Сюзън Кайл
Истински цветове (9)

Глава девета

Лоурънс Хардън бе на седемдесет и две години. Живееше в малка облицована с дъски къща в ранчо от десет хиляди акра тучни пасища по пътя към планините Биг Хорн в Южна Монтана.

Той посрещна Мередит със старовремска учтивост, предложи й кафе и готови сладкиши.

— Е? — рече най-сетне възрастният господин, след като се настани удобно в люлеещия си стол, а тя кацна на канапето му. — Каква е тази история около моите дялове?

Мередит се усмихна. Беше малко след разсъмване и този ден тя бе облечена в хубави дрехи — светлосив костюм и синя блуза в райе, косата й бе пригладена назад и се спускаше по гърба й. Изглеждаше като преуспяваща дама от бизнеса и успя да забележи, че с вида си спечели допълнителни точки при стария чичо. Разчитала бе на това.

— Мога ли да вярвам, че няма да отидете при Сай и да му го кажете? — запита тя направо.

Той кимна.

— Харесвам вашата прямота. Можете да ми се доверите. Имате думата ми.

— В такъв случай ще ви призная, че целта ми е компанията на вашия племенник. Искам я цялата и съм готова да надплатя за всеки един от дяловете. Онова, което не мога да купя, бих искала да контролирам чрез основния пакет.

— А какво смятате да правите с компанията, след като стане ваша? — запита той малко неспокойно.

— Да я инкорпорирам към моята — отвърна тя.

— Имате собствена компания? — запита възрастният господин впечатлен.

Мередит се усмихна.

— Да.

— Времената се менят.

— Така е. — Тя му обясни накратко какви са плановете й относно договорите за молибденовите залежи, които сега притежаваше Сай и защо са й необходими.

— Значи той не иска да ги продаде — промърмори Лоурънс Хардън. — Не е в негов стил да отхвърли подобно предложение. Никоя компания не може да си позволи да пренебрегне толкова пари.

— Сайръс Хардън вероятно също си има своите основания. Както разбрах, бордът на неговите директори не е напълно съгласен с линията, която провежда. Но аз се нуждая от правата върху тези залежи и ще направя всичко възможно да ги получа.

Лоурънс намръщено се приведе напред.

— Защо? Това не е само бизнес, нали?

— Прекалено проницателен сте. — Мередит скръсти ръце. — Не, има и нещо лично. Някога той и майка му се отнесоха много зле с мен. Прогониха ме от града и ме оставиха сама в света.

— Вие сте Мередит — каза той изведнъж.

Тя затаи дъх.

— Как разбрахте?

— Цялата фамилия знаеше, въпреки усилията на Мирна да прикрие всичко. — Старческите му очи ядосано се присвиха. — Тя ви натопи, нали? Студена, неприятна жена е тази Мирна. Вечно претендира да е нещо, което изобщо не е. Омъжи се за оня парвеню плейбой и никога не е обичала нищо, освен сина си. Една жена не бива да е толкова обсебена от детето си, това никога не извежда на добър край.

— Така казват — промърмори Мередит, мислейки колко силно е привързана самата тя към сина си и колко загрижена за неговото благополучие. Колкото и да й бе неприятно да го признае, донякъде разбираше Мирна Хардън. Сега това бе по-лесно, след като вече имаше свой собствен син.

— Кой знае защо винаги съм си мислел, че някой ден ще се върнете. Мирна знае, че сте тук, предполагам?

Мередит кимна.

— Но не може да ме купи. И все пак се опита.

— Неприятна жена — повтори Лоурънс. — Някой ден ще й се наложи да плати за стореното. Но дали точно вие трябва да се занимавате с това? — добави той спокойно. — Възмездието е в божиите ръце. Опасно е сам да раздаваш правосъдие. Може да се обърне срещу теб.

— Не и ако получа вашите дялове — засмя се Мередит, без да позволява да бъде изплашена. — Какво ще кажете?

Той се замисли, очите му се присвиха.

— Окей. Ще ги имате.

— И няма да кажете на Сай или на Мирна?

