Сюзън Кайл
Истински цветове (15)

Глава петнадесета

Дори и да бе имала някакви съмнения относно замислите на Дон, обаждането му по телефона същия ден следобед ги отстрани напълно.

— Слушай — каза й той, след като му разказа за катастрофата на Сай, — защо не си вземеш няколко седмици отпуск? Няма нищо неотложно и аз мога да се оправя с всичко тук. Ще изпратя Фостър в Европа вместо мен и ще приключа тая история с приобщаването на „Хардън пропъртиз“ както ти искаш.

— Аз съм в по-изгодна позиция да се оправя с нея, отколкото ти — напомни му сухо Мередит.

— Е, разбира се, ти си там на място. Имах предвид документалната страна.

Намеренията му бяха толкова ясни, че тя се усмихна на себе си.

— Окей. Имам нужда от още малко време, за да се справя с миналото си. Но все още държа да ме уведомяваш за всички решения, които се вземат, и сама ще водя кореспонденцията си. Нел може да ми изпраща писмата всеки ден по факса и аз съответно ще им давам отговор.

Настана пауза, после той въздъхна.

— Добре.

— И, Дон — благодаря ти за подкрепата. Знам, че Хенри би одобрил начина, по който ми помагаш.

Дон се изкашля.

— Пак ще ти се обадя. И дано всичко е наред.

Мередит затвори с нервен смях. Вече на никого не можеше да се вярва. Дори на хората, за които винаги си смятал, че са на твоя страна. Хенри би се обърнал в гроба, ако знаеше, че Дон е в дъното на цялата интрига срещу нея.

Но докато пиеше кафето си в кухнята, тя се опита да види нещата и от друг ъгъл. В края на краищата Дон бе брат на Хенри. И наистина имаше основания да негодува, че половината от корпорацията бе отстъпена на една съвсем млада жена без кой знае какъв опит в бизнеса. Хенри може и да бе омагьосан от нея, но това съвсем не важеше и за Дон, а корпорацията бе целият му живот.

Тя се намръщи на опита си да оправдае човека, който съвсем преднамерено действаше срещу нея. До съзнанието й достигна развълнуваният глас на сина й, който играеше футбол с господин Смит в задния двор.

Двамата се появиха на вратата, разгорещени от продължителната тренировка.

— Ама че студ, мамо! — викна й Блейк. — Но как само загряхме с господин Смит, докато ритахме…

— Страхотен е — каза й господин Смит. — Направо за националния отбор.

— Мога ли и аз да пия кафе, мамо?

— Какво ще кажеш за едно какао вместо това? — усмихна му се тя. — Може да поканим и господин Смит.

— Аз сам ще си го приготвя — спря я Смит. — Сядай. Цяла нощ не си спала.

— При кого си била? — запита Блейк.

Мередит се поколеба. Не знаеше какво да каже.

— При един човек — рече най-сетне. — В болницата.

— Той ще умре ли?

Сърцето й подскочи.

— Не. Не, няма.

— О!

Тя гледаше унесено как господин Смит разбърква млякото и какаото. Умът й се въртеше все около това как ли ще реагира Сай, когато дойде на себе си. Погледна Блейк и видя баща му в тъмната коса, в очите и във формата на лицето. Сай също щеше да види приликата, но дали щеше да е доволен? Или Блейк щеше да е само още едно нежелано усложнение?

— Спри да се измъчваш и си изпий кафето — каза твърдо господин Смит. — Ще ходиш ли и тази вечер?

Мередит сви рамене.

— Не знам.

Тя погледна часовника. Наближаваше време за вечеря, но не усещаше никакъв глад. Господин Смит настоя да направи сандвичи и тя изяде един, без изобщо да усети вкуса му.

Малко след това телефонът иззвъня и тя грабна слушалката.

— Мередит? — Беше Мирна Хардън. — Исках да те попитам дали ще дойдеш в болницата.

— Да — отвърна й без колебание. — Ще помоля господин Смит да ме докара.

— Няма нужда. Ще те взема на път за там. Ще дойда след петнадесет минути.

— Готова съм.

Затвори телефона, смаяна, че старата дама наистина търси компанията й. Вероятно, помисли си, докато обличаше панталона и една розова копринена блуза, Мирна бе толкова разстроена, че искаше да има някой с нея. А както изглеждаше, в случая нямаше никой друг. Само Мередит се интересуваше истински от съдбата на Сай.

Мирна пристигна и дойде до вратата. Взря се напрегнато в Блейк, когато той прегърна майка си за лека нощ.

