Сюзън Кайл
Истински цветове (2)

Глава втора

„Наистина е прекалено да се надявам, че Сай ще изскочи от офиса си и ще се втурне презглава към мен“ — реши Мередит, докато автобусът се приближаваше към автогарата на Билингс. Възможно бе той изобщо да не е в града. Както Хенри, а сега и като самата нея, той сигурно често пътуваше по делови срещи и съвещания. За да се сблъска с обекта на своите младежки желания още днес, щеше да е необходимо или невероятно стечение на обстоятелствата, или решителна намеса на благосклонната ръка на съдбата.

Тя се прехвърли на градския автобус и след няколко минути слезе до „Римрокс“. Малката къща на леля й се намираше на една затворена улица и бе засенчена от няколко високи дървета. Тази къща, слава богу, не бе свързана за Мередит с никакви спомени. Когато някога живееше в Билингс, домът на леля Мери представляваше една миниатюрна като кибритена кутийка къщичка в резервата. Докато ходеха със Сай, те винаги се промъкваха в луксозния апартамент, който той държеше на последния етаж на „Шератън“, най-високата сграда в града. Споменът я накара да скръцне със зъби. Може би все пак завръщането й тук наистина бе грешка. В града, където бе преминала младостта й, спомените бяха още по-болезнени.

Тя отключи вратата с ключа, изпратен й от господин Хемър, посредникът. Тук, в Югоизточна Монтана, септември бе хладен, а снегът не много далеч. Но се надяваше да си е тръгнала оттук, преди преспите да са я хванали в капана си.

Къщата бе студена, но за щастие Хемър се бе погрижил да не спрат водата и тока. Имаше и газова отоплителна печка. Оставил й бе и някои продукти. „Типичното за Монтана гостоприемство“ — помисли си усмихнато Мередит. Хората тук се грижеха един за друг. Бяха любезни и приветливи, дори и към туристите.

Очите й се спряха на старите, но функционални мебели. Всичко бе в пионерския стил, защото именно него предпочиташе леля Мери. Тя бе запазила много от съкровищата на съпруга си. Щитът му и торбата му на лечител бяха окачени с гордост на едната стена. Изкусно украсената лула, лъкът и стрелите, подарени от неговия дядо, когато бил млад, се виждаха върху другата. В чекмеджето на масичката за кафе имаше няколко торбички, пълни със странни и загадъчни неща. Не липсваха и кожени и тъкани украшения с индиански орнаменти. Саксии с вече мъртви цветя заемаха почти всяко свободно местенце. Цветята бяха най-голямото богатство на леля Мери, но след смъртта й никой не ги бе поливал и вече не можеха да бъдат спасени… с изключение на един филодендрон, който Мередит занесе в кухнята, поля и сложи на перваза.

Забеляза телефона на стената и въздъхна облекчено. Щеше да й е необходим. Както и факсът и компютърът й с неговия вътрешен модем. Смит можеше да донесе цялото това оборудване и библиотеката на леля Мери щеше да й послужи за офис. Вратата се заключваше и щеше да запази тайната й от любопитни очи в случай, че някой от семейство Хардън изобщо стигнеше дотам.

Мередит се безпокоеше донякъде колко време ще й отнеме този проект, но договорите за молибденовите залежи сега бяха най-важното. Вътрешнотърговските операции просто не можеха да се развиват, ако тя не осъществеше своята програма за разширение. Захванала се бе с това и нямаше да отстъпи, колкото и време да й коства. С останалата част от бизнеса си щеше да се опита да се справя чрез Дон и по телефона, като се надяваше да не стане някой провал.

Най-лошото от всичко бе, че Блейк е далеч. Напоследък той бе свръхактивен в учебните си часове. Нейният начин на живот явно му въздействаше по начин, за който тя едва ли напълно си даваше сметка. Бизнесът така властно се бе настанил помежду им, че напоследък дори не можеха да се нахранят заедно, без телефонът на няколко пъти да я вдигне от масата. Блейк беше на ръба, както и тя. Може би трябваше да се възползва от времето си в Билингс и да отхвърли повече работа, за да има време за него, когато се върне.

