Сюзън Кайл
Истински цветове (10)

Глава десета

Блейк седеше в скута на Мередит същата вечер, докато тя гледаше борсовите новини по телевизията, а умът й бързо регистрираше пазарната ситуация и движението на квотите на компаниите. Нейният син. Почувства се топла и женствена само като го погледна. Сай беше казал, че не иска деца. Колко жалко. Той никога нямаше да изпита радостта да види поколенията на своя род продължени в лицето на Блейк или пък обичта на едно дете. Сега Мередит обожаваше сина си повече от всякога. Той бе всичко, което някога щеше да има от Сай.

— Мамо, защо гледаш това скучно нещо? — запита Блейк.

Тя леко се сепна от прекъсването на мислите и се засмя.

— Тези скучни неща ми помагат да се справям с работата си, миличко, също като моя „Уол стрийт джърнъл“ и списанията „Форбс“ и „Форчън“, за които съм абонирана.

— Ти бизнесмен ли си, мамо?

— Не, аз съм бизнес дама. Знаеш, че така е по-правилно.

— Сигурно. Имам отличен по правопис — похвали се той. — Но хвърлих един блок по Бети и трябваше да отида в кабинета на господин Дод.

Мередит подсвирна.

— Той ли те повика?

— Той повика господин Смит — премигна Блейк. — Господин Смит му каза две лоши думи и че ако Бети пак ме удари, ще хвърля още един блок по нея. И каза на господин Дод, че ако отново прави на въпрос, че съм отвърнал на удара, ще го смели на кайма. Господин Дод беше много ядосан на другия ден.

Мередит едва потисна смеха си. Господин Смит произвеждаше именно този ефект върху повечето нормални хора.

— И все пак не е редно да удряш момичетата.

— И защо не, ако те първи са ме ударили?

Телефонът иззвъня и й спести отговора, а Смит си подаде главата на вратата.

— Господин Макгий е. Иска да знае дали ще бъдеш утре в офиса.

— Кажи му, че да, и го попитай… Няма значение. Аз сама ще го питам — промърмори тя и внимателно отмести Блейк. Разроши косата му. — Почакай ме за минутка, приятелче.

— Разбира се — въздъхна той, убеден, че ще е за по-дълго.

Накарала бе Макгий, нейният първи заместник, да й насрочи срещи с някои от служителите и важни клиенти, тъй като бе твърдо решена да използва максимално времето си в Чикаго.

 

 

На следващата сутрин бе в офиса си преди официалното работно време. Видът й бе самата деловитост — от тъмния костюм и бялата копринена блуза до строгите черни обувки с високи токове и кожената чанта. Косата бе вдигната в семпъл кок, сдържаният грим и малките обици допълваха усещането за изчистена елегантност, фриволното или пък прекалено разкошното облекло бяха в състояние да съсипят авторитета на една жена. Специално бе проучвала как да се облича и да се държи една жена в предимно мъжко общество. И наученото наистина й бе помогнало. Никой не смяташе Кип Тенисън за празноглава кукличка. С изключение, разбира се, на един джентълмен от Монтана, който скоро щеше да бъде освободен от това впечатление.

Мередит седна зад огромното си дъбово бюро и прочете последните отчети за добива на молибден и за разширените нужди от него във военната индустрия в резултат на последните открития за свръхпроводимостта му. Тя се усмихна. Моментът беше добър да се върнат към производство; корпорацията се бе отказала от мините си в един момент на пресищане на пазара с молибден. Тогава това бе добър ход, но сега бе дошло време стрелката да се завърти в обратна посока. Договорите за залежите на Сай биха придали на корпорацията устойчивост в очите на военните й контрагенти. И при ситуацията в Средния Изток едва ли би навредило да се намесят в тукашното производство на петрол и да инвестират повече в проучванията на алтернативни източници на гориво.

Докато работеше и отговаряше на телефонните обаждания, които сякаш следваха всяка втора минута, тя отново си спомни малката реч на Сай. Той се отказваше от нея, защото не би могла да докаже себе си в неговия свят. Позволи си една малка усмивчица. Какво ли би казал, ако научеше, че той самият вероятно не би паснал в нейния?

