Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Escapade, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2010)
Разпознаване и начална корекция
Надя (2013)
Корекция
sonnni (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Сюзън Кайл. Богатата наследница

ИК „Слово“, Велико Търново, 1995

САЩ. Първо издание

Редактор: Александър Александров

ISBN: 954-439-367-6

История

  1. — Добавяне

Глава девета

Джош се върна в Сан Антонио няколко дни след Брад и Аманда. Появяването му бързо разсея спокойната атмосфера в компанията „Лоусън“. Всички бяха като пружини, когато Джош беше в офиса си, но този път той бе по-взискателен от всякога, нетърпелив, като че ли живееше само от нервите си. Дори обичайният му сух хумор бе изчезнал. Прекарваше дълго време на бюрото си. Като че ли въобще не спеше.

— Знам, че не обичаш да говориш за проблемите си — каза Брад на втория ден след появяването му на работа. — Но ти си ми брат и понякога се тревожа за теб. Мога ли да ти помогна?

Джош го изгледа над поредния лист с цифри, който разглеждаше, с тъмни сенки под сините си очи, с нови бръчки на стегнатото си, красиво лице.

— Не. Кога ще разговаряш с Холмс за допълването на програмните продукти в компютъра му? Свърза ли се вече с консултанта, който би трябвало да преработи базата данни за него?

Брад се засмя студено.

— Достатъчно за това. Не, не съм, но ще го направя. Мили боже, нима никога не се изморяваш да бъдеш мъжът с каменното лице?

— Имам няколко срещи, за които трябва да се подготвя.

— Защо да не поговорим за това, което те измъчва, Джош? Защо мислиш само за бизнес?

— Когато си стигнал до върха, не ти остава друго — отговори брат му. — Бизнес и самота.

— Е, ти си изучил всичко за това. През целия си живот единствената ти цел е била да правиш повече пари и да получаваш повече власт. Пожертвал си всичко друго заради това. Защо не се ожениш и да започнеш да създаваш потомство, което да наследи всичко това?

Джош се изправи, тъмните му очи се присвиха свирепо.

— Нямаш ли какво да правиш, малкото ми братче? — попита той заплашително. Дори позата му беше заплашителна.

— Какво толкова казах? — възкликна отчаян Брад. — Ти дори не искаш и да споменеш за семеен живот…

— Не го искам! — каза рязко Джош. — Харесвам живота си такъв какъвто е, без усложнения.

— И без жени? — Брад го изгледа любопитно. — Тери трябваше да се появи във вилата със съпруга си. Направи ли го?

— Отмених посещението — отговори Джош. Дишаше тежко. — Казах ти, не искам усложнения.

— Добре, добре. Ще сменя темата. Минах на годишния си лекарски преглед. Ти все още не си ходил, нали? Обаждаха се отново от застрахователната компания!

— Да, по дяволите! — Той изгледа гневно по-малкия си брат. — Никой няма да открие, че имам тумор на мозъка или нещо друго фатално.

— Не съм и го помислял.

— Кога заминаваш? — попита Джош, вече с обичайния си любезен тон. Изглежда гневът го бе напуснал. Дори се усмихна.

— Довечера. Това радва ли те? — отговори нараненият Брад.

— Да, наистина.

— Предполагам вече знаеш в какво съм се забъркал?

Джош се поколеба съвсем леко. Не му се нравеше идеята хората да знаят, че имаше информатори навсякъде и ги използваше.

— Да.

— Разпънат съм на кръст. — Брад се олюля на пети, с ръце в джобовете. — Не мога да вземам повече заеми. Мисля, че и ти няма да ми помогнеш, ако ти обещая да стоя далеч от масите за залагане и да започна лечение?

— Обеща ми същото миналия път, когато те спасих. Тогава ти повярвах. — Джош поклати глава. — Сега вече не ти вярвам. Ще трябва да се оправяш сам този път.

— Благодаря. Хубаво е да знам, че мога да разчитам на теб, когато съм затънал до гуша.

— Човек може да разчита само на себе си. Време е да го научиш. Покровителствах те прекалено дълго. Чувствах, че си доста разстроен от непрекъснатите бракове на майка, от пренебрежението на баща ни и безкрайните му авантюри. Когато пораснах достатъчно, те взех от онзи пансион и се опитах да ти помогна. Но не съм ти правил добра услуга. Сега трябва да се научиш да разрешаваш собствените си проблеми, да избягваш собствените си грешки, да плащаш дълговете си, без да имаш предпазна мрежа. Време е да пораснеш, Брад.