Тя си направи една кана кафе, усмихвайки се на спретнатостта на малката кухня с жълти стени, бели перденца и дъбови мебели. Отначало леля Мери не искаше да позволи на Мередит и Хенри да й купят тази къща и да я обзаведат, но накрая те все пак успяха да я убедят. Независимо че тя имаше приятели и братовчеди в резервата, държаха да я настанят близо до приятелката й, госпожица Мейбъл, която бе предложила да се грижи за нея. Госпожица Мейбъл бе починала само няколко седмици преди Мери. Може би сега те отново бяха заедно, разменяха си модели за плетиво на една кука и клюкарстваха до някоя порта на оня свят. На Мередит й бе приятно да мисли за тях по този начин.

Пръстите й бяха студени и тя едва не изля кафето, докато го наливаше. Плетените покривчици на леля Мери бяха навсякъде в дневната — сложни мотиви, изработени от пъстри конци, които тя вплиташе така красиво. Би било истински срам да не ги запази и Мередит реши да ги прибере, когато дойде време да продаде къщата. Щеше да вземе и някои лични вещи, както и завещаното от чичо й, Ходещият гарван, за малкия Блейк. Докато погледът й обхождаше окачените по стената тотеми, тя си спомни как седеше на коленете на стария си чичо, докато той й разказваше истории за старите времена на народа си и за вълнуващите конни набези над лагерите на чейените и сиуксите и обратното. Каквото и да бе чела за индианците от равнините по-късно, то все й изглеждаше неточно. От разказите на чичо й най-силно я бе впечатлила вярата му, че човек винаги трябва да дава от себе си, да живее и за другите — черти, вътрешно присъщи на обществото на индианците Кроу. Даването на подаръци и споделянето на придобитото бяха нещо обикновено сред тях. Егоизмът фактически почти не бе познат. Дори мистиката на Кроу бе съсредоточена върху братската любов и помощта към по-слабите. В техните селища никой не оставал за дълго гладен и на студа. Дори враговете бивали нахранвани и пускани да си ходят, ако обещаели, че никога вече няма да воюват с Кроу. Никой враг не бил нападан, ако влезел в лагера им невъоръжен и с мирни намерения, защото те се възхищавали от смелостта.

Смелостта… Мередит сръбна от кафето си. Щеше да й трябва доста от нея. Лицето на Мирна Хардън се мярна пред очите й и тя потръпна. Трябваше да си напомни, че вече не е на осемнадесет и бедна. Бе на двадесет и четири, почти двадесет и пет, и богата. Много по-богата от фамилията Хардън. Важно бе да не забравя, че сега им е равна в социално и финансово отношение.

Очите й се спряха върху медицинската торба на чичо Ходещия гарван. Наред с всичко останало, тя съдържаше „киникиник“ — кори от върба, използвани вместо тютюн, градински чай, сив прах от бойното поле на генерал Къстър, малък червен камък, червено перо от опашката на сокол и зъб от лос. Някога тайно я бе отворила и бе надникнала там. По-късно разпитва чичо си за съдържанието й, но той каза само, че това е неговото лично „лекарство“, което го пази от злото, враговете и болестите. Каква ирония, мислеше си Мередит. Хората смятаха, че парите и властта са ключът към загадката на човешкото благополучие. Но чичо Ходещият гарван никога не се бе опитвал да притежава неща или да печели пари. Доволен от работата си като пазач в „Хардън пропъртиз“, той бе един от най-щастливите хора, които Мередит някога бе познавала.

— „Васикун“ — промърмори тя, използвайки една дума на сиуксите от равнината за белите хора. Буквално означаваше „Не можеш да се отървеш от тях“. Тя се засмя, защото й се стори вярно. Думата на Кроу за белите бе „махисташееда“ — буквално „жълти очи“. Никой не знаеше защо. Може би първият бял човек, когото са видели, да е бил жълтеничав, кой знае, но това беше думата. Кроу наричаха себе си „абсарока“ — „хората на птицата с раздвоена опашка“. Мередит бе обичала огромните гарвани на Монтана като момиче. И вероятно прадедите на Кроу^[1] също ги бяха обичали.

