с лек цинизъм.

— Не. Но можеш да опиташ.

— Благодаря за разрешението. — Тя остави вилицата си. — Ти упорстваше за правата върху тези залежи въпреки съветите на адвокатите и директорите си. И причините ти не бяха само от делови характер.

— Така е — съгласи се Сай. Запали цигара, пренебрегвайки погледите, идващи от другата страна на масата.

— Не разбирах защо Хенри Тенисън прави всичко възможно да ми се противопоставя, не и до миналата вечер. Но да отстъпя тези договори не би било в мой стил. Не правя услуги на врага.

— Врагът те надхитри този път — усмихна му се Мередит. — Свари те неподготвен, ако смея да кажа.

Той кимна с присвити очи.

— Бях разсеян.

Начинът, по който го каза, я накара да се изчерви.

— Мамо!

Блейк влезе по пижама като търкаше очи и влачеше плюшеното си зайче.

— Мамо, събудиха ме гласове… — Той се облегна на нея.

Очите й се изпълниха с нежност, тя го сложи в скута си и го залюля, усмихвайки се на съненото му лице.

Сай правеше всичко възможно, за да се овладее. Детето на Хенри Тенисън… а обичта просто струеше от лицето й. Някога тя гледаше него така, със същото нежно учудване. А той й го бе отнел, не й бе повярвал и я бе прогонил от живота си. Сега вече разбираше от какво се е лишил. Не му харесваше да е на второ място.

Смит видя изражението върху лицето на по-младия мъж и присви очи. Ревност. Този поглед му беше познат.

Сай погледна към него, тъмните му очи проблеснаха. Представата за Смит го дразнеше дори повече от завистта към детето. Неприятно му бе да види този мъж седнал така непринудено с Мередит, плашещият факт, че живее с нея.

— Тайни е в пералнята, господин Смит — промърмори Блейк. — Да не би да иска да се къпе?

— Хайде да отидем да видим. Ела, момчето ми. — Той взе Блейк от Мередит и лицето му се смекчи, когато малчуганът се ухили. — Ще го облека.

— Благодаря — каза Мередит.

Сай ги проследи с поглед. Гледаше детето с неясен копнеж. Ако нещата се бяха развили по-различно, той и Мередит биха могли да имат дете в края на краищата. И то би могло да изглежда така. Той почти потръпна. Съмняваше се, че някога изобщо ще има дете, защото бракът бе дума, която отсъстваше от речника му. А и бог му бе свидетел, че никоя от жените, с които се срещаше, не искаше деца. Само Мередит. Защо не бе му казала, че има дете от Тенисън? Чувстваше се измамен, наранен до смърт.

— Кой е Тайни? — запита сковано той.

— Игуаната на господин Смит. Защо си тук?

Той стисна чашата за кафе и въздъхна.

— Нямаше къде другаде да отида.

Не биваше да го допуска отново до себе си. Не смееше. Очите й се сведоха към ръцете му с тънки дълги пръсти и мургава кожа. Толкова добре си спомняше усещането от тяхното докосване.

— Съжалявам за майка ти.

— Тя ще се оправи. — Сай довърши кафето и цигарата и се взря в нея. — Обичаше ли съпруга си?

— Да. Не е трудно да обичаш хората, които държат на теб. Хенри се отнасяше с мен като с фин порцелан. Глезеше ме, закриляше ме, обичаше ме от цялото си сърце. — Тя сведе очи, болката се върна отново. — Беше толкова сам.

Сай остро си пое дъх.

— И те криеше, така ли? Затова не можах да те намеря.

Тя кимна.

— Всъщност, като си помисля, той лесно би се справил с евентуалните обвинения от криминално естество, които биха повдигнати срещу мен. Щяха да са му достатъчни само няколко часа. Но както веднъж каза моят девер, Хенри имаше съвършено лични мотиви да не иска ти да ме намериш. — Тя вдигна поглед към Сай. — Би направил всичко, за да ме задържи.

Сай не бе особено изненадан да го чуе. Просто не можеше да откъсне очи от лицето й.

— Тогава вече си била бременна, нали?

Навлизаха в опасна територия. Трябваше да бъде внимателна.

— Да. Блейк беше целият свят на Хенри.

Толкова й се искаше Сай да каже нещо, каквото и да е, за Блейк! Но той не можеше да знае, че Блейк е негово дете. И сякаш бе решил да се преструва, че детето едва ли не не съществува.