— Ще остана с една глава по-нисък, ако не ми помогнеш — изрече отчаяно брат му. — Не разбираш ли, че ще ме убият?

— Не, няма. Марк Донър може да има връзки със съмнителни типове, но не е убиец. Ти си играч по душа — каза Джош невъзмутимо. — Изиграй ги. В края на краищата, сам си се забъркал в тази каша.

— Искаш да се отървеш от мен — констатира Брад. — Разбира се, това е. Все някой ще те уведоми кога да изпратиш цветя и да се престориш, че скърбиш за мен.

— Наистина ще скърбя — каза искрено Джош. — Но ако те измъкна отново, до края на живота ни ще продължа да правя точно това. Този път трябва да се справиш сам.

— Благодаря за помощта.

„Би трябвало да съм свикнал“ — мислеше си Брад по пътя. Никога не бе печелил спор, никога не бе постигал своето. Джош щеше да остави комарджийския синдикат да го убие, без да му мигне окото. Казват, че братската обич била свещена, но Джош не се поколеба да го захвърли в казан с врящо масло. Беше твърде голям инат, за да признае, че брат му беше прав. Той също не искаше усложнения. Искаше да се наслаждава на живота. Залагането бе част от удоволствията. Обичаше рисковете. Защо трябваше да се отказва от тях? Сигурно обаче би могъл да намери някакъв изход. Трябваше, поне само за да може да докаже на Джош, че може.

 

 

Уорд Джонсън наблюдаваше Дора, която приключи работата си с компютъра и го изключи. Очите й бяха по-тъжни и замислени от обикновено.

— Защо не се ожених за теб? — попита той на глас.

Тя се изчерви и се усмихна като момиче, отвръщайки на погледа му.

— Никога не си ме забелязвал — напомни му тя. — Бях толкова свенлива, че дори не смеех да ти се усмихна.

— Гладис не беше — каза той с горчив смях. — Прелъсти ме във физкултурния салон един ден след часовете, на пода, зад шкафчетата. Два месеца по-късно ми каза, че е бременна от мен, и аз се ожених за нея. Каква грешка. Тя искаше богаташ. Опита се да ме направи такъв, като непрекъснато ме подтикваше, но аз нямах подобни амбиции, или може би талант. Когато не успях да се издигна, се пропи. И все още продължава да пие.

— Съжалявам.

— Аз също. Това повлия върху живота на сина ни. Напоследък той непрекъснато има неприятности със закона — добави Уорд с мъка. — Когато се опитвам да го възпра от пиенето и наркотиците, той ми се присмива в лицето и заявява, че никога не съм се опитал да спра майка му, а алкохолът също е наркотик. Какво бих могъл да отговоря? Разбира се, че е наркотик, но тя не желае да престане. Знае, че го мразя. Затова пие, за да ме накаже.

Дора се усмихна изтерзано.

— На някои жени, предполагам, бракът не им се отразява добре. Съпругата ти… може би тя е много амбициозна и умна. Ако се беше отдала на кариерата си, сигурно е щяла да стигне до върха и да е имала всичките тези пари, за които е мечтала.

— Щеше да е щастлива — съгласи се той. — Но си мислеше, че иска да има съпруг и деца. Нима някой от нас знае какво в действителност иска? — Уорд се загледа в нея. — А ти?

— О, Едгар и аз сме щастливи, предполагам. Момчетата ще бъдат първа година в гимназията. Едгар е църковен настоятел и преподава в неделното училище. — Тя погледна към скута си. — Учи ни да бъдем целомъдрени и благоразумни. — Усмихна се замечтано. — Само веднъж бих искала да отида на някое щуро парти, да захвърля дрехите си и да поплувам гола в басейна. Можеш ли да си представиш да направя подобно нещо, на моите години?

Той се намръщи.

— Защо не? Фигурата ти е стегната и красива, Дора.

Лицето й засия. Бузите й пламнаха.

— Наистина ли мислиш така?

Уорд отново се почувства млад. Отново свободен. Погледна я и забеляза в нея срамежливата шестнадесетгодишна девойка, с която бе ходил заедно на училище, както сигурно и тя бе забелязвала стройното момче, което също бе толкова свенливо.