Вероятността неговият отказ да отстъпи договорите да предизвика превземането на цялата му компанията започна да я безпокои. Само за отмъщение ли го правеше? Дали това бе най-доброто за корпорацията и за самата нея? И ако й се наложеше да принуди Сай да се откаже от компанията, която бе създавал през целия си живот, нима после би могла да живее с тази мисъл? Дон й каза, че може да сключи подобни договори навсякъде, и вероятно бе точно така. Но онова, за което не бе помислил, бяха производствените разходи. В Монтана, където корпорацията притежаваше земя и промишлена база, разноските всъщност щяха да се сведат само до транспортните разходи. Железницата минаваше през тяхната собственост и през местата, които тя искаше да получи, стигаше почти до преработвателното предприятие. Ако решаха да добиват молибден в някой друг щат, това щеше да наложи да делят печалбите си с друга преработвателна компания или пък да транспортират суровината до своите заводи в Монтана. А с подобни разходи щяха да излязат на червено. Дон може би не го знаеше, но Мередит бе наясно. Не бе оставила нищо на случайността при предварителното проучване на проекта си.

Не, Дон не беше прав. Нямаше друг избор, освен да действа. Вложила бе твърде много в идеята, за да отстъпи сега.

Макгий, висок оплешивяващ мъж с мозък като стоманено острие, почука и влезе, като внимателно затвори вратата след себе си.

— Колко дълго ще можем да те задържим? — запита той направо.

— Днес. И може би утре, ако се обадя, че съм болна. Няма значение — добави тя, когато той се намръщи и понечи да попита защо трябва да се обажда, че е болна. — Имам клиенти, които ще дойдат в единадесет, един, два, три и четири. А ти какво искаш?

— Да разбера дали си даваш сметка колко време твоят девер прекарва в този офис и какво измъква от файловете ти.

— Имаш ли представа какво намекваш?

— Напълно. Твърдя, че Дон Тенисън работи против теб при всеки удобен случай. Ти просто му даде коз с тази битка за „Хардън пропъртиз“ и той ще ти духне под опашката, ако не внимаваш.

Сивите очи на Мередит се присвиха. Значи подозренията й не са били съвсем неоснователни.

— Кажи ми нещо повече.

— Той всячески се опита да те злепостави по време на отсъствието ти. Казваше на клиентите, че си във ваканция, прехвърляше проблемите към неговия сектор, подкупи предишната ти секретарка да отиде да работи за него, а в свободното си време ухажва служителите ти по коктейлите. И успя да се свърже с всички акционери на „Хардън пропъртиз“, а не само с онези, за които ти го помоли.

Тя едва чуто въздъхна.

— Питам се с каква цел?

— Мисля, че знаеш — отвърна мрачно Макгий. — Смятаме, че на следващото заседание на директорите той ще поиска да ти се гласува вот на недоверие. И би могъл да използва тази история с „Хардън пропъртиз“, за да набере още точки в своя полза.

— И би ли получил този вот на недоверие? — настоя тя.

— Не и от мен. Печалбите ти са безспорни, макар и тази история с молибденовите залежи да е малко под въпрос. Аз съм с теб. Както и петима други. Но Дон има доста голямо влияние над останалите, тъй че бъди внимателна.

— Ще бъда. — Тя стана и се загледа през прозореца към потъналия в мъгла град. — Договорите ни трябват — продължи след малко. — Работих върху една докладна, за да обясня позицията си. Ще ти я оставя. Погрижи се всички директори да получат по едно копие. Не искам никой да мисли, че го правя само за отмъщение. — Извърна се към него. — Имах причини да искам да отстраня Сай Хардън. Но това свърши. Сега е само бизнес. Единствено бизнес. Той ми отказа договорите, от които имаме нужда, за да отговорим на изискванията на военната индустрия. Транспортните разходи от другите щати биха били огромни, ако трябва да излезем извън Монтана. Освен това Хардън няма законна причина да ми отказва тези права и директорите му го знаят. Мога да го притисна да се откаже от тях. И ще го направя, независимо какво е мнението на Дон.

