Сюзън Кайл
Богата наследница (8)

Глава осма

Сан Антонио бе мъглив и влажен, когато Аманда слезе от частния самолет. Носеше същият син копринен костюм, с който бе тръгнала сутринта, но беше още по-измачкан след няколкочасовия полет със самолета. Необяснимият емоционален изблик на Джош, преди да напусне къщата бе допринесъл още повече за неугледния й вид. Не можеше да разбере напълно отчаяният му копнеж с последвалия антагонизъм и категоричното му изявление за Тери. За Джош не бе присъщо да бъде раним. Аманда имаше усещането, че е загубила част от себе си.

Сбогува се сърдечно с Брад и се отправи към чакалнята на летището. Мири беше там и като видя приятелката си да се появява, се надигна от мястото си близо до пътеката и двете се прегърнаха възторжено.

— Тук беше истинско мъртвило без теб! — възкликна Мири, докато отиваха към мрачния паркинг. — Спряла съм ей там. Побързай, преди дъждът да е завалял отново. Тази седмица почти не е преставал, дори имаше наводнение… не обаче в твоя квартал — добави, като се усмихна на разтревожения поглед на Аманда.

— Не ме интересува. Уморена съм до смърт — каза вяло Аманда. — Трябва да се боря с Джош за всеки сантиметър от печатницата. Той все още държи пълния контрол, а аз не мога да измисля нищо, за да го заобиколя. Няма други дялове — всички са разделени между нас двамата. Единственият ми шанс да получа контрол, преди да съм навършила двадесет и пет години е или да се омъжа, или да докажа, че баща ми е бил луд. — Тя въздъхна. — Той не беше луд. А аз не искам да се омъжвам.

Мири подсвирна с уста.

— Ти и Джош през цялото време ли воювахте, докато беше в Опал Кей?

— Не точно, но се разделихме сърдити — прошепна Аманда. После си пое дълбоко дъх и попита: — Как си ти?

— Както винаги. Красива и неоценена. Как беше в Опал Кей?

— Успокояващо. Понякога — каза Аманда, като се надяваше изражението й да не я издаде. — Както обикновено бизнес за Джош, разбира се, но Брад ми прави компания няколко дни. Върна се заедно с мен със самолета, но имаше няколко спирания, преди да се прибере вкъщи, затова ти телефонирах от Насау и те помолих да ме посрещнеш. Надявам се, че няма да имаш неприятности с шефа си?

— Не и аз. Той боготвори земята, по която стъпвам — каза Мири с черен хумор. — Всеки миг ще падне в краката ми и ще ме помоли да го забележа.

— Каква интересна перспектива — изрече Аманда. — Значи ти и мълчаливият Нелсън Стюърт все още не се разбирате?

Мири сви рамене.

— Ако трябва да ме изгорят на клада, той ще е последният, който ще се моли за дъжд.

— Може би прикрива тайните си чувства към теб — осмели се да предположи Аманда, докато влизаше в колата. — Не се среща с никоя, нали?

— Не, поне откакто работи в нашия офис — отговори Мири. — Някои от другите оперативни работници му хвърлят странни погледи, но съм убедена, че е съвсем редовен. Може би сърцето му е било разбито от някоя жена.

— Възможно е.

— Ако въобще има сърце — добави Мири.

Щеше да остане смаяна, ако бе забелязала самия Нелсън Стюърт, застанал до колата си на летището, как я наблюдава. Бе дошъл, за да посрещне един агент, пристигащ на посещение при тях, без да разбере, че Мири го е излъгала за баба си в болницата, при която искала да поседи. Веждите му се бяха сключили страховито. Подчинената му щеше да си получи заслуженото за това. Мразеше измамите и увъртанията, особено от жените. Освен това можеше да му спести малко от ценното време, ако бе взела агента от летището.

От друга страна, този агент, Флетчър Коб бе ерген с репутация на изпечен донжуан и да изпречи Мири на пътя му щеше да бъде непростимо. Той я наблюдаваше с любопитство, тъмните му очи не я изпуснаха нито за миг, докато не се качи в колата си. Тя бе така въздушна, че понякога го караше неволно да си мисли за цветни дъги и пеперуди.

