Сюзън Кайл
Богата наследница (18)

Глава осемнадесета

Търговската камара провеждаше своя официален обяд всеки трети вторник от месеца. Уорд Джонсън никога не присъстваше на него, въпреки че вестникът им бе член на камарата, но този път Аманда отиде.

Беше облякла хубав бледозелен копринен костюм, с шалче в същата гама около врата си и наистина изглеждаше като професионалистка. Тя се представи на другите членове при пристигането им, като се постара да запомни имената им и в коя на сфера на бизнеса бяха заети.

Когато сервираха обяда, тя вече си говореше на малко име с двама от тях и съвсем открито се бореше да й възложат всичките си поръчки за печатане. Прибра се в офиса доста доволна от себе си. Нямаше да е зле, ако се присъединеше към някои други подобни дружества и се запознаеше с членовете им.

Спомена пред Уорд нехайно, че двама от членовете на камарата са попитали за цените им на печатарските услуги и тя им е дала ценоразписа им.

Той я изгледа свъсено, като спря с оформянето на страницата.

— Ние нямаме ценоразпис — прекъсна я той.

— Напротив, имаме. Не си ли спомняш? — изрече тя, като отклони погледа си, притеснена от факта, че го лъжеше съвсем открито. — Попитах те преди няколко седмици, дали Тим може да го отпечата и ти се съгласи.

Той започна да гледа още по-начумерено. Въобще не си спомняше.

— Беше по същото време, когато се съгласи да сменим доставчика си на хартия.

— Направил съм и това?

— О, да. Каза също, че Лайза може да се заеме с рекламата на печатницата, когато не е заета с набор на текст… Не си ли спомняш тримата нови клиенти от миналата седмица за брошури и диплянки?

— Новите клиенти си ги спомням — изрече бавно той.

— Тъкмо отиваше на обяд, когато говорих с теб за всичко това.

„На обяд. С Дора.“ Той се усмихна замечтано и погледна към другия край на стаята, където работеше тя.

— О, да. Спомням си.

Аманда остана доволна. Тя измъкваше работата му точно под носа му, а той бе така отдаден на новата им служителка, че не забелязваше нищо.

Тя отново се залови със счетоводните книги. Дотук бе добре. Вече се забелязваха известни подобрения в приходите им, само от няколкото дребни промени, които бе успяла да направи зад гърба му. Сега искаше да повиши качеството на работата в печатницата, да влезе в истинска конкуренция с другите в Сан Антонио. Ако успееше да задържи цените им конкурентоспособни и качеството над средното ниво, биха могли да получат дори още поръчки.

Тим подсвирна тихичко, когато изслуша проектите й за нововъведения.

— Вече работим добре с копирната машина, след като я експлоатираме правилно. Но за материалите с четири цветоотделки, за които говориш, ни трябва висококвалифициран специалист за набор. Не можем да си позволим да допускаме грешки тук. Лайза е добра, но прави средно по няколко грешки на страница. И някои от тях — добави той, като й показа копие от една брошура, направена скоро — не могат да се открият, преди да се отпечата материалът. Аз съм твърде зает, а тя не може да го направи.

Грешките бяха коригирани с червено, а имаше и бележка от клиента, че очаква корекциите да се извършат преди отпечатването. Аманда вече бе обсъждала това с Лайза. Имаха нужда от човек, който да се заеме само с тази работа, докато Лайза продаваше реклами. Младото момиче наистина бе пробивно. Беше намерила вече двама нови клиенти да рекламират в техния вестник и трима за печатницата.

— Какво ще кажеш за Ади Райт? — попита Тим изведнъж. — Работи в рекламната агенция на стария Телман. Преди десет години правеше набора тук. Най-добрата е. Бихме могли да я убедим да работи малко в събота за нас. Нали разбираш, да коригира копията на Лайза и дори сама да прави малко набор.

— Уорд никога няма да се съгласи — въздъхна Аманда. — Ако разбираше всичко, което вече съм направила, щеше да ме изхвърли.

— Един ден това ще бъде частично твой бизнес, нали? — попита войнствено той.

— Да, когато мога да получа наследството си — отвърна тя. После го погледна. — Бих могла да й плащам от моя джоб.

— Не е нужно. Ти издаваш чековете, нали? — Тим се засмя. — Просто кажи на Уорд, че се нуждаем от малко допълнителна помощ в събота.

— Направих вече твърде много промени. Става подозрителен. Никога няма да се съгласи.

— Напротив, ако изчакаш, докато стане време да се прибираш вкъщи, и се повъртиш тук няколко минути — изрече той с присвити очи.

Аманда го изгледа.

— Игра с огъня?

— Е, и?

Тя сви рамене.

— Предполагам, че си заслужава да опитам.

— Точно така, шефе. Имаш хъс. Дори повече от стария Джонсън.

— Надявам се да е достатъчно, за да мога да се задържа тук.

Аманда остана късно следобед, като забеляза, че колкото по-дълго се задържаше в офиса си, Уорд ставаше все по-нетърпелив.

Когато вече бе започнал да гризе ноктите си, тя му каза какво искаше.

— Само в събота — настояваше тя. — Малко допълнителен набор ще ни спаси, а и имаме още двама нови клиента.

— Добре — изрече той най-после, като не изпускаше Дора от очи. — Добре, наеми момичето. Но само в събота! И искам да видя мостра от работата й.

— Да, господине! Лайза ни намери двама нови рекламодатели, забелязахте ли? Тя е истинска търговка. Изкарала е дори курсове по маркетинг в колеж. Бихме могли да я пуснем два или три дни в седмицата просто да търси нови клиенти за вестника и за печатницата.

Той я изгледа сърдито, като се опитваше да балансира копнежа си по Дора и работата си едновременно. Цялото му тяло вече тръпнеше.

— Тя трябва да прави копие за вестника — напомни й той.

— Приходите ни нарастват. Този нов вестник, с който ни заплашват, няма да успее да ни остави без работа, ако увеличим поръчките в печатницата. Ако можем да освободим Лайза дори само един ден да показва мостри за печатните ни възможности, ще бъде добре — не се отказваше тя. — Момичето е в състояние да продава дори хладилници в Антарктика.

Подсъзнателно Уорд си спомни заплахата от другия вестник. Не беше проверявал счетоводните книги напоследък, но знаеше, че бизнесът им се бе посъвзел.

— Добре — съгласи се той след минута размишления.

— И ни трябва тонер за копирната машина. Имаме само една касетка и тя свършва бързо. Не позволяваш на Тим да поръча повече от една опаковка, защото е скъпа, но качеството на копията зависи от това.

Той я изгледа изненадано.

— Така ли?

— Да. Техникът, който я е инсталирал, не ти ли го е обяснил?

— Нямаше ме. Казал го е на Лайза… О, добре. Ще подпиша поръчката. Това ли е всичко?

— Да — тя му се усмихна. — Благодаря! Приятна вечер!

„Тим е гений“ — мислеше си тя. Само след секунди бе излязла, като забеляза, че Уорд заключи вратата след нея неприлично бързо. Би трябвало да се чувства засрамена, че позволява да става всичко това. Още по-лошо бе да се възползва от него, въпреки факта, че бизнесът им нямаше да оцелее без някои неотложни мерки.

Потънала в разсъждения тя се отправи към малката си спортна кола. Трябваше да предприеме нещо за връзката между Уорд и Дора. Но какво? Нямаше никакви доказателства. Само подозрения.

Трябваше да изчака, докато събереше нещо конкретно, и тогава би могла да потърси Джош за помощ. Междувременно се надяваше съпругът на Дора да бъде по-издръжлив, отколкото изглеждаше, а съпругата на Уорд да не се интересуваше, че той никога не се прибираше вкъщи. Аманда просто усещаше, че с двамата щеше да се разиграе някаква трагедия.

Когато влезе в колата си, забеляза, че някакъв стар автомобил с шумен двигател спря до бордюра. От него слезе млад мъж и се отправи към вратата на офиса. Но само след миг се отдръпна до прозореца и остана там.

Аманда бързо излезе от своята кола и изтича към него.

— Току-що затворихме! — каза тя достатъчно високо, за да може Уорд да я чуе. — Мога ли да ви помогна с нещо?

Мъжът се спря и я изгледа страховито. Очите му блестяха твърде силно.

— Коя сте вие?

— Аз съм Аманда Тод — представи се тя. — А вие кой сте?

— Скоти Джонсън — изрече той, като отбягваше погледа й.

— О, вие сте синът на господин Джонсън! — възкликна тя с любопитство и удоволствие. — Баща ви довършва едни сметки в офиса. Ако искате да го видите…

Предната врата се отвори и Уорд се появи.

— Здравей, сине — каза зарадвано той. — Хубаво е, че си се отбил да видиш стария си баща. Влез!

— Не — отвърна бързо Скоти. — Не, просто исках да ти кажа здрасти. Тръгнал съм на парти. Ще ми дадеш ли двадесетачка? Има едно момиче…

— Разбира се. — Уорд извади една двадесетдоларова банкнота и му я подаде.

— Благодаря ти, татко. Беше ми приятно да се запознаем, госпожице Тод — обърна се той към Аманда. Върна се в колата си и потегли със свистящи гуми.

Уорд изгледа младата жена с такъв поглед, който тя не успя добре да разгадае.

Аманда задържа своя в него, докато лицето му не почервеня и не се прибра вътре. Той не посмя да й каже нищо, дори да признае, че синът му имаше основание да подозира, че тук ставаше нещо. Аманда бе като Джош Лоусън, с доста консервативни схващания. Сега тя имаше оръжие, което би могла да използва срещу Уорд, и той го знаеше. Трябваше да внимава.

Аманда се върна в колата си с чувството, че най-после бе спечелила малко твърда почва под краката си. Уорд Джонсън знаеше, че тя имаше съвсем ясна представа какво се развиваше между него и Дора. Щеше да внимава в поведението си към нея, от страх, че тя би могла да отиде при Джошуа. Не би могъл да я заплашва повече, а тя щеше да се погрижи „Газет“ да не бъде на червено.

 

 

Уорд се върна бавно в офиса. Аманда го бе спасила, но не му бе съвсем ясно защо. Скоти подозираше, че тук нещо ставаше. Може би майка му го бе изпратила да шпионира. Имаше опасност тази малка авантюра да се раздуха и, ако това станеше, последното нещо, за което трябваше да се тревожи, бе работата му. Джош Лоусън имаше много приятелки, но той бе с изключително консервативни възгледи за съпружеската измама.

— Какво беше това? — попита обезпокоена Дора, като чупеше ръце. — Кой беше?

— Синът ми — отговори той, хвана ръката й и я задържа в своята. — Не се тревожи, тръгна си.

— Чух гласа на Аманда.

— Всичко е наред. Тя не подозира нищо.

Очите й се изпълниха със сълзи.

— Страх ме е.

— Мен също — промълви той, притегли я в обятията си и я задържа там. — Дора, ти си всичко, което имам сега.

Тя обви ръцете си около врата му и се прилепи до него. Но вътрешно вече съжаляваше за своята любовна авантюра. Положението излизаше от контрол. Ако синът му подозираше нещо, съпругата му навярно също имаше съмнения. Ако госпожа Джонсън отправеше буйните си, пиянски обвинения, хората щяха да ги чуят. В Сан Рио общественият кръг бе малък, доста затворен, въпреки че кварталът бе част от обширния Сан Антонио. Едгар щеше да бъде съкрушен, ако се стигнеше до скандал, децата й — също.

Не би могла да постъпи така със съпруга си или синовете си. Беше изпуснала своя шанс, да бъде щастлива, като се бе омъжила от отчаяние, но сега поведението й щеше да засегне не само нея. Едгар никога не бе наранявал никого. Не би трябвало да страда, защото не можеше да я задоволи. А Господ знаеше, че децата й не бяха направили нищо, за да заслужат подобно пренебрежение.

— Уорд, ние сме си изградили нереален свят — каза Дора тъжно. — Ще трябва да престанем да се срещаме.

— Не, няма — запротестира той, като се наведе и я целуна.

Отначало тя се съпротивляваше, но както винаги, само след няколко секунди се предаде.

— Аз те желая и ти ме желаеш — прошепна той. — Господ знае, че и на нас ни се полага малко щастие в този мръсен свят!

„Може би е прав, но на каква цена?“ запита се Дора. После ръцете му се плъзнаха под блузата й и тя престана да си задава въпроси…

 

 

Едгар бе седнал във фотьойла, когато Дора се прибра късно вечерта. Съпругът й я изгледа сърдито, докато оставяше чантата си.

— Не обичам студена вечеря — каза той. — И да слагам децата да спят сам.

— Съжалявам, скъпи, но имаме много работа в офиса и трябва да помагам.

Той остави вестника си и впери очи в нея. Дора се почувства мръсна под изпитателния му поглед. Овладя се, за да не проличи, че е гузна.

— Постарай се да се прибираш вкъщи на време — изрече Едгар и отново се зачете във вестника. — Не успях да си намеря и чиста риза също. И моля, положи малко усилия да ме уведомиш, кога няма да отидеш да прибереш момчетата от тренировка навреме. Бяха принудени да ми се обадят от игрището. Всички останали си бяха заминали. Бяха сами.

„Момчетата!“ В страстта си към Уорд, тя бе забравила собствените си деца. Гърлото й се сви.

— Добре ли са?…

— Да, за щастие. — Той въздъхна и поклати глава. — Честно, Дора, тази работа те промени. Винаги си била така организирана, а сега си необичайно разпиляна. Скъпа, бих искал да си останеш вкъщи — добави той с леко умолително изражение. — Беше доста твърда да си намериш работа, за да ми помогнеш за тези курсове. Мисля, че си чудесна. Но следващия месец ще ми увеличат значително заплатата, а когато момчетата се родиха и двамата се съгласихме, че един от нас трябва да бъде тук, за да ги посреща от училище, че трябва да си разделим грижите по отглеждането им. Напоследък това правя само аз.

Дора се чувстваше все повече виновна с всяка изминала минута, въпреки че идеята бе на Едгар, да си намери работа. Долната й устна се разтрепери от гняв.

— Харесвам работата си и не искам да я напускам. Имам правото да върша нещо, което ми доставя удоволствие!

Той се засмя.

— Говориш като недоволна ученичка, на която току-що са забранили да излезе с момче от колеж.

Лицето й пламна.

— Не си ми баща.

— Не. Съпруг съм ти. — Очите му се присвиха. — Дора, това не си ти.

Тя се осъзна точно на време. Какво правеше? Имаше извънбрачна връзка и бе ядосана на съпруга си, че я моли да се грижи по-добре за него и децата. Може би вината от прелюбодейството започваше да забавя мисловния й процес.

— Ти дори вече не идваш с нас на църква.

Седмици наред намираше извинения. Главоболие. Безсъние. Чувстваше се твърде омърсена, за да отиде на църква. Омъжена жена, която имаше любовна връзка, бе в разрез с всички църковни принципи. Но тя обичаше Уорд! Наистина го обичаше!

— Тази неделя ще дойда — обеща, като добре знаеше, че няма да изпълни отново думите си. — Ще погледна момчетата, преди да си легна.

— Ще отида на лекар — каза Едгар неловко, когато тя спря на прага.

— Какво?

— Знам, че имам проблем със секса — отговори той, без да я гледа. — Ти беше търпелива, а аз бях глупак. Ще отида на лекар, Дора.

— Не! Вината не е твоя! Аз… може би възрастта ми, но аз… не държа на това вече — изрече тя разпалено. — Трябва да си лягам, Едгар. Много съм изморена!

Излезе от стаята почти тичешком. През целия си живот не се бе чувствала толкова гузна и така засрамена. Имаше прекрасен, грижовен съпруг и две малки момченца, които обичаше. Беше захвърлила всичко това, заради една недостойна авантюра с човек, намиращ се на ръба на пропастта. Сега се питаше, дали заради малко внимание и посредствен секс си заслужаваше да съсипе целия си живот.

 

 

Брад щеше да се лекува в клиника в друг щат, за да не могат сензационните вестници да открият проблема му. Аманда го изпрати на летището.

Той я гледаше със съжаление, докато чакаше да се качи на борда. Тя бе изморена и тъжна.

— Все още страдаш за Джош, нали?

Аманда повдигна рамене.

— Като теб, и аз ще се оправя.

— Съмнявам се.

Той повдигна лицето й нагоре към своето, в тъмните му очи горяха истински, дълбоки чувства. Но когато се наведе да я целуне, тя поднесе бузата си към устните му. Брад се отдръпна болезнено.

— Съжалявам — каза му тя съчувствено. — Наистина. Но каквото и да се случи, Джош винаги ще бъде на първо място за мен.

На Брад му се искаше да ругае до посиняване. Никога, нищо друго през целия му живот не го бе наранявало толкова много. Може би, това бе само гордостта му, но той бе свикнал жените да примират в обятията му, а Аманда се съпротивляваше.

— Съжалявам — повтори безпомощно тя.

— Исках да ме спасиш — изрече сподавено той. — Всичко започна така. Щях да те използвам да ме отървеш от неприятностите с казиното. — Той се изсмя горчиво. — Но обстоятелствата се обърнаха против мен. Накрая не можех да го направя. Ти ми бе прекалено скъпа. Но както всичко останало, големият ми брат има и теб.

— Не по начина, който си мислиш, Брад — отговори тя гордо.

— Дай му време. — Гласът му бе почти злобен. — Но няма да му помогна — добави той. — Не, няма.

— За какво говориш?

Красивото му лице се изкриви.

— Той ни видя.

Аманда примигна.

— Моля?…

— В офиса, когато те целунах. Той влезе и ни видя и излезе обратно веднага.

Брад забеляза как лицето на Аманда побеля.

— Опитай се да му докажеш, че не си отвърнала на ласките ми. Опитай се да го убедиш, че между нас няма нищо. Той ще повярва на мен, Аманда, защото това ще му спести да признае, че в него има достатъчно човешки черти, за да може и той да обича. Ти не заслужаваш толкова корав човек. Не разбираш ли?

Тя се облегна върху една колона с разширени, трагични очи.

— Обичам те. Господи, наистина те обичам. Ако аз не мога да те имам, той със сигурност няма да те притежава! Той не е в състояние да обича някого повече от работата си.

Тя остана безмълвна. По високоговорителя се разнесе глас, последно повикване за качване на самолета.

— Как можа, Брад? — възкликна Аманда с надигаща се ярост. — Казваш, че ме обичаш, а ме нараняваш така жестоко, като чувствата ми към Джош са ти много добре известни? Ти не знаеш какво е обич! Ти си твърде егоистичен и суетен, за да го разбереш!

Замахна и го удари по лицето с всички сили.

— Това е заради мен и Джош и за всички останали хора, които си използвал.

Той докосна бузата си.

— Би могла да се влюбиш в мен, ако не беше Джош — изрече дрезгаво.

— На куково лято — отговори тя спокойно. — Ти си най-егоцентричният, подъл човек, когото познавам. Мислех те за приятел!

— Приятелството е много по-малко от това, което исках.

— Сега е повече от това, което заслужаваш.

Той разтри бузата си и се загледа в нея с открито желание.

— Може би ще промениш решението си все пак. Въпреки всичко, Тери има Джош — добави с ледена усмивка.

— Няма значение. Ти няма да ме имаш — отговори му тя с презрение.

Лицето му пламна. Взе куфара си и бързо се отправи към изхода. Аманда трепереше от гняв. Бе имала такова доверие на Брад, а той я бе подвел. Можеше да си представи какво си е помислил Джош, когато я е видял в обятията на брат си. Разбира се, би могла да му се обади и да му обясни. Но щом Тери бе при него, нямаше да постигне нищо, ако разкриеше сърцето си. Не, Брад й бе помогнал да изкопае собствения си гроб.

 

 

Когато Мири и Нелсън Стюърт се отбиха в офиса й по-късно същия ден, тя бе потънала в своето нещастие.

— Боже, какъв мрачен вид имаш — изрече Мири. — Минаваме да те развеселим. Виж!

Тя протегна ръката си, украсена с малък, но красив пръстен с диамант.

— Поздравления — изрече Аманда и стана, за да прегърне приятелката си.

Очевидно, трябваше да се престори, че Мири не й бе казала нищо предварително за годежа си.

— Чудех се къде се бе изгубила през последните няколко дни.

— Мисля, че бях в рая — отговори Мири, като изгледа Нелсън с истинско обожание. — Щяхме да се оженим, без да кажем на никого, но Нелсън твърди, че трябва да направим всичко, както трябва.

— Толкова се радвам и за двама ви — каза сърдечно Аманда и се усмихна на Нелсън, който сега изглеждаше съвсем различен. — Кога й направи предложение?

— Беше обратното — засмя се Нелсън и така изгледа Мири, че тя се изчерви. — Бях хванат. Нежна музика, приятна светлина, вечеря на свещи и предложение за женитба. Как бих могъл да откажа? Има хубава работа, така че може да ме издържа и всеки може да забележи, че боготвори земята върху, която стъпвам… Ох!

