Елизабет Гейдж
Пясъчен часовник (6)

Пета глава

Пролетен ден е. Слънцето свети ярко и топло, хвърля пайети светлина върху младите листа, по обратната страна, на които проблясват неизсъхнали капки роса. Въздухът е свеж, а небето — тъмносиньо. Нищо в атмосферата не подсказва, че днешният ден ще мине под знака на толкова тъжно събитие. От този миг нататък ще свързвам всеки хубав слънчев ден със смъртта.

Двете с Лили присъстваме на погребението на Питър Грейсиън, момче от нашето училище, починало след близо едногодишна битка с левкемията. Все още сме твърде малки и свързваме смъртта само с отсъствието на някакви далечни роднини. Включително и моят баща, който бе починал, преди изобщо да го познавам. Но с Питър нещата са съвсем други. Смъртта на наш съученик ни изправя лице в лице с факта, че човешко същество, което е било част от всекидневието ни, е могло да бъде пометено от лицето на земята.

На погребението сме със семействата си. Познавам всички, с изключение на едно момче, което слиза от една лимузина с майка си и по време на службата седи отделно. Често поглеждам към него, защото тъжните му очи напълно подхождат на случая. Облечено е в излят по него тъмен костюм с жилетка, толкова тъмен, сякаш е ушит специално за случая. Майка му също е в черно с воалетка, която ми пречи да видя ясно лицето й. Забелязвам, че почти всички се извръщат да ги огледат, ала не си задавам въпрос за причината.

След погребението хората се събират в дома на починалото момче. Там има още две деца — момичета, които очевидно вече са доста раздразнени от вниманието, което им се обръща. Неочаквано виждам, че съм седнала до онова момче с костюма и започвам да мъча мозъка си да измисля какво да го попитам; в този миг зад нас се чува съскащ шепот:

— Елате с мен!

Обръщам се и виждам лицето на Лили, почти залепено за нашите, а ръцете й се опират на раменете на всеки от нас. В първия миг се колебаем дали да я последваме, но тя не е от хората, на които лесно можеш да откажеш. Няколко минути по-късно седим на стъпалата пред къщата, облени от пролетното слънце.

— Как се казваш? — пита Лили момчето.

— Джордан. Джордан Брейди.

— Здрасти Джордан.

— Здрасти.

Тя сочи към мен.

— Това е Кейт. Приятелка ми е. Защо не ходиш в нашето училище?

— Не зная — момчето е видимо смутено.

— А къде учиш?

— В Олъндейл.

— И как стигаш до училище? Имате ли автобус?

Джордан поклаща глава. Очевидно не иска да отговори. Едва по-късно ми идва на ум, че същият този шофьор вероятно го откарва до Олъндейл и той се притеснява от това.

— Какво ще правим сега? — питам аз. Безпокоя се да не ни накажат, ако открият, че сме напуснали толкова тържествено събиране.

— Само ще обиколим квартала — заявява Лили. — Никой няма да разбере. Хайде!

Тръгваме по тротоара, Лили е напред. По-висока е от мен, аз стърча над главата на Джордан. Приятелката ми има спокойна широка крачка и ни е малко трудно да я догонваме. Щом завиваме зад ъгъла, тя започва да подскача. Опитвам се да й подражавам, ала нещо не съм много ентусиазирана.

— Кейт е сирак — обръща се неочаквано Лили към Джордан. — Няма нито майка, нито баща.

Малко съм смутена, че толкова интимна информация се съобщава на непознат, но усещам, че тя го прави, за да накара Джордан да се отпусне. Виждаме малка градина с въртележка и пързалка и множество катерушки.

— Хайде — нарежда Лили. — Отиваме.

Пързаляме се един след друг, после Лили бута мен и Джордан на въртележката. През цялото време тя не млъква.

— Имам двама братя и две сестри. Най-големият ми брат е Карл и има химическа лаборатория. Ще ми позволи да му помагам при един експеримент. Мразя сестра ми Ингрид, много е грозна.

Не минава много и Лили нарежда:

— Кейт, разкажи на Джордан за леля ти.

— Няма много за разказване — заглеждам се в тъжните очи на стъписаното момче. — По цял ден чете Библията. Нямаме и телевизор.

