Сюзън Кайл
Богата наследница (13)

Глава тринадесета

След като бе отлагал уговорената си среща няколко дни, което почти го бе влудило, лекарският преглед най-после бе приключил и Джош очакваше нервно резултатите. Днес щяха да бъдат готови. Седеше, притеснен и неспокоен в частния кабинет на лекаря си в Насау.

За рутинните прегледи, изисквани от застрахователната му компания, обикновено използваше лекаря на компанията, но сега имаше основание да отиде при друг. Искаше да му се направят някои съвсем секретни тестове, без риска да изтече информация, в случай че съмненията му се окажеха основателни. Фамилията Лоусън бе добре известна, често бе прицелна точка за сензационните вестници.

Той не бе особено религиозен, но този път се бе молил доста. Желаеше Аманда. Времето, прекарано с нея, го бе убедило, че тя е всичко, което искаше. Но докато не се убедеше, че можеше да отиде при Аманда като пълноценен човек, да й предложи бъдещето, което заслужаваше, не смееше да сподели с нея тревогите си.

Джош остави списанието, което се опитваше да чете, и се огледа раздразнено. Мразеше да чака, особено сега. Брат му най-после бе събрал достатъчно смелост, да го помоли за помощ, а той му бе отказал. Сега се безпокоеше. Ами ако нещо се случеше с Брад по негова вина?

Джош винаги бе бил самоуверен, но този път започваше да се съмнява в собственото си отношение към слабостите. Страхуваше се, да не бъде уязвен. Освен, когато бе с Аманда. Усмихна замечтано при спомена. Вече не се притесняваше, когато сваляше маската от лицето си пред нея. Но Брад сякаш нямаше представа, че поведението на Джош бе маска. Дали не беше твърде строг, твърде непримирим с порока на брат си?

Медицинската сестра го покани в кабинета на д-р Едмъндс и той влезе разтревожен. Лекарят седеше зад бюрото си, погледна го и му предложи стол. Разглеждаше резултатите.

— Е, как съм? — попита Джош припряно. — Знам, че холестеролът ми е висок, но се отказах да ям сирене. — Той се приведе напред напрегнато. — Кажете ми останалото.

Лекарят, бахамец, който бе дори по-млад от самия Джош, повдигна тъмнокосата си глава и направи гримаса.

— Не обичам да давам подобни прогнози — започна той много тихо с британски акцент.

— Остава ми да живея една седмица? — предположи цинично Джош, за да прикрие внезапния си страх.

— Не, нищо фатално. — Докторът остави изследванията върху бюрото и се облегна назад. — Здравословното ви състояние е отлично, с изключение на едно нещо. Тестът за стерилност, който искахте да ви направим. Страхувам се, че е отрицателен. Броят на сперматозоидите ви е почти нулев. Прекарвал ли сте някоя тежка болест в младежките си години?

Джош почувства, че кръвта замръзва във вените му. Винаги бе подозирал, че е стерилен, защото понякога не бе предпазлив с жените, а до сега нито една не бе завела дело срещу него за бащинство, нито бе споменала, че е забременяла. Винаги го бе подозирал. Сега го знаеше. Разочарованието пролича на лицето му.

— Прекарах заушка в гимназията.

— Разбирате, че заушката може да причини стерилност?

— Да — каза той приглушено. — Мислех, че са празни приказки.

— Страхувам се, че е научно доказано. Може и я причинява. Няма да можете да имате деца.

Джош усети как надеждата го напуска. Нямаше да стане баща. Щеше да умре без наследник. Никога нямаше да има син или дъщеря с неговата кръв. А заради това не биваше да лиши Аманда от нормален живот. Трябваше да я остави да си отиде, завинаги.

— Мили боже! — прошепна неволно.

— Можете да потърсите и друго мнение — продължи д-р Едмъндс. — Всъщност, изпратих тестовете на един мой колега, за да съм сигурен, че не е станала грешка.

Джош не отговори. Взираше се поразен в празното пространство.

Лекарят се разтревожи.

— Джош, това не е краят на света!

За Джош обаче беше. Той се изправи на несигурните си крака.

— Да ви дам нещо успокоително — предложи д-р Едмъндс.