Тя довърши кафето си и отнесе куфара в спретнатата втора спалня — тази, която леля Мери бе определила за гостна. Мередит никога не я бе използвала — прекалено много се боеше от срещата със семейство Хардън, за да си позволи да се върне в Билингс.

След като прибра нещата си, взе автобуса до един близък супермаркет и накупи цяла чанта продукти. От много години не бе вършила сама нещо подобно. В къщата си на „Линкълн парк“ имаше камериерки и икономка, които се занимаваха с домакинството. Знаеше да готви, но го правеше твърде рядко. Тя се усмихна на собствените си недостатъци. Леля Мери често я кореше, че не е добра къщовница.

Реши да се прибере пеша. Докато минаваше покрай огромния градски парк на Билингс, въздъхна пред красивата гледка. Високите памукови дървета образуваха зелен балдахин над алеята. През лятото тук свиреха оркестри и имаше сладкарници на открито. И винаги нещо ставаше. Билингс беше голям град с добре оформени широки улици и много свободни пространства, разпрострели се между „Римрокс“ и реката Йелоустоун. Железопътни линии свързваха отделните райони и опасваха цялата местност наоколо. Хората работеха най-вече в мините и в селското стопанство. Рафинериите бяха навсякъде. Както и фермите и огромните блокове с пшеница и захарно цвекло. На запад се извисяваха Скалистите планини, на югоизток — планините Биг Хорн и Прайър. Билингс бе обграден от островърхи хълмове, които се спускаха към равнината и далеко на изток придобиваха по-меки очертания. Мередит обичаше пейзажа извън града, обичаше неговата необятност, отсъствието на бетон и стомана. Разстоянията винаги плашеха хората от Изтока, но сто мили не бяха нищо за някой жител на Монтана.

Ръцете й изведнъж се впиха в дръжките на пазарската чанта, когато приближи къщата на леля Мери. „Странно — помисли си тя, — този лъскав сив ягуар го нямаше до бордюра, когато излизах.“ Може би посредникът бе дошъл да й се обади.

Започна да рови в джоба на джинсите си за ключа и не забеляза застаналата в сянката на външната порта фигура, докато не стигна до стълбите. В същия миг застина на мястото си. Усети как сърцето й замря, подскочи и хукна нанякъде.

Сайръс Грейнджър Хардън бе висок почти колкото господин Смит, но сравненията свършваха дотук. Сай бе тъмен и изглеждаше опасен дори в скъп сив костюм с жилетка като този, който носеше в момента. Той пристъпи в осветеното от слънцето място. Въпреки мъката на изминалите шест години, Мередит усети как топла вълна се разля по тялото й в мига, в който го видя.

Изглеждаше по-стар. Няколко бръчки прорязваха издълженото му, слабо лице с високи скули. Изпод гъстите черни вежди я гледаха познатите дълбоки кафяви очи. Носът му бе прав, устата — чувствена наслада, чиито твърди очертания й бяха дотолкова познати, че трябваше да направи усилие, за да отвърне очи. Върху широкото му чело арогантно бе нахлупен „Стетсън“, който покриваше коса с блясъка на гарванов гръб. Дългите мургави пръсти държаха неизгасена цигара, явно не бе успял да се откаже от този си навик, каза си тя с лека ирония.

— Помислих си, че си ти — рече Сай без всякакъв увод, дълбокият му проникващ глас бе също тъй безжалостен както ярката слънчева светлина, струяща върху тях. — Прозорецът ми гледа към автогарата.

Както се беше надявала. Значи той все пак я бе видял. Мередит си повтори като заклинание: „Вече съм зрял човек, богата съм, имам тайни и той няма власт над мен“. После си го каза още веднъж.

Пълните й устни се извиха в безгрижна усмивка.

— Здравей, Сай. Не мога да повярвам, че те виждам в този бедняшки квартал.

Челюстите му се стегнаха.

— Билингс няма бедняшки квартали. Защо си тук?

— Върнах се за семейното ти сребро — отвърна тя, като го гледаше упорито. — Последният път пропуснах да го взема.