— И твоят свят също?

Тя се усмихна нежно.

— О, да. Също и моят. Той е причината, поради която ставам всяка сутрин.

— Начинът ти на живот оставя ли ти достатъчно време за него? О, да — кимна той, видял изненадата й. — Знам много добре какво е — срещи, пътувания, конференции, вечери с клиенти, ухажване на директорите, за да гласуват както ти искаш… Правя го всеки божи ден. Но не ми се налага да пренебрегвам детето си.

— Аз не пренебрегвам сина си.

— Ти беше тук близо месец — възрази той.

— Но говорех с Блейк всяка вечер по телефона.

— Колко мило от твоя страна.

Пръстите й се вкопчиха в масата.

— Само това ми липсваше — избухна тя. — Един ерген да ми казва как да гледам детето си!

— Ако имах дете, щях да направя всичко възможно то да не расте само.

— Да не би да искаш да кажеш…

— Как се казва зайчето му?

Мередит премигна.

— Моля?

— Плюшеното зайче. Как му вика той?

Тя знаеше, но Сай я бе вбесил до такава степен, че в момента не можа да си спомни.

Той вдигна вежди, когато бузите й пламнаха.

— Е, нещата са достатъчно ясни, не мислиш ли?

— Моят син не е твоя работа.

— Съгласен съм. Синът на Хенри Тенисън е последната от тревогите ми точно сега. Майка ми иска да те види.

Значи затова беше дошъл. Тя не пожела да признае пред себе си, че се бе надявала да е по някаква друга причина.

— Защо?

— Нямам представа. Но тя ще е под наблюдение поне още два дни и иска да говори с теб. Обещах да предам молбата й.

Мередит остави чашата на масата.

— Нямаме какво да си кажем една на друга.

— Тя твърди, че имате. — Сай присви очи, приведе се към нея и погали ръката й. — Мередит, кажи ми какво става.

Ръката й се отдръпна от възбуждащото докосване.

— То няма нищо общо с теб — излъга тя.

Сай стисна пръстите й в своите, очите му проблеснаха.

— Значи не ти е приятно да те докосвам. Сега, когато смяташ, че си ми отмъкнала правата върху залежите, вече няма нужда да се преструваш, че ме искаш, така ли?

Тя го погледна безпомощно, сърцето й биеше като лудо.

— Не е… това — прошепна задавено. Не можеше да понесе той да мисли, че е спала с него само за да го заблуди относно плановете си.

Лицето му малко се разведри и пръстите, които стискаха нейните, станаха по-нежни. Той се взря в тях, очите му се приковаха върху годежния пръстен, който все още украсяваше ръката й.

— Ти беше моя много преди да станеш негова. Нараних те и съжалявам за това. Предполагам, че имаш право да си отмъщаваш по какъвто искаш начин. — Тя можеше и да не знае и той не го каза, но да роди дете на Тенисън, бе най-доброто отмъщение. Нищо не можеше да го нарани повече.

Изведнъж пусна ръката й и стана с угаснали очи.

— Иди и виж майка ми, ако искаш, за да спре да се измъчва за онова, което е между вас. Знам, че не ти е особено симпатична, но тя също си има причини да бъде такава, каквато е. И е единственото, което ми остана.

Мередит притвори очи. Заболя я от думите му, защото знаеше, че са истински. Нямаше желание още веднъж да се сблъска с Мирна Хардън. Но едва ли би го избегнала, без да предизвика подозрение, а и можеше да тласне Мирна към някоя отчаяна стъпка.

— Добре — рече примирено. — Ще отида.

Лицето му бе белязано от някаква безкрайна горчивина. Той взе шапката си и я погледна с тиха настойчивост.

— Предполагам, скоро ще напуснеш Билингс?

Тя кимна.

— Трябва да се връщам на работа. — После се усмихна със съжаление. — Както ти каза, животът ми се състои от безкрайна поредица делови ангажименти. Не беше лесно да движа нещата оттук, независимо от телефона и факса.

— И летището? — запита Сай. — Дочух, че напоследък самолетът на „Тенисън интернешънъл“ ни е навестявал доста често. Сега връзката ми е ясна. Създала си си доста проблеми, за да ме държиш на тъмно.

— Дори не можеш да си представиш колко много — промърмори тя.