— Я по-добре разкажи за майка ти — предлага му Лили, която видимо се е отегчила от разказа за леля ми.

— Много е добра — спокойно брани Джордан майка си. — Ще ме научи да яздя.

Лили ни бута с такава скорост, че всеки миг ще ми прилошее.

— Може ли да дойдем у вас някой ден? — пита Лили.

— Да — отвръща момчето.

— Хайде да си ходим — неочаквано изтърсва тя.

Буквално се претъркулваме от въртележката, защото не изчакваме да спре достатъчно й да слезем. Преди да съм дошла на себе си от въртенето, напускаме парка от изхода, противоположен на този, през който дойдохме. Озоваваме се на малка китна улица с множество ниски къщи. Никога не съм идвала тук преди.

Лили бъбри за по-малкия си брат и другата си сестра, разказва как им сменяла памперсите и как ги учила да четат. Говори за работата на баща си и за плановете на семейството да отидат през лятото с палатки в Канада. На пръв поглед се държи като разглезено малко момиче, ала в нейното споделяне на толкова много информация за живота си аз усещам нещо като подарък към нашия спътник. Едва по-късно ще ми дойде на ум, че може би тя е била много по-наясно от мен колко трудно е положението му в обществото. Дърдорейки, Лили му показва, че няма тайни от него и е напълно свободна, за да му бъде приятелка.

Вероятно от много говорене се е разсеяла, защото когато се опитваме да намерим обратния път към дома на починалото момче, се загубваме. Ние с Джордан доста се притесняваме, но Лили продължава да ни води уверено напред, спира от време на време край ъглите, чете имената на улиците, оглежда се и по нищо не личи да е разтревожена.

Когато пресичаме моравата пред една от сглобяемите къщички, внезапно пред нас изниква грамадно куче, което ни подгонва с яростен лай. Тичаме, колкото ни държат краката, и, макар вече далеч, продължаваме да чуваме лая на кучето. Двамата с Джордан се споглеждаме, после обръщаме очи към Лили. Малко е бледна, но се смее.

— Ама че глупаво куче! — възкликва тя. — Да не би да не е виждало деца преди?

Най-сетне съзираме струпани кашони недалеч от един светофар. Лили ни повежда и влиза смело в малък магазин за хранителни стоки. Зад тезгяха стои мъж с огромни мустаци.

— Извинете, господине — започва Лили, — загубихме се. Тръгнахме от дома на господин и госпожа Грейсиън, ала не можем да намерим обратния път.

— Знаете ли името на улицата, на която живеят? — пита мъжът над тезгяха.

Лили поглежда към мен и Джордан. И двамата клатим глави.

— Не, господине — обръща се тя към мъжа.

— Добре, да погледнем в указателя — той изважда малка книга и след колеблив поглед към нас намира номера. — Живеят на „Гранд вю“. Как успяхте да стигнете чак дотук?

По своя инициатива мъжът вдига телефона и се обажда у семейство Грейсиън. Разговаря с някого, който обещава майката на Лили да дойде да ни прибере. След петнадесет минути госпожа Франс наистина се появява със стария си седан и ни маха от прозореца.

— Какво стана? — пита тя. Опитва се да прикрие тревогата си зад дружелюбна усмивка към мен и Джордан.

— Тръгнахме да се поразходим, а се загубихме — обяснява Лили, без да се извини дори. — Мамо, това е Джордан Брейди.

— Да, познавам Джордан — казва госпожа Франс за наша изненада. — Майка ти е доста разтревожена — додава тя към момчето. — Най-добре да се прибираме.

— Едно куче ни подгони — подхваща Лили, без никой да я пита, щом колата се отделя от бордюра.

— Случват се такива неща — свива леко рамене госпожа Франс.

Ние тримата седим на задната седалка. Поглеждам своите спътници. Джордан е тих и спретнат в малкия си черен костюм. Моята рокля е изпомачкана и на един от белите ми чорапи са се пуснали бримки. За моя изненада Лили има доста смачкан вид също — косата й е разчорлена, чорапът й е скъсан, обувките — олющени, а ръцете й са ожулени. Не разбирам как се е получило всичко това. Видях я само да се пуска няколко пъти по пързалката и да ни върти на въртележката.

— Мамо? — пита тя.

— Да, скъпа.

— Може ли да отидем някой път у Джордан, ако майка му ни покани?