— Ела тук, скъпа — каза той нежно, застанал пред нея и разперил ръце, за да я приласкае в обятията си.

Изражението на лицето му бе съвсем красноречиво.

Дора се поколеба.

— Уорд, не мога…

— Да, можеш — каза той дрезгаво, а лицето му стана по-сурово. Придърпа я към себе си. — Аз нямам нищо! Нищо! Нито пък ти. И двамата сме уловени в капан, като мишки. Господи, нима животът не ни дължи малко щастие?

— Аз съм омъжена! — простена тя.

Но устните му се прилепиха към нейните и задушиха думите й. Имаше дъх на кафе, от него лъхаше истинска страст, нищо подобно на нейния стриктен Едгар, който не я бе докосвал от две години. Бе зряла жена, но с потисната чувственост, недокосната за шестнадесет години брак. Често си мислеше, че се бе омъжила за Едгар, просто защото никой друг не я бе поискал. Но Уорд я желаеше. Усещаше, че я иска, усещаше желанието му като факла, притисната към корема й.

Тя изстена и отвори уста в ням протест, когато ръцете му се плъзнаха надолу и започнаха да повдигат полата й.

Офисът бе затворен и заключен. Щорите бяха пуснати. Никой не можеше да ги види. Бяха сами.

Дора почувства ръцете му върху гърдите си, върху корема си. Той я докосваше с отчаяна нужда и тя се предаде, без да възразява. Забрави за Едгар, за всичките си морални принципи под напора на това, което Уорд правеше със загорялото й за любов тяло.

— Тук — изрече задъхано той, като я придвижи така, че да седне върху ръба на бюрото. Продължаваше да я целува отново и отново, удавяйки я в своята страст. И през цялото време ръцете му продължаваха да я разсъбличат.

Целувките му станаха по-настойчиви. Тя усети как силните му ръце я преместват върху бюрото, разтварят бедрата й, и изведнъж двамата се озоваха в най-интимна поза. Тялото му се стегна още повече и с дълбок стон той проникна в нея.

Тя извика от удоволствие. Едгар бе напълно импотентен, но Уорд не беше. Тя се прилепи към него, отдадена на неизживявано отдавна удоволствие. Последната й разумна мисъл бе, че по бедрата й щяха да се появят синини, тъй като мъжът я бе хванал така силно и болезнено. После по цялото й тяло се разля една сладостна гореща вълна. Потрепери, когато чу Уорд да вика дрезгаво и да се стяга в прегръдките й.

Няколко секунди тя остана потопена в блаженото задоволство след любовния акт, макар и недостигнала до оргазъм. Но преживяното току-що бе пълно с обещания, а и бе дарила Уорд с върховната телесна наслада. Това й стигаше.

След това се завърна действителността, а с нея и срамът, и самопрезрението.

Дори не се бяха съблекли. Беше се отдала на мъж, за когото не бе омъжена. Беше извършила прелюбодеяние.

Очите й се изпълниха със сълзи и бавно започнаха да се стичат по бузите й.

Уорд оправяше дрехите си.

— Господи, съжалявам, Дора — каза той отчаяно. — Толкова съжалявам. Не съм бил с жена от години!…

Тя преглътна, изтри влажните си очи с опакото на ръката си.

— Съпругата ти не спи ли с теб? — попита през сълзи.

— Не. От много години. — Той повдигна лицето й и се намръщи. — Съжалявам. Ти си толкова сладка, Дора, толкова си женствена. Наблюдавах те и те желаех… но не трябваше да допускам това да се случи.

Дора прехапа устни.

— Едгар — започна смутено, — Едгар не може… в леглото — прошепна с труд.

— Отдавна ли? — попита нежно той.

Тя се поколеба. После кимна утвърдително и сведе глава. Ризата му бе мокра от пот.

— Достави ми удоволствие. Толкова ме е срам! — разплака се внезапно тя.

Ръцете му неуверено я потупаха по гърба, после започнаха да я милват.

— На мен също ми достави удоволствие. Нима ще нараним някого, ако двамата сме щастливи? — попита той отчаяно. — Те не ни желаят, а ние се искаме един друг. Само това. Няма да ти създавам никакви неприятности, нито ще се опитам да разруша брака ти. И никой никога няма да узнае. Само ние двамата. Нима ще пострада някой?