Сай се раздвижи притеснено и мушна ръце в джобовете. Тънкият плат на панталона се изпъна по силните дълги бедра и Мередит трябваше да направи усилие да не погледне натам. Необлечено, това тяло бе самото съвършенство: мощни мускули под гладката мургава кожа, тъмни косъмчета върху гърдите, които се събираха над стегнатия плосък корем.

— След като ти замина — изрече той несигурно, — Тенксли признал на майка ми, че не си имала нищо общо с кражбата.

Тони Тенксли бе „съучастникът“, за когото бе установено, че е и неин любовник. Само един ревнив глупак би могъл да си представи, че тя ще отиде от Сай при Тони, но след като Мирна бе платила на Тони да потвърди тази история, подробностите, които му бе дала, бяха безупречни. Класическият сценарий. Както и да е, Сай бе повярвал, че тя е способна не само на изневяра, но и на криминално деяние. Любов без доверие не е любов. А той дори бе признал, че Мередит го е интересувала единствено заради секса. Колко жалко, че тя нямаше майка, която да я предупреди навреме да не дава всичко на един мъж, без да мисли за последствията. Суровият урок, който получи, наистина й струва много.

— Чудех се защо ли полицията не тръгна след мен — подхвърли тя небрежно.

Мощните му рамене се раздвижиха под сакото.

— Не те откриха — рече той сковано.

Нищо чудно, като се имаше предвид, че Хенри я бе скрил на един остров в Карибско море по време на бременността й, с господин Смит, който я пазеше. Никой, наистина никой не знаеше истинското й име. След сватбата им тя стана известна като Кип Тенисън. Сега му бе благодарна за предпазните мерки. Бояла се бе, че семейство Хардън може да се опитат да я проследят, ако не за друго, то поне за да я тормозят.

— Приятно ми е най-сетне да го науча — каза тя с лек сарказъм, докато наблюдаваше блясъка в очите му и премести чантата с покупките от едната си ръка в другата. — Никак не ми се искаше да влизам в затвора.

Лицето му стана още по-мрачно, тъмните очи се присвиха под гъстите вежди.

— По-слаба си, отколкото те помня. Някак пораснала.

— Скоро ще навърша двадесет и пет — напомни му весело тя, но усмивката не стигна до очите й. — А ти сега си на тридесет и четири, нали?

Той кимна. Погледът му обгърна тялото й. И отново примря целият. Шест дълги години. Помнеше сълзите върху това младо лице и гласът, изпълнен с омраза към него. Помнеше как дълго и разкошно се любеха в леглото му, ръцете, обвити около врата му, мекото й тяло като живак под пламналата му мъжественост, накъсаните стонове на удоволствието, които се отронваха във влажния му врат…

— Колко време ще останеш?

— Достатъчно дълго, за да уредя нещата с къщата.

Той вдигна цигарата към устните си.

— Няма ли да я запазиш? — Въпросът издаде собствената му уязвимост и той се ядоса на себе си.

Тя поклати глава.

— Не, не мисля. В Билингс имам прекалено много врагове, за да се чувствам добре.

— Аз не съм ти враг — заяви Сай.

Мередит вирна брадичка и се взря в него с открито предизвикателство.

— Нима? Доколкото си спомням, нещата стояха малко по-иначе.

Той се извърна и се загледа към улицата.

— Ти беше на осемнадесет. Твърде млада. Прекалено млада. Никога не съм те питал, но бих се обзаложил, че аз бях първият.

Мередит пламна. Сай наблюдаваше петната върху бузите й леко развеселен — за пръв път, откакто я видя да слиза от автобуса.

— Значи съм прав — промърмори той, изтръпнал, че подозренията му се бяха потвърдили.

— Ти беше първият — изрече студено тя. — Но не и последният. Да не би да си мислил, че е невъзможно някой да те замести?

Гордостта му се надигна, но той не реагира. Довърши цигарата си и хвърли фаса през портата.

— Къде беше през изминалите шест години?

