Елизабет Гейдж
Пясъчен часовник (1)

Пролог

Някои обещания се дават, не за да бъдат спазени. Те носят заряда на мимолетен порив, на спонтанно породено доверие. Носят бремето на чувствата, тъкмо защото са белязани от времето да бъдат преходни, подобно на алено петно, гравирано в облак от последните лъчи на вече скритото зад хоризонта слънце. След години ги забравяме, защото времето ни принуждава да го сторим. А спомним ли си ги, което рядко се случва, то тогава се изпълваме по-скоро с копнеж, отколкото с разочарование. Поглеждаме към тях със снизхождение, като към приумица на някакъв по-млад вариант на самите нас.

Това е една история на обещание, което не биваше да се изпълни, но беше спазено, и на необичайните последствия от това.

Ето защо може би трябва да започна от края. Това беше денят, в който погребахме най-добрата ми приятелка. Бях се върнала в града на моята младост, за да се простя с нея. Тя беше твърде млада, за да умре и ми се струваше, че смъртта й доведе до край, на какъвто тайно се бях надявала за себе си.

По време на церемонията и на самото погребение не изпитвах нищо. Усещането ми за загуба, което ме бе изпълнило, сякаш увеличаваше празнотата. Вероятно причината бе в това, че бяхме твърде близки. Никой не ме познаваше така добре, както Лили. Тя беше първият човек, на когото се доверих, и човекът, с когото се отъждествявах най-пълно. Упоритият й отказ да позволи на живота да я победи винаги ми е служил за вдъхновение, защото бях убедена, че съм по-плаха от нея в търсенето на щастие. По някакъв начин вероятно се боях да почувствам тази загуба, защото допуснех ли го, положително щях да я последвам в земята.

Изказах съболезнованията си на останалите членове от нейното семейство и на многото приятели, които бяха дошли да я изпратят. Простих се сърдечно с онези, които ме помнеха, събрах малкото багаж, който носех със себе си, и се качих в колата, за да си тръгвам.

Трябваше да посетя и други гробове — Лили не беше първият близък човек, когото губех в този живот — и положих известно усилие, за да ги навестя. Поех безцелно по старите пътища, спирах от време на време, за да огледам познатите места, отказали да се поддадат на промените на времето и все още изглеждащи така, както ги помнех от детството си. Видях училището и парка, където играехме на дама и скачахме на въже, спрях за миг и пред сладкарницата, в която се отбивахме да пием млечен шейк и да си бъбрим за момчета.

Не излизах от колата. Старите места оставаха зад прозореца, плъзваха се покрай мен, без да ме докосват. Изпълваше ме усещането, че се прощавам, защото бях убедена, че никога повече няма да се върна тук. Не изпитвах никаква тъга. Бях прекалено изцедена, за да се натъжа. Най-хубавото нещо на миналото е, казах си малко самодоволно, че вече е зад гърба ти.

Следобедът постепенно се стопи и когато погледнах часовника си, си дадох сметка, че бе време да се отправям към пътя, който щеше да ме изведе на магистралата, за да поема към вкъщи. Ала все нещо ме задържаше. Обикалях с колата, докато се спусна сумрак — минавах покрай алеите, където карах колело или се бях разхождала; върнах се и на мястото, където двете с Лили бяхме най-близки приятелки.

Това бе къща с изглед към океана, заобиколена като с венец от огромно игрище за голф. Тук всичко беше чувствително променено. Докато бяхме деца, мястото бе обрасло с треви и храсталаци и никой не го поддържаше. А сега грижливи ръце се бяха постарали да възвърнат първоначалния му блясък, с който вероятно се е отличавало още преди да се родим. Имах усещането, че тук бяха направили археологически разкрития, отделящи ме от собственото ми минало още по-категорично, отколкото изминалото време.

Паркирах колата и поех покрай къщата към игрището за голф. Стъпвах по изчистените пътеки и безупречни морави, а край мен приглушеният шум на пръскачките се смесваше с песента на щурците и ленивото квакане на самотна жаба.

Застанах на пътеката, която навремето бе любимо наше място. Изгледът към океана беше вълшебен и приседнах на тревата, за да му се насладя. Луната плахо се надигаше на изток. Лъчите й се плъзгаха по водната повърхност и отдалеч вълните напомняха стъпала към хоризонта.