— Добре съм! — Джош го изгледа свирепо с ледените си очи. — Вие го казахте, нали? Няма ми нищо, в края на краищата. Само сперматозоидите ми почти не съществуват!

— С времето ще свикнете — изрече докторът. — Повярвайте ми, че е така.

— По дяволите, ще свикна!

Джош се обърна на пети и излезе от кабинета, без да е в състояние да мисли. Стерилен. Думата отекваше в главата му с всяка крачка. Докато стигна до таксито, което бе наел от летището, той я чуваше и със сърцето си.

— Карай — нареди на шофьора и се отпусна на задната седалка.

 

 

По това време в Сан Антонио Брад и Аманда вечеряха заедно в един изискан ресторант на „Пасео дел Рио“. Вечерта бе хубава, топла, небето изпълнено със звезди и Аманда се чувстваше приятно със своя кавалер. Винаги се бе чувствала така. Той бе мил човек.

Брад отпи от бялото си вино и й се усмихна.

— Това не доставя ли по-голямо удоволствие от работата?

— Да. Бях заета почти всяка вечер тази седмица.

— Ще затъпееш от твърде много работа. Погледни Джош.

Сърцето й подскочи.

— Как е той?

— Не знам нищо за него, откакто си тръгнах от Насау — каза Брад троснато. — И не ме е грижа, ако не науча нищо, докато съм жив. Омръзна ми от напътствия по-големия ми брат.

— Знаеш, че би умрял за него — подразни го тя.

— Точно днес не бих.

— Изглеждаш разтревожен.

— Така е. Не мога да изпрося, да взема назаем или да открадна пари, за да разчистя сметките си в Лас Вегас. Стигнал съм до задънена улица.

— Говори ли отново с Джош?

— Категорично ми отказа. Твърди, че трябва да се оправя сам. Разсъждава добре, стига да не ме намерят да се нося в канала някоя нощ.

— Няма да те убият — неуверено изрече Аманда.

— Няма ли? — Брад се усмихна цинично. — Ти си невероятно наивна понякога, Аманда.

Тя направи гримаса.

— Вероятно е така.

— Предполагам, че затова Джош изпитва слабост към теб. Неговите жени винаги са като красивата Тери, много гъвкави и изтънчени. Ще бъдеш новост в леглото му.

Аманда се вцепени.

— Никога няма да стане.

Брад се обърна, преди тя да види лицето му. Искаше да я предпази, да не се обвързва с брат му. Колкото повече време прекарваше с нея, толкова по-скъпа му ставаше. Защо трябваше да минат толкова много години, преди да проумее, че от всички жени, които познаваше, тя бе единствената, за която наистина би могъл да се грижи?

— Какво ще кажеш, ако отидем да потанцуваме като привършим с вечерята? — предложи тихо, като й се усмихна. — Божествена си в тази рокля. Нямам търпение да обвия ръцете си около теб.

Аманда се засмя, но нито се изчерви, нито заекна. Брад обичаше да се закача.

Смехът й го нарани. Не взимаше думите му сериозно и това ужили гордостта му.

— Мислиш, че не съм искрен?

— Сигурна съм, че винаги си искрен, Брад — отговори тя. — Обичаш жените.

Брад се загледа в покривката на масата.

— Тебе те харесвам особено, Аманда.

Тя докосна ръката му и го погали с нежност.

— И аз те харесвам.

Брад се взря в невинните й зелени очи по-дълго и нещо в него потрепна. Аманда не се уплаши от внезапния горещ блясък в погледа му. Просто се престори, че не го е забелязала.

Не му се понрави собствената му реакция, а нейната бе оскърбителна. Той отдръпна ръката си с пресилен смях.

— Откога се познаваме с теб? — попита я.

— От прогимназията — припомни му Аманда. — Нали и двамата учехме в едно училище.

— Ти и приятелката ти Мири бяхте неразделни. Но бяхте два класа след мен, а аз никога не контактувах с деца.

— Сноб такъв. Мири така си падаше по теб.

— Знам. Но беше твърде срамежлива, за да ми го покаже. Знаеш ли, зърнах я в един ресторант преди няколко седмици. Каква невероятна промяна. Тя е най-пищната малка красавица, която съм виждал. Странно, че беше сама.

Той не знаеше за Мири, а Аманда не бе човекът, който щеше да му каже. Тя само сви рамене и промени темата.

