Елизабет Гейдж
Пясъчен часовник (10)

Девета глава

Джордан пренесе малко свои вещи в малкото ми жилище на Стейтън айлънд и двамата ходехме заедно на работа сутрин. Бързахме да се приберем у дома, за да бъдем с Ник. Случваше се по пътя обратно да попаднем на един и същ ферибот, но в повечето случаи, когато си влизах у дома, Джордан беше вече там, а Сара ме чакаше, за да разменим няколко думи.

Бяхме странно трио. Ник бе дете на самотен родител, Джордан бе сирак като мен. Събрала ни бе случайността… По-скоро една мечта. Ала като се позамисли човек, не може да не направи логичното заключение, че имахме всички основания да се чувстваме семейство. Липсваше ни само брачно свидетелство, което да ни направи семейство по общоприетите стандарти.

Позволих си да приема тази странна ситуация, да приема този необикновен каприз на съдбата. Признавам, че се чувствах добре. През целия си живот бях стояла твърдо на двата си крака. Пропадането бе нещо, което досега ми се беше разминало, но нямах нищо против да го опитам и го приех с настървение.

Преди Ник да тръгне на училище през есента, Джордан ни намери ново жилище в Сентръл парк Уест. Беше просторно и тихо, а в сградата живееха и други деца, с които Ник можеше да си играе. Ходехме всеки ден в парка. Джордан ни намираше там. Обичах да ги наблюдавам как се разхождат сред обагрените вече в есенни цветове дървета, хванати за ръце. Физически те много си приличаха. Ник бе тъничък и строен и много приличаше на баща си на неговите години. Като порасне, вероятно ще бъде висок като Джордан. Тайно се гордеех при мисълта за това.

Често, когато се прибирах от работа, заварвах Джордан да играе вече с Ник.

— Виж кой си е дошъл — обичаше да казва той на момченцето и то вдигаше личице от играчките.

Не знам защо в съзнанието ми е останало, че са прекарвали повечето време на пода, или в дневната, или в стаята на Ник. Понякога Джордан наблюдаваше как Ник рисува, друг път му помагаше да построи нещо или измисляха сложни военни действия и драма за колекцията на Ник от малки рицари и дами, каубои и войници. Твърде разнородната група биваше включена изцяло в епична сага, в която неизменно присъстваше един крал, кралица и, разбира се, Лошия човек.

— Хайде, ела при нас — канеше ме Джордан. — Играта тъкмо започна да става интересна — сетне се обръщаше към сина ми с думите: — Няма да можем да я завършим без нея, нали?

Ник кимаше енергично.

За страничния наблюдател можеше да изглежда, че Джордан се наслаждава чрез сина си на второ детство, ала това не беше вярно. Просто той се опитваше да се сближи час по-скоро с Ник и да му даде колкото се може повече от себе си. Ако детството означава приемане на това, което се дава, без да се замисляш дали ще бъде отнесено, или не, в действията на Джордан нямаше нищо детско. Сянката на собствените му загуби присъстваше във всеки поглед, с който удостояваше сина си.

— Кого смяташ, че ще избере тя? — питаше той Ник, като държеше мъничка женска фигура в ръка.

— Черния рицар или Белия? — или: — Ще избягат ли заедно? Или ще започне война?

Винаги оставаше решенията да бъдат взети от детето и видимо ги спазваше, сякаш бяха ценни доказателства за съзряващата личност на малкия ми син.

Обичаше да прави и истинско представление от възхищението си от мен.

— Майка ти изглежда много красива днес, нали? — Джордан очакваше потвърждение от Ник. Усмихнато, детето извръщаше очи, а аз, въпреки старанието си, пламвах от комплимента.

— Ще ми се да си остава вкъщи по-често — добавяше Джордан с извънредно сериозно изражение. — Напоследък работи много. Какво ще кажеш?

Ник винаги беше съгласен. Никак не му харесваше, когато тръгвах за интервю, или се затварях насаме с компютъра в малкия си кабинет.

Понякога от съседната стая чувах Джордан да говори с Ник за мен.

— Мислиш ли, че ми се сърди? — питаше той. — Или просто е изморена?