— Стига тя да ви покани, не виждам защо да не отидете.

Когато сме вече пред къщата на Грейсиън, виждаме госпожа Брейди да чака отвън. Лицето й зад воалетката изглежда много разстроено и нещо в позата на тялото й подсказва колко е крехка. Протяга ръце и сграбчва Джордан в прегръдките си.

— Ако знаеш колко се изплаших за теб! — възкликва тя през сълзи.

— Слава Богу, нищо не се е случило — обажда се майката на Лили, като слага ръка върху рамото на майката на Джордан. — Тръгнали да се поразтъпчат и, без да се усетят, се загубили.

Има нещо неочаквано близко в начина, по който госпожа Франс придържа другата жена, като че крехката фигура на госпожа Брейди й е добре позната. За пореден път си давам сметка колко си приличат Лили и майка й. И госпожа Франс успява да омаловажи изчезването ни, както Лили пък омаловажи факта, че се загубихме и че ни гони онова зло куче.

— Е, всичко е добре, щом свършва добре — заключава госпожа Франс. — Елизабет, ще ти се обадя.

— Навежда се и стисва малката ръка на Джордан.

— Надявам се, че добре ще се грижиш за майка си.

Докато шофьорът на Брейди държи вратата на колата отворена и Джордан помага на майка си да влезе вътре, малкото момче добива израза на дребничък доктор, който придружава инвалид. С интуицията си на момиче схващам, че опасностите, с които се срещнахме по време на разходката, са нищо в сравнение със страданието, което съпътства всекидневието на госпожа Брейди.

Преди вратата да се затвори чувам как той я пита:

— Мамо, може ли Лили и Кейт да дойдат да си играем някой ден?

Така приключи погребението на Питър Грейсиън. Смъртта на едно момче, което почти не познавах, завърши с това, че в живота ми влезе друго момче, което щеше да изиграе решителна роля за самото ми съществувание. И всичко това само защото Лили ни измъкна от церемонията, за да ни въвлече в ново приключение — приключението на нашата тройка. Лили беше тази, която ни избра. Никога няма да го забравя.

 

 

Сватбата на Лили и Роб мина гладко. Когато те се върнаха от медния си месец на Хаваи, аз вече бях в Ню Йорк. По-късно научих, че след първия си семестър в университета Лили забременяла и напуснала. Смяташе да посещава местния общински колеж и да се дипломира по-късно, може би като приключи с раждането на деца.

Не ми оставаше много време да мисля за нея през следващите няколко години. Успоредно с образованието ми по журналистика навлизах в живота на Ню Йорк и опознавах мъжете.

Като момиче, израснало в дълбоката провинция, за мен Ню Йорк бе зашеметяващ. Стъписвах се от лудешкото движение в този град, както и от хладнокръвието, с което нюйоркчани си пробиваха пътя по претъпканите улици, устремени към своето неизвестно за никого място, което ги очакваше. Това бяха забързани хора. Контрастът с онези, с които бях свикнала, беше поразителен — хората, които познавах, седяха и чакаха нещо да им се случи.

Ала животът ми на сирак ме бе снабдил с навиците на самотник, така типични за обитателите на големия град, където всеки се грижи за себе си и не очаква помощ или утеха от заобикалящите. Приемах изолацията на градския жител като естествено състояние. Бързах в ежедневните си задължения, бях дружелюбна с хората по силата на своите ангажименти, и слушах себе си. Винаги съм била мечтателка и сега само укрепих стената около вътрешния си живот, укрепих стойката на раменете си и бързах по тротоарите на Ню Йорк, без да им позволявам да докосват нещо повече от мен, освен подметките на обувките ми.

Това отношение към живота и заобикалящата ме действителност се оказа извънредно полезно по време на следването ми. Когато взех дипломата си, бях изпълнена със съмнения за способността ми да вляза в съревнование с пренаселения свят от журналисти в този град. Тъй като се колебаех какво да предприема, подадох молби за работа в не толкова известни издания. И тогава един от моите преподаватели ме препоръча за едно място в тукашно списание. Неочаквано за мен се намери и чудесно апартаментче на Седемдесет и втора улица и ето как се обзаведох с жилище и работа в Ню Йорк.