— И вероятно сега мога да обясня на госпожа Дейд защо вече нямаш нужда от работата — подхвърли той със сух хумор. — Сигурно си се смяла като луда.

— Беше ми приятно. В сравнение с обичайната ми работа да обслужвам масите бе истинско развлечение.

Сай кимна. Очите му докоснаха устните й и се задържаха там.

— Мислех, че държа силни карти в ръцете си, но се оказа, че всички аса са у теб, нали, миличка?

— Правата върху залежите ми трябват — отвърна тя просто. — Плановете ми за разширение зависят от тях.

— Би могла да ги получиш и в западните щати, включително и в Аризона. А ти се интересуваш най-вече от молибдена, нали? — добави той с остро предчувствие, забелязал издайническия израз върху лицето й. — Защо първо не отиде в Аризона?

— Защото ти не беше там — отвърна тя направо и очите й проблеснаха.

— Точно така. Защото не ти трябват залежите, а моята глава на тепсия. И вече смяташ, че си успяла. Но все още не знаеш колко здраво държа директорите си и колко упорито ще се боря да запазя контрола. — Той бавно се усмихна. — Обичам добрите битки. Хайде, миличка. Щом искаш компанията ми, ела и я вземи. Но ти обещавам, че ще играя твърдо.

— Както и аз — отвърна Мередит със спокойна усмивка. — Хенри ме научи на това.

При споменаването на покойния й съпруг лицето му се втвърди.

— Той имаше инстинкт на убиец. В това отношение двамата си приличаме. Но не мисля, че притежаваш нещо подобно, малка Мередит. И ще ти е нужно повече от новото ти фамилно име, за да ме изплашиш.

— Имам всички пълномощия — напомни му тя.

— Е, те вече веднъж са сменили собственика си — подхвърли весело той. Мередит не знаеше, но собственият й девер бе най-добрият му съюзник. И това му позволи известна арогантност. Очите му проблеснаха. Вече действително се забавляваше. От горчивите разкрития и тревогата на нощта се надигаше нещо друго. — Някога ти не се опитваше да се състезаваш с мен. А даваше. И никога не вземаше.

— Времената се менят.

— Разчитай на това. — Сай нахлупи шапката върху тъмната си коса и я килна над едната вежда. — Но аз няма да се откажа и няма да отстъпя. В момента преимуществото е твое. Да видим колко дълго ще успееш да го задържиш.

— Ще ти изпратя картичка от Чикаго — изрече провлечено тя.

— Заминаваш ли? — Очите му я обгърнаха. Той се приближи, надвеси се над нея и жилавата му ръка се опря на облегалката на стола. Дъхът му докосна челото й, когато изрече: — По-добре гледай да си наоколо. Ще те заведа в апартамента си на най-горния етаж и ще се любим на килима.

— Не искам да… О!

Протестът й замря, когато той обгърна гърдите й и погали внезапно втвърдените връхчета.

— Какво „о“? — Устните му затвориха нейните, докато ръката му властно я завладяваше.

Тя се дръпна, но едва не изгуби равновесие. Сай я задържа в това несигурно положение, тъй че тя трябваше да се вкопчи в раменете му, за да не падне. И в този миг той я целуна горещо, интимно, езикът му проникна толкова дълбоко, че искри пробягаха в слабините й и я накараха да се свие конвулсивно.

Сай отдръпна устните си, оправи стола и застана над нея без никакъв видим знак на вълнение, освен леката подигравателна усмивка, родена от малката му победа.

— Ти си моя — рече тихо. — Винаги си била. И винаги ще бъдеш. Бягай, докато можеш, но няма да успееш. Не и този път. Няма да позволя.

Той се извърна и излезе през задната врата, като я затвори здраво зад себе си. Наистина го мислеше. Дори и детето нямаше да го спре. Мередит бе в ръцете му и той имаше намерение да я задържи, независимо какво ще му коства. Изминалите шест години бяха истински ад. За нищо на света нямаше да мине отново през това, дори да се наложеше да измъкне Мередит от офиса й и да я държи вързана у дома си. Дон щеше да му помогне да я свали от борда на „Тенисън“ и да я накара задълго да се раздели с поста си. И тогава щеше да е негова завинаги. Като каква точно, щеше да мисли по-късно.