Или пък:

— Тази сутрин ме изгледа много особено. Не разбирам дали е разтревожена от нещо, или просто е замислена.

Изобщо Джордан се държеше така, сякаш Ник ме познаваше добре и той имаше нужда от съветите му.

Обикновено синът ми го успокояваше.

— Добре е. Нищо й няма.

Или:

— Не, не ти се сърди.

Често се забавлявах и трогвах от тази размяна на реплики, защото в тях прозираше искрената несигурност на Джордан в чувствата ми. А и аз действително никога не се отпуснах достатъчно, за да му ги покажа в цялата им сила и многообразие.

Докато Джордан свободно и без всякакви задръжки говореше за това, колко много значи за него новия му живот и отношенията му с нас.

— Винаги съм смятал, че няма да дочакам син — довери ми той веднъж. — Не зная каква е причината, но това беше твърдото ми убеждение. Вероятно е свързано с детството. Просто не ми се вярваше, че ще имам такъв късмет.

Прегръщаше ме, очевидно, за да ми благодари. Мълчах пред противоречието между неговите чувства, които ми се виждаха ясни и прости, и моите — толкова сложни и преплетени.

Случваше се някой следобед Джордан да връхлети от работа и да обяви:

— Днес можем да направим няколко неща: да се разходим в парка, да отидем на кино или да се повозим с кола — обръщаше се към Ник. — Не мога да реша и се „триумя“. А ти? Ти колко идеи имаш?

Много често Ник се разкъсваше между две от предложенията на Джордан.

— Решението е просто. Ще направим и двете.

В резултат при подобни излизания се изтощаваха до смърт, ала Ник сякаш нямаше нищо против.

Доскорошното ни спокойно всекидневие с моя син вече го нямаше. С всяка своя поява на вратата Джордан внасяше вълнение. Когато тръгвахме навън, той направо изпиваше Ник. С трогателно старание прибираше отпечатъци от пръстите му, рисунки, първите написани от Ник печатни букви. Правеше хиляди снимки. След като мърмори известно време, че малкият му фотоапарат все не успявал да хване както трябва естествената светлина, която пада върху лицето на Ник, Джордан си купи Пентакс и се записа в курс по фотография.

Това изобилие от любов не можеше да не се излее и върху мен. Започнах да се чувствам част от истинско семейство. Престанах да мисля, че далечните години от миналото, които бяхме прекарали заедно, хвърлят някаква сянка върху живота на Ник. Наместо това ме обзе особеното усещане, че някакъв кръг се затваря и ние тримата се превръщаме в едно цяло, точно както едно време като малко момиче се бях чувствала в компанията на Джордан и Лили.

Отново си спомних за детската си книжка с момиченцето, получило вълшебния пясъчен часовник. Сякаш завръщането на Джордан в моя живот и създаването на нов живот бе резултат от обръщането на моя пясъчен часовник, сменило хода на времето, за да създаде отново особен момент с нова плът и нови събития. Подобно обръщане не можеше да бъде резултат само на случайност, то се ръководеше и от особена страст — страстта на трима.

През зимата Джордан купи малка къща в Рай, на сравнително малко разстояние от града с влак, и я обзаведохме заедно. След това започнахме да прекарваме там почивните дни в края на седмицата. Така можехме да подишаме чист въздух, да поседим на тишина и да караме дълго кола — нещо, което бе невъзможно в града.

Къщата беше малка, с две спални, дневна и ниша в единия край, където гледахме телевизия. Джордан нарочно я беше избрал малка. Случваше се да доловя ведрото спокойствие и доволство, което озаряваше лицето му, когато седяхме близко един до друг в тясната кухня на закуска или гледахме телевизия в нишата, чийто прозорец гледаше към задното дворче и градината. Струва ми се, че Джордан държеше къщата да е малка, сякаш за да ни прегръща и ни сближава. Без съмнение, детските му спомени за нечовешките размери на Брукфийлд, и майка му, скрита изплашена в спалнята си, бяха оставили своята следа.