— Предполагам, никой — промълви Дора, като премисляше думите му.

Тя също го желаеше. Искаше да бъде обичана, нужна, обожавана. Искаше да се чувства като желана жена. Искаше да изпита секса като привлекателна форма на общуване, вместо като неприятно задължение.

Уорд я притегли към себе си, със затворени очи, невярващ на добрия обрат в съдбата му. Имаше Дора, поне за малко. Имаше жена, която се радваше да бъде с него, която не беснееше срещу него, изпаднала в пиянска ярост, или го отпращаше от леглото си. Беше такова удоволствие да държи в ръцете си жена, която ухаеше на парфюм и на цветя вместо костеливата сянка на жена, която вонеше на долнокачествено уиски.

— Всичко ще бъде наред — шепнеше й той, като я притискаше към себе си. Долови студените тръпки на отчаянието, докато й обясняваше как биха могли да запазят тайната си от своите семейства, да се задържат в малкия оазис на надеждата сред пустинята на отчаянието и безнадеждността.

— Ще се справим — утешаваше я с обич.

Дора наистина се надяваше да е така. Чувството на вина започваше да я гризе, но без съмнение тя заслужаваше нещо повече, освен работата, задълженията и поддържането на къщата.

По-късно Уорд я изпрати до паркинга, като стриктно спазваше разстоянието между тях. Не се преструваше, че това, което вършеха, беше правилно или благородно. Знаеше, че лесно можеше да доведе до безчестие и публичен позор и дори до трагедия. Но бе твърде слаб, за да се противопостави. Очевидно, и тя също. Той си припомни думите на някаква песен или стихотворение за хора, които живееха в тихо отчаяние. Едва сега разбираше какво точно означават. Опитваше се да открадне няколко часа на удоволствие, за да избегне безнадеждната си самота. Надяваше се цената, която двамата с Дора би се наложило да заплатят, да не е толкова висока.

 

 

На следващия ден Аманда усети различната атмосфера в офиса. Не беше нещо доловимо, но имаше някакво напрежение между Уорд и Дора. Всъщност, на тях им бе трудно просто да не се поглеждат.

Когато излязоха да обядват, Аманда се престори, че не забеляза как двамата се качиха в една и съща кола, но веднага проумя всичко. Не одобряваше подобно поведение, а знаеше, че и Джош също не би го подкрепил. Но едва ли можеше да му каже нещо, което беше просто съмнение. Не бе сигурна дали той въобще би пожелал повече да разговаря с нея след тази ужасна раздяла. Не си спомняше някога да са имали сериозен спор с Джош. Не обичаше да бъде на нож с него.

Загледа се в монитора на компютъра, решена да се концентрира върху непосредствените си задължения. За пореден път с набитото си око на счетоводител отбеляза промените в отчета на Уорд, изпратен по факса на Джош. Те отразяваха постепенно процентно увеличение в ценоразписа на едро за различните категории реклами, дори и в услугите на печатницата, които едва ли можеха да се забележат, ако не се следяха счетоводните книги редовно всеки ден. Но тя го бе правила. Разглеждаше ядосано извадката от отчета, като се питаше дали наистина Уорд Джонсън се надяваше да прикрие тази измама.

Ако предвиждаше да повиши цените в съответствие с цифрите, може би щеше да успее.

Вдигането на цените беше идея на Аманда, но Уорд я бе представил пред Джош за своя. Искаше й се да хвърли нещо и да се разкрещи. Главният редактор я бе надхитрил. Можеше да изтича при Джош и да се оплаче, но това не бе в нейния стил.

Щеше да има по-добра възможност, ако предприемеше бавно други промени, за да подобри приходите на „Газет“. И когато най-накрая му кажеше чия беше идеята, Джош щеше да й повярва. Ако не друго, той знаеше, че тя поне никога не лъжеше.

Аманда би искала да не бе изпитала какво означава да бъде целуната, да бъде прегърната от Джош, да бъде желана от него. Нощите й бяха изпълнени с мъка, дните й — с представи какви можеха да бъдат нощите им. Но не биваше да продължава да витае из облаците, иначе семейният вестник на майка й щеше да загине. Поне той бе някакво обещание за по-сигурно бъдеще.

Тя мина отзад, където Тим Уилсън работеше на пресата „Хайделберг“. Хидравличната й система наподобяваше джазов ритъм, когато повдигаше всеки напечатан лист и го поставяше върху правилно подредена купчина. За повечето поръчки използваха пресата за офсет, но за някои все още се налагаше точността и прецизността на „Хайделберг“.