— Никога не съм бил в добри отношения с нея. Сай можеше и да не стане такъв, ако Мирна не го бе отделила окончателно от мен. Смяташе, че не съм достатъчно добър, за да общувам с него. Живея сред пустошта, отглеждам добитък и т.н. Някога, в края на миналото столетие, моите хора са могли да я купят и продадат. Но днес съм само едно притеснение за нея.

— Моят чичо беше чистокръвен индианец Кроу — заяви гордо Мередит. — Имам братовчеди в резервата и те не ме притесняват.

Той се ухили.

— Това е добре. Честните роднини не могат да бъдат притеснение, независимо дали са богати или бедни. Жалко, че Мирна си е вирнала носа толкова нависоко. Знам за нея някои неща, които тя не би искала да се разчуят. Невинаги е била матрона от висшето общество.

— Казват, че греховете рано или късно те настигат — промълви Мередит. — Ще видим.

Той стана и отиде за документите.

— Ще ви подпиша книжата. Но не се опитвайте да влизате в ролята на висш съдник — предупреди я той. — Нещата могат да се завъртят в най-неочаквана посока.

— Вече го знам.

С дяловете в чантата си, тя се върна в Билингс с колата, която бе наела. Това бе доста рисковано, защото Сай сигурно я държеше под око. Но всъщност това вече не я интересуваше кой знае колко. Скоро той и без това щеше да научи тайните й.

Преоблече се и отиде на работа, за да разбере от един от подчинените му, че шефът е заминал от града предния ден и ще се върне след около седмица. Всичките й тревоги се оказаха напразни. Значи не го интересуваше чак толкова, че да стои тук и да я наблюдава. Но сама не знаеше дали да се чувства радостна или разочарована.

На обяд видя Мирна Хардън да влиза в ресторанта и да сяда на една от нейните маси. Явно, след като Сай го нямаше, тя се чувстваше достатъчно сигурна да атакува Мередит на собствена територия.

Мередит сложи чаша вода върху таблата и й предложи менюто. До края на смяната й оставаше само един час, после трябваше да тича вкъщи, защото господин Смит щеше да дойде с договорите.

Ръцете на Мирна трепереха, докато поемаше менюто. Облечена бе в ужасно скъпа рокля в меки пастелни тонове. Изгледа униформата на Мередит с поглед, по-красноречив от всякакви думи, а Мередит само си помисли: „Радвай се, докато можеш“.

— Искам само кафе и ябълков пай — каза Мирна и остави менюто настрана. — И искам също да разбера колко време още смяташ да останеш тук. Знам, че си ходила със Сай на бойното поле в четвъртък. Той си дойде вкъщи разстроен и вчера сутринта замина, без да ми каже нито дума.

— Сай е на тридесет и четири — заяви Мередит. — Достатъчно възрастен е, за да не ви иска разрешение да излезе от къщи.

Мирна вдигна очи, погледът й бе едновременно презрителен и умоляващ.

— Недей — изрече тя през зъби. — Ще ти дам всичко, ако си тръгнеш. Всичко! Синът ми е единственото, което ми остана.

Мередит само я гледаше втренчено.

— Сигурно имаш нужда от пари — настояваше Мирна, вече почти френетично. — Все още си млада, ще намериш някой, в когото да се влюбиш. Можеш да се омъжиш и да създадеш семейство. Ще ти помогна да започнеш отново някъде другаде.

Мередит продължаваше да я гледа безизразно.

— Твърде късно е. Знаете условията ми.

— Не мога да кажа на Сай — дойде жалостивият отговор. — Не мога! Той ще ме намрази…

— Вие сте негова майка. Не може да ви мрази.

— Мередит, в името на бога, не ми причинявай това — молеше Мирна, а сълзите в очите й бяха истински. Безупречните й ръце се вкопчиха в престилката на Мередит. — Той ми е син. Исках само най-доброто за него.

— Но не и за мен.

— Ти беше само на осемнадесет. Идваше от бедността. Исках жена, която да му подхожда, да му даде стабилност, сигурност, щастливо бъдеще. Той те желаеше, но бе сляп за онова, което си всъщност — обясняваше трескаво Мирна. — Нямаше да бъде нищо трайно. Той негодуваше срещу теб. Дори не искаше да се сгодявате, но казваше, че трябва да го направи, за да бъдеш мила с него, за да не си отидеш, защото само се забавлява с теб…

Мередит трепна и притвори очи. Винаги дълбоко в себе си се бе надявала, че Сай я обича. Сега вече знаеше всичко. Било е само желание. Той никога не бе мислил за нещо трайно, независимо че й предложи да се оженят.