Като се връщам мислено назад, си спомням непрестанното вълнение, обземащо Джордан, когато започваше да прави планове, усещането, че непрестанно нещо се случва или всеки миг ще се случи. Но в съзнанието ми изникват и картини на мир и спокойствие — Джордан усмихнато ми показва своя стол, в който Ник е заспал; Джордан пее на момчето, преди да заспи; тихият ромон на гласа, му, докато разказва приказка в съседната стая; тримата седим в нишата и гледаме някакво шоу или взет под наем филм, като лапаме пуканки, приготвени по рецептата на Ник с червен пипер и пармезан.

Що се отнася до интимните ми отношения с Джордан — те бяха неразделна част от радостта от общуването с момченцето ни, от нашия живот като семейство. Нощем, когато Джордан влизаше при мен, в ласките му лесно откривах нежността и копнежа, сякаш отново усещах усмивките, с които неизменно даряваше Ник и мен през целия ден. С течение на времето постигнахме онзи синхрон в любовта, който те прави по особен начин равноправен партньор.

Нито веднъж не ми мина през ума мисълта да поискам от Джордан по-голям ангажимент с нас. Нима не бях откраднала от него това дете в онази обляна в лунна светлина нощ, когато той бе екзалтиран от една невероятна среща, обсебен по-скоро от спомени за миналото, отколкото от мисълта за мен. Нима не бях държала четири години сина си в тайна, докато случайността не ме срещна с Джордан и той научи за съществуването му? Нямах никакви претенции към него.

Аз самата си бях спирачка, строга и непоклатима граница. Бях чула името на Лили да излиза от неговата уста, преди да чуя своето. Бях видяла светлината, озаряваща лицето му, когато се обръщаше към Кристин, преди да я видя да изгрява за мен. А случеше ли се, то винаги беше чрез Ник. Не си правех илюзиите, че аз съм жената, която Джордан обича. Задачата ми бе да се задоволя с онова, което получавах. Поискването на още, колкото и малко да беше то, щеше да доведе до катастрофа.

Като всеки сирак се бях научила да ограничавам очакванията си, да се радвам от сърце на всичко, което имах. Повтарях си, че като не предявявам изисквания към Джордан, така не помрачавам щастието му с Ник. Бях съвременна жена в крайна сметка. И то пораснала. Знаех как да давам обич и да се наслаждавам на близостта, без да поставям неизпълними условия.

И все пак допуснах една „мисловна грешка“, както обичат да се изразяват атлетите. Дръзнах да се поздравя за всичко това и да се мисля за жена, която държи нещата под контрол, която е намерила правилния път живота, като прави благоразумни жертви в подходящото време, след което бива награждавана за това.

Само че нещата не бяха така прости.

 

 

През пролетта Джордан трябваше да замине за десет дни в командировка в Европа и аз се обадих на Лили, за да я попитам може ли двамата с Ник да ги посетим за няколко дни. Тя посрещна вестта с искрен възторг. Нейните две малки дъщери Бет и Сузи обожаваха Ник, а Роб го следеше с обич и привързаност, които вероятно пазеше за неродения си син.

Не бях казала на Лили кой е бащата на Ник, вероятно тя смяташе, че това е Брет. Бях дала да се разбере, че съм самотна майка, която не желае да обсъжда интимния си живот. Лили го прие.

Питах се понякога дали тя не разпознаваше чертите на Джордан в моя син. След нощта преди сватбата си Лили нито веднъж не спомена името на приятеля ни от детинство и естествено аз също не повдигах въпроса. Това си оставаше моя тайна.

Потеглихме с колата двамата с Ник, той — с малка чанта с негови книги, а аз — с компютъра. Началото на нашето гостуване беше обещаващо. Роб посрещна Ник с отворени обятия, показа му работилницата си и по време на гостуването ни майсторяха модел на кола, която той беше купил специално за случая.

Постепенно животът им бе станал на типични обитатели на предградията. Роб членуваше в местния клуб и бе успял да убеди Лили да играе голф с него. Тя не бе много добра и често се подиграваше зад гърба на съпругите на останалите членове, ала ходеше с Роб, занимаваше се и с благотворителна дейност и с две думи — водеше активен светски живот. Истинските й интереси и призванието й бяха в семейството й.