 

 

Смехът на Блейк най-сетне достигна до нея, когато двамата с господин Смит се свлякоха по стълбите и влязоха в кухнята. Смит вдигна вежди при вида на подпухналите й устни и пламналите бузи.

— Изгони ли го, а? — промърмори той и се усмихна дяволито.

— Тръгна си доброволно — отвърна Мередит. После стана. — Майка му настоява да ме види. Трябва да отида до болницата. Обещах.

— И какво смяташ, че иска майка му?

Мередит наистина бе разтревожена.

— Не знам. Но съм почти сигурна, че е нещо свързано със… знаеш кого — добави тя, за да не предизвиква излишно любопитство у Блейк. — Не мисля, че ще му каже, но не мога да съм сигурна.

— А ако го направи?

Очите й потъмняха от тревога.

— Както ти сам каза, по-добре ще е и двете да си потърсим някоя по-дълбока дупка, за да се скрием.

— Обзалагам се, че ще ви се наложи.

Мередит направи гримаса.

— Е, може би няма да се стигне чак дотам. Първо трябва да разбера какво е намислила. — Погледна часовника си. — Очаквам Хамилтън да ми се обади тази сутрин. Би ли се свързал с Дон и да го помолиш той да поеме разговора?

— Разбира се.

— Благодаря.

Тя целуна Блейк, остави господин Смит да го нахрани и изчезна в банята. Имаше само една рокля, която още не беше носила тук — от лек вълнен плат с оригинални индийски щампи. Облече я, прибра изрядно косата си и обу високи токчета. „За срещата, която ми предстои и рицарска броня не би била достатъчна“ — помисли си разсеяно. И все пак дрехите й даваха малко повече самочувствие, отколкото в момента притежаваше.

Не биваше да си позволява да мисли за Сай и какво бе казал или направил той. Устата й още носеше отпечатъка на неговата, още усещаше вкуса му върху устните си. Той я желаеше. Това не се бе променило. Но тя не можеше да отстъпи отново. Трябваше да измъкне Блейк и себе си от Билингс, преди Сай да е научил истината.

 

 

Мирна Хардън седеше в леглото с изнурен вид и помътнели очи. Тя се изправи, когато Мередит се появи на вратата, жестовете й бяха нервни и някак унесени.

— Благодаря, че дойде. Седни, моля те.

Младата жена елегантно се отпусна на табуретката до леглото с вирната брадичка и ясни, спокойни очи.

— Какво искате?

— Ще кажеш ли на Сай? — запита тържествено Мирна.

— Помолих го да ви предаде, че няма за какво да се безпокоите. Не съм променила решението си. И няма да му кажа. Можете да бъдете напълно спокойна.

Лицето на Мирна пламна. Очите й се сведоха към студените, треперещи ръце върху чаршафа.

— Какво смяташ да правиш?

— Нищо. Ще се върна в Чикаго, а вие можете да продължите живота си.

— А компанията?

Лицето на Мередит не трепна.

— Имам нужда от правата върху онези залежи. И ще ги имам, независимо какво ще ми струва.

Мирна я изучаваше съсредоточено.

— Ти си много силна, нали?

— Да, благодарение на вас. Пораснах бързо, след като напуснах Билингс. Да си изхвърлен на улицата, да си на осемнадесет и бременна, би направило силна всяка жена, ако не я убие.

Мирна притвори очи.

— Живях с това през всичките тези години — произнесе тя със слаб и равен глас. — И виждах как синът ми полудява, когато не затъваше в депресии или не се погубваше от работа. Мислех за теб и се питах и тревожех за нероденото дете. Най-сетне успях да забравя, или поне донякъде. Научих се… научих се да живея с това. И тогава ти се върна.

— Греховете винаги ни настигат, нали имаше такава максима? — запита тихо Мередит.

Мирна въздъхна, тъмните й очи потърсиха тези на Мередит.

— О, да. Или поне моите ме настигнаха. Но ти караш Сай да плаща за тях. Аз съм тази, която трябва да бъде наказана, не той.

— Нима не направих именно това? — запита Мередит.

Мирна пламна и извърна очи.

— Разбирам.

— Децата плащат заради греховете на бащите си. Или в този случай, на майките — каза Мередит. — Аз ви мразех. Живеех заради деня, когато ще си отмъстя. Не мислех за нищо друго. След смъртта на Хенри отмъщението бе единствената причина да дишам, най-важното нещо в живота ми. Длъжна бях да го сторя!