— Наоколо — отвърна неясно тя. — Слушай, тази чанта започва да ми тежи. Имаш ли наистина да ми кажеш нещо или това е само любезна визита, за да разбереш колко скоро ще можеш да ме разкараш от града?

— Дойдох да те попитам дали имаш нужда от работа — рече той сухо. — Знам, че леля ти едва ли е оставила нещо друго, освен неплатени сметки. Имам ресторант тук. Едно от местата за сервитьорки е свободно.

Това наистина бе твърде много! Сай да й предлага работа като келнерка, след като тя със сигурност можеше да купи цялото му заведение в брой. „Гузна съвест или възобновен интерес?“ — запита се тя. Но и в двата случая нямаше да й навреди да приеме. Имаше чувството, че така ще може да вижда доста често и двамата Хардън, а това съвпадаше с плановете й.

— Окей — съгласи се. — Трябва ли да подам молба?

— Не. Просто иди на работа точно в шест утре заран. Май си спомням, че ти работеше в едно кафене, когато се запознахме.

— Да. — Очите й срещнаха неговите и за миг и двамата потънаха в спомена за първата си среща. Тя бе разляла кафе върху него и когато посегна да почисти сакото му, електричеството затанцува между тях. Привличането бе мигновено, взаимно и опустошително.

— Беше толкова отдавна — рече унесено той, очите му потъмняха от огорчение. — Господи, защо избяга? Два дни по-късно дойдох на себе си и никъде не можах да те открия, проклета да си!

„Дошъл на себе си!“ Тя не посмя да размисля върху това. Погледна го втренчено.

— Проклет да си и ти, задето послуша майка си, а не мен! Надявам се вие двамата да сте били много щастливи заедно.

Сай сви вежди.

— Какво общо има майка ми с теб и Тенксли?

Той не знаеше! Мередит просто не можеше да повярва, но изумлението в погледа му бе съвсем искрено. Сай не знаеше какво е направила майка му!

— Как го накарахте да си признае? — запита тя.

— Не аз. Казал на майка ми, че си невинна. Тя ми го каза.

Сърцето запърха в гърдите й.

— Каза ли ти и нещо друго?

Сай се намръщи.

— Не. Какво друго е трябвало да ми каже?

„Че бях бременна с детето ти — помисли си тя мрачно. — Че бях на осемнадесет и че нямаше къде да отида. Не можех да остана при леля Мери с обвинение за кражба, надвиснало над главата ми.“

Сведе очи, за да не забележи той гнева в тях. Тези първи няколко седмици бяха истински ад, независимо че я бяха калили и накарали да съзрее със зловеща скорост. Наложи се да поеме пълна отговорност за живота и съдбата си и оттогава вече не се страхуваше от нищо.

— Имаше ли и нещо друго? — настоя той.

Тя вдигна очи.

— Не. Нищо друго.

Но имаше. И той го усети. В погледа й просветна нещо странно, сякаш омраза. Обвинил я бе несправедливо и я бе наранил с реакцията си, но в гнева й имаше нещо по-дълбоко от това.

— Ресторантът е в „Бар Ейч Стейк хауз“ — каза той. — Това е на север по Двадесет и седма улица, след „Шератън“.

Мередит усети как тялото й пламва при споменаването на хотела и бързо извърна очи.

— Ще го намеря. Благодаря за препоръката.

— Това значи ли, че ще останеш поне няколко седмици? — попита намръщено той.

Очите й приковаха неговите.

— Защо? Надявам се, не таиш някакви илюзии, че можем да продължим оттам, докъдето бяхме стигнали. Защото, честно казано, Сай, нямам навика да се опитвам да съживявам мъртви стари връзки.

Той притихна напълно.

— Има ли някой друг?

— В живота ми, искаш да кажеш. Да.

Лицето му не издаваше нищо, но през очите му мина сянка.

— Трябваше да предположа.

Тя не отговори. Само продължаваше да се взира в него. Видя как той погледна ръцете й и поблагодари на бога, че се бе сетила да свали венчалната си халка. Но годежният пръстен, който Хенри й бе подарил, си стоеше на лявата й ръка. Шлифован смарагд, обкръжен от малки диамантчета. Спомни си, че Хенри се бе смял на избора й, защото пръстенът изобщо не беше скъп. Искал бе да й подари диамант от три карата, но тя настоя на този. Колко отдавна сякаш бе всичко това.