— Толкова е хубав — въздъхна възрастната жена и се усмихна. — Доста е едър за възрастта си, не мислиш ли?

— Да. Не е лошо, че ще порасне висок — съгласи се Мередит.

Блейк без притеснение погледна новодошлата.

— Аз съм Блейк Тенисън — съобщи той на Мирна.

Клепачите й трепнаха. Тя погледна с лек упрек Мередит и се приближи до детето.

— Така ли? Ходиш ли на училище?

— Да, госпожо.

— Посещава предучилищна в Чикаго — поясни тихо Мередит.

— Към нашата презвитерианска църква също има подготвително училище — предложи Мирна.

— Ако се наложи да останем по-дълго, може да го запиша там. Не е ли време да тръгваме? — „Още едно усложнение“ — помисли си нещастно. Наистина не беше добре да лишава толкова време Блейк от занятията му.

— Разбира се. Радвам се, че се запознахме, Блейк. — Мирна му подаде ръка на сбогуване.

Мередит размени многозначителен поглед с господин Смит и я последва към колата.

— Блейк Тенисън — въздъхна тежко Мирна, когато потеглиха. Сякаш чак сега си даваше сметка, че синът на Сай е израсъл като нечий друг син. Не можеше да обвинява Мередит — и как би могла — но болката беше ужасна. — О, Мередит! — промълви тя.

— Хенри беше с мен през цялото време на бременността. Беше в родилната зала, когато се появи Блейк. Помагаше ми да сменям пелените и да приготвям шишетата и обичаше Блейк дори повече от мен. — Сивите й очи се замъглиха от спомена. — Ако изобщо някой заслужава да бъде наречен баща, това е Хенри Тенисън. Да, дадох на Блейк неговото име. Тогава изобщо не допусках, че някога отново ще видя Сай. Приела бях, че ще прекарам останалата част от живота си с Хенри.

— Да, знам. — Мирна не гледаше към нея, докато шофираше. Миналото я преследваше, и то не само онази част, която бе свързана с Мередит. Имаше тайни, които бе пазила цял живот, но й ставаше все по-трудно да намира оправдание за това. — Направила си единственото нещо, което е било възможно. Само дето Блейк ще порасне, без изобщо да научи кой е истинският му баща.

— Сай може и да не го иска — отвърна тихо Мередит. — Не сте ли помисляла за това?

— Не. Сай обича децата.

— Когато са на другите.

— Нали не мислиш, че няма да обича собствения си син?

— Всъщност никога не съм познавала Сай, освен в някои отношения. Той не ме допускаше до себе си.

Мирна уморено въздъхна.

— Той никого не допуска до себе си. И мисля, че вината е на баща му. Съпругът ми владееше изкуството да открива слабостите на хората и да се възползва от тях. Той изобщо не искаше дете, но аз бях бременна със Сай и го молих да се ожени за мен и да му даде име.

Мередит я погледна смаяно.

— Обичахте ли го?

— Не. — Тя избегна погледа й. — Единственият мъж, когото някога съм обичала… беше убит във Виетнам. Той беше военен. Бащата на Сай бе негов приятел. — Лицето й придоби суров израз. — Франк Хардън имаше пари и бъдеще, а аз исках респект и сигурност. И се отказах от всичко заради тях. Дори забременях, за да го накарам да се ожени за мен. Но ми се наложи да платя скъпо за всичко.

— Обадиха ли ви се от болницата? — запита Мередит след дълга пауза.

— Да. Казаха, че възстановяването върви добре и Сай вече е вън от опасност. Само се моля да се възстанови напълно. Твоите думи явно са подействали, защото после дошъл в съзнание.

Мередит се взираше в чантата си.

— Не смея да се радвам преди още да сме го видели. — Тя се усмихна унесено. — Вече си представям как хвърля по мен всичко, което му попадне под ръка от нощното шкафче.

За нейна изненада Мирна се засмя.

— Е, това поне би доказало, че вече е във форма, нали?

Когато влязоха при Сай — вече бе в отделна стая, а не в интензивния сектор — той лежеше притихнал, тъмните му очи ги гледаха обвиняващо. Болката, която го измъчваше въпреки успокоителните, бе също тъй явна, както и гневът му.

— Как се чувстваш? — запита го плахо Мирна.

— Как, по дяволите, мислиш, че се чувствам? — Дълбокият му глас бе малко замъглен от упойките и все пак студен като лед. — Господи, ти наистина си смела. На твое място незабавно бих заминал някъде.

Мирна прехапа устни.