Той нямаше време за цветни дъги, пеперуди или жени. Работата бе всичко за него.

Но от време на време той си позволяваше да мисли за Мири. Беше глупаво. Присмя се тихичко на собствената си глупост. Червенокосата му сътрудничка вероятно бе имала повече мъже, отколкото всичките му агенти, взети заедно, жени. Ненавиждаше този тип жени. Което правеше още по-трудно за разбиране защо не преставаше да я поглежда тайничко понякога.

Обърна се и влезе в чакалнята. За обикновения наблюдател приличаше на човек, който не знае какво е нежност. Истината обаче беше, че той никога не бе имал възможността да открие какво е. Нелсън Стюърт съвсем не беше повърхностен човек.

 

 

В колата Мири бъбреше непринудено с Аманда за работата си, докато мислите на Аманда бяха насочени към Джош и начина, по който се бяха разделили.

— Кога се връщаш в издателството? — попита Мири.

— Утре. Което ми напомня — сети се приятелката й, леко намръщена — как успя да се измъкнеш, за да ме посрещнеш? Да не си подкупила шефа си, за да те пусне?

— Да подкупя специален агент? Шокирана съм.

— Хайде!

— Казах на господин Стюърт, че трябва да посетя баба си в болницата.

— Но баба ти е починала преди петнадесет години!

— Той обаче не го знае. Не знае абсолютно нищо за мене.

— Трябваше да му кажеш истината.

— И сега още да отговарям на телефона и да пиша заповеди за арести или отчети?

— Можех да взема такси.

— Не ставай глупава — каза нежно Мири и се усмихна. — Било ти е тежко и си се нуждаела от мен. Господ знае, че Нелсън никога няма да има нужда от мен. Както и да е, не е голяма работа. Той никога няма да разбере.

Това блажено невежество продължи, докато Мири остави Аманда пред малката й тухлена къща. Като си тръгна с обещанието да се срещнат в шест часа за вечеря, Мири се върна на работа и завари сърдития Нелсън Стюърт, подпрял се на ръба на бюрото й, да я чака.

„Учудващо е — помисли си тя, — че такъв студен, мрачен, меланхоличен мъж може да бъде толкова физически привлекателен.“ Досега никой друг не й бе въздействал така. Всъщност, единственият й опит, който бе имала с мъжете, така я бе травматизирал, че тя се страхуваше от всички. Но Нелсън Стюърт бе висок, добре сложен, в него имаше някаква величествена елегантност, която добре се връзваше с естествената сдържаност на характера му.

Мири би желала да се хвърли в обятията му и да му разкаже тъжния си живот. Но това бе просто смешно. Той я гледаше с такова презрение, твърде красноречиво изразяващо мнението му за нея. Очевидно не одобряваше нищо в нея.

— Надявам се, че болната ти баба е по-добре — каза той, когато тя се приближи към бюрото, стиснала пред гърдите си чантата като щит.

— Тя… ами-и, е много по-добре, благодаря — отвърна Мири предпазливо.

— Да, и аз така забелязах.

Лицето й замръзна.

— Моля?

— И невероятно прилича на Аманда Тод, не мислиш ли?

— Заловена на местопрестъплението — вдигна ръце тя. — Добре, шефе, разкрил си ме. Отидох до летището, за да посрещна Аманда и да я закарам до тях. Ако искаш да ме разстреляш, ще ти осигуря няколко патрона за пистолета.

Той повдигна смаяно вежди.

— Не е смешно.

— Разбира се, че не е.

Очите му просветнаха за миг развеселено, преди да стане и да й обърне гръб.

— Следващият път ми кажи истината — каза той кратко. — Щях да те пусна.

— Защо правиш това? — попита тя импулсивно.

Той се намръщи.

— Какво правя?

Тя пристъпи малко по-близо към него и го погледна с неприкрито любопитство.

— Опитваш се да опорочиш всичко, дори и когато то те развеселява — обясни тя. — Мисля, че никога не съм те виждала да се усмихваш наистина.

Интимната посока на разговора го изнерви. Той я погледна гневно.