По някаква странна ирония на съдбата Роб бе заприличал съвсем на баща си. Не физически — останал бе слаб и висок, но припряността, тревогата му за пари и проявяващата се от време на време упоритост бяха типичните черти на баща му. Очевидно щеше да наследи семейния бизнес, както и значителното състояние на баща си, и ми се струва, че наследството доста му тежеше. Оплакваше се от хората, с които се налагаше да работи. Твърдеше, че са истински акули и се опитват да го крадат. Оставаше в офиса си и след работа, като заявяваше, че не може да има доверие никому, ако иска нещата да се свършат както трябва. Изглежда не знаеше какво точно да прави със свободното си време и дори когато оставаше в къщи, се затваряше в стаята си и работеше.

Едновремешният му политически либерализъм постепенно бе отстъпил място на проблемите в бизнеса. Често мърмореше против правителството и данъците. Възмущаваше се от хората, които живеят в дълбоката провинция, без да постараят да направят каквото и да било, за да допринесат с нещо градивно към този живот. В такива моменти Лили завърташе драматично очи към мен. Опитвах се да поспоря с него, особено когато критикуваше профсъюзите и здравните осигуровки за възрастни. Лили заставаше на моя страна, искрено се забавляваше от раздразнението му и съвсем спокойно му заявяваше: „Роб, заприличваш все повече на баща си. Ако не внимаваш, някоя сутрин ще се събудиш с пура в устата“.

Понякога упоритостта му граничеше с инфантилност. В състояние бе да забие петите за такива дребни неща, като кого да поканят на гости, при кой учител по пиано да взимат уроци момичетата или дори коя рокля да облече Лили. Виждах как Лили търпеливо отбива атаките, ала имаше случаи, когато направо му изсъскваше: „Ти защо не вземеш да поуспокоиш малко топката? Да не е дошъл краят на света?“.

Давах си сметка, че изневярата на Роб все пак бе оставила белег върху отношенията им. Предаността на Роб сега носеше особено напрежение, липсваше й непосредственост. Настъпваха едни мълчания между тях, които ме караха да извръщам поглед. Понякога той спонтанно прекосяваше стаята, за да прегърне жена си или тя се обръщаше към него с нежни думи. Носеше й съвсем редовно цветя. Случваше се да прегърне жена си и децата, втурнали се в този момент в стаята, за да бъдат включени в прегръдката — двама възрастни и две деца, олюляващи се във взаимната си прегръдка.

В такива мигове разбирах, че макар и с известни напрежения, бракът между двамата ще просъществува. И заради децата, но и заради нещо неизказано между Лили и Роб, което за страничен наблюдател като мен оставаше загадка.

Сузи и Бет бяха много красиви деца. Бет приличаше повече на Роб, ала и двете бяха като миниатюрни изображения на Лили — високи, слаби, с искрящи очи, кипящи от енергия. Мигом се залепиха за Ник и се впуснаха в някакви техни си игри, започнати при предишната им среща. Гледаха на него като на братовчед и, тъй като нямаха брат, го намираха за екзотичен и вълнуващ. Игривостта им, често безразсъдна, биваше балансирана от естествената му тактичност и внимание. Представляваха прекрасна тройка.

Лили също се радваше на Ник с нежност, която можеше да се сравни само с тази на дъщерите й.

Ако момичетата по една случайност не тичаха наоколо, тя го взимаше на колене и разговаряше с него. Виждах колко й липсва един син. Със значителна гордост отбелязвах за себе си колко силно впечатление й правеше необикновеното въображение и деликатност на Ник.

— Той е истински джентълмен — въздъхна Лили на третата вечер от посещението ни. — Внимавай, Кейт, децата растат много бързо. Тези двете като едно нищо може да се озоват в бясно състезание за него, преди да сме се усетили.

Засмях се. Мисълта за това ми се виждаше направо абсурдна. Нямах навика да гледам толкова напред като Лили. Живеех за момента. Нейните деца бяха по-големи и естествено бе да живеят в по-истински свят.

— Коя от двете мислиш, че ще избере? — попитах аз.

— Ами… — замисли се тя. — Бет е по-тиха, повече прилича на теб. Макар че ела да видиш в какво се превръща, когато сестра й й досажда. Може би ще избере нея, защото прилича повече на майка му. От друга страна в Сузи има много живот. Не се плаши от нищо. Ако реши, че го иска, не зная как ще й се съпротиви.