По това време вече излизах с доста мъже. Отминала бях периода на пъпките и може да се каже, че бях нормално привлекателно момиче с червеникава къдрава коса и рой лунички по белите страни. Занимавах се със спорт вечер пред телевизора в жилището си, но във форма ме поддържаше по-скоро постоянното тичане, свързано с работата ми. Да преследваш този или онзи с бележник и писалка се оказа много по-сигурен начин да поддържаш фигурата си, макар нервите ти да се опъват до крайност.

Млади мъже непрестанно се интересуваха от мен, макар и да не ми бе ясно защо. Дали това не се дължеше на бързото ми приспособяване към Ню Йорк и съответно придобитата от мен известна изтънченост, съчетани с провинциалния ми темперамент? Или благоразумието ми, което изглеждаше малко странно за една нюйоркчанка и ми придаваше леко замислен вид? А може би това бе чувството ми за хумор, което при създадените обстоятелства бе станало най-сигурното ми оръжие срещу самотата нощем?

Така и не разбрах истинската причина. Ала покани за срещи никога не ми липсваха. Посещения на театър имаше толкова, колкото исках, същото се отнасяше и за балета или концертите на филхармонията, а и на множество ресторанти. В края на краищата, Ню Йорк направи място и за мен.

И тогава един хубав ден пред бюрото ми застана един невъзможно красив мъж, сторил ми се познат, който с напълно сериозно изражение попита:

— Вие ли сте жената, за която ми говориха?

— Какво имате предвид?

— Онази, която идва от дълбоката провинция?

Извисил се над мен, той ме оглеждаше одобрително.

— В известен смисъл — да. Родена съм в едно малко градче далеч оттук и съм живяла в още няколко подобни.

— Аз, в известен смисъл, също съм от провинцията — рече мъжът. — На хиляди километри — никаква цивилизация.

— Така ли? И къде е това?

— Куинс — отвърна той. Едва тогава долових акцента.

— Питам като имигрант — имигранта. Ще обядвате ли с мен? Убеден съм, че има много общо между нас.

Името му беше Брет и работеше като редактор в конкурентно издание. Беше завършил журналистика в Колумбийския университет, но имаше амбиции да се занимава с издателска работа. Излезе прав, че имаме нещо общо. Както се оказа на този наш пръв обяд, ние двамата като че ли познавахме почти всички, които работеха по това време в списанията, вестниците и рекламата.

Брет искрено се радваше на положението ми на „новопокръстена“ в Ню Йорк. До гуша му беше дошло от момичета, чието поведение си приличаше, и моят сдържан характер му допадаше.

Човек трудно можеше да устои на този красавец, висок близо метър и осемдесет, с гладка кестенява коса и кафяви нежни очи. Жените се обръщаха след него, докато вървяхме по улицата или влизахме в ресторант. Понякога работеше като манекен и ми беше забавно да изрязвам материали от вестниците, в които показваха негови снимки.

Загубих девствеността си с Брет, макар че той не го забеляза, предполагам, поради моето нежелание да го покажа. Не мога да обясня защо толкова време бях останала девствена. Имах достатъчно възможности преди него. Ала някак си с другите мъже имах чувството, че давам нещо, преди да му е дошло времето. По времето, когато се появи Брет, нетърпението ми надделя и ми помогна да преодолея вътрешните си задръжки. За да оцелея, трябваше да стана жена.

След като ледът се разтопи между нас, започнахме да се срещаме често и накрая заживяхме заедно. Странно съчетание от взаимно съчувствие и самота ни караха да бъдем заедно. Брет осигуряваше оптимизма, а аз готвенето, а за освежителните прояви на чувство за хумор се редувахме. Чувствахме се добре заедно. Най-вероятно с това и щяхме да си останем, но предпочитах да не мисля за това. Вече имах свой мъж, не се налагаше да стоя повече сама. В Ню Йорк това никак не е малко.

Междувременно се чувахме с Лили. Те двамата с Роб имаха вече две деца, две момичета. Заминах при тях, за да помогна след раждането на Сузи, ала след не повече от седмица си тръгнах, тъй като се убедих, че Ингрид се справя чудесно е всичко. Когато Бет се роди, бях в командировка и се обадих по телефона на Лили, за да й честитя.