— Сай, опитай се да разбереш…

— Само това се опитвам, откак излязох от упойката. Съзнаваш ли изобщо какво ми причини?

— Да. — Тя извърна очи разтреперана. — Знам много добре. Но си мислех, че ще е за твое добро.

— Правото да реша е било мое. А не твое.

— Сай…

Той се взря в Мередит с твърд, нетрепващ поглед.

— А ти — рече той дрезгаво. — Защо изобщо не си направи труда да ми кажеш?

— Бях прекалено уплашена да не ме арестуват и дори не посмях да опитам — отвърна тя тихо.

— Можеше да ми пишеш! — избухна той.

Мередит не отговори. Би могла да му каже, че е писала, но майка му вече си имаше достатъчно неприятности и не искаше да влошава нещата още повече.

— Тя ти писа — призна нещастно Мирна. — Но аз скъсах писмото.

Сай диво изруга, а майка му преглътна сълзите си.

— Махай се — каза той на Мирна.

— Недейте — спря я Мередит, когато тя понечи да си тръгне. Доближи се до леглото и се взря в Сай. — Всичко това вече е минало. И никой не е бил наранен, освен мен. Няма нужда да се преструваш, че си умирал от любов. Ти ме искаше и ме получи. Всичко бе свършило, когато напуснах Билингс, и ти го знаеш. Радваше се, че си намерил извинение да ме махнеш от живота си. И сигурно си се утешил доста скоро след като заминах.

Той стисна зъби.

— Не съм знаел, че има дете!

Тя сви рамене.

— И какво ако знаеше? Ти не желаеше да се обвързваш с мен. Ще ми е доста трудно да повярвам, че си искал Блейк.

— Но съпругът ти го е искал?

— О, да — потвърди измъчено тя. — Хенри много го искаше.

Сай тежко въздъхна, направи гримаса и затвори очи. Големите му жилави ръце стиснаха възглавницата.

— О, Сай — прошепна Мередит.

— Ще оживея — промълви той. Очите му се разтвориха и ядосано се втренчиха в двете жени. — За нещастие на вас двете.

Мередит погледна към Мирна и откри нещо като съучастничество в тъмните й, примирени очи.

— Имаш ли нужда от нещо? — попита Мирна несигурно.

— Не — сряза я той.

Мередит кимна и извика сестрата. След като тя му сложи инжекция и излезе, Мирна отиде до бюфета, за да донесе кафе. Мередит седна на столчето до леглото и докосна хлътналата буза на Сай.

Очите му с мъка се отвориха, присвити от болката.

— Шест години — прошепна той.

Тя с усилие си пое дъх.

— Да.

— Не знаех — простена той. — О, боже, Мередит, та аз не знаех!

Очите му за миг се навлажниха. Мередит се приведе, ръката й милваше тъмните му влажни коси, бузата й се притисна до неговата.

— Недей — замоли го тя. — Сай, не мога да го понеса!

Пръстите му стиснаха още по-здраво възглавницата и той отново простена. Устните й докоснаха бузата му, затворените му очи, брадичката, ъгълчето на твърдите устни.

— Скъпи — прошепна тя. — Съжалявам, толкова съжалявам…

Той премести главата си така, че докосна устните й. Мередит го целуна с болезнена нежност, кратко докосване, което сякаш отне малко от болката върху лицето му. Подпря чело на широкото му рамо и вдъхна миризмата на антисептици и лекарства, която мъчително й напомни за катастрофата.

— Ще мога ли да ходя? — попита той неочаквано.

— Разбира се — отвърна тя, като се молеше да не го е излъгала. — Опитай се да поспиш. Сега трябва на всяка цена да почиваш.

— Майка ми… ме е измамила — произнесе с усилие той.

— Една майка би направила всичко за детето, което обича. Моля те, не се измъчвай повече. Трябва да се оправиш. И се опитай да не я обвиняваш много.

Той понечи да заговори, но бе прекалено слаб и прекалено измъчван от болки, за да намери думите. След дрезгава въздишка очите му се притвориха и лекарството започна да действа. Мередит мълчаливо даде воля на сълзите си.

Мирна се появи на вратата и разтревожено се взря в лицето й. Нарочно се бе забавила, за да ги остави за малко сами. Толкова добре разбираше сега Мередит. И това я караше да се чувства още по-виновна и по-лоша…

 

 

Мина още един ден, преди Сай да може да сяда в леглото и да се храни. Колкото да бе блед и отслабнал, характерът му си бе все същият. Стана рязък и груб с всички наоколо, когато започна да осъзнава истинския обхват на нараняванията си и твърде реалната опасност да не може да ходи след операцията на гръбнака.