Макгий се ухили.

— Добре тогава. Никога не съм мислил, че търсиш само отмъщение. Ти си твърде разумна за подобно нещо.

Слава богу, че не знаеше всичко. Но беше вярно, че тя изгуби вкуса си към отмъщението. Съзнаваше колко много щеше да изгуби и вече нямаше желание да види Сай или Мирна унизени. Просто искаше всичко да свърши. Уморила се беше да мами, да прикрива истинските си знамена под маската на предполагаема бедност и лишения. Време беше да започне да се бори открито. Чувстваше се уморена. Толкова уморена. Уморена до смърт.

— Отслабнала си — промърмори Макгий и се намръщи.

— Сигурно. Винаги отслабвам, когато се застуди. Донеси ми сведенията по сделката с „Камфийлд компютърс“, моля те.

Макгий направи гримаса.

— Не са у мен. У Дон са.

Мередит вдигна вежди.

— Но ние му дадохме хора, които да подпомогнат приобщаването на новата фирма. И без съмнение имаме право да знаем подробностите по договора.

— Ще видя какво мога да направя. Не можеш да си представиш доколко той е намесен във всичко, което правим тук. Твоето отсъствие, дори и да е било наложително, му даде отдавна търсената възможност да идва тук и да си навира носа в работите ни.

Мередит затаи дъх. Сякаш и тя, и хората, които работеха за нея, вече се бяха омотали в паяжината, изплетена от Дон.

— В такъв случай — рече сковано, — ако научим какво точно знае той, можем да му поставим клопка.

Макгий засия.

— Каква по-точно?

— Надявам се, че още си ерген.

Той вдигна вежди.

— Моля?

— Така ли е?

— Ами, да.

— И секретарката на Дон все още е много мила с теб?

Макгий пребледня.

— О, боже, не може да искаш това от мен!

— Мога — дяволито се усмихна Мередит. — Заведи я в най-луксозния ресторант, за който се сетиш, и я накарай да се разприказва. Тя ще ти каже всичко, което знае.

— Не е етично — промълви той.

— Не, не е — съгласи се Мередит. — Както и това, че Дон се промъква тук и се опитва да ме изрита от собствената ми компания. На огъня се отвръща с огън. Направи го.

Макгий безпомощно вдигна ръце.

— Добре. И какво друго?

Тя бавно се усмихна.

— Направи още един списък на акционерите на „Хардън пропъртиз“ и се срещни лично с всеки от тях, който живее в Чикаго. Черпи ги и ги ухажвай и на всяка цена ги убеди какви големи печалби можем да им осигурим. Но не казвай на Дон, ако успееш да получиш пълномощията по дяловете им. Аз ще направя същото в Билингс. Намери още един директор, на когото можеш да се довериш, и му повери останалите акционери, до които можем да имаме достъп. Трябва да действаме бързо, но се надявам да успеем въпреки опитите за намеса от страна на Дон. С мен ли си?

— Какъв глупав въпрос. И аз съм тук, готов да пожертвам себе си за онази госпожица Сандърсън в името на корпоративните интереси, а ти все още се съмняваш в лоялността ми! Виждала ли си я?

Мередит я беше виждала.

— Възхищавам се от смелостта ти — увери го тя. — Ще те предложа за медал за смелост при изпълнение на служебния дълг.

— Не, благодаря. Имам някакво ужасно предчувствие за мястото, където имаш намерение да го окачиш — промърмори той. После изведнъж осъзна какво е казал и му стана неудобно. — Нещо друго? — запита, когато тя се ухили.

— Нищо. Благодаря, Макгий.

— Няма защо.

Мередит прекара останалата част от деня в разговори по телефона, срещи с колеги и клиенти, съгласуване на юридически клаузи по договорите, подписване на писма и отговаряне на безкрайни запитвания и — освен всичко друго — в тревоги около Дон.