Наблюдавахме ги как играят и аз си мислех за нейните наблюдения. Трите деца ми напомняха на нас тримата преди години. В онова време Лили бе смелата, властната. Аз бях по-разсъдлива и някак различна, а Джордан бе омиротворителят, дипломатът.

— Не съм убедена, че ще е щастлив, с която и да е от тях — заяви по едно време приятелката ми. — Когато му дойде времето, ще има нужда от много специално момиче. Тези двете май няма да са достатъчно добри за него.

— Глупости — засмях се аз. — Те ще са напълно подходящи за когото и да било. Погледни само колко са прекрасни!

Една вечер настоях да остана при децата, докато Лили и Роб отидоха на някаква вечеря, организирана от техни приятели. Двамата дълго протестираха, заявиха, че искали да се изфукат с мен, толкова се гордеели с кариерата, която съм направила, и настояваха да ме заведат на всяка цена. Аз обаче бях непреклонна.

С момичетата сготвихме макарони със сирене и огромна пица. Хапнах едно парче пица с малко салата, а децата излапаха всичко останало. С лекота, която ме стъписа, въпреки кльощавите си телца, двете момиченца хапваха здравата.

След като се нахранихме, седнах да прегледам материалите за една статия, докато децата се заиграха на моравата пред къщата. Бяха подгонили една светулка, тичаха от храст на храст и виковете им огласяха тишината на вечерта. Изпитах необикновено сродство с настроението има като че моето отдавна загубено аз се бе появило изневиделица и сега тичаше по тревата с децата. Границата между реалността и фантазията се разми уморено във въздуха на нощта и се отдадох на мислите си, на спомените за преживяното от нас двете с Лили преди толкова време, когато никакви проблеми на възрастните не можеха да ни докоснат, интересуваше ни единствено яркото чувство за откривателство и приключение, което ни обединяваше.

По-късно, когато ги изпратих в стаята на Бет, където щяха да спят в спални чували, си спомних нощите, когато оставахме да преспим в дома на Джордан. Майка му ни позволяваше да си изберем, която стая си поискаме от множеството отдавна неизползвани от никого стаи за гости, за да може прислужничката да я проветри и приготви за нас. Оказваше се, че избраната стая бе точно толкова непозната за нас, колкото и за Джордан.

Докато целувах тримата за лека нощ, си позволих да си помечтая, че съм майка и на тримата. В същия миг вътрешният ми пясъчен часовник се обърна, времето промени своя ход и почувствах, че целувам Лили, Джордан и самата себе си като деца.

 

 

Децата заспаха и необяснимо защо станах неспокойна. Опитах се да се съсредоточа в работата си — нищо не излезе, нито една от телевизионните програми не успя да задържи вниманието ми, не намерих и нищо интересно за четене. Започнах да обикалям къщата с надеждата открия нещо интересно за четене или поне някакви снимки, които да са ми познати.

Не зная как и кога се озовах в ателието на Лили на таванския етаж. Тя отново се бе заловила с рисуването. По стените висяха забодени на дървени подложки акварели. Няколко недовършени фигури стояха на поставки. Вътре миришеше на прах, бои и лак.

Никога не бях оставала сама в ателието й. Това бе единственото място, където Лили можеше да се затваря, без никой от семейството да я безпокои. На момичетата беше забранено да влизат, а и Роб не прекрачваше прага, чувствайки, че жена му имаше потребност да се усамоти от време на време. В ъгъла забелязах сандъчето, което Лили бе имала още като дете. Спомних си, че вътре положително има предмети, свързани и с мен. Коленичих и разгледах ключалката.

Това беше медна ключалка с три пръстенчета за шифъра. Спомних си как преди години Лили ми беше казала шифъра си и дори ме накара да го наизустя. Още чувах гласа й: „Никога няма да имаме тайни една от друга.“

Обещанието помнех, но не и шифъра. Усмихнах се при мисълта, че по своеобразен начин бях изменила на детското ни минало.

Въпреки всичко машинално бях започнала да въртя пръстените, сякаш пръстите ми сами се движеха, водени от забравен навик. Затаила дъх, оставих пръстите си да се движат и да наберат първите три числа, които си изберат. За огромна моя изненада ключалката прещрака и се отвори. Паметта ми отдавна бе изтрила комбинацията, ала пръстите ми очевидно бяха съхранили навика.