— Ти ме излъга — обвини той Мередит. — Каза, че ще мога да ходя. А хирургът изобщо не е сигурен.

— Знаеш много добре, че ще зависи от процеса на възстановяване и от това колко упорито ще работиш с физиотерапевта, когато излезеш от болницата — отвърна спокойно тя. — Доктор Данбъри смята, че имаш много добри шансове.

— Данбъри е долетял от клиниката „Майо“. — Сай се взря в нея с присвити очи. — Със самолета на „Тенисън интернешънъл“.

— Просто се опитах да помогна на майка ти. Но и тя би направила същото.

— Вие с нея бяхте врагове… Благодарен съм ти за онова, което си направила, но това не променя нещата в бизнеса. Ще се боря със зъби и нокти за моята компания.

— О, никога не съм очаквала нещо друго — увери го Мередит. — И харесвам битките с достоен противник.

Той се размърда в леглото и направи гримаса.

— Ама че дърпат проклетите шевове.

— Ще ти махнат конците след пет дни и ще можеш да си отидеш вкъщи — увери го тя.

Сай притвори очи и се отпусна върху възглавниците. Изглеждаше блед и измъчен.

— Ще трябва да подредят една от стаите на първия етаж — произнесе замислено той.

— Да. — Мередит кръстоса дългите си крака и се загледа в него.

Сай отвори очи и улови мига. Взираше се в лицето й и търсеше знаците на умората.

— Не си напускала болницата, откакто дойдох тук, освен, за да поспиш.

— Мирна имаше нужда от някого. Изглежда нямате други роднини.

— Не мога да си представя, че се грижиш за майка ми.

— И аз имам син. Може би сега я разбирам по-добре от някога.

Той замълча и извърна очи към прозореца.

— Имаш ли негова снимка?

— На кого?

Челюстите му се стегнаха и той я изгледа ядосано.

— На моя син.

Тя цялата изтръпна от някакво предчувствие. Сай бе произнесъл думите с дълбоко вълнение и лека собственическа нотка.

— Да. — Отвори чантата си и затърси снимката на Блейк с ръце, станали изведнъж непохватни.

Подаде я на Сай. Той хвана китката й със стоманена ръка и я задържа, докато пое фотографията с другата и дълго и мълчаливо се взира в нея.

— Има твоя поглед — рече той най-сетне, — макар очите му да са с цвета на моите. Но има моят нос и моята брадичка.

— И сигурно ще бъде висок — добави плахо Мередит.

Сай вдигна поглед и видя как руменината бавно изби по скулите й.

— Кога го направихме?

Гореща вълна заля цялото й тяло. Не искаше да си спомня.

— Кога? — прошепна Сай.

— Първият път.

— Господи. — Погледна отново снимката и нещо в изражението му бе така озадачаващо, така тайнствено, че Мередит безпомощно се взря в него.

Преди всичко й се струваше толкова ясно. Тя и Хенри бяха ходили заедно в консултацията за бременни, той бе там, когато се роди Блейк, той бе винаги там, когато детето растеше и крепнеше. Но сега тя изведнъж си даде сметка, че Хенри бе само заместител, че винаги е искала Сай да е този, който да върши тези неща с нея. Сай да я бе прегръщал в нощта, когато започнаха родилните болки, той да я бе отвел до болницата и той да бе взел първото си дете на ръце. Сълзи пареха очите й.

Той ги видя. Гърдите му се надигаха и отпускаха тежко, очите му бяха потъмнели от болка. Пусна китката й и върна фотографията.

— Можеше и изобщо да не науча — промълви той като че ли на себе си. — Можеше никога да не го видя.

Ако Хенри бе жив вероятно, мислеше той. Мередит погали тъмната коса на сина си на снимката, преди да я прибере в чантата си.

— Някой ден щях да му кажа — въздъхна тя най-сетне. — Хенри и аз бяхме съгласни, че има право да знае кой е истинският му баща.

Мирна Хардън бе влязла в стаята, докато Мередит говореше. Стоеше тихо до вратата, но лицето й се сви при последните думи. Значи, тя все пак е смятала да каже на Сай. Може пък да беше и за добро, че нещата най-сетне излязоха наяве.

— Доста бързо се върна — забеляза Сай саркастично. — Това за мен ли е? Омръзна ми от кафета.

Мирна подаде една чашка на Мередит и се оттегли на своето място до прозореца.