Ръцете на възрастната жена се вкопчиха една в друга, тя трепна.

Мередит се овладя с усилие. Преглътна мъчително и нервно заигра с чантичката си.

— Изгубих дома си, сигурността си. Изгубих единствения мъж, когото някога съм обичала. Изгубих честта, репутацията си, всичко… И ако не беше Хенри Тенисън, бих могла да изгубя дори живота си.

Лицето на Мирна бе изопнато от напрежение.

— И той осинови детето?

— Да. Блейк беше светлината на живота му. Той узакони нещата. Върху свидетелството за раждане Хенри фигурира като баща на Блейк.

При мисълта за това страхът й малко понамаля. Точно този документ бе най-силният й коз. Каквито и искове да предявяха Хардън, той би издържал във всеки съд. Триумфиращо вдигна очи.

— Блейк е Тенисън от каквато и да било гледна точка. Така че не се безпокойте, че Сай ще научи истината. Аз няма да му кажа. А на вас няма да ви се наложи.

— Вероятно би трябвало да искам точно това — каза тихо Мирна. — Да не разкривам греховете си пред Сай. Но даваш ли си сметка какво означава? И от какво лишаваш Блейк?

Мередит кимна.

— Нищо не може да се направи. Вече е прекалено късно.

— Сай… щеше да го обича — прошепна Мирна.

Мередит прехапа долната си устна, почти до кръв. Притвори очи.

— Да.

— О, Мередит. — Очите на Мирна бяха пълни със сълзи. — Мислех, че Сай ще те забрави. Сигурна бях, че ще намери някоя друга, ще се ожени, ще има деца. Не си давах сметка доколко… доколко е емоционално обвързан с теб.

— Нямаше чувства от негова страна — произнесе студено Мередит. — А само физическо привличане, физическо пристрастяване.

— Не. — Мирна се раздвижи сред възглавниците, изглеждаше стара и крехка и някак уязвима. — Не, продължи прекалено дълго. Чета го в очите му, когато погледне към теб, дори когато само говори за теб.

— Вие не разбирате — отвърна Мередит и се приведе напред. — Той идва при мен преди заседанието на борда. Разказа ми за вашия съпруг, за да ме накара да разбера защо не иска обвързване. Каза, че никога не е желал семейство или деца. И не вярва, че верността съществува.

Мирна бе смаяна.

— Никога не ми е казвал нещо подобно.

— Вие сте му майка. И той много държи на вас. Но говореше истината. Аз просто бях нещо ново за него. Знаеше, че не съм от неговата среда и изобщо не е имал намерение да се жени за мен. В това отношение бяхте права. Годежът е бил обикновена уловка, за да ме задържи при себе си.

— И все пак той има чувства към теб — упорстваше Мирна.

— Сигурно. Но аз не го искам. Нямам намерение да позволя да ме използват и през останалата част от живота ми. Имам собствени отговорности и син, за когото да се грижа. И не смятам, че призванието ми е да бъда метреса на Сай Хардън!

Страните на Мирна се заляха с червенина, но тя не отмести поглед.

— Би ли се омъжила за него, ако те помоли?

— Не. — Мередит стана. — Той вече два пъти ме отхвърли от живота си. Не възнамерявам да предизвиквам трети отказ.

— Но той не знае — заговори трескаво Мирна. — Мередит, той не знае за детето, за онова, което направих аз…

— Няма и да научи. — Тя изведнъж се почувства безкрайно уморена. — Госпожо Хардън, отмъщението е глупаво нещо. Един човек се опита да ми го каже, но аз не го послушах. Единственото, което искам сега е да се върна към собствения си живот и да продължа да го живея както мога. Съжалявам, че направих нещата толкова трудни за вас и за Сай.

— Не мога да повярвам, че ме молиш за извинение — промълви Мирна.

— Аз имам син. И бих направила за него всичко, за да го защитя, да му спестя болката. — Тя се поколеба. — Донякъде… ви разбирам.

Възрастната жена въздъхна.

— Да. Майките правят какви ли не жертви заради децата си. Сай беше единственото, което имах. Това не се е променило. Обичах го и го закрилях, може би прекалено много. Но добрите ми намерения изглеждат прекалено егоистични сега, като има предвид какво му струваха. Той трябва да знае за детето, Мередит — рече твърдо Мирна. — Дори и да ме намрази. Той има право да знае за сина си.