Вдигнах капака. Вътре намерих няколко предмета, които ми напомниха за моя собствен сандък, който открих на тавана у леля Клара след смъртта й. Няколко книги, момичешки бижута, кънки, една-две кукли. Под тях видях сгъната позната материя. Повдигнах я внимателно. Дъхът ми секна. Познах роклята, която Лили бе носила в нощта на бала, когато дадохме прочутото си обещание.

Извадих дрехата и я вдигнах, за да я огледам. Тя носеше патината на времето, платът бе избелял и овехтял. Но все пак това бе роклята, ушита от мен с толкова любов. В нея имаше толкова много съдържание. Почти усетих стегнатото тяло на Лили, когато я пробвах, и чувах нервните й протести за това, че ще се наложи да отиде на танците без мен.

Значи Лили не беше забравила. Човек на настоящето и бъдещето, тя все пак бе запазила достатъчно от миналото, за да съхрани роклята. Заприлича ми на цвете, оставено между страниците на книга, за да напомня за нашето трио и за последната, най-велика нощ на общата ни младост.

Какво ли би казал Роб, ако откриеше тази дреха? Зная как би се засмяла Лили в подобен момент, ала също така зная, че тя никога не би му я показала, ако зависеше от нея.

На дъното на сандъка се виждаше бележник с твърди корици. Извадих го и го разгърнах. Търсех наши снимки като деца.

И ги открих. Съвсем малки, правени със стария фотоапарат на господин Франс, други — правени от Карл по времето на неговата страст към фотографията, няколко общи снимки на класовете. Открих и две снимки, правени незнайно от кого, на които бяхме ние двете с Джордан в Брукфийлд. Колко малки сме били! Колко различни от големите жени, в които се бяхме превърнали. Трогнах се от сантименталността на Лили, от проявата на вярност към миналото. Запазила бе тези снимки. Следваше снимката на Лили с Джордан, която намерих в собствения си сандък. До нея беше друга — на Джордан с майка му. Най-вероятно бяха правени по едно и също време от пътуващ фотограф.

Майката на Джордан бе с изкуствено весело изражение на лицето, прикриващо отчаянието й. Изглеждаше толкова млада! Надали бе по-възрастна от мен в момента. А всъщност са й оставали само няколко дни живот.

Джордан ми се видя съвсем невинен, типичен тринадесетгодишен младеж. Часовникът в мен се обърна за кой ли път и успях да видя приликата му с Ник, вероятно така щеше да изглежда той само след няколко години. Без съмнение щеше да има същото леко отнесено меланхолично изражение.

На следващата страница ме очакваше истинска изненада. Снимка на Джордан в Гротън. Беше по-голям, някъде между четиринайсет и петнайсетгодишен. Такъв никога не бях го виждала. По онова време не бях имала контакт с него, а откакто започна връзката ни като възрастни, не ми бе хрумвало да го питам има ли снимки от онова време и от колежа. Тези години бяха съвършено неизвестни за мен.

Обзе ме чувство за някаква опасност. Но нищо не можеше да спре ръката ми. Следваха нови снимки на Джордан от колежа — сам и с приятели, дори като вече млад мъж с някакви колеги. Имаше и няколко изрезки от вестници за успехите му като бизнесмен.

Просто регистрирах факта, че снимките бяха все по-нови, когато за своя изненада попаднах на снимка на Ник. Извадих я и я обърнах. На гърба пишеше: „Ник на четири години и три месеца“.

До снимката бе сгънато писмо. Пръстите ми вече трепереха, ала го разгърнах. При вида на почерка на Джордан от гърлото ми се отрони нещо средно между ридание и въздишка.

„Винаги, когато погледна лицето му, си мисля за теб и за нас…“

Инстинктивно покрих лицето си с длани, точно както съм виждала да правят хората, когато на екрана се случва нещо страшно. Бързо сгънах листа. Пръстите ми бяха вкочанени, въпреки горещината в таванската стаичка. Едва си поемах въздух.