— Поведението ми не те засяга. Залавяй се за работа, ако обичаш.

Тя протегна ръка, без да съзнава защо, и го хвана за рамото. Нелсън реагира мигновено, решително и малко заплашително. Вдигна ръка, за да отблъсне нейната, и стисна здраво китката й.

— Никога не прави това — предупреди я тихо, но достатъчно категорично. — Не обичам да ме докосват.

Лицето й пламна.

— Съ… съжалявам. Не исках…

Той пусна китката й, очите му пламтяха страшно.

— Жени като теб ме отвращават — процеди през зъби. — Покварени, развратни, разгулни. Не мога да си представя как си мислиш, че бих пожелал дори и частица от теб, колкото и отчаяно да се нуждая от жена!

Мири пребледня.

— Грешиш — започна тя. — Напълно грешиш, аз не съм…

— Ти никога не си говорила истината. — Нелсън запали спокойно цигара, като че ли беше най-безгрижният човек на света, и се отправи към вратата.

Мири шокирана се загледа след него. Винаги бе знаела, че той не я харесва, но това ледено презрение наистина я разтърси. Беше вярно, че се обличаше доста крещящо, но това беше камуфлаж, игра. Той не можеше, не искаше да прозре под маската й. Може би е бил влюбен в подобна жена, която тя само успешно имитираше и все още раните му не бяха заздравели. Не би могъл и да подозира колко дълбоко я бе наранил. Тя бе всичко друго, но не и леко момиче.

Нелсън влезе в кабинета си, като се застави да не се обръща назад. Беше донякъде изненадан от изражението на Мири, от неестествената бледност на лицето й. Не обичаше да наскърбява хората, но сега тя просто влезе под кожата му. Една такава екстравагантна дама вече бе уязвила гордостта му. Допирът й го възпламени, коленете му омекнаха. Трябваше да я накара да се оттегли, преди да извърши някоя глупост — например да я сграбчи в обятията си.

Затвори вратата на офиса си и се облегна върху нея. Пое си дълбоко дъх, за да се успокои. Господи, той я желаеше! Трябваше да я премести от този офис, преди да се случи непоправимото. С всеки изминал ден тя все повече му действаше на нервите.

 

 

По-късно, когато двете с Аманда вечеряха в едно малко италианско бистро, Мири разказа цялата история на приятелката си.

Аманда бе разбрала, че нещо не беше наред. Приятелката й носеше семпла кремава рокля, прибрала назад дългата си коса, с дискретен грим. Просто беше неузнаваема.

— Значи това било — каза Аманда нежно. — Любовта надига глава, доколкото схващам?

Мири се изчерви.

— Не и за човек с бучка лед вместо сърце — отговори с тъжно примирение. Разклати чашата с кафе и се загледа в повърхността му. — Той ме мрази. Какво да правя? Не искам да напускам работата си, защото шефът ми ме мисли за разпусната жена.

— Чуй — започна предпазливо Аманда — защо не отидеш при него и да му разкажеш всичко.

Очите на Мири се разшириха от изненада.

— Ти да не си полудяла!

— Той не е това, което изглежда, точно като теб — обясни й Аманда. — Не можеш ли да прозреш по-дълбоко в него и да разбереш, че и той е бил наранен?

— Чудех се… — Тя повдигна очи. — Но това не е нещо, което мога просто така да изрека.

— Тогава го покани на вечеря, или просто на чаша кафе, за да можеш да поговориш с него.

Мири вече бе пламнала цялата.

— Той няма да излезе с мен — каза след минута.

— Опитай поне!

Приятелката й въздъхна и се усмихна замечтано.

— Не бих се осмелила.

— Не знам. Нито пък ти. Пробвай.

Мири се засмя широко с белите си равни зъби.

— Мога ли първо да напусна, а после да го поканя?

— Страхливка.

— В такъв случай — тя повдигна чашата си като за тост, — за успеха. Ако загубя, ще трябва да ми намериш нова работа.

— Никакъв проблем. Притежавам половин вестник, ако все пак някога успея да убедя моя попечител, че съм в състояние да го ръководя.