— Аз няма да му кажа. Смятам, че вече е твърде късно. Няма никакъв смисъл и само ще разстрои живота на Блейк.

— Мога да те дам под съд — произнесе безжалостно Мирна. — Има хромозомни тестове, които могат да докажат бащинството.

— Да, но за тях трябва да имате разрешението ми, а аз няма да го дам. Няма да позволя на Сай да вземе детето. Вие двамата не искахте да имате нищо общо с мен преди шест години. Чудесно. А сега аз не искам да имам нищо общо с вас.

— Честно ли е да наказваш детето за грешките, които аз направих? — настояваше Мирна.

— Виж ти, кой говори за честност — произнесе Мередит опасно тихо.

Възрастната жена наистина трепна. Тя се облегна на възглавниците, тъмните й очи обвиняваха, но силите я бяха напуснали.

— Добре. Прави каквото знаеш. Но аз ще кажа на Сай.

Мередит се вцепени. Но не биваше да показва страха си, за нищо на света. Все още имаше шанс Мирна да блъфира или да промени решението си.

— Правете каквото искате — изрече тя с достойнство.

Мирна тежко въздъхна.

— Нима наистина не вярваш, че бих могла да кажа на сина си в каква бъркотия превърнах живота му или какво му струваше моята прекалена любов? Аз съм лошият човек в пиесата и ще приема съдбата си. Но няма да позволя животът на Сай да мине без той да разбере, че е имал син.

Мередит я изгледа с негодувание.

— Ами Блейк? Ами бъркотията, в която ще превърнете неговия живот? Той смята Хенри Тенисън за свой баща.

— Блейк има право да знае кой е истинският му баща, нали? Помисли от какво го лишаваш, Мередит. Той може да те намрази някой ден, когато научи истината.

Мередит и друг път си бе задавала този въпрос, но от това нещата не ставаха по-лесни. Тя здраво стисна чантата си.

— Няма да дам детето си.

— Никой не иска това. — Гласът на Мирна бе почти нежен. — Нима не разбираш, че това е също толкова трудно за мен, колкото и за теб. Сай ще ме намрази.

— Вие сте му майка. Той не може да ви мрази. Ще намрази мен. — Тя горчиво се засмя. — Ще има още една причина за това, ако се нуждае от нея.

— Той не би могъл да мрази и теб — неочаквано се усмихна Мирна. — Каза, че няма търпение да си вземе компанията обратно. Това бе първата искрица живот, която забелязах у него от години насам, като че ли най-сетне бе намерил причина да се усмихне.

Мередит извърна очи.

— Той няма да получи родителски права.

— Говориш така, сякаш той ще хукне към съда в минутата, когато научи за Блейк. — Мирна бавно се надигна. — Мередит, той ще разбере през какво си минала. Няма да те обвинява. Струва ми се, че вече си дава сметка колко много те е наранил. Не мисли само лошо за него. Дори и да е мой син, той не е човек без чувства.

Мередит се взираше в чантата си, чувстваше се несигурна, млада.

— Блейк е всичко, което имам — прошепна тя.

Сълзи пареха в очите на Мирна. Доказателствата за нейното коравосърдечие бяха изписани върху това младо, измъчено лице и тя се почувства безкрайно унизена.

— Мередит…

— Трябва да тръгвам. Аз… — Тя се извърна и почти избяга от стаята, отстъпвайки на Мирна победата в тази битка. Нямаше сили да издържа повече.

Мирна проследи излизането й с тревога. Не биваше да прави това, да разстройва Мередит толкова много. Сега тя сигурно щеше да грабне Блейк и да избяга, както бе постъпила някога. Чудеше се какво да прави. Сай трябваше да узнае, но да му каже, означаваше да причини още по-голяма болка на Мередит. А не искаше това. През изминалите няколко седмици отношението й към младата жена се бе променило напълно. И не желаеше повече да я наранява. Но възможността за избор вече й беше отнета. Трябваше да стисне зъби и да признае истината. Ако Сай я намразеше… е, заслужила го беше. Но поне съвестта нямаше да я мъчи повече, а и първата стъпка към поправянето на злото щеше да бъде направена.

Тя взе телефона и набра номера на Сай.