Виждала бях това място, обагрено с цветовете на всички сезони на годината, с цветовете на променящите се в самата мен усещания за нещата, които неизбежно те съпътстват, докато растеш и постепенно навлизаш в света на възрастните. Луната насреща се издигаше над вълните също като преди, но в съзнанието ми, в зависимост от промените, настъпили в мен, всеки път се разкриваха различни загадки и различни истини.

Дадох си сметка, че това място бе играло важна, дори централна роля в моя живот. Всичко значимо за мен се бе случило именно тук или поне бе замислено тук, или именно тук е било взето решение за коренна промяна. Тук се родиха най-сериозните ми надежди, тук бяха преживени най-големите ми радости и скърби.

Това място бе станало свидетел на дадените обещания — пред хората, които обичах, и пред самата себе си.

Не исках да позволя спомените да се превърнат в скръб. С безпристрастието на изследовател се наслаждавах на случилите се преобразования и на ролята на Лили в тях. Казах си, че ако искам да се сбогувам с миналото си, с всичките си надежди и копнения, трябва да го направя именно на това място.

Обърнах се към сградата, покрай която неизбежно трябваше да мина, ако исках да си вървя. Не бях направила и крачка, когато луната освети един от тъмните прозорци, сякаш за да ме задържи. Гласът на Лили, който не бях допуснала да чуя днес на гробището, прозвуча в съзнанието ми за първи път този ден.

Позволи си поне да си спомниш, каза тя. Дължиш ми го.

Поколебах се. Права беше. Така поне щях да се простя с нея. Изпълващата ме празнота бе единственото нещо, което стоеше като преграда между мен и отчаянието, способно да разруши и малкото, което бях запазила в душата си.

— Искаш прекалено много от мен — промърморих тихо в сумрака. — Дадох ти всичко, което имах, докато беше жива. Вярвах ти, следвах те във всичко, дори ти прощавах, когато го искаше от мен. Нима не е достатъчно?

Спомни си! Гласът бе тих и настойчив.

Въпреки всичко можех да се направя, че не съм чула призива, ако един друг глас от миналото не се беше присъединил.

Нека тази нощ трае вечно, продължаваше гласът на Лили и този път той ми прозвуча точно така, както когато тя беше малко момиче. Погледнах към мястото на пътеката, където бях чула тези слова за първи път. Цялата треперех.

Поискаш ли нещо достатъчно силно, то непременно ще се сбъдне. Това бе друг глас, който не желаех да слушам. Ала той бе страшно категоричен.

Тогава ще бъдем завинаги заедно. Тези думи принадлежаха на самата мен, наситени с младежка убеденост и копнеж, чието въздействие бе подсилено от факта, че толкова дълго време бяха останали зарити дълбоко в съзнанието ми.

Сълзите, които бях потискала упорито през целия този ден, сега избликнаха неудържимо. Луната бързо се скри, потопена в тях. Не биваше да идвам, помислих си. Време е да вървя.

— Не мога, Лили — промълвих. — Твърде късно е вече. Всичко е свършено. Няма смисъл.

Късно е да се отказваш, не спираше гласът. Ти вече си спомняш.

Дълбока въздишка се откърти от гърдите ми и аз обърнах поглед към океана. Двойка закъснели птици бързаха да се приберат на брега и припряно си подвикваха една на друга; а може би искаха да кажат нещо на трета, която ги следваше по посока на близките дървета.

Предадох се. Давах си сметка, че ако миналото е нещо, което не можем да върнем, то същевременно е и нещо, от което не можем да избягаме. Самата ни същност е зачената в него. Старите пътища продължават да носят отпечатъците на нашите стъпки, които се опитват да ни отведат далеч. В най-дълбокото ни отчаяние долавяме шепота на старите си надежди. Лили беше права, разбира се, че се бях предала още в мига, когато се бях насочила към това място.

— Е добре — въздъхнах. Обърнах се обратно и се отпуснах на студената трева. Луната светеше над мен с вече изчистена светлина, а отвъд моравата океанът шушнеше тихо.

Поех дълбоко прохладния въздух и, изтривайки сълзите, които със сигурност нямаше да са последните, започнах да си спомням.