Болката върху лицето й накара Мирна да се почувства още по-неудобно. С думите си само бе влошила положението и беше отчаяна. Отпусна ръката си с тежка въздишка.

— Не си давах сметка какво извърших, преди да стане прекалено късно. Частни детективи те търсиха в продължение на цяла година, но не те откриха. Щях да се опитам по някакъв начин да поправя нещата.

— Има неща, които не могат да бъдат поправени.

— Детето. — Мирна изплашено вдигна поглед. — Роди ли го? За осиновяване ли го даде?

Мередит не отговори, а само презрително я изгледа.

— Можете да прекарате останалата част от живота си, като се опитвате да си отговорите на този въпрос. Но дори и това няма да е достатъчно, за да проумеете през какъв ад трябваше да мина заради вас.

— Да, предполагам, че е така. — За миг в очите на възрастната жена проблесна нещо като разбиране. — Изобщо не трябваше да идвам. Но Сай направо се поболя. Наистина се поболя. Ако не ти е жал за мен, пожали поне него.

— Единствената причина, поради която се поболява, е, че не го допускам в леглото си — каза грубо Мередит и видя как лицето на Мирна пламна. — Той никога не ме е обичал. И винаги е съществувало само едното бясно желание, както вие сама казахте. Щом си тръгна, той веднага ще си намери някоя друга. Точно както когато си заминах оттук.

Мирна мачкаше салфетката в ръката си.

— Той напълно се промени, след като ти замина. Имаше разни жени. Търси те навсякъде и никъде не може да те намери. Ако ти позволя да останеш, може би най-сетне това ще прегори от само себе си. Може би най-сетне ще се отегчи от теб.

— Той вече се бе отегчил от мен — каза уморено Мередит. — Търсеше причина да ме отхвърли. А вие му я дадохте, това е всичко. — Тя отметна назад кичура руси коси, паднал върху бузата й. — Искате ли нещо наистина? Смяната ми свършва след двадесет минути, а си имам и доста друга работа.

— Домакинска работа, предполагам — рече Мирна с лека усмивка. — На мен вече не ми се налага да го върша, но си спомням… — Лицето й се затвори. — И все пак, ако промениш намеренията си относно заминаването, бих могла да ти предоставя и двадесет хиляди — добави тя тържествено.

— Вече ви казах. Не можете да ме купите.

Мирна стана от стола си, крехка и мъничка, почти като дете.

— Никога не можах. И това е единственото нещо, което ме възхищава у теб. — Тя се усмихна несигурно. — И аз бях като теб… някога. — Вдигна чантичката си, стисна я като талисман, сребристата й, изрядно фризирана коса проблесна на светлината на полилеите. Срещна очите на Мередит с плах изпитателен поглед и действително трепна. — Ти все още го обичаш, нали? — промълви тихо, а после бързо отмести поглед, за да не вижда болката, изписала се върху лицето на младата жена. — И от това нещата стават още по-лоши…

Тръгна си, преди Мередит да успее да разгадае тези толкова странни думи. Никога не бе смятала Мирна за проницателна, но явно не бе права. Но тя не обичаше Сай. Мразеше го. Продължи да си повтаря това по пътя към къщи, до самия момент, когато господин Смит се появи на прага й с куп папки под мишница.

— Така, така, убий ме с бумащини, погреби ме под статистиките — простена тя, докато той стоварваше книжата върху масичката й за кафе.

— Ти беше тази, която настояваше на всяка цена да запазиш поста си на изпълнителен директор — напомни й той.

— Така е. Как е моето момче?

— Липсваш му, разбира се. — Смит й подаде един подпечатан плик. — Дон каза да ти предам това. Докладът по дяловете, които е успял да изкупи. И поръча да ти кажа, че Хардън има отлична информация за кампанията срещу него. И знае откъде идва тя.

Мередит пребледня.