Благодарение на заем, получен от бащата на Роб, домът на семейство Франс остана техен. Лили, като всяка жена от малко градче, се отбиваше поне веднъж дневно при техните. Тя все още се чувстваше отговорна за укрепването на собственото си семейство и Роб проявяваше разбиране, още повече, че връзките им с неговото семейство не бяха много лесни.

Роб, Лили и момичетата живееха в нова къща, която Роб построи в източната част на града. Не беше нещо особено, но затова пък имаше пет спални и от пръв поглед бе ясно, че Роб няма намерение да остане само с две деца. На тавана за Лили имаше нещо като ателие, в което тя работеше — рисуваше или ваеше, в миговете, които успяваше да откъсне от останалите си ангажименти.

Напоследък много по-често говорехме с Лили по телефона. Както обикновено, тя звучеше по типичния за нея забавен и уверен начин. И тъй като главоболията на майчинството я бяха обсебили, Лили естествено бе много по-напрегната. Често се случваше да ме помоли да почакам, след което се провикваше към някое от децата: „Веднага престани!“ или „Казах ти да оставиш това!“ Тя ги обожаваше. Когато ги виждах заедно, неизменно ме пробождаше тъжна завист. Тя притежаваше всички умения на майка. В нея имаше топлота, увереност, наситена с обич взискателност, чувство за хумор.

Виждах, че това ще е великото й призвание и постижение; всеки път, когато чуех „Леля Кейт“, изпитвах известно неудобство. Край Лили ми беше трудно да се чувствам напълно жена. Пръстите й често бяха оцветени от приготвянето на храна, косата — на конска опашка, за да не й пречи, очите — изморени от непрекъснатото следене на две подвижни хлапета — всичко това страшно женствено. Докато аз, с безупречния си костюм, грима и коса, подстригана като за типична журналистка, приличах на бездушен манекен край нея.

Колкото и странно да звучи, тя вече не беше така нетърпелива към моята мудност, както когато бяхме в училище. Сега, прегърнала някое от момиченцата си, Лили често си спомняше нашето минало и продължителните разговори, с които запълвахме следобедите си.

— Спомняш ли си как ходехме да се къпем голи във Фишърс понд? — питаше ме Лили.

— Да, разбира се — смеех се аз. — Винаги, когато влизам под душа, се сещам. Истинско чудо е, че никога не настинахме.

Или пък:

— Кейт, ами когато задигнахме колата на татко от гаража и изминахме целия път до Хънтсвил?

Естествено, че си спомнях. Единственото, което не спираше да ме изненадва, бе, че тя можеше да изрови от паметта си нашите детски приключения.

С най-голямо удоволствие бих ги преговаряла с нея, ала щом очите й се спираха на някое от децата, замечтаният копнеж от тях изчезваше. Очевидно можеше да отдели на преживяните щастливи мигове само минута или две, след което настоящето тутакси привличаше вниманието й. И въпреки всичко чувствах, че в мое лице Лили виждаше онази връзка с миналото, която бе важна за нея. Тя разчиташе на мен да поддържам огъня жив.

Един ден часовникът рязко обърна своя ход и старата Лили се появи с целия си блясък. Бяхме в кухнята и тя се бореше с някаква обелка, която бе запушила канала на мивката. Тънките й дълги пръсти бяха достатъчно гъвкави, за да се промушат и в най-тесните цепнатини като мотор на кола или шевна машина.

Докато Лили се бореше с канала, необикновено голям паяк премина по повърхността на плота. Момичетата се разпищяха, а Роб се извърна, за да вземе хартиена салфетка и да го убие. В това време, подплашено от суетнята, насекомото вече стремително приближаваше някаква цепнатина, където всеки миг щеше да се скрие. Докато Роб се колебаеше как да посегне, Лили му извика:

— Хвани го, бъзльо!

Само с едно-единствено движение на ръката, до преди миг стояла в умивалника, тя настигна и смачка паяка между пръстите си.

— Пфу! — изсумтя Лили с погнуса, докато изтръскваше насекомото в кофата за боклук. Застинал с вече ненужната салфетка в ръка, Роб я гледаше изумен.

— Извинявай, разсеях се — промълви само той.