— Сгодена ли си? — попита Сай тежко.

— Бях — поправи го тя. И наистина беше, в продължение на цяла една седмица, преди Хенри да се ожени за нея.

— А сега?

Тя поклати глава.

— Имам приятел и много държа на него. Но не желая никакви обвързвания. — Искаше й се да кръстоса пръсти зад гърба си. През последните две минути бе изрекла повече лъжи и полуистини, отколкото през последните две години.

Чертите му се изостриха.

— Защо тогава приятелят ти не е тук с теб?

— Нямаше нужда. Дойдох сама, за да се разпоредя с нещата на леля Мери.

— Къде си живяла досега?

Тя се усмихна.

— Далече на изток. Извинявай, но трябва да прибера тези неща в хладилника.

Той колебливо се отдръпна.

— Ще се видим утре.

Вероятно се хранеше в ресторанта, където щеше да работи тя.

— Предполагам. — Тя го погледна. — Сигурен ли си, че ще ми дадат работа без препоръки?

— Собственик съм на проклетия ресторант — отвърна той рязко. — Не могат да си позволят да имат нещо против. Работата е твоя, ако я искаш.

— Искам я.

Мередит отвори вратата и се поколеба. Тъй като той не знаеше как стоят нещата, вероятно го правеше от съжаление или чувство на вина, но тя все пак се почувства длъжна да каже нещо.

— Много си щедър. Благодаря.

— Щедър. — Сай горчиво се разсмя. — Господи. Никога в живота си не съм давал нещо, ако не ми е било изгодно или не ме е правило по-богат. Имам целия свят. И нямам нищо. — Обърна се и тръгна към колата, оставяйки я да се взира след него с големи, тъжни очи.

Мередит влезе в къщата. Бе дълбоко разтърсена да го види след всичките тези празни години. Остави продуктите и седна до кухненската маса, а спомените я върнаха към първата им среща.

 

 

Тогава тя беше на седемнадесет, само една седмица я делеше от осемнадесетия й рожден ден. Но винаги бе изглеждала по-голяма от възрастта си, а сервитьорската униформа очертаваше изящно всяка извивка на стройното й тяло.

Сай се беше вторачил в нея от самото начало, присвитите му очи я следваха неотлъчно, докато тя последователно обслужваше масите си. Погледът му веднага я накара да се почувства нервна, защото той излъчваше самоувереност и някаква сякаш едва обуздана арогантност. Имаше навик да присвива едното си око и да вирва брадичка тъй сякаш обявяваше война всеки път, когато се загледаше в някого. Всъщност, както тя разбра по-късно, Сай имаше малък проблем с фокусиране на зрението си върху отдалечени обекти, но бе прекалено упорит, за да отиде на очен лекар. И се питаше дали поне някои от хората, които той плашеше с втренчения си неподвижен поглед, имаха представа какво се крие зад него.

Масата му се обслужваше от друга сервитьорка и тя го видя да се мръщи и да пита нещо момичето. Секунди по-късно той се премести на една от масите на Мередит.

Самата представа, че мъж с подобна външност би могъл да се интересува от нея, накара краката й да изтръпнат. Тя се приближи към него с мила усмивка, лицето й пламна от вълнение, когато той вдигна очи и й се усмихна в отговор.

— Ти си нова тук — каза той. Гласът му бе дълбок и бавен, наситен с изтънчена чувственост.

— Да. — Прозвуча сякаш бе останала без дъх, както си и беше. Дори и сега си спомняше как ръцете й внезапно изстинаха. — Започнах едва тази сутрин.

— Аз съм Сайръс Хардън. Закусвам тук почти всяка сутрин.

Името й беше познато. Както и на повечето хора в Билингс.

— Аз съм Мередит — промълви глухо тя.

Той вдигна вежди и усмивката му стана още по-широка.

— И още не си достигнала пълнолетие?