— Не е за теб — съобщи тя на Сай с великолепно безгрижие. Обикновено така се оправяше с буйния му нрав, като просто се правеше, че не го забелязва. Болеше я много от неговата враждебност, но нямаше намерение да му го показва, дори и напълно да бе заслужила това отношение.

— Чувствам се отвратително — промърмори уморено Сай. — В компанията ще я оплескат съвсем, докато се въргалям тук.

— Твоят вицепрезидент се справя чудесно — осведоми го Мирна.

— Така ли? Справя се и държи хищниците на разстояние? — Той хвърли многозначителен поглед на Мередит.

— Този хищник е прекалено уморен, за да се нахвърли сега върху компанията ти — подхвърли тя. — Ще изчакам да се изправиш отново на крака.

— Колко почтено. — Очите му потъмняха. — Ами ако изобщо не се изправя на крака?

— Доктор Данбъри каза, че ще се изправиш. А той е най-добрият в тази област.

Сай напрегнато се взря в нея, като се опитваше да прочете истината по изражението на лицето й. Сякаш му олекна малко.

— Добре.

— Ще си дойдеш у дома само след няколко дни — рече Мирна.

— Ще се преместя в хотелския си апартамент — заяви Сай и видя как майка му пребледня.

— Не, няма — намеси се твърдо Мередит. — Ще си отидеш у вас, където е мястото ти.

Веждите му учудено се вдигнаха.

— Смяташ да ме занесеш там ли?

— Не. Но господин Смит ще го направи. Ще го заема на майка ти за седмица-две, докато нещата се наредят. Господин Смит е много добър във физиотерапията.

— На всичко отгоре трябва да търпя и любовника ти в къщата си! — избухна Сай.

— Господин Смит не е и никога не е бил мой любовник — произнесе спокойно Мередит. — Той е мой бодигард. Тази година имаше един опит за отвличане на Блейк. И не знам какво щеше да се случи, ако не беше господин Смит.

Сай се намръщи, в гърдите му се надигна нещо подобно на бащинска тревога.

— Опит за отвличане?

Сивите й очи изучаваха лицето му.

— Сай, имаш ли изобщо представа какво значи да си наследник на Хенри? Такива пари превръщат всеки мой близък човек в сигурна мишена. И най-вече Блейк. Господин Смит не го оставя сам нито минута, ако не е убеден, че сме на сигурно място.

— Такъв живот сигурно е ад за детето.

— И за майка му — съгласи се тя. — Направо ми съсипва нервите. Господин Смит е работил в ЦРУ, известно време е бил и наемник. Повярвай ми, той си знае работата.

Сай сякаш се успокои донякъде, но очите му все още блестяха от вълнение.

Мирна ги слушаше напрегнато. Имаше решение, което би оправило всичко и дори би й дало буфер срещу справедливия гняв на сина й.

— Мередит — започна тя предпазливо, — защо не се преместите при нас, докато Сай се възстановява?

Младата жена я погледна смаяно. Би трябвало да го очаква, но не бе.

— Да, защо не? — запита Сай, сякаш това изобщо не подлежеше на обсъждане. — Къщата е достатъчно голяма. Има много стаи. Можеш да доведеш и господин Смит — добави той рязко, — стига да стои далеч от мен.

— Това би било идеално решение — заумилква се Мирна. — Имаме отлична готвачка и икономка. Ще можеш да работиш от къщи. Разполагаме с факс, телефон…

— Да, Мередит, можеш да работиш по превземането на моята компания от собствения ми телефон — произнесе проточено Сай и изгледа възмутено майка си.

— Значи ще имам възможност да саботирам отвътре — промърмори сухо Мередит.

— И все пак, помисли — молеше я Мирна.

Мередит разсъждаваше трескаво. Сай видимо се оживи след предложението на Мирна. Щеше да има възможност да му помага при възстановяването. Но Мирна щеше да се доближи до Блейк, а в това без съмнение имаше риск. И Сай, разбира се, също щеше да се доближи…

— Добре — каза тя най-сетне и Мирна и Сай явно си отдъхнаха. — Но имам едно условие. Блейк не бива да научава нищо за миналото.

Настъпи видимо колебание. Но Мирна знаеше, че няма друг изход, и отстъпи, защото това бе единственият начин да вижда внучето си.

— Щом трябва — съгласи се тя.

Младата жена кимна. Смениха темата на разговора, но през останалата част от деня Мередит се чудеше дали е постъпила правилно. И най-вече — как щеше да съобщи новината на господин Смит, който определено не бе най-големият почитател на Сай.