Отворих очи и машинално започнах да прибирам всичко обратно. В последния миг погледът ми попадна на последните редове в писмото:

„Никога няма да забравя. Обещавам. Обещавам…

Обичам те.

Джордан.“

Оставих писмото там, където го намерих. Все пак обърнах още няколко страници, ала те бяха празни. Очевидно чакаха нови снимки.

Погледнах в сандъка за други писма, но не открих нищо. Очевидно Лили ги държеше другаде. Това, вероятно защото беше скорошно, бе останало тук.

Бях наистина шокирана. Снимката на Ник бе правена с новия Пентакс на Джордан. Датираше от периода на моя нов живот с Джордан и нашия син.

Значи Джордан поддържаше връзка с Лили. Или по-скоро — никога не беше я прекъсвал. А вероятно не беше спирал и да я обича.

Напразно се опитвах да се овладея. Само пет минути по-рано бях щастлива от откритието си, че Лили изпитваше носталгия по нашето общо детство. Щастлива, че познавам порасналия Джордан, познавам тялото му и имам неговия син. А сега се изправях лице в лице с вечната истина, че се опитвам да се самозалъгвам с навика си да забравям. През всичкото време Джордан е обичал само Лили.

За първи път проумях какво означава изразът: „Целият ми живот мина пред очите ми като на филмова лента.“ Целият ни живот с Джордан бе в този бележник. Ала той изобщо не бе прекъсвал за Лили със заминаването на Джордан. Те двамата никога не бяха забравяли един за друг.

Жестока мисъл проряза съзнанието ми. Щом не са спирали да си пишат, вероятно и са се срещали. Вярно, че Лили по природа бе домашарка, а и съпруга и майка. Животът бе отпратил Джордан в доста различна посока. В този миг домът на Брейди изникна пред погледа ми. Къщата, съхранена с такава упоритост през всичките тези години от Джордан, въпреки че бе пълна с трагични спомени.

Мисълта бе така болезнена, че се усетих как яростно натискам капака на сандъка, сякаш да не се отвори никога вече. Истината бе твърде страшна за мен, твърде сложна, за да я възприема за един миг. Тя се коренеше в миналото като неизлечима болест, подобно на инфекция, издържала всичките тези години. Всеки един от моите спомени, от моите убеждения, носеше вируса на тази зараза.

— Трябваше да се досетя — промълвих едва-едва.

Почувствах се като истинска глупачка. Още повече, че по време на връзката ми с Джордан винаги се бях ласкала от мисълта, че притежавам нещо, което Лили не можеше да достигне. А сега разбирах, че съм длъжна да призная очевидното. Ако Джордан бе намерил пътя към мен, не можеше да не е успял да намери преди това пътя си към нея.

Напуснах ателието и се върнах в стаята на децата. Загледах се в лицата им с надеждата да открия знак, че реалността, която си мислех, че се е възродила, продължава да съществува. Момичетата спяха с широко разперени ръце на пода; едната ръка на Сузи бе отпусната върху рамото на Ник. Изпитах лудото желание да го грабна и да избягам някъде с него.

Но къде? Обратно в Ню Йорк? В ръцете на един мъж, който всеки път, когато ме взима в прегръдките си, мисли за Лили? Който вижда нейното лице, всеки път, когато обърне очи към сина си, точно както когато целувам момченцето си, аз виждам Джордан? Който в онази нощ при Плодоносния полумесец видя нея в мое лице, дори когато се отпуснахме на тревата?

Въображаемият ми пясъчен часовник изникна в съзнанието ми. Песъчинките му, размесени по хиляди възможни начини, не бяха само мои. Те бяха неразривно свързани с Лили и Джордан, с тяхната любов. Нямаше кътче от моя живот, все едно колко отдалечено от тях, в което те да не присъстваха.

Отидох да си легна, решена да не чакам завръщането на Лили и Роб. Убедена бях, че щеше да е достатъчен само един неин поглед, за да разбере истината. Нуждаех се от време, за да се успокоя.

Не мигнах нито за миг. Когато на следващата сутрин синът ми дойде да ме целуне за добро утро, бях готова. Прегърнах го и дълго го притисках до себе си, след което слязохме долу двамата, като на лицето ми вече грееше усмивката, върху която бях работила през дългите часове на нощта.