— Аз съм… на двадесет — излъга тя неочаквано. Инстинктивно бе усетила, че ако му каже истинската си възраст, той ще я отпрати.

— Така става. Донеси ми кафе, ако обичаш. После ще обсъдим къде ще отидем довечера.

Тя се втурна зад пангара да налее кафето и се сблъска с Тери, другата, малко по-голяма от нея сервитьорка, с която работеха заедно.

— Внимавай, пиленце — прошепна й тя в един миг, когато Сай не гледаше към тях. — Флиртуваш с нещастието. Репутацията на Сай Хардън с жените е също такава, каквато е и репутацията му в сделките. Гледай да не хлътнеш.

— Всичко е наред. Той… просто ме заговори — заекна Мередит.

— Едва ли, след като изглеждаш толкова развълнувана — възрази разтревожено Тери. — Леля ти сигурно трудно разбира сегашния свят. Сладурче, мъжете не предлагат автоматично брак на всяка жена, която пожелаят — и особено мъже като Сай Хардън. Той не е в нашата категория. Богат е и майка му ще разкъса всяка жена, която се опита да го заведе до олтара, без да притежава пари и връзки. Той е от хайлайфа. А те се женят само в своя кръг.

— Боже мой, та ние просто разменихме няколко думи — възмути се Мередит и се насили да се усмихне, а мечтанията й станаха на пух и прах.

— Гледай и така да си остане. Той може да те нарани лошо.

Убедеността, с която го изрече, я накара да изтръпне, нямаше никакво намерение да се кара с колежката си, тъй че само се усмихна и взе таблата.

— Предупреди ли те? — запита Сай, когато Мередит сложи чашата на карираната покривка в червено и бяло пред него.

Тя остана без дъх.

— Откъде знаеш?

— Веднъж излизах с Тери — отвърна той небрежно. — Но нещо не се разбрахме и не се повтори. Беше доста отдавна. Не й позволявай да ти влезе под кожата, окей?

Тя се усмихна, защото вече всичко имаше обяснение. Той бе заинтригуван, а Тери просто ревнуваше. Мередит засия.

— Няма — обеща.

 

 

Сега простена, спомняйки си собствената си наивност през онези дни. Надигна се от стола, за да прибере продуктите. Как е било възможно да е толкова глупава? На осемнадесет, с твърде затворения си начин на живот, тя не можеше почти нищо. За обигран светски мъж като Сай е била прекалено лесно завоевание. Ако бе имала и най-малка представа накъде ще се обърнат нещата, не би…

Кого се опитваше да излъже? Усмихна се горчиво. Би направила абсолютно същото, защото Сай я очароваше. Дори и сега, след години мъка и болка, той си оставаше най-красивият мъж, когото бе срещала някога. Спомняше си дългите часове на блаженство в ръцете му, сякаш всичко бе вчера.

Отново се бе озовала в орбитата му и прие една работа, която изобщо нямаше нужда да приема. Щеше да живее в лъжа. Но когато си спомни причините за идването си тук, кръвта й кипна. Някога Сай я изхвърли като непотребна вещ, нея и детето, което носеше. Обърна й гръб и я остави да се оправя сама с надвисналото над главата й обвинение в кражба.

Не се бе върнала, за да съживява една стара любовна връзка. Върна се, за да отмъсти. Хенри я бе научил, че всеки има по някоя слабост, от която можеш да се възползваш в бизнеса. А някои хора прикриваха по-успешно ахилесовата си пета от другите. Сай бе господар на миналото. И тя трябваше да бъде много внимателна, ако искаше да открие неговата.

Но Мередит щеше да има последната дума и той щеше да бъде отхвърленият. Искаше да му върне за всичко и да го постави в същото ужасно положение, в което той я постави някога. Очите й се свиха при тази мисъл, студена усмивка докосна устните й.

Не беше вече наивно осемнадесетгодишно момиче, отчаяно влюбено в мъжа, когото не можеше да има. Този път тя държеше всички силни карти. И когато дойдеше ред да ги разиграе, това щеше да е най-сладкото удоволствие след жарките целувки на Сай.