— Искам да поговорим — каза тя, като седна на един висок стол до него.

— Разбира се — засмя се Тим. Млад мъж, към тридесетте, висок, леко оплешивяващ, с щастлив брак и малък син. Всички го харесваха. — Какво има?

— Когато пускаш пресата, това е преди клиентът да е дошъл и да е прочел коректурите, нали?

— Ами, да — призна той. — Не ми харесва, но господин Джонсън казва, че от петнадесет години правим все така и не иска да притеснява клиентите.

— Но това не е ефективно — отвърна тя. — Удвояваме си работата, като първо не сме прочели коректурите. Същото е и с офсета. Негативите и плаките са доста скъпи. Просто хвърляме пари на вятъра.

— Така е.

— Отсега нататък искам клиентите първо да прочетат коректурите и да ги одобрят, преди да пуснем материалите им на пресата. Ти или аз можем да им се обадим да дойдат, да ги прегледат и да подпишат, че са го направили.

Тим подсвирна тихичко.

— Това няма да се хареса на Уорд.

Тя повдигна вежди.

— Не е нужно Уорд да знае, ако внимаваме. Никога не е в офиса в четвъртък, а понякога и в петък. Той наистина се е посветил на вестника, но оставя повечето от решенията за пресата на теб.

— Вярно е — усмихна се Тим. — Боли, нали? Всичко това принадлежи на семейството ти, а ти нямаш право да кажеш нито дума как да се ръководи.

— Ще се промени — увери го Аманда. — Ако ще да трябва да се боря и с Уорд, и с Джош.

Той се засмя.

— Ти си като баща си, нали?

— Никога не съм се замисляла преди. Може би да, малко. Ще го направиш ли?

— Ако ме уволнят… — започна бавно мъжът.

— Знам, трябва да издържаш семейството си. Тим, винаги мога да се обърна към Джош, ако се наложи. Повярвай ми, ти няма да загубиш работата си, дори това да се случи с мен.

Наистина говореше искрено. Печатарят вече знаеше, че тя никога не даваше обещания, които не можеше да изпълни.

— Добре — съгласи се най-накрая. — Ще опитаме.

— Искам също да направя инвентаризация — добави тя. — Не се тревожи. Ще осигуря някой да ни помага. Но е наложително. Искам да разбера какво имаме. Тогава можем да решим какво още ни е необходимо.

— Ти в действителност се опитваш да направиш печатницата печеливша, нали? По дяволите. Отидоха ми почивките в четири часа за кафе.

Аманда се засмя.

— Все трябва да се започне отнякъде.

— Така казват. Аз ще направя каквото се иска от мен. Но знам, че за теб това е истинско погребение.

— Тогава ще се възползвам.

Така се случи, че въвеждането на новата система бе извършено с неволното одобрение на Уорд. Аманда го хвана един ден точно след твърде продължителен обяд със сияещата Дора и той се съгласи без никакви спорове с предложението на Аманда клиентите да четат първо коректурите, преди поръчките им да бъдат отпечатани. Увлечението му по Дора, което вече бе станало доста очевидно за всички сътрудници във вестника, можеше да се окаже от полза за Аманда. Докато Уорд задоволяваше своето либидо, тя имаше време и възможност да се отдаде на работата и да подобри отново финансовото състояние на печатницата.

Може би това бе малко коварно, но щеше да се справи. Освен това, по този начин отвличаше мислите си от Джош, който нито се бе обадил, нито й бе писал. Брад обаче се бе върнал в града и й позвъни, но не споменаха нищо за брат му в разговора си. Аманда се запита дали Брад и Джош не бяха се скарали отново. Прие поканата на Брад да обядват заедно, защото се нуждаеше да научи нещо за Джош. Умираше да разбере дали Тери се бе появила, дали Джош отново бе потърсил нейната утеха. Нямаше място за гордост, когато ставаше въпрос за него. Трябваше да знае.

 

 

Отидоха да обядват в петък. Той не бе така духовит както обикновено — нещо, което незабавно й направи впечатление.

— Джош е в града, нали? — попита Аманда, като се опита въпросът й да прозвучи нормално. Тъкмо бяха привършили със салатата и очакваха да им сервират основното ястие.