Не бях изненадана толкова от нейната грубост към съпруга й, колкото от факта, че старата Лили, която така добре познавах — хладнокръвна, безстрашна, с мръсни ръце, напред във всичко и нетърпелива към онези, които не успяват да я настигнат, отново се бе появила на бял свят. Тъкмо тази Лили ми липсваше толкова много. За части от секундата, като искра от фойерверк, тя прелетя край нас и изчезна, скривайки се отново в тихата жена, заместила предишното момиче. Успокояваше ме единствено мисълта, че истинската й същност не бе загинала.

Приятелството ни издържа изпитанията на новите обстоятелства благодарение на връзката ни с миналото. На моя хладилник висяха рисунки с пръсти на децата на Лили, изпращах им подаръци за рождените дни, а те ми изпращаха благодарствени писма с разкривени букви. Говорех с тях по телефона, майка им ми изпращаше техни снимки. Някъде дълбоко скрита обаче, под преживяното във времето и под новата й обвивка, оставаше и моята Лили. Моята друга половина, свидетелят на моя живот, моята тайна близначка.

Тя никога не дойде в Ню Йорк, но винаги, когато намирах време, си отивах „у дома“. Тези пътувания ми създаваха илюзията, че имам „корени“ (нещо, с което никой нюйоркчанин не може да се похвали), създаваха ми усещане за посока. А като „леля Кейт“ все още бях член на някакво семейство. Като приятелка на Лили — все още най-добрата — имах усещане за идентичност. Очевидно всичко, което се бе случило в Ню Йорк, включително и Брет, не ме даваше това.

 

 

Годините минаваха, без да си давам труд дори да ги броя. Една вечер телефонът у дома иззвъня и чух глас, който ми бе трудно да позная в първия миг.

— Кейт? Обажда се твоят… Обажда се Карл Франс — изтръпнах. Никога не се бе случвало да разговарям с Карл по телефона.

Лили е мъртва, мина ми през ума.

— Извинявай, че ти звъня така късно вечерта, но… — продължи Карл. — Но… Нашата майка почина днес.

Загубих дар слово. Карл ми заобяснява, че Лили била излязла с другите от семейството, за да подготвят погребението. Смъртта на госпожа Франс не беше изненада. Състоянието на сърцето й я бе приковало за леглото през последните няколко години. И въпреки това новината ме завари неподготвена. Приемайки печалния факт, че болестта й е много тежка, бях си изградила илюзията, че краят ще се отложи в необозримото бъдеще. Забранила си бях да мисля, че ще дойде ден, в който тя просто няма да е там. И ето, този ден настъпи. Докато Карл ми говореше, в компютъра ми стоеше недовършено писмо до нея.

Заминах със самолет от Ню Йорк за погребението. Резултатът от загубата вече беше налице в семейството. Господин Франс ми се стори объркан, невярващ. Докато го наблюдавах как разговаря с пастора в тъмния си костюм с черната връзка, ми заприлича на привидение.

— Здравей, Кейт — поздрави ме Ингрид и ме прегърна с плътните си ръце. — Колко мило от твоя страна, че дойде.

— Много ми е тежко — промълвих аз. — Това беше единствената майка, която някога съм имала.

Спомних си думите на госпожа Франс, с които ме посрещаше при всяко мое посещение — „моята блудна дъщеря“. Тя знаеше всичко за Брет и за моята работа. Колко пъти съм виждала как острият й ум претегля онова, което й казвам за поредния избор в живота си. Никога не налагаше неодобрението си, ако е имало такова. Просто искаше да е убедена, че съм използвала всичките си шансове за щастие.

— Зная, скъпа — рече Ингрид. — Ние всички ще изпитваме огромната липса. Тя беше тази, която правеше от нас семейство — Ингрид погледна през рамо към роднините си. — Нямам представа какво ще стане оттук нататък.

Очевидно бе, че госпожа Франс бе всичко в живота на Ингрид, която уверено бе поела пътя си на стара мома, убедена, че никога няма да има свой собствен живот. Искрено се трогнах, когато забелязах как спокойно бе поела грижите на домакиня и се бе заела да погребе жената, на която бе служила с такава вярност и търпение през всичките тези години.