Отидоха на танци в един известен нощен клуб. Брад всъщност беше много по-добър танцьор от Джош. Но тя помнеше ръцете на Джош и сърцето й копнееше за тях.

— Много си тиха — прошепна Брад до слепоочието й.

Стройното й тяло му действаше като наркотик. Никога по-рано не бе изпитвал желание към нея. Колко жалко, че това се случваше точно сега, когато животът му бе почти опропастен.

— Мечтая си — промълви тя.

— За какво?

Не би могла да му признае. Погледна го с дяволитите си зеленикави очи. Черната й коса се спускаше свободно върху раменете й. Брад се загледа в нея и си я представи разпиляна покрай лицето й върху възглавницата му. Настръхна от копнежа, който пораждаше в тялото му.

— Мислех си за работата ми — отговори Аманда, без да забележи вълнението му. — Мисля, че напредвам.

— Внимавай с Джонсън — предупреди я той. — Истинска акула е. Ще те изяде, ако го заплашиш с нещо.

— Знам.

— И не мисли, че Джош някога ще застане на твоя страна срещу него — продължи Брад студено. — Може да наема жени на изпълнителни длъжности, но това е само заради имиджа му. Дълбоко в себе си той презира жените в бизнеса.

Аманда не бе съгласна, но се отказа да спори. Усмихна му се замечтано. Алкохолът и музиката я обезоръжаваха.

— Не искам да говорим за Джош — изрече тя и обви ръцете си около врата му. — Нека просто да танцуваме цяла нощ.

Сърцето му туптеше ускорено. Аманда бе най-красивото същество, което бе виждал. Импулсивно докосна чувствено устните й със своите.

— Хей, пропусни това — подразни го тя, като сведе бузата си до гърдите му. — Честно, Брад, невъзможен си.

Лицето му се изопна почти болезнено, докато се движеше в такт с ритъма. Не разбираше какво става. Съвсем скоро бе видял Аманда в романтична светлина, но очакваше тя да се поддаде на опитността му и да попадне в лапите му. Само че Аманда като че ли бе имунизирана срещу него. Беше нещо много повече от интересна, бе предизвикателство. Не можеше да я остави току-така. Опита отново и отново, но тя парира всичките му усилия.

Отчаян, Брад се смееше, и се шегуваше, и се преструваше, че това няма значение. Но всъщност, имаше. Когато я изпрати до вкъщи, и Аманда му поднесе ръката, вместо устните си, трябваше му цялата воля, за да не я притегли в прегръдките си, и да я целува, докато остане без дъх.

Той шофира на връщане към дома си толкова бързо, че го глобиха за превишена скорост. Като че ли в нищо не му вървеше!

 

 

Брад почти не спа тази нощ. Когато телефонът иззвъня в ранните утринни часове, той едва се бе унесъл. Изруга и се намръщи.

— Лоусън — каза в слушалката със сънен глас.

— Брад? Обажда се Тед Болмин.

— Да, какво има?

— Мисля, че е по-добре да дойдеш в Опал Кей. Нещо става с Джош.

— Какво?

— Пиян е като смок и се е заключил в бърлогата си с пистолет. Не можем да го накараме да излезе или да поговори с нас. Никога не съм го виждал в такова състояние.

Думите обаче не достигнаха до съзнанието на Брад. Спеше му се прекалено много.

— Джош не пие и ти го знаеш. Сигурно се е скарал с някоя от жените си или нещо подобно — добави раздразнен той. — Ще се оправи на сутринта. Върви да спиш, за бога.

Постави обратно слушалката върху. Джош само болезнено му напомняше, че Аманда не го желаеше. Точно в момента едва ли би бил по-загрижен за него, дори да се удаваше в бутилка с джин. „По дяволите, Джош ми се изпречва винаги на пътя!“

 

 

Тед се поколеба, загледан в телефона. Щом Брад не искаше да чуе, все някой трябваше да разбере колко опасно бе положението. През всичките години, откакто работеше при Лоусън, никога не го бе виждал толкова разстроен и възбуден.

Сигурно докторът му бе казал нещо ужасно. Джош се нуждаеше от някого, който да го е грижа за него. Можеше да се обади само още на един човек. Потърси телефонния номер върху бюрото на Джош и го избра внимателно.