— Личи ли? — замислено отговори Брад.

— Страхувам се, че да. Изглеждаш напълно изцеден.

— Вярно е. — Той подпря глава върху ръцете си на масата и се загледа в нея. — Сигурно вече знаеш, че съм затънал в дългове до шия. Кривнах малко една нощ в Лас Вегас. Собственикът на казиното си искаше парите вчера, но не мога да ги събера.

— Каза ли на Джош?

— Да — изрече троснато. — Казах му. А той ми отговори, че ако ме спаси и този път, никога няма да престана да играя комар.

Тя поклати глава.

— Съжалявам.

— Но си съгласна с него, нали?

— Не мисля, че това има значение. — Зеленикавите й очи бяха изпълнени със съчувствие. — Какво ще правиш?

— Не знам. Не мога да събера двадесет хиляди долара за един месец. Не мога и да ги взема назаем. Дори не мога да ипотекирам къщата — все още изплащам лихвите върху заема. Предполагам, че не би пожелала да ме застреляш? Това ще реши проблемите ми. Поне няма да ме намерят в някоя река с камък на шията.

— Не бих твърдяла, че ако те застрелям, ще реша проблема. Бих искала да можех да ти заема парите. Бих го направила веднага, ако Уорд Джонсън го нямаше. Но при това положение ще изгубя вестника. А точно сега се боря именно за това.

— Знам.

Брад се трогна, че тя веднага помисли за подобен вариант. Двамата се познаваха отдавна и Аманда се тревожеше за него, макар и да не изпитваше същите чувства като към брат му. Изведнъж намрази Джош. Не заслужаваше човек като Аманда. Не беше така загрижен за нея като Брад. Брад би я обичал и обожавал, би се държал като с кралица. Очите му се присвиха. Той се загледа напрегнато в красивото й лице. Ако можеше да подреди живота си и да престане да играе на комар, дали не би могла Аманда да се обърне към него? Беше дочул последния им разговор и знаеше, че брат му я бе отблъснал.

— Кроиш нещо — обвини го шеговито Аманда.

— О, да — отвърна той приятелски. — Наистина.

— Е, престани тогава — каза тя. — Трябва да намерим изход от положението. Нямаш ли някои ценни книжа, които би могъл да продадеш?

Той не я чуваше. Винаги бе харесвал Аманда и му се струваше, че колкото повече я гледа, толкова по-красива ставаше. Беше вълнуваща, загадъчна жена. Джош беше глупак да не го забележи.

— Ценни книжа ли? — повтори след малко. — О, да. — Замисли се за момент. — Нищо, с изключение на едни стари документи, прибрани в къщата на покойния ми прачичо. Съмнявам се, че могат да платят дори и хартията, върху която са напечатани. Компанията, от която са купени, е фалирала. Когато ги видях в сейфа, дори не ги и проверих. Познах веднага името на агенцията, уредила фалита.

— Ами ферарито ти?

Той се засмя горчиво.

— Платил съм вноските само за две години. А компанията принадлежи на Джош. Аз само работя за нея. Разбира се, че имам акции в нея, но ако ги продам, семейството ми ще загуби контрол върху компанията. Джош никога няма да ми позволи да я пожертвам, за да се спася.

— Джош те обича.

— Показва го обаче по ужасен начин — отвърна той цинично.

— Прибери се вкъщи и се наспи — посъветва го тя. — Утре е събота. Поспи до късно. Може би ще измислиш нещо.

— Бих искал да съм така уверен като теб.

— Ти наистина се нуждаеш от помощ, Брад. Тревожа се за теб, знаеш. Не бих ти го казала, ако не бях загрижена. Твърдят, че комарът е като алкохола. Стигаш до един момент, в който не можеш да спреш сам.

— Аз мога, когато пожелая.

— Добре. Продължавай да упорстваш. Аз трябва да се прибирам.

— Ще те оставя до офиса ти, за да си прибереш колата.

— Всичко ще се оправи — успокоително докосна ръката му тя.

— Разбира се. Да тръгваме.

Аманда се почувства виновна, че не можеше да му помогне. Беше тъжно, че се бе поддал на своята слабост, а сега сам трябваше да заплати цената. „Не е лош късмет — мислеше си тя. — Просто животът е такъв. Брад ще получи доста жесток урок, но това ще му спести много пари. Или може би дори живота.“