Блейк вече си беше легнал, когато се върна вкъщи. За нещастие бе забравила да телефонира и на госпожа Дейд. Е, щеше да го направи утре. Строполи се в леглото и заспа в мига, когато главата й докосна възглавницата.

Следващият ден бе повторение на предишния. Успя да убеди госпожа Дейд, че умира от някакъв особен грипен вирус, и помоли жената да не изпраща никого да я навести, защото е заразително. Извоюва си този ден и още един с това извинение. Доколкото можа да научи, Сай все още бе извън града. За момента така беше добре.

Но към края на третия ден се почувства напълно съсипана. И това, че Дон същата вечер се отби у дома й, за да получи подписа й върху още един договор, който би трябвало се придвижи от нейния сектор, съвсем не й помогна.

— Ти се занимаваш доста с това, а? — запита тя, след като надраска подписа си върху документа.

— С кое по-точно? — запита невинно той.

— Да сключваш договори по вътрешните сделки.

Дон сви рамене.

— Теб те нямаше тук — рече притеснено. — Просто се опитах да помогна.

— Бордът на „Хардън“ се събира следващата седмица. Ще разчитам на присъствието ти в този ден — каза тя твърдо. — Не ме разочаровай. А междувременно държа да бъда информирана за всичко, свързано с вътрешните сделки, и то от моите хора. Държа да се съветват с мен дори по въпросите на закупуването на тоалетна хартия или пък за софтуера от някоя второстепенна компютърна фирма. Ясно ли е?

Дон бе имал и други възможности да види Мередит в бойна форма. Усети, че потръпва от леда в гласа и в очите й. В такива моменти тя изненадващо много приличаше на Хенри и Дон за миг се изплаши от онова, което бе замислил. Но, слава богу, тя едва ли имаше представа за плановете му. Получил бе гаранции за някои от основните дялове на компанията на Хардън и имаше намерение да получи още. Всъщност, той вече бе разговарял със Сай и го бе предупредил какво става, като в същото време му предложи помощта си. Сай не знаеше за Мередит. Дон не посмя да разкрие тази страна от историята, но Хардън с готовност се съгласи да му сътрудничи. А това щеше да е краят му. Дон имаше твърдото намерение да грабне всички пълномощия и да отстрани Хардън. Щеше да контролира компанията и правата върху залежите чрез свои хора и когато успееше да докаже, че Мередит е направила всичко само за отмъщение, щеше да прибави към трофеите си и нейния скалп. И тогава корпорацията щеше да е само негова, както би станало, ако Мередит не се бе появила на сцената. Всичко, което трябваше да направи, бе да успее да държи поне още малко Мередит и Хардън на тъмно.

— О, ясно — съгласи се сега той. — Занапред ще се опитвам да не навлизам в твоята територия.

— Съмнявам се — рече тя. Но не се усмихна.

Малко по-късно Дон си тръгна, без напрежението помежду им да се разсее. Това се случваше за първи път.

 

 

Блейк се разплака, когато Мередит обяви, че трябва да се върне в Билингс.

Тя избърса сълзите му.

— Работата ми там почти приключва. Ти и господин Смит ще дойдете с мен. Заминаваме утре заран.

Лицето му светна.

— И аз ли мога да дойда?!

Всъщност не бе мислила предварително за това. Боеше се, че Мирна Хардън или някои от съседите могат да го видят. Боеше се, че Сай може да го види. Но Блейк беше разстроен. Не можеше да го остави в такова състояние. А и вече бе все едно. Заседанието на борда бе в понеделник. Оставаха й само още два дни да ходи на работа, а след това щеше да поднесе своята малка изненада на Сай и на борда. А после и на Дон. Научила си бе урока. Оставаше да издържи изпита.

На другата сутрин тя, господин Смит с Тайни в специална кошница и Блейк се качиха в самолета на „Тенисън“ с багажа си. Стръвта бе хвърлена. И сега трябваше да чакат плячката да захапе.