— А знае ли за мен?

— Не би могъл — отвърна господин Смит. — Кип Тенисън за него е само име, както и за повечето други хора. Никой навън не знае как изглеждаш.

— Надявам се да си прав. — Тя разпечата плика и прочете списъка на имената и дяловете, които Дон бе успял да изкупи. — Ще ти напиша една бележка за Дон. Успях да получа значителен брой семейни дялове от стария чичо на Сай. Мисля, че с тях ще прескочим петдесетте процента. Онова, от което имам нужда сега, е Дон директно да се свърже с един от членовете на борда на Сай на име Бил. Той действа срещу Сай. Дон познава директорите. Все още не смея да си пъхам носа там.

Господин Смит си играеше с дипломатическото куфарче, зелените му очи бяха тъжни.

— Кога е това годишно събрание?

— След две седмици. — Тя измъкна бележника и писалката от чантата си и надраска една бележка до Дон.

— Госпожа Хардън направи всичко възможно да ме подкупи — подметна развеселено, сменяйки темата. — Последното й предложение беше двадесет хиляди.

— Дребна работа, но тя не знае, нали?

Мередит поклати глава и разсеяно подписа бележката.

— Почти ми е жал за нея. Когато Сай разбере какво е сторила, никога няма да й прости.

Господин Смит взе бележката и я сложи в един плик. После се загледа в него, без да каже нищо.

— Ти не одобряваш, нали? — Сивите й очи се присвиха, сякаш четеше мислите му.

— Не. — Той я погледна. — Отмъщението е нещо глупаво и струва твърде скъпо. Пропилени чувства. И тъй, ще принудиш майка му да признае всичко и ще разрушиш връзката със сина й. Ще му отнемеш компанията и ще го оставиш на улицата. И после какво?

Мередит се намръщи.

— Какво искаш да кажеш с това: „И после какво?“.

— Какво ще правиш, след като го поставиш на колене?

— Ще имам удовлетворението, че той и майка му са платили за онова, което направиха с живота ми! — избухна тя.

— А ти какво направи, за да не стане така? — контрира я той, виждайки шока в очите й. — Ти избяга. Не се опита да се защитиш, не се опита да се пребориш със старата дама. Не даде изобщо възможност на Хардън да научи за Блейк или да се разкае за онова, което е сторил. Не казвам, че Хенри не ти помогна да прикриеш всичко, но той имаше свръх лични мотиви да не иска Хардън да те намери.

— Опитах се да кажа на Сай — промълви тя и се извърна. — Но той не искаше да ме слуша.

— Майка му едва ли е щяла да позволи. Мога да разбера защо искаш да я смажеш, но ми се струва, че в случая Хардън е повече жертва.

— Сай?! — изрече Мередит с хладно високомерие.

— Той има петгодишен син, за когото изобщо не знае — каза й Смит направо. — А когато разбере, ако изобщо разбере някога, ти и старата госпожа ще трябва да си потърсите някоя по-дълбока дупка, за да се скриете.

Мередит не бе обмисляла нещата от тази гледна точка. Опита се да си представи как ли ще се почувства Сай и съзна, че господин Смит е прав. Превземането на компанията щеше да е последна грижа, ако той научеше за бременността й, хвърлила я в обятията на Хенри Тенисън. Фактът, че Блейк бе официално осиновен от Хенри, само щеше да направи нещата още по-лоши.

— Помисли си добре, преди да хлътнеш окончателно в тази история — посъветва я внимателно господин Смит. — Ако толкова много искаш компанията, вземи я. Но най-добре е да оставиш миналото на мира, ако не държиш да пожертваш Блейк пред олтара на отмъщението. Или не допускаш, че Хардън ще се бори срещу теб с всички сили, щом открие, че има син?

Разбира се, че щеше да го направи. Тя пребледня. Сай бе човек, с когото хората се съобразяваха, той имаше връзки и влияние. Разбира се, вероятността съдът да даде Блейк на него, дори и да успееше да докаже бащинството си, бе твърде малка. Но и Мирна щеше да помогне с каквото може. Смятала бе, че държи всички козове в тази игра, но господин Смит успя да я убеди, че със своя план само е на път да пусне злия дух от бутилката.