— Ти имаш превъзходен усет за бизнес. Разбира се, че можеш.

— Знам. Бих искала и Джош да е на това мнение — отвърна с горчивина Аманда.

— На Джош не можеш да му кажеш нищо. Трябва да му го покажеш — замисли се Мири. Загледа се внимателно в приятелката си, после скръсти ръце на масата пред себе си. — Какво се е случило в Опал Кей? Изглеждаш променена. Джош най-после проумя ли нещо? — Червенокосата много добре знаеше какво питаеше другата към Джош.

Аманда извърна лице, но не бе достатъчно бърза. Забеляза многозначителната усмивка на Мири и се намръщи.

— Добре, да. Но Тери отново се е завърнала в живота му. Той реши, че умирам да разменя тялото си срещу брачна халка или контрол над вестника. Поне така каза — добави, когато Мири я изгледа с невярващи очи.

— Мили боже! — задъха се Мири. — Нима най-после е стигнал до задънена улица, след като е живял години в безредие?

— Не знам. Държеше се сурово с мен. Никога не съм го виждала такъв преди.

— Това не му е присъщо.

— Знам. Може би цялата тази финансова бъркотия, която татко остави след себе си, му е повлияла. Тревожи се и за Брад също. — Тя хвана главата си с ръце. — Тери е омъжена, но на него като че ли не му пречи.

— Това наистина не е Джош! Той написа цяла книга върху моралното поведение. Измъчваше до смърт своите подчинени, които мамеха съпругите си, нали?

— По-рано го правеше. Сега е променен — отговори тъжно Аманда. — Когато си тръгнах, той като че ли ме мразеше.

— Ти винаги си му била много скъпа — обади се обезпокоена Мири. — Джош винаги е бил на твоя страна, независимо от всичко. Защо би те измъчвал без никаква причина и защо въобще е било необходимо да споменава, че се развлича с една от бившите си любовници, когато ти все още не си превъзмогнала смъртта на баща си? Това съвсем не е в неговия стил.

Аманда знаеше защо не е. Внимателното му отношение към нея от години бе пораждало любопитството на другите.

— И аз не мога да го проумея. Но и двамата се споразумяхме, че отсега нататък между нас няма да има нищо друго, освен бизнес. Ще запазя печатницата — каза тя с вирната брадичка. Изведнъж заприлича толкова много на покойния си баща, когато бе гневен, че Мири се засмя. — Никой няма да успее да я затвори, преди да ми даде възможност да я спася. Дочух слухове за основаването на независим рекламен вестник в Сан Рио. Не го споменах пред Джош, но може и да е вярно. Ако е така, печатницата ще се окаже единствената възможност да запазим „Газет“.

— Браво на теб! — насърчи я Мири.

— После — добави Аманда, — ще си купя дантелено черно бельо, ще се снимам в най-съблазнителната поза, която мога да измисля, ще я увелича в цял ръст и ще я изпратя на Джошуа Кейб Лоусън!

Мири присви устни и подсвирна.

— Това ти ли си? Допреди седмица или две бе убедена, че подобно поведение е унизително.

— Не исках да кажа точно това — въздъхна Аманда. — Всъщност не знам какво точно имах пред вид. Мъжете са истинско олицетворение на сатаната, Мири!

Тя кимна и се усмихна.

— Да.

— Само да ме бе изслушал за Уорд Джонсън и цялата бъркотия във вестника. Не мога да го докажа, но знам, че Джонсън е подправил цифрите в своя полза. Джош обаче не ми повярва.

— Това е много тъжно — отговори Мири. — Смятам, че доверието трябва да бъде в основата на всички истински взаимоотношения.

— Аз също. Но Джош затвори вратата за каквито и да било интимни връзки с мен. Държи се странно напоследък, мрачен, твърде вглъбен в себе си. Брад твърди същото.

— Внимавай с батко Брад — предупреди я Мири сериозно. — Сладък е, но не е искрен и е егоист. Не бих му се доверила въобще.

— Аз обаче му имам пълно доверие — отвърна Аманда с усмивка. — Брад е любимият ми мъж в момента. Поне е на моя страна.

— Аз също съм с теб.