Що се отнася до Карл, на когото отидох да се обадя след това, то той сякаш вече не помнеше, че ми се бе обадил. Стори ми се най-объркан от всички. По-голямата част от живота си бе прекарал в своя „кабинет“ на третия етаж и когато се събирахме да се храним или да си побъбрим, той седеше, здраво стиснал челюсти. Погледът му ми приличаше на човек, който пропада надолу през разчупен лед и се прави, че в това няма нищо необичайно. Не издържах и поглеждах встрани.

Кристин, най-малката, беше там с приятеля си. Поздрави ме с изненадваща топлота, особено като се има предвид факта, че почти не се бяхме виждали през последните няколко години.

— Кейт, искам да се запознаеш с моя приятел — рече тя. — Гари, това е Кейт, слушал си много за нея.

Едно твърде трудно за описание, но усмихнато същество пое дланта ми. Той бе един от многото приятели, които Кристин бе довела у дома след развода си. Бе женена за кратко за едно местно момче от добро семейство, но и двамата бяха започнали да си изневеряват и бракът им просъществува не повече от две години. Сега тя ту се прибираше, ту напускаше града, живееше с различни мъже, които също като нея бяха без корен и без сериозни перспективи пред себе си.

Все още бе хубавичка, макар годините да бяха отнели част от свежестта й. По нищо не личеше какво изпитва от смъртта на майка си. Разпитваше ме за живота в Ню Йорк с хладна съсредоточеност, сякаш обмисляше дали този град не би й дал онзи шанс за брак, който тук все й убягваше.

Никой не бе успял да открие Ерик. Преди години се бе преместил в Калифорния и дори не си бе дал труда да информира някой от семейството за настоящия си адрес.

Роб бе завършил право, ала в крайна сметка се бе съгласил да започне работа при баща си. В момента бе поел цялата юридическа работа около фирмата на Сюъл и в свободното си време се грижеше за финансите на семейство Франс. Държеше се много внимателно с мен, очевидно бе разбрал колко много значи за мен госпожа Франс. Забелязах също, че намери време да поговори с Карл и с господин Франс. Повече от ясно бе, че Роб бе поел ролята на силния мъж в семейството, а Лили — на силната жена.

 

 

Вечерта след погребението Лили дойде в стаята при мен. Щях да пътувам обратно рано на другата сутрин. Наблюдавах я, докато целуваше децата за лека нощ. Видимо си беше същата, само дето бе някак по-притихнала, вероятно заради скръбта, която витаеше наоколо, а и заради очевидния факт, че след смъртта на майка й тя трябваше да дарява близките си с топлината, доброто настроение и куража, така необходими за едно щастливо семейство, когато нещастието го гони по петите, както обикновено става в живота.

Двете бяхме седнали пред бутилка бяло вино и си говорехме. Лили ми се видя изморена. След малко видях, че стиска нещо в ръка.

— Какво е това? — попитах я.

Тя погледна надолу и поседя известно време мълчаливо, сякаш обмисляше отговора на загадка. Сетне ми подаде онова, което държеше в ръка. Оказа се стара, пожълтяла от времето фотография, от онези с твърд картонен гръб.

— Това е снимка на бащата на Джордан — тихо рече Лили. — Намерих я под бельото на мама в кутията й за бижута.

Веднага познах красивото лице на господин Брейди. Разглеждах волевата брадичка, орловия нос и си мислех дали Джордан бе заприличал на баща си. Давах си сметка, че нещо в снимката не бе съвсем наред, но не можех да разбера какво. Затворих очи с надеждата да си спомня какъв беше той всъщност. Отново погледнах снимката и изведнъж осъзнах, че за първи път го виждах без характерната за него усмивка. Лицето му беше сериозно и изражението му бе някак нежно и уязвимо. Образи на майката на Лили изведнъж заиграха пред очите ми като стъкълца на калейдоскоп. Спомних си лицето й, когато е ставало дума за бащата на Джордан, спомних си и дружбата й с госпожа Брейди, продължила толкова много години, лоялността й към тази загубила разсъдъка си жена по време, когато всички я бяха изоставили. Възможно ли бе да е имало нещо тайнствено в живота на моята любима „майка“, което да не зная? Възможно ли бе около всички нас да има нещо, което все още да не мога да проумея?

Бях твърде изморена, за да проследя тази нишка. Отново обърнах очи към Лили, чието лице сега бе изкривено до неузнаваемост от скръб.