— И какво да правя сега? — запита тя, за пръв път напълно объркана.

Той се приближи, зелените му очи бяха изпълнени със странно съчувствие.

— Измъквай се, докато още можеш.

Мередит поклати глава.

— Нещата вече са в ход. Няма как да спра. Твърде късно е.

— Тогава поне се отдръпни на безопасно разстояние. И остави миналото на мира.

Само при мисълта за това й стана зле. Миналото беше Сай, а тя трябваше да напусне Билингс и да се върне към живота, в който нямаше нищо друго, освен придобиване на все повече пари и власт. Отмъщението я бе заслепявало твърде дълго. Сега бъдещето зейна пред нея със своята огромна пустота, в която само Блейк щеше да й помага да запази разума си.

Тя затисна челото си с ръка.

— Разстроих те. Съжалявам. — Господин Смит се пресегна и докосна русата й коса; нещо, което правеше твърде рядко. Той не обичаше да показва чувствата си. — Кип, не искам да те видя съсипана. Ти през цялото време подценяваш Хардън. Той в никакъв случай не е глупак. Помисли как да се опазиш. И се измъквай.

Тя се усмихна тъжно.

— Окей. Мога да използвам дяловете, за да го принудя да ми отстъпи правата върху залежите — да го заплаша, че ще му взема компанията и дори ще го направя, ако се наложи. Но Мирна ще оставя на спокойствие.

— Добро момиче. — Той взе дипломатическото куфарче. — Хората плащат за грешките си — рече той нежно. — Такъв е законът. Нараниш ли някого, и ти ще бъдеш наранен?

— Хората никога ли няма да престанат да се нараняват? — Тя мислеше за безпомощната си любов към Сай. Но дори и сега всичко, което той искаше от нея беше секс, а не любов. Никога не я беше обичал.

— Не знам — отвърна господин Смит. Погледна я някак странно и се извърна към вратата. — Но едва ли. И яж повече. Отслабнала си.

— Уморена съм. — Мередит скръсти ръце. — Две работи наведнъж биха направили от всекиго само кожа и кости.

— Би могла да се откажеш от работата в ресторанта.

— И от минималната заплата ли? Да не си го помислил!

Той се засмя на палавия й поглед. Понякога тя изглеждаше много по-млада от своите двадесет и четири години.

— Окей. Никакви съвети повече. Ще държим връзка.

— Благодаря, господин Смит.

Той сви рамене.

— Вие сте единственото семейство, което имам. И трябва да се грижа за вас.

Тръгна си, а тя трябваше да преглътне сълзите. Той държеше на нея. Това бе единствената причина, поради която не го разкъса, когато разкри пред очите й цялата лудост на онова, в което се бе впуснала.

Затвори вратата и стомахът й се сви при мисълта за последиците от действията й. Не можеше да изгуби Блейк, в никакъв случай! Самата мисъл бе в състояние да я унищожи. А знаеше колко безпощаден може да бъде Сай. И че е способен на непозволени удари. Мирна го бе научила.

По зловеща ирония на съдбата заплахата й да унищожи Мирна можеше да рикошира и да съсипе собствения й живот. Ако Мирна го проумееше, нищо нямаше да я спре. Старата жена можеше да изпитва вина и съжаление, но за нея нямаше нищо по-страшно от това да бъде разрушена връзката със сина й. Разбира се, напомни си Мередит, Мирна не знаеше за Блейк. Дори не бе сигурна, че има дете.

Тя започна да се успокоява. В краен случай, съществуваха и други държави. Би могла да отведе Блейк навсякъде по света, някъде, където Сай не би могъл да ги намери. Да. И не би трябвало да се тревожи за родителските си права, след като имаше финансова възможност да отвърне на удара. Добре че Хенри се бе погрижил за това.

Усмихна се облекчено. Само дето се бе паникьосала. Щеше да се справи. Всичко щеше да е наред.

Работи до късно през нощта, благодарна, че задълженията я отвлякоха от грижите й. Обади се до вкъщи, за да поговори с Блейк, и когато най-сетне си легна, само се въртеше неспокойно и почти не можа да заспи.