— Ти винаги си била — прекъсна я Аманда. — Ти си ми била дори нещо повече от сестра, а не просто приятелка през всичките тези години. Не знам какво щях да правя без теб.

— Кажи го два пъти и заради мен — каза Мири прочувствено. — Мисля, че си ангел.

— Няма надежда да стана, поне не докато кроя планове зад гърба на Джош и господин Джонсън. — Тя погледна часовника си. — По-добре да тръгвам. Трябва да съм на работа в понеделник, а къщата ми е в пълен безпорядък. Нямам нито чисти чинии, нито дрехи. Представяш ли си само — да убеждавам господин Джонсън, че трябва да ръководи вестника на майка ми с по-голяма отговорност.

— Не беше честно от страна на баща ти да метне такава примка около врата ти — вметна гневно Мири. — В края на краищата, това е твоето наследство от майка ти.

— Е, сега ще трябва да го получа с подмолна война. Но ще я спечеля — обеща разпалено Аманда. — Заклевам се. Вестникът е мой и няма да се откажа от него без борба. Щом господин Джонсън може да бъде подъл и да играе мръсни номера, аз ще правя същото. Джош ще разбере, че мога да се грижа за собствения си бизнес.

— Е, това е повече в стила на Аманда, която познавах! — засмя се Мири.

 

 

Аманда влетя в офиса с вдигната глава, облечена със стегнат сив костюм, бяла блуза и съвсем лек грим. Дора, новата сътрудничка на половин работен ден, я оглеждаше внимателно, докато изпиха кафето си през почивката. Двете бяха позакъснели малко, защото Дора беше изпратена да вземе една нова реклама, а на Аманда й се наложи да потърси загубения абонамент на клиент от друг щат, който настояваше да изчака на телефона, докато тя провери.

В „Газет“ служителите бяха малко, във взаимоотношенията им липсваше стриктното спазване на йерархията. Тези, които работеха там постоянно, бяха Уорд, Аманда, словослагателката Лайза Греъм, обслужващия пресата Тим Уилсън, който извършваше и фотографските услуги, когато не бе зает с пресата. Дора, която първоначално помагаше при монтажа на вестника, и още двама студенти — Джени Крейг и Вик Мартин — които се занимаваха малко с репортерство и коректорска работа, бяха заети по половин ден. Но независимо от положението им всички почиваха за кафе заедно. Това бе едно от малкото неща, очаровали Аманда в редакцията на вестника.

След като поздрави доста сдържано Аманда, Уорд Джонсън бе отишъл на среща с евентуален клиент за реклами. Тя се опита да го попита за отчета, изпратен на Джош, но той вече бе излязъл, като че ли очакваше, че тя ще му зададе някои по-неприятни въпроси. Напоследък я отбягваше.

— Изглеждаш много елегантна тази сутрин — започна Дора нервно с пресилена усмивка. — Винаги се чувствам неудобно, когато влезеш в стаята. Ти си в пълното си право да бъдеш изпълнителният директор тук.

Аманда се засмя.

— Моля те, ще подпишеш ли клетвена декларация за това, което каза, и ще ми разрешиш ли да я изпратя на Джош Лоусън? Той смята, че трябва да ме възпира в бизнеса.

— О, сигурна съм, че това не е вярно. — По-възрастната жена впери очи в Аманда над чашата с кафето и се изчерви леко. — Наистина ли онази южноамериканка е последната му любовница? — изплю камъчето най-после тя. — Видях снимката им в един от сензационните вестници в супермаркета. Той е толкова красив! А тя е зашеметяваща, нали?

— Да.

Мразеше латиноамериканката, въпреки че никога дори не я бе виждала. Не беше питала Джош за нея, защото не искаше да знае. Сега Тери се бе завърнала в живота му като някакъв упорит призрак от миналото. Джош и неговите приятелки. Аманда чувстваше, че едва ли някога щеше да успее да избяга от тях.

— Как вървят нещата при теб? — попита, за да смени темата. — Все още ли ти харесва тук?