— Знаеш ли — подзех аз, — защо двамата с Роб не заминете за малко някъде? Нека Ингрид се погрижи за децата. Или вземете за малко жена. Само за няколко дни. Отидете в някой курорт. Ала останете сами за малко.

— Той има връзка с друга жена.

Едва не попитах „Коя?“, но се спрях навреме.

В очите на Лили имаше някаква тиха непреклонност, каквато не бях виждала до този момент. Едва сега разбрах какво й е струвало да бъде спокойна и ведра през последните няколко дни.

— Знаеш ли коя е?

— Някаква негова колежка — отвърна тя глухо. — Няма значение.

Не зная защо, ала през ума ми мина глупавата мисъл, че поне не е някое старо гадже, което той не е могъл да забрави през време на брака им. Едва тогава осъзнах грубостта на този факт, и то след като забелязах нервността, с която Лили въртеше чашата между пръстите си.

Почувствах, че това наистина беше един от случаите, когато нещастието никога не идва само, но изобщо не бях готова за следваща й реплика.

— Бременна съм отново.

Настъпи мълчание, сякаш тя бе изпълнена с някакво горчиво задоволство, че след подобно разкриване на нейната дилема не можеше да се каже нищо повече.

Дълго време не можех да продумам. Знаех, че лицето ми гори, ала Лили изобщо не гледаше към мен.

— Той знае ли? — попитах.

Тя отметна само глава в жест, който можеше да значи всичко — и „да“, и „не“, и „не ме интересува“.

— Ще го задържиш ли? — позволих си да попитам.

Лили кимна. Видя ми се поне външно спокойно, но и очевидно взела решение. Имах усещането, че животът й тече по неин избор и няма да позволи на външни фактори, дори такъв като изневярата на съпруга й, да й попречи да го изпълни както го вижда.

— Лили…

Тя леко поклати глава, след което вдигна очи към мен. Бяха пълни със сълзи.

— О, Кейт, мама е мъртва.

Сълзите се застичаха по бузите й. Лили дори не понечи да ги изтрие. Не помня да съм я виждала така отчаяна.

Взех чашата за вино от пръстите й и я прегърнах. Тя вдигна крака и полегна на леглото, така че главата й се опря в скута ми.

Дълго време се опитвах да измисля нещо, ала накрая се отказах. Онова, което произнесоха устните ми, не бяха думи, а песен.

„Врабченце малко, вече е септември,

не можеш да останеш, идва зима зла…“

Това бе приспивната песен, която госпожа Франс обичаше да пее, когато идваше да ме целуне за лека нощ. Песента беше тъжна, но майката на Лили успяваше да внесе някаква усмивка в гласа си. Пеех тихичко, оставила се на спомените, които песента извика в съзнанието ми, и милвах косата на приятелката си, така, както нейната майка бе милвала моята. Усещах как годините изчезват като листове хартия, понесени от вятъра, а топлината на стария дом проникваше в мен през гласа и пръстите ми.

От гърдите на Лили се откърти ридание.

— Поплачи си, скъпа — промълвих. — Тук никой няма да те чуе. Поплачи.

Тя плака дълго, държах я, докато не усетих как полека се унася в сън. Помислих си колко малко ли е спала през последните дни, с толкова много грижи и за децата, и за гостите, без кой знае каква помощ от страна на близките. Почувствах и как моето собствено самотно минало отвръща на нейната болка — белег след белег, удар на сърцето след удар; за първи път си давах сметка през какво минава моята приятелка.

След време Лили се изправи с въздишка и каза, че трябва да си ляга. Преди да излезе от стаята, се обърна и ме прегърна дълго и уморено, отпуснала за малко глава на рамото ми.

— Ти си единствената, която ме познаваше — промълви тя.

Приготвях се да си лягам, преглъщайки собствените си сълзи, когато забелязах снимката на бащата на Джордан на тоалетката. Взех я, за да я погледна отново. Под нея напипах смачкан лист хартия. Вероятно Лили го беше донесла със снимката.

Беше телеграма. Сгъвката скриваше основната част от съобщението, но ясно прочетох последните няколко думи.

„… за мен също беше майка. Никога няма да забравя нейното…“

Разгърнах листа, за да видя името на подателя. Отворих широко очи, макар да не бях напълно изненадана.

Телеграмата бе от Джордан Брейди.