Следващият ден бе неделя и тя се събуди към обед. Обикновено, когато си бе у дома в Чикаго, водеше Блейк на църква. Но не бе посещавала служба, откакто дойде в Билингс. Имаше нещо неясно смущаващо в това да ходиш на църква, след като си поел отмъщението в свои ръце.

Направи си кана кафе и тъкмо прибираше разчорлените си коси с една червена панделка, когато чу почукване на задната врата. Нервно оправи розовия си анцуг и спря неподвижно, като се питаше дали може да не отвори. Но чукането се повтори и потрети и тя разбра, че не може да го пренебрегне.

— Неделя е — каза Сай с жестоко свити устни. — И както виждам, не си ходила на църква. — Той явно току-що идваше оттам, защото бе облечен в много изискан тъмен вълнен костюм.

— Майка ти не е ли с теб? — запита Мередит.

— Изпратих я вкъщи на обяд с една от нейните приятелки. — Тъмните му очи се плъзнаха по нея с чиста злоба. — Няма ли да ми предложиш поне кафе?

— Кафето е единственото, с което разполагам. — Тя се постара гласът й да прозвучи твърдо, макар че коленете й трепереха. После се отдръпна встрани. — Влез.

Очите му безмълвно обходиха спретнатата кухничка, докато тя му наливаше кафето и го слагаше на масата.

— Търсиш ли нещо? — запита го любезно.

Той свали „Стетсън“-а си и се протегна на стола, елегантен и напълно спокоен, докато я изучаваше през масата.

— Всъщност не. Ти си добра домакиня. Винаги си била. Мери добре те е научила, нали?

— Тя ме научи и да готвя.

Сай надигна чашата си с дълбока въздишка. По лицето му се бяха появили нови бръчки и нови сребърни нишки в тъмната коса.

— Изглеждаш уморен — отбеляза неволно тя.

Той горчиво се засмя.

— Не мога да спя. — Тъмните му очи я приковаха със студена злост. — И единственото, за което мисля, е как да легна с теб.

Мередит стисна зъби.

— Да, ти никога не си искал нищо друго. Това вече го знам.

Той изпъшка, измъкна една цигара и я зачака да му подаде пепелника. Машинално извади запалката от джоба си и Мередит сепнато я разпозна. Бе същата, която му подари преди шест години — евтина и нищо особено, защото тогава нямаше кой знае какви пари. Смайващо бе, че той все още я използва, макар и явно да бе забравил откъде е дошла.

— Ти все още се изчервяваш — каза той тихо, забелязал леката руменина по бузите й. — Някога беше толкова плаха. Така невинна и щедра.

— Невежа и прекалено увлечена — поправи го тя с хладна усмивка. — Все неща, от които ти ми помогна да се освободя.

— Сарказмът не ти отива.

— Ще се учудиш какво смъртоносно оръжие може да бъде той в определени моменти — отвърна му и нещо в израза и в блясъка на очите й го накара да се замисли.

— Понякога си доста странна — забеляза той с присвити очи. — Имам чувството, че изобщо не те разбирам.

Мередит се разсмя.

— Наистина ли? Може би просто съм се променила.

— Променила си се, със сигурност. И то по начин, който не ми е напълно ясен. — Той издуха облаче дим и се взря в нея. — Никога не съм ти разказвал за баща си. Той беше само две години по-голям от майка ми, ловък бизнесмен с инстинкт за големия удар, както се говори. Не е имало нещо, което не би направил за пари. Израснал в бедност и бил решен да умре като богат човек. — Сай кръстоса дългите си силни бедра, като продължаваше да наблюдава лицето на Мередит. — Не разбираш защо ти разказвам това. Но ще разбереш. Баща ми смяташе, че няма нищо нередно в това да спи с жената на някой високопоставен служител, ако по този начин ще извлече облаги. Не се спираше пред нищо, за да върви напред, понякога бе съвсем безскрупулен. И изобщо не го интересуваше какво причинява на майка ми с всичко това.

— И все пак тя е останала с него — забеляза Мередит.