— Много — засмя се Дора малко неспокойно. — С Уорд се познаваме от училище. Винаги е бил мил с мен. Обичам да си стоя вкъщи с момчетата, но се нуждаехме от допълнителните пари, за да може Едгар да посещава два курса в колежа, иначе няма да запази учителската си правоспособност. — Тя се поколеба. — Предполагам, че вие младите не бихте поискали такъв живот, вие сте така независими, мислите ви са заети само с бизнес. Не ми се вярва повечето от вас да поискат деца, преди да са направили кариера.

Аманда си представи да люлее бебе на ръцете си в Опал Кей. Бебето на Джош. Бизнесът и независимостта не бяха нищо в сравнение с това да живее с Джош, да го обича нощ след нощ, да отглежда децата му.

Тя се изкашля.

— Светът е напълно променен.

— Да — въздъхна Дора. — Не ми харесва особено много — призна тихо. — Може би има преимущества, но по мое време жените бяха сърцето на семейството. Те поддържаха всичко, водеха мъжете и децата на църква в неделя, бдяха всички да бъдат с добри маниери и чисти дрехи. Готвеха и се грижеха за уюта на дома, работеха в градината, когато не помагаха в проявите на църквата, или се грижеха за хора, нуждаещи се от това. — Тя сложи чашата си с кафето на масата. — Прости ми, но ми се струва, че в днешно време обществото е станало егоистично, хората вършат само това, от което ще имат полза. Саможертвата, семейната чест, етиката, съчувствието — всичко това вече не съществува.

— Не, съществуват — отговори Аманда с кротка усмивка. — Не вярвай на всичко, което гледаш във филмите и по телевизията за модерния начин на живот. През петдесетте телевизията показваше домакините като Дона Рийд, която миеше чинии на високи токчета, с неделните си дрехи. Знаеш ли, част от новото поколение действително вярва, че жените са живели така!

Дора се засмя.

— Шегуваш се!

— Не, не се шегувам. Истинската история никога не се предава достоверно. Един мой приятел обичаше да казва, че историята е разказ за човечеството, написан от победителите.

— Изопачаване — съгласи се Дора. — Разбирам подтекста ти.

— Обичам своята независимост — продължи Аманда, — но това съвсем не ме прави луда, изпълнена с кипяща омраза към мъжете. Аз съм професионалистка, с добро образование и ум, който искам да използвам. Знаеш ли, че жена е била фараон в Египет цели двадесет години? Или че амазонките наистина са съществували, ходели са на лов и на война редом с мъжете? Или че много от индианките в тази страна са притежавали всичко в селата и мъжете, които са били на власт, са я наследявали по майчина линия?

— Не говориш сериозно!

— Напротив. Интересно, нали, как историята е записала еволюцията на жената? — Тя се подсмихна. — Най-после сега ние ще я оправим.

Аманда се върна при компютъра си, за да прегледа цифрите, изпратени от Уорд на Джош. Не остана изненадана, когато забеляза неточностите. Всъщност ги откри доста лесно, защото преглеждаше счетоводните книги всеки ден и знаеше в действителност какво бе положението. Пулсът й се учести, когато проумя каква погрешна представа си бе съставил Джош от отчета на Уорд.

Но тя не можеше да му го каже направо. Ако се осмелеше, просто щеше да му даде оръжие в ръцете, за да я изхвърли. Джош бе обещал, че няма да разреши това да се случи, но напоследък настроението му бе доста променливо. Ако обвинеше Уорд, че е лъжец, щеше да се обърне против нея, особено след като се бе оплаквала, че в действителност няма контрол над вестника на майка си. Джош вече не й бе съюзник. Дори бе по-вероятно да застане на страната на Уорд.

Гневът й премина, когато проумя как трябваше да постъпи. Щеше да се сниши и да започне да лавира, за да получи власт. Дори да се наложеше да използва хитрост и лукавство, но трябваше да успее.

Започна да си тананика леко, остави отчета на Уорд и се зае с текущите сметки. Мислеше си, че я е надиграл, но тя имаше някои изненади за него. Все пак бе дъщеря на Харисън Тод и бе наследила пресметливия му ум за бизнес. Ако действаше внимателно, все още можеше да победи Уорд. И Джош също.