Мири го сръга в ребрата.

— Не се надувай!

Той се засмя и я притегли по-близо към себе си.

— Както и да е, ще направим малка сватба. Следващият понеделник. Поканена си.

— Ще бъда щастлива, да съм ви свидетел. Кога и къде?

Те й казаха, после Нелсън излезе да изпуши една цигара и Аманда прегърна топло Мири.

— Толкова се радвам за теб — каза тя на приятелката си.

— Аз също — засмя се Мири. — Можеш ли да повярваш? Той въобще не е това, което си мислех за него. Толкова добре се разбираме двамата. Би умрял заради мен, Аманда — добави тя замечтано.

— Мисля, че е взаимно. Бъдете щастливи.

— Не виждам как няма да сме щастливи. Той е всичко за мен.

Дълго, след като Мири и Нелсън си тръгнаха, Аманда остана замислена на бюрото си и се питаше какво ли означаваше този вид щастие. Любовта, изглежда не идваше с гаранция за щастие.

Телефонът иззвъня. Тя вдигна слушалката, тъй като всички останали бяха заети в съседната стая.

— Аманда ли е? — попита мъжки глас.

— Да. Кой…

— Слушай! Онази стара повлекана по-добре да престане да си играе с баща ми или ще свърши в някоя гробница. Майка ми току-що направи опит да се самоубие!

Дъхът й замря.

— Скоти?

— Да! Скоти! Ако баща ми би могъл да се отлепи от последното си завоевание, кажи му, че мама е в болницата. Може би ще се престори на загрижен, заради… благоприличието.

Той затвори апарата. Аманда стана. Младежът очевидно бе под въздействието на алкохол или наркотици, гласът му прозвуча доста опасно. Положението се усложняваше.

— Може ли да поговорим за минутка, господин Джонсън? — попита тя на вратата.

— Разбира се.

Той излезе в коридора. Но Аманда отвори външната врата и му направи жест да я последва. Беше слънчево и топло. Наблизо пееха птички, чуруликането им се сливаше с непрекъснатия шум на колите.

— Е? — рече Джонсън нетърпеливо.

— Синът ти току-що се обади — каза му тя. — Съпругата ти се е опитала да се самоубие. Закарали са я в болница.

Той пребледня.

— В коя болница?

— Не ми каза. И Скоти беше упоен.

— Мисля, че знам — каза Джонсън кратко. — Господ е свидетел, че това не й е за пръв път.

— Синът ти ни заплашва, господин Джонсън — продължи Аманда и срещна погледа му хладнокръвно. — Този път ще го кажа. Ако нещо въвлече вестника на майка ми в скандал, ще направя всичко възможно да заема твоето място.

— Би желала, нали? — попита я той студено. — И по-добри служители са се опитвали да го направят!

— Аз не съм точно служител — напомни му тя. — Този вестник е принадлежал на семейството на майка ми повече от сто години и аз ще наследя четиридесет и девет процента от него.

— Но Джош Лоусън притежава другите петдесет и един — противопостави й се той. — Работя тук от петнадесет години. Джош никога няма да се съгласи да ме уволни.

— Заблуждаваш се — каза тя убедено и забеляза как клепките му леко потрепериха. — Ако Джош открие, че имаш авантюра с омъжена служителка, едва ли ще се задържиш. Той е с изключително консервативни възгледи.

Уорд си пое рязко дъх.

— Първо трябва да го докажеш. И ще е по-добре, ако успееш — добави той, — защото мога да те уволня за клевета.

— Не ме подценявай — отвърна Аманда тихо. — Аз не съм единствената, която не е сляпа тук.

Уорд си тръгна, а тя го изгледа със студен гняв. Заплашваше бизнеса й, заплашваше работата й. Беше й омръзнало да заговорничи зад гърба му, за да спаси издателството. Нямаше да му позволи, да заплашва и живота на хората тук, за да продължи жалкото си любовно приключение. Трябваше да го спре, и то още сега.

Късно в петък следобед тя се качи на самолета за Насау, без да каже на никого къде отива. Беше научила от Дайна, секретарката на Джош, че съдружникът й е в Опал Кей. Трябваше да я изслуша, и то не само за вестника.