— По нейно време богатите жени не работели. Разводът бил позорно нещо. Не мисля, че го е обичала. Семейството й било бедно и именно успехът му ги накарал да я тласнат към него, когато видели, че е заинтригуван. Вероятно и тя не успяла да му устои, както и повечето други жени, защото съм се родил един месец по-рано.

Това бе шокиращо. Кой знае защо, Мередит не можеше да си представи праволинейната Мирна Хардън да направи нещо толкова непристойно като да забременее преди венчилото.

— Аферите в живота на баща ми следваха една след друга и той умря в ръцете на една от любовниците си — продължи Сай с горчивина. — Всички го знаеха. Скандалът едва не разруши напълно живота на майка ми. Ако изобщо нещо й е останало, това е нейната гордост, която я крепи вече цели двадесет години.

Мередит се взираше в него, без да го вижда. Питаше се какво ли е да имаш съпруг без абсолютно никакъв морал и как ли би понесла тя подобно нещо. Би станала като Мирна, цялата лед отвън и отвътре, напълно неспособна на никакви чувства.

— Значи затова не си се оженил — каза внезапно.

Сай сви рамене.

— Не точно. Никога не намерих жена, с която да пожелая да прекарам живота си. — Каза го с убийствена сериозност, като продължаваше да я фиксира. — Научих по най-жестокия начин, че верността не съществува. И не мисля, че бих могъл да спра, дори и самата мисъл за обвързване да не ми се струваше чак толкова отблъскваща.

Мередит сведе очи към широките му гърди.

— Разбирам.

— В старите времена никога не съм говорил с теб за тези неща. Ти бе такова дете, мъничката ми. Твърде млада, за да разбереш колко жесток може да бъде животът. И искаше да бъдеш вечно щастлива.

— Докато ти искаше само секс и никакво обвързване — отвърна тя с уморен цинизъм. — Какво неразбиране от моя страна. И точно затова ми направи и предложение, нали? Защото знаеше, че ще спрем да се виждаме, ако разбера, че искаш само една краткотрайна афера.

Той понечи да каже нещо, но се отказа. Зае се отново с цигарата си.

— Ти беше нещо особено. По-особено, отколкото изобщо можеш да си представиш.

— Но ти нямаше какво да ми дадеш. — Тя допи кафето и разсеяно започна да играе с чашката. — През всичките тези години те обвинявах за начина, по който се отнесе с мен и ме превърна в играчка за секс и нищо друго. Но едва ли някога съм се опитала да видя нещата от твоята гледна точка.

Истина беше. Мирна й бе отворила очите за истината. Тя вдигна поглед към него.

— Аз бях обикновено селско момиче без възпитание, без маниери и, както вероятно ти се е струвало, без морал. Не бих паснала в твоя свят дори след един милион години.

— Както и сега — рече той грубо. — Извинявай, не исках да бъда надменен. Но ти нямаш никаква представа от моя начин на живот, от това как протича ежедневието ми. Ти беше топла и сладка и аз те исках. И продължавам да те искам. Това никога няма да свърши. Но не съм настроен за брак повече отколкото преди шест години. Не искам трайни връзки. Държа на свободата си повече от всичко. Дори — добави тихо — повече, отколкото на желанието си към теб.

— Разбирам.

— И нямаш никакви възражения?

Тя сви рамене.

— Аз също нямам какво да ти дам, Сай. Нищо, освен онова, което преживяхме преди няколко дни, а то е самоунижаващо и безсмислено. Прекалено възрастна съм за този вид връзки еднодневки.

— Да. — Великолепният спомен изопна ума и тялото му.

В продължение на няколко минути никой от двамата не продума. Мередит се усещаше толкова съсипана, сякаш вече не бе способна на никакво чувство. Той й бе отнел всичко. Вече просто не знаеше какво да каже. Току-що й бе признал, че не изпитва към нея нищо друго, освен похот, която го връща към миналото, откъдето бе дошла, и че никога няма да може да спре. Знаела го бе, но надеждата умираше трудно. Най-съкровените й мечти да събере Сай и Блейк в семейство загиваха пред очите й.