 

 

След няколко кошмарни часа, Аманда слезе от самолета в Насау и се качи на хеликоптера, изпратен й от Тед, за да стигне по-бързо до Опал Кей. Лицето й бе без грим, косата й се спускаше свободно, защото бе успяла само да я среше набързо. Бе й се наложило, да измъкне Мири от леглото, за да й каже, че заминава за Опал Кей. Беше се обадила и на Уорд Джонсън, който троснато й бе заявил, че нямало да има достатъчно хора за работа и бе затворил сърдито телефона. Мири се бе опитала да й разкаже нещо за Нелсън Стюърт, но Аманда я бе отрязала. Времето й бе скъпо. Джош бе изпаднал в беда, нямаше и секунда за губене. Надяваше се, че сънената Мири я бе разбрала, но точно в този момент нищо друго нямаше значение. Нищо, освен да стигне при Джош.

Тед бе споменал, че шефът му бил получил резултатите от някакви изследвания същия следобед. Аманда знаеше за годишния му контролен преглед и кръвта й бе замръзнала. Беше й намекнал нещо. Ами ако беше рак? Той не мислеше, че е болен, но това бе, преди да се получат резултатите. Продължаваше да пуши тези проклети пури. Беше се заканил, че ще се откаже и вероятно бе ходил на този семинар против тютюнопушенето. „Ами ако някоя от многобройните му любовници го е заразила с неизлечима болест?“

Никога досега не й се бе случвало да гризе ноктите си от нерви, но докато пристигне в Опал Кей, Аманда почти ги бе изяла.

— Тед? Как е той? — попита тревожно тя, когато високият мъж се качи с нея в лимузината на път от летището до къщата на Джош.

— Продължава да чупи всичко и да ругае, колкото му глас държи — изрече тежко Тед. — Благодаря ти, че дойде. Брад не прие думите ми сериозно.

— С Брад бяхме на вечеря снощи. Държеше се доста странно, когато ме изпрати. Мисля, че си бе пийнал малко повече.

— Забелязах. Страхувам се, че същото може да се каже и за Джош. — Той се намръщи. — Надявам се, никога да не го видя такъв отново. Страшен е.

— Сигурно докторът му е казал нещо ужасно — изрече неспокойно Аманда, а големите й очи бяха по-изразителни от всеки друг път.

— И аз си помислих същото — отговори Тед. — Заварих го така, когато се върнах от Фрийпорт. Не успях да вляза при него, пък и той не иска да ми говори. Не е преставал да псува през последните два часа.

Струваше й се, че е изминала цяла вечност. „Ами ако е тежко болен? Какво мога да направя аз? Дали ще ме допусне близо до себе си?“

— Късмет — пожела й Тед, когато я остави пред вратата на кабинета на Джош.

— Благодаря — механично отговори тя и разсеяно оправи гънките на зелената си копринена рокля.

Почука нерешително.

— Махай се! — долетя властен, сърдит глас и нещо се счупи в масивната махагонова врата.

— Джош, аз съм! — извика тя. — Аманда.

Настъпи тишина. После се чуха стъпки. Превъртя се ключ и вратата се отвори.

Джош беше с кървясали очи, панталоните и ризата му бяха развлечени, русата му коса беше разрошена, а лицето му бе почервеняло и набраздено с ужасни бръчки. Гледаше я като че ли бе спасението му.

— Аманда! — задави се той.

Тя пристъпи към него, като се прилепи жадно в обятията му. Джош я притисна болезнено до гърдите си.

— О, Джош — прошепна Аманда. — Скъпи… нека да влезем и да затворим вратата.

— Имам нужда от теб — изрече той накъсано, като продължаваше да я притиска до себе си. — Остани с мен.

— Разбира се. Разбира се, Джош.

Двамата се придвижиха до дивана и седнаха. Джош я сложи в скута си и зарови лице в гърдите й.

— Моля те, кажи ми какво се е случило — започна Аманда деликатно, като милваше влажната му коса, паднала върху високото му чело. — Разкажи ми.

Пръстите му се впиха в гърба й и той си пое дъх потрепервайки.

— О, Господи! — прошепна Джош.

— Кажи ми — приласкаваше го Аманда.

Той потри бузата си в изящната й шия.

— Не искам. Искам да заровя главата си в пясъка, но не издържам повече.

Ръцете й нежно подръпваха косата му.

— Кажи ми. Какво ти съобщи лекарят?

Джош вдиша дълбоко. И отново, и отново. Повдигна глава, а тъмните му очи като че ли разтопиха цялото й тяло.

— Не мога да стана баща, Аманда. Стерилен съм.

— О, Джош! — Тя се втренчи в него и едва сега започна да проумява. — Значи това си мислел толкова дълго. Съмнявал си се през цялото време.

— Да.

Той отметна назад влажната си коса. Изглеждаше по-стар. Тъмните му очи я гледаха с огромна болка.

— Не съм казвал на Тед да те вика, нали? — попита несигурно.

Алкохолът оказваше пагубното си въздействие върху разсъдъка му.

— Не. Но все пак дойдох. Глупчо такъв. — Аманда докосна красивото му лице и го погледна с обожание. — Бих дошла и от луната, щом се нуждаеш от мен. Бях ти го казала, не помниш ли?

— Така и направи.

Пръстите й се притиснаха към устните му.

— Съжалявам. Толкова съжалявам.

— Ставаме двама. — Очите му се присвиха. — Плачеш ли?

— Мисля, че да. Малко — призна тя, като изтри леките следи от сълзите си с длан. — Тъжна съм… Толкова си хубав, Джош. Децата ти сигурно биха били също красиви.

Забеляза болката в очите му.

— Пиян съм, Аманда.

— Знам. — Тя му се усмихна и го погали по бузата. — Предполагам, че така ти е по-добре.

— Притъпява болката.

Аманда се наведе и го целуна по очите. Той се вцепени от неочакваната й реакция и, като че ли костите му омекнаха. Изстена тихо. Горещите й устни докосваха гъстите му, тъмни мигли. Тя се усмихваше докато устните й се плъзнаха нагоре по веждите и челото, по скулите и правия му нос. Минаха по издадената му брадичка и опариха широката му, чувствена уста.

Джош замръзна, като прие милувките й с някакво страхопочитание. Затвори очи и въздъхна, давайки й пълна свобода да го докосва, където пожелаеше. Аманда се притисна по-близо до него и го целуна внимателно и нежно. Но устните му останаха здраво прилепнали.

— Колко си свенлив! — прошепна тя. — Няма ли да ми дадеш да те целуна истински. Няма да забременееш от една страстна целувка.

Почти веднага осъзна грешката си. Очите му запламтяха като буйни огньове. Ръцете му я сграбчиха през талията и се опитаха да я отблъснат.

— Недей — заумолява го Аманда. — Съжалявам. Не се опитвам да се шегувам с това. Но не можеш да очакваш хората да не споменават думата „бременност“ в твое присъствие до края на живота ти.

Челюстите му се свиха, но той престана да я отблъсква.

— Не съм дете — процеди. — Престани да се отнасяш с мен като с бебе.

— Никога не съм го правила. И няма да го направя. Джош, наистина ли мислиш, че способността на един мъж да оплоди една жена, е единственият критерий за неговата мъжественост?

— Съвсем не е без значение.

— Има много по-важни неща, като нежност, съчувствие, интелигентност, сила. Ти ги притежаваш всичките.

Той си пое дълбоко дъх.

— Аз съм стерилен.

— Да. Но не си импотентен.

Джош се засмя. Горчиво и студено.

— Смяташ ли, че би трябвало да благодаря на Бог за това?

— Повечето от нещата, които стават, имат някаква причина, дори да не знаем каква е тя. Съжалявам, че не можеш да бъдеш баща, Джош, но това със сигурност не те прави по-малко мъжествен в очите ми.

— Нима нямаш предразсъдъци? — замислено попита той, вперил жадно очи в нея. — Няма да имаш нищо против, ако загубя крак или ръка, или дори съм осакатен. Би ме обичала, дори ако изведнъж погрознея.

Аманда се усмихна.

— Бих те обичала, дори да бе грозен и сакат. Любовта не се променя, нито се изхабява. Не, ако наистина е била истинска.

— А твоята истинска ли е?

Тя се поколеба. Но само за няколко секунди. Нежните й очи потърсиха неговите. Погледът й говореше много повече от думите, които Джош очакваше.

— Страхувам се, че е така.