Сай видя помръкналото й лице и се почувства виновен. Атакуваше я по непозволен начин, също както бе направил преди шест години. Тя можеше да го завладее, можеше да го притежава с много по-малко усилие, отколкото би си представила. Но той трябваше да го осуети, трябваше да го предотврати, защото Мередит можеше да стане животът му. Веднъж я бе загубил и едва бе оцелял. Знаеше, че никога не би могъл да я пусне да си отиде отново. И бе по-добре да не започва неща, които няма да завърши. Тя никога не би могла да стане част от неговия свят.

— Исках да разбереш — рече той неочаквано и вдигна очи. — Не трябваше да те принуждавам да спиш с мен оня следобед, когато бяхме на бойното поле. Нямах право.

Това беше ново — той да се чувства виновен, че я е прелъстил. Преди сякаш никога не го бе възприемал като прелъстяване.

— Вината не беше само твоя. — Тя извърна очи. — Аз също те исках много.

— Едно умопомрачение, което и двамата споделяме. Но което за съжаление няма бъдеще. Не биваше изобщо да те докосвам.

— За това трябват двама. — Тя се облегна назад и се загледа в него, обхваната от неясно чувство за вина за онова, което му готвеше. Мисълта за отмъщение, която само преди месец й се струваше толкова сладка, ставаше все по-отблъскваща с всяка изминала минута.

— Ще предадеш ли на майка си нещо от мен?

Сай се намръщи.

— Какво?

— Кажи й, че няма за какво да се безпокои. Не ме питай нищо — добави тя, когато той понечи да заговори. — Това е нещо лично. Просто й го предай. Тя ще разбере. — Стана, изглеждаше някак крехка и слабичка. — Довиждане, Сай.

Той също стана и се надвеси над нея. Целият беше болка — нещо, което толкова добре си спомняше от миналото. Устните му се свиха.

— Изгубеният рай — рече дрезгаво. Очите му, натежали от желание, измъчено се плъзнаха по тялото й. — Ще съжалявам за теб през целия си живот. Но би било лудост да започнем отново.

— Да. — Тя отиде с него до вратата и я отвори. Но не вдигна поглед. — Няма… да остана в града още дълго.

— Къде ще отидеш? — запита той мрачно.

— Не съм решила още.

— При мъжа, който те чака в Чикаго? — Гневът се надигна при мисълта, че някой друг би й дал онова, което той не можеше — брак, деца.

Сарказмът в гласа му я засегна.

— И защо не? На този свят има достатъчно мъже, които предпочитат трайните връзки.

— Глупаци.

— Не. Просто обикновени мъже, които са се уморили да живеят сами.

— На мен не ми се налага да бъда сам, миличка — рече той със студена усмивка. — Достатъчно е само да щракна с пръсти.

— Знам. — Тя се вгледа изпитателно в суровото му лице. — И така ще е, докато имаш пари. Но кой би останал при теб, ако си беден и болен? Кой би ти чел, ако си сляп, кой би държал ръката ти, ако умираш?

Той за миг притвори очи, болката бе почти непоносима. Мередит би правила всички тези неща, защото тя го обичаше. Но той не можеше, той просто не бе способен да отвърне на този вид чувство. Или не смееше…

— Трябва да тръгвам — каза рязко.

Не погледна назад. Отиде до колата си, качи се и злобно затръшна вратата. Мередит проследи с поглед отдалечаването му, преди да затвори входната врата. Вероятно трябваше да му бъде благодарна, че той предизвика скъсването. Можеше да продължи с плановете си, с живота си, без повече да мечтае за невъзможни неща. Сега вече напълно се бе убедила, че те действително са неосъществими.

Трябваше на всяка цена да се махне оттук за ден или два, а и някой срещи с клиенти не търпяха отлагане. Тя позвъни на госпожа Дейд у дома й и я помоли да я освободи в понеделник, за да се занимае с продажбата на къщата на леля Мери. Все пак това бе достатъчно убедителен претекст да я освободят от работа.

Няколко минути по-късно се свърза с компанията, за да изпратят самолета да я вземе. След два часа, дегизирана с перуката и скъпото палто, извика такси и отиде на летището. Същия следобед благополучно пристигна вкъщи и здраво притисна Блейк до сърцето си. Имаше време, поне малко време, за да се справи с окончателния отказ на Сай. Защото смяташе да се възползва